Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (59)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Disinherited, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2010 г.)
Корекция
Mandor (2011 г.)

Издание:

Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер. Без наследство

ИК „Калпазанов“, София, 1993 г.

ISBN 954-8070-90-1

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Ендрис представи ритримите строители на хората на Федерацията. Но това представяне не беше обяснило всички въпроси, които се породиха в главата на Ухура, след като ги беше видяла.

На запад вулкан с огромни размери бълваше лава от разтопена скала. Потокът се отразяваше от невидимата бариера на ритримите, която отстоеше на около петдесет метра от просъздателския център. Беше страшна гледка.

На север и юг отразената лава пълзеше около щитовете и се вливаше в синьо-зеленото море, което обграждаше просъздателския център от три страни. Там, където хладката вода и нагорещената до червено скала се сблъскваха близо до брега, се издигаха големи облаци пара и се сливаха с облаците в небето.

Самият просъздателски център имаше проста конструкция, приличаше на кутия — около петдесет на петдесет метра и висока два етажа. Въпреки че явно беше построен от същия камък, какъвто беше използван в градината на управителите, мястото изглеждаше по-съвременно, също и статуите, които го ограждаха. Те представляваха четирите касти на Ритра.

— По дяволите — въздъхна Уесли, който придружаваше Ухура, и нагласи визьора си. — Виждали ли сте някога подобно място, лейтенант?

— Не — промълви Ухура, като пристъпи към защитното поле.

Загледа се в лавата, която се блъскаше в него. Изглеждаше като битка между силата и обуздаването й, между реда и хаоса. Една малка сграда, където се раждаха и отглеждаха бебетата на ритримите, стоеше в центъра на този сблъсък между двете противоположни сили — и все още оцеляваше.

Забележително. Много повече от забележително.

— Добре дошли на Гирин Гата — думите бяха изречени с познат глас. Като се обърна, Ухура видя Самюелз, който ги приближаваше. Първият офицер беше тук от около час. Помагаше на инженерната група да изследва терена.

Той избърса челото си, когато дойде до тях. По туниката му личаха големи петна от пот.

— Хубаво място — отбеляза Самюелз, — но не бих желал да бъда просъздател тук.

Ухура се усмихна.

— Добре, че не ви се налага — отвърна тя.

Този мъж започваше да й харесва. Дори и да не й се нравеше чувството му за хумор, трудно можеше да отрече всеотдайността му в работата. Досега Ухура не беше срещала друг офицер, който да работи по-усърдно от Уин Самюелз.

Първият офицер се обърна към комодора и попита:

— Какво ви води насам, сър?

Уесли сви рамене:

— Лейтенантът — той хвърли поглед към Ухура — реши, че ще е добре да огледаме мястото. Ако се появи отново същият проблем, е по-добре да знаем за какво става въпрос — направи пауза. — Аз се съгласих с нея и ето ни тук.

— Разбирам — каза първият офицер. — В такъв случай сигурно ще поискате да започнете своя оглед от вътрешността на сградата. Вътре е много по-приятно, отколкото тук, отвън — отново изтри потта от челото си. — Това, че аз съм достатъчно луд, за да стоя отвън, не означава, че и вие трябва да бъдете луди.

Уесли погледна Ухура, след това кимна с глава към просъздателския център.

— Ще влезем ли? — попита той.

Ухура се поколеба.

— Жегата тук не ме притеснява толкова много, комодор. Не ме е грижа, че ще се поизпотя малко, ако през това време мога да видя нещо, което не съм виждала досега. Искам да кажа, не е ли това причината, заради която дойдохме тук?

Уесли си спомни къде и от кого беше чувал тези думи и преди. Устните му се разтегнаха в лека усмивка.

— Права сте, лейтенант. Благодаря ви, че ми напомнихте за това. Виждате ли, Самюелз? Това се казва комуникационен офицер.

Първият офицер се изкашля, като очевидно не искаше да отговаря и да се замесва в нещо, което имаше отношение към Бейла — и най-вече пред един от неговите приятели.

— По-добре е да се връщам при инженерите — кимна и на двамата, обърна се и тръгна обратно през градината.

Когато той се скри от погледите им, комодорът се обърна към Ухура.

— Не исках думите ми да прозвучат като обвинение към мистър Бейла, лейтенант, но като че ли точно така се получи.

— Всичко е наред, комодор. Напълно ви разбирам.

Уесли се намръщи. Изглежда, се беше замислил върху нещо. Накрая каза:

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, лейтенант?

Това малко я притесни, но тя кимна:

— Да.

Комодорът се намръщи още повече. Изглеждаше почти ядосан.

— Очевидно сте жена, която бързо възприема. Говорихте с Бейла няколко пъти. Можете ли да ми кажете какво го накара да стане нехаен към работата?

Ухура не знаеше какво точно да отговори на този въпрос.

— Да стане нехаен? — повтори тя въпроса.

Уесли вдигна ръце.

— Вижте, ако аз ви досаждам с искреността си или се притеснявате да говорите за колегата си, моля, не отговаряйте. Просто искам да знам защо той досега беше добър офицер, дори много добър, а сега вече не е такъв.

Ухура мълчеше. Значи нещата с Бейла бяха толкова зле, че можеше да загуби дори работата си.

Тя се извини на Уесли, че не може да отговори на въпроса му.

Комодорът прие отговора й.

— Просто си помислих, че може да разбера нещо, — каза й той. — Няма нищо лошо в това, нали?

— Не, сър, разбира се, че няма.

Уесли потри ръце.

— Е, добре, дойдохме тук, за да поогледаме. Хайде, нека го направим. Имате ли идея, откъде да започнем?

Ухура хвърли бърз поглед наоколо.

— Вече видяхме вулкана. Защо да не огледаме от другата страна?

— Звучи разумно — съгласи се той.

Докато вървяха в тази посока, съскащият шум от сблъсъка на лавата с морската вода ставаше все по-силен. Когато стигнаха до мястото между просъздателския център и морето, шумът почти ги беше оглушил, но капчиците, които се носеха из въздуха, ги разхлаждаха до известна степен.

За момент гледката хипнотизира Ухура. Когато се обърна към комодора, видя, че той не гледаше повече към морето, а се взираше в нещо по посока на сградата. Проследи погледа му и забеляза това, което беше привлякло вниманието му.

Имаше няколко пукнатини в скулптурата зад просъздателския център — места с пиедестали, но без фигури. Изглеждаше така, сякаш някакъв вандал беше разрушил творението и беше изтръгнал статуите из основи. А интелигентността на ритримите не допускаше криминални престъпления.

Уесли промърмори:

— Какво предполагате, че се е случило тук? — попита той. — Тези скулптури не са стари, за да се нуждаят от реставрация.

При тази гледка комуникационният офицер изглеждаше доста объркана. Спомни си за строителите в градината на управителите и че тогава й се стори само за момент, че те рушат фреските, а не ги реставрират.

Имаше ли някаква връзка с това, което виждаха? И ако тя е права, какво отношение има то към тяхната мисия тук?

— Сър — каза Ухура накрая, — може и да греша, но мисля, че ритримите правят промени в политиката си за изграждане на паметници.

Той я погледна.

— Какво искате да кажете?

— В градината на управителите имаше няколко строители…

— Спомням си — каза той. — Видях ги да работят върху един от барелефите.

— Точно така — потвърди Ухура. — В началото си помислих, че го поправят. След това ми се стори, че рушат това, което беше там. И сега, като виждам, че липсват някакви статуи, се чудя дали в обществото на ритримите не започват промени и това ги кара да отстраняват статуи, на които са се кланяли досега.

Комодорът я слушаше внимателно.

— Като че ли всичко това има смисъл. И ако наистина е така, бих искал да знам със сигурност. Това вероятно изобщо не ни засяга, но може и да е много важно — ако не в този момент, то преди или след него.

Ухура се съгласи.

— Може би трябва да попитаме управителите — предложи тя.

Уесли кимна в знак на съгласие.

— Може би — извади комуникатора си и го включи. — Двама за телепортиране.

Но преди заповедта му да бъде изпълнена, Ухура забеляза, че той отново хвърли поглед към разрушената скулптурна композиция. Тя също погледна натам.

— Проклето нещо — каза комодорът, като напускаха мястото.

Ухура беше застанала пред огледалото в банята и се решеше. Беше благодарна на Уесли, че й позволи да вземе душ и да смени дрехите си. Почувства се добре, след като се изкъпа и облече току-що изгладена чиста униформа. Чуваше единствено приглушеното бръмчене на двигателите на „Лексингтън“, което й действаше успокоително след оглушителния шум на Гирин Гата.

За щастие комодорът не беше счел въпроса за липсващите статуи за много належащ и не беше поискал веднага да се срещнат с управителите.

Ухура се огледа в огледалото, остави настрани четката за коса, изпъна униформата си и излезе от банята. Знаеше, че светлината щеше да се изключи няколко секунди след като сензорите в стаята установят отсъствието й.

Уесли я беше помолил да се яви в командната зала след половин час. Имаше още десет минути. Но тъй като нямаше какво повече да прави тук, Ухура реши да тръгне.

Беше почти стигнала до вратата, когато чу звънеца, който известяваше, че има някой отвън. Това я изненада. „Кой ли може да е?“ — учуди се тя.

— Влез.

Когато вратата се плъзна настрани, тя видя Джером Бейла. Изражението на лицето му беше безизразно, както винаги. Но този път имаше нещо различно в погледа му — нещо меко, топло, почти беззащитно.

Като пристъпи навътре, той каза:

— Може ли да поговорим?

Тя сви рамене.

— Да. Скоро трябва да бъда в командната зала, но мога да ти отделя няколко минути. Седни!

Бейла се запъти към предложения стол в един ъгъл на стаята и седна. Ухура седна на друг стол срещу него. Между тях имаше масичка от стъкло с рамка от истинско дърво, което толкова много я беше впечатлило, когато пристигна тук.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя.

Мъжът беше нервен.

— Разкажи ми за селото си — каза той, — за семейството си. Какво е родното ти място?

След като досега я беше държал на дистанция, това не бяха въпроси, които Ухура очакваше да й бъдат зададени от него. Изкуши се да го попита за причината, но се отказа.

— Аз съм от Койо — отговори тя. — Това е малък град на запад от Момбаса, но не много далеч, тъй като на запад земята не е хубава за фермерство. Баща ми е професор по африканска история в Университета в Кения. Майка ми беше скулптурка. Аз съм единственото им дете — тя направи пауза. — Какво още би искал да знаеш?

— Къде научи езика на жестовете? — попита той.

Ухура се усмихна, като си спомни за това.

— Когато бях десетгодишна, братовчедка ми Епала дойде, за да прекара лятото с нас. Епала беше глуха по рождение. Тя говореше чрез ръцете си — с жестове. Спомням си, че ръцете й ми приличаха на летящи птички. Мислех си, че никога няма да мога да разбера какво ми казва. Тя беше една година по-голяма от мен и много красива и аз исках да приличам на нея. Така че научих езика на летящите птички — усмивката й стана по-широка. — Всъщност това беше първият ми допир с комуникациите.

Бейла кимна:

— И какво казаха те — семейството ти, — когато реши да летиш в космоса?

Тя сви рамене.

— Не бяха много възторжени отначало. Това означаваше, че ще отсъствам за дълго от къщи. Но след време се примириха — тя го погледна. — Защо питаш?

Той преглътна.

— Просто исках да знам — и за нейна най-голяма изненада Бейла се изправи и тръгна към вратата.

— Хей, почакай! — думите й се изтръгнаха неволно от устата. Това не беше начинът, по който обикновено разговаряше. В тях беше скрит и гняв.

Бейла спря и се обърна.

— Да? — погледът му отново беше високомерен.

За момент гневът на Ухура стихна. Тя се чудеше какво да каже по-нататък. Защо все пак беше разгневена? Какво й беше сторил, освен че й зададе няколко въпроса?

Не, той беше направил нещо повече от това. Беше я помолил да разкаже нещо лично. И в молбата му се криеше уверение, че ще разкаже нещо и за самия себе си в замяна. Сега той се опитваше да избяга от това обещание, но тя нямаше да му позволи.

— Ти ме попита — каза му Ухура — и аз ти отговорих. Сега е мой ред. Седни!

Бейла се поколеба, но само за момент. След това направи това, което му беше казано.

Ухура също седна. Тя изгледа посетителя си с присвити очи и попита:

— А ти откъде си?

Слепоочията му слабо запулсираха.

— Потайо. Близо до езерото Ниаса.

— А семейството ти? — имаше чувството, че всеки момент той ще излезе от кожата си.

— Баща ми е фермер, майка ми също. Имам шест братя и сестри. Земята, където живеем, не е така добра за обработване, както около Момбаса.

Последните му думи прозвучаха така укорително, като че ли тя беше виновна за това. Ухура, както и всеки източноафриканец, знаеше за несгодите на фермерите около Ниаса отпреди близо десетина години. Не беше нейна вина, че живее в по-плодороден район.

— Говориш така, сякаш аз съм виновна за сушата — каза тя.

Той сви рамене.

— Не исках да прозвучи така.

Ухура се ядоса, но все още се опитваше да го разбере. Всъщност сега тя се стараеше да го разбере повече отвсякога.

Какво още можеше да го попита? След това си спомни последния въпрос, който той й зададе.

— Какво мисли семейството ти за това, че служиш в Старфлийт?

Преди да довърши въпроса, Ухура забеляза погледа му. Сякаш й беше благодарен за нещо. Той искаше тя да му зададе този въпрос. Точно него очакваше.

— Противопоставиха се — отвърна той. — Противопоставиха се с всички сили.

— Потайо беше един от градовете, които последваха Бека Талулу, нали?

— Да — потвърди той. — Родителите ми бяха сред нейните първи и най-верни последователи. Това е станало още преди да съм бил роден.

— И когато заради сушата нямаше никаква реколта…

— Гладувахме — каза той, като довърши мисълта й. — Никой всъщност не умря, но някои от нас бяха близо до смъртта. И ако дъждовете не бяха завалели… може би нямаше да съм тук сега и да разговарям с теб.

Ухура поклати глава. Беше двадесет и трети век. Звучеше невероятно някой да гладува до смърт. Но Бека Талулу принуди цели селища да захвърлят съвременната техника и наука и да се обърнат към примитивните сечива.

Това не беше най-лошото. Цивилизацията имаше начин за дистанциране на хората от техните корени. Но Талулу, пророчица със собствен стил, която проповядваше, че е наследница на най-великите крале на региона, отиде твърде далеч. Поне така се струваше на Ухура.

— Когато бях дете — каза Бейла, — не ми позволяваха да чета нищо, дори каквато и да е неясна наука. Но аз бях много любопитен и исках да знам всичко, което ставаше извън нашия град, и начина, по който ставаше. Така че когато родителите ми ме изпратиха в един по-голям град, за да продавам кошници и грънци на пазара, откраднах една книга и я скрих в робата си. Бях много доволен от постъпката си. Но тази единствена книга не ме задоволи, а още повече изостри желанието ми за четене — очите му блестяха така, сякаш преживяваше всичко отново. — Накрая, когато навърших единадесет години, не можех да издържам повече. Избягах в къщата на леля си в Куелиман. Тя не беше поддръжница на Талулу и беше много щастлива да живея с нея.

Ухура го наблюдаваше.

— Куелиман е на брега. Пътувал си от Потайо дотам, когато си бил само на единадесет?

Той въздъхна.

— Беше най-дългото пътуване, което съм имал до този момент. Разстоянието от Земята до неутралната зона с Клингън дори и сега ми изглежда смешно в сравнение с разстоянието, което изминах тогава. Но го направих.

— Ами родителите ти? — попита тя. — Не искаха ли да се върнеш при тях?

Бейла поклати глава.

— Леля Кисал им каза защо съм ги напуснал. Те не се опитваха да ме убеждават, че не съм прав. Те просто ме отписаха.

Ухура не можеше да възприеме това. Тя не можеше да допусне, че има родители, които се отказват от детето си, без да се борят да си го върнат отново. Но, в края на краищата, не беше живяла в селище на Талулу, нали?

— Благодарение на леля си — продължи Бейла — получих образование. И се влюбих в идеята да служа в Старфлийт. Исках да бъда там, където никой преди не е бил. Понякога не можех да заспя и дълго мечтаех. Работих и се учих много усърдно. При втория си опит влязох в академията.

— Леля ти сигурно е била много щастлива — каза Ухура.

Той поклати тъжно глава.

— Леля ми почина, преди да ме приемат — каза с въздишка. — Първата ми година в академията беше интересна, вълнуваща, но се чувствах самотен. Нямаше значение колко много приятели намерих там, душата ми тъгуваше по жената, която ме отгледа — той облиза пресъхналите си устни. — Когато дойде време за лятната ваканция, всички кадети заминаха при семействата си. Аз нямах дом, където да се завърна, но не исках и да оставам сам в Сан Франциско. И тогава ми мина през ума да се завърна в Потайо.

— И го направи?

Бейла кимна.

— Да. Но се оказа, че идеята ми не е била много добра. Родителите ми, братята ми и сестрите ми… всички се държаха така, като че ли не ме познаваха, като че ли никога не съм съществувал за тях. И когато реагирах и им казах, че това съм аз, Джером, майка ми каза, че нейният Джером е умрял отдавна и че мъртвите не се завръщат, както ме учат в академията. Беше изминало много време, откакто бях избягал от къщи и бях забравил това, което Бека Талулу проповядваше за звездите и звездните кораби: че всичко това е грешно, че е обида за земята, която ни е дала живот. Семейството ми вярваше, че това, което правех, това което възнамерявах да направя, е грешно и е акт срещу природата — при тези думи Бейла сграби главата си с две ръце, а слепоочията му затупкаха силно. Когато проговори отново, гласът му беше спокоен. — Разбира се, Бека Талулу беше казала така.

Ухура го погледна. Не видя и следа от предишната му арогантност. Пред нея стоеше мъж, който беше откъснат от миналото си и от роднините си, мъж, който в името на това, в което вярваше и което желаеше сърцето му, беше загубил корена си.

Бейла също погледна Ухура. Дишаше тежко.

— Сега знаеш — каза той. — Чу историята ми, която не съм се осмелявал да разкажа на никой друг на този кораб. И не съм направил грешка. Ако ти не беше от Койо, близо до Момбаса, също не бих ти казал нищо.

Тя го разбираше. Нямаше нужда да му го казва.

Това, което я попита комодор Уесли, когато бяха близо до просъздателския център, беше: „Можете ли да ми обясните какво го е накарало да нехае за всичко?… Той беше добър офицер, наистина много добър. Но сега вече не е.“

Сега Ухура знаеше отговорите на тези въпроси. Бавно и постепенно всеотдайността на Бейла към работата му се беше изместила от това, което измъчваше душата му. Любознателността му беше убита от неодобрението на близките му към това, което беше станал. Той се беше превърнал в „черната овца“ за семейството си и за колегите си.

Бейла стана.

— Сигурно закъсняхме за командната зала — каза той. — Трябваше да сме вече там.

„По дяволите!“ — помисли си Ухура.

Признанията на Бейла така я бяха впечатлили, че беше забравила за заповедта на комодора. Като скочи на крака, забърза към вратата. Но преди да стигне до нея, забеляза, че Бейла не беше помръднал от мястото си.

— Какво има? — попита тя.

— Това, което ти казах, не трябва да излиза от тази стая. Не искам никой друг да знае.

Ухура се намръщи. Той й се беше доверил и тя не възнамеряваше да го обсъжда с никой никога.

— Разбира се — съгласи се тя.

Той кимна.

— Благодаря.

След това излязоха и се запътиха към турболифта.

Когато „Ентърпрайс“ излезе от зададения маршрут, първото нещо, което Кърк видя, бе големи парчета метал, които плуваха из космическото пространство около тях. Отломките явно бяха останки от някакъв звезден кораб и внезапно капитанът си помисли, че някой друг кораб сигурно е пристигнал преди тях и е разбил нападателите.

— Спок…

— Анализирам отломките, капитане — докладва Спок, като предвиди въпроса на Кърк. Анализът му отне няколко секунди. — Изглежда, че са останки от „Викинг“.

Кърк се укори. „Викинг“, патрулният кораб, беше се притекъл на помощ на Гама Ксаридиан IV, но се беше оказало, че такава вече не е нужна. Какъв е бил планът на капитана тогава? Дали корабът е останал в тази система скрит, за да дебне нападателите? Каквото и да е било намерението им, умрели са като герои.

Кръвта на Кърк кипна.

— Пълен напред.

— Приближаваме Гама Ксаридиан VIII, капитане — извика Сулу.

Изведнъж Чеков скочи на крака и като сочеше екрана, извика:

— Ето ги!

— Да, наистина — каза Кърк.

Нападателите летяха около осмата планета от системата Гама Ксаридиан и сензорите установиха, че са дванадесет кораба.

— Изглежда, че току-що пристигат — каза Спок. — Сигурно „Викинг“ е успял да ги забави, така че сигналът за помощ е достигнал до нас навреме.

— Нека докажем, че саможертвата на „Викинг“ не е била напразно — каза остро Кърк. — Уху… Палмър, осигурете канал. Предупредете ги да не атакуват Гама Ксаридиан VIII.

— Опитвам се да се свържа с тях на всички честоти, капитане — отговори Палмър. — Няма отговор.

Изведнъж корабите на нападателите се събраха накуп и атакуваха „Ентърпрайс“.

— Мисля, че получихме отговора им — каза Кърк.

Нападателите бяха се наредили в две редици по шест и стреляха едновременно по много по-големия от тях кораб. Изстрелите им приличаха на чук, който се стоварваше непрекъснато върху „Ентърпрайс“.

— Ударите върху щитовете на звездния кораб са непрекъснати — извика Сулу.

— Всички оръдия, огън! — беше отговорът на Кърк.

Но за част от секундата два по два корабите на нападателите се допряха, след това се разделиха, като описаха две еднакви дъги, при което изстрелите от „Ентърпрайс“ попаднаха в центъра на празното пространство.

— Следете ги, мистър Сулу — каза Кърк. — Предвидете движенията им и стреляйте там, където се очаква да бъдат.

Чеков погледна нервно към Сулу и прошепна:

— Той иска от вас да прочетете мислите им.

Сулу не отговори. Вместо това пръстите му бяха готови всеки момент да натиснат спусъка и той внимателно наблюдаваше корабите. Пресметна наум траекторията им и се прицели там, където щяха да бъдат след секунди. След това стреля.

Невероятно! Шест от корабите изведнъж се разклатиха.

В същото време останалите шест стреляха отново по „Ентърпрайс“.

— Корпус и предни щитове ефикасност 70% — докладва Спок.

Кърк направи гримаса, като чу думите му. Прехвърлянето на мощност от един щит на друг можеше да доведе до напълно незащитена част от кораба.

— Положението на нападателите?

— Не сме отстранили нито един от тях. Двигателите им не могат да поддържат дори и две светлинни скорости, но пък са много по-маневрени, отколкото ние. Размерите и скоростта им им дават възможност да се приближават до кораба ни, а това увеличава ефикасността на тяхната стрелба. Бойният им стил е непозната досега тактика.

— Приближават ни отзад!

— Завъртете ни!

— Късно.

Нападателите ги уцелиха. Кърк чуваше виковете в инженерния сектор. Генераторите на защитно поле работеха с пределна мощност.

— Фазери и фотони, на пълна мощност! Огън!

Със скорост и маневреност, граничещи със свръхестественото, „Ентърпрайс“ освободи цял заряд от оръжия. Нападателите затанцуваха между изстрелите. В това време корабът отново беше ударен. Защитното му поле бързо отслабваше.

Рапорти за разрушения пристигаха отвсякъде в командната зала.

— Предните фазери са излезли от строя! — извика Спок. — Щитовете на кораба се извиват. Предните могат да удържат още един или два удара.

— Капитане, защита „Тарнога“ — извика внезапно Чеков. — В ситуация като тази…

— Не сега, мистър Чеков! — заповяда Кърк.

— Но, сър, срещу многоброен враг, защита „Тарнога“…

— Тя се прилага, когато имаме насреща си кораби много по-големи от тези, младши лейтенант. И освен това не възнамерявам да изнасям лекции в командната зала. Доведете ни на четири деветнадесет, позиция шест. Спуснете предните щитове. Пригответе се за скорост няколко светлинни.

— Какво? — Чеков не вярваше на ушите си. — Капитане, дори минимална скорост ще ни изхвърли от системата! Колонията ще остане беззащитна. А без щитове ние също ще сме беззащитни. Те може да стрелят преди…

— Изпълнявайте заповедите ми, младши лейтенант!

— Да, сър! — но дори тогава продължи. — Но аз знам, че ако приложим „Тарнога“…

— Младши лейтенант, вие сте отстранен — каза остро Кърк. — Махайте се от командната зала. Вървете по дяволите! Палмър, заемете мястото му!

Ръцете на Чеков замръзнаха върху пулта и той почувства кръвта да нахлува в главата му. Опита се да каже нещо, но Палмър вече стоеше до него и го тупаше по рамото. Руснакът стана и едва-едва закрачи. Виеше му се свят. Чу Палмър да казва като че ли от много далеч:

— Курсът зададен, сър.

— Изведете ни напред! Пълен импулс.

Когато Чеков приближи турболифта, видя доктор Маккой да стои там. Младши лейтенантът не каза нищо.

Но не можеше така лесно да се отърве от Маккой.

— Хайде — каза докторът, — аз ще те придружа до стаята ти.

И без да дочака отговор, влезе заедно с него.

След инцидента с Чеков Кърк се съсредоточи върху битката. Нападателите отново се зададоха вкупом, а на „Ентърпрайс“ беше зададен курс за директен сблъсък с малката космическа флота.

— Те не стрелят — каза учудено Палмър.

— Защото сме спуснали щитовете си. Не знаят дали се предаваме, или просто се самоубиваме. При заповед искам скорост четири светлинни.

— Пълно ускорение ли, капитане? — Сулу се извърна на стола. — Налягането може… — но изражението на Кърк го накара да се обърне напред и просто да каже: — Да, сър.

Приближаваха се все повече и повече до нападателите, докато малките маневрени кораби запълниха екрана.

Кърк се свърза с машинната зала по директния канал:

— Скоти!

— Да, капитане! — гласът на главния инженер звучеше по-студено отвсякога. Не беше за чудене при тези обстоятелства.

— При заповед искам да прехвърлите цялата мощност от задните дефлектори върху предните.

— Ще се оголим отзад, сър.

— Знам това, мистър Скот. Пригответе се!

Нападателите, изглежда, все още се колебаеха. Не можеха да разгадаят трика на „Ентърпрайс“.

— Насрещен курс — каза Сулу. — Започвам да броя… единадесет… десет… девет… осем… седем… шест… Нападателите се готвят да стрелят.

— Сега, Скоти! Щитовете!

Задните дефлектори на „Ентърпрайс“ бяха изключени, но предните щитове бяха захранени с пълна мощност. Няколкото изстрела от нападателите удариха о щитовете.

Осъзнавайки, че „Ентърпрайс“ ще връхлети всеки момент върху тях, те направиха същата маневра, която бяха използвали преди — разделиха се на две, като застанаха плътно от двете страни на кораба.

— Сър, намират се точно над нас!

Кърк преброи наум и извика:

— Сега, Сулу! Пълен напред, четири светлинни!

„Ентърпрайс“ се стрелна напред. Екипажът беше притиснат в облегалките на креслата от ускорението.

— Капитане! — извика Спок. — Седем от нападателите бяха повлечени от нас, когато се ускорявахме.

— Отлично! — отвърна Кърк. — Сулу, намалете скоростта!

Мощните двигатели на „Ентърпрайс“ послушно се подчиниха. И тогава видяха около тях да летят отломки от разбитите кораби.

— Не можеха да издържат налягането при тази скорост — каза Палмър весело.

— Допуснах го, когато разбрах, че двигателите им едва осигуряват две светлинни скорости — каза Кърк. — И тъй като стояха много близо до нас, си помислих, че можем да ги повлечем при по-голяма скорост. Палмър, курс обратно към Гама Ксаридиан IV.

— Готово, капитане.

— Добре, мистър Сулу, възможно най-добрата скорост. Отведете ни бързо там. Оставили сме работата си недовършена.

„Ентърпрайс“ се завъртя и секунда по-късно се отправи обратно към планетата.

Пристигнаха в системата Гама Ксаридиан точно когато оцелелите нападатели се бяха вкупчили.

Завърналият се кораб явно ги изнерви. Разпръснаха се на всички посоки и нито един не тръгна към Гама Ксаридиан VIII. Очевидно за днес им беше достатъчно.

Но Кърк не беше свършил.

— Транспортен лъч, възможно най-широко поле! — извика той. Опитваше се да улови някой от корабите.

И донякъде успя. Един от тях беше малко по-бавен от останалите и преди да успее да се отдалечи достатъчно от „Ентърпрайс“, беше уловен от лъча.

— Хванах го, капитане! — извика Сулу.

— Задръжте го, мистър Сулу. Да видим дали някой от приятелите му ще дойде да го спаси.

Не стана така. Останалите кораби се отдалечиха, като изоставиха уловения на милостта на звездния кораб. Кърк не изглеждаше склонен да го помилва. Но видя в това една възможност да разбере кой се крие зад разрушаването на колониите Ксаридиан.

— Отворете всички честоти…

И в този момент уловеният нападател се възпламени. „Ентърпрайс“ едва успя със своите отслабени щитове да се защити от силната експлозия. При това обгорелите предни щитове излязоха напълно от строя. Експлозията беше толкова страшна, че дори не се виждаха парчета от кораба нападател. След няколко секунди космическото пространство пред тях беше чисто. Останалите нападатели бяха изчезнали в различни посоки, а този, който бяха хванали, беше се самоунищожил.