Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (12)

Глава дванадесета

Уесли се облегна в креслото, като не откъсваше поглед от двамата комуникационни офицери, които стояха от другата страна на масата за конференции.

— Може би сте сгрешили — предположи той.

Ухура поклати отрицателно глава.

— Не е възможно, сър. Имам отличен слух за тоновете.

— Даб и хората й лъжат — настоя Бейла. — Има нещо около тази детска, което те не искат да узнаем.

Ухура го подкрепи.

— Когато говореха за тази детска, те не движеха ръцете си. Обзалагам се, че им беше по-лесно да ни измамят с реч, отколкото с техния език от знаци.

Уесли обобщи информацията.

— Добре. Нека допуснем за момент, че лъжат. Какво означава това?

Ухура се намръщи. Какво наистина?

— Това може да значи — предложи Бейла, — че има връзка между загадъчната детска зала и липсващите статуи?

Това повдигна интереса на комодора.

— Възможно е — отговори той. — Осмелете се да предложите версия, лейтенант?

Ухура улови предизвикателство в думите на Уесли, но Бейла — не. Комодорът предизвикваше мъжа да докаже, че е способен.

Бейла се замисли за момент. Накрая поклати глава.

— Не, сър. Не… — изведнъж очите му заблестяха. — Да — каза той. — Имам версия. И тя е страхотна.

Ухура се наведе напред.

— Е? Не ни дръжте в напрежение.

— Какво ще кажете, ако има повече от четири касти в обществото на ритрамените? Ако са пет?

— Пет? — повтори Ухура, като се замисли върху въпросите на Бейла.

— Точно така, пет. Но може би има нещо около петата каста, което кара останалите ритрими да не я признават. Нещо, което те…

— Или може би нещо, което останалите ритрими са направили на петата каста — прекъсна го Ухура. — Нещо, с което те не се гордеят.

Бейла продължи:

— Или пък петата каста изчезва по някакъв начин. Може би са били заточени в друг свят, може би са умрели. И сега управителите, събирачите, строителите, просъздателите се опитват да ги изметат под изтривалката.

Уесли присви очи.

— Тогава скулптурата, която разрушават…

— Представлява петата каста — довърши Бейла вместо него. — Но, разбира се, не могат да заличат напълно присъствието на тази каста в обществото. Тя все още ще бъде представлявана в генетичната банка, все още ще се раждат бебета с характерните белези на петата каста.

Ухура разбра накъде биеше той.

— Има смисъл — отбеляза тя и се обърна към комодора. — Бебетата в тази детска зала определено не приличаха на останалите касти, които познаваме.

Уесли ги изгледа — първо единия, а после другия.

— Сега се замислям точно за момента — каза той, — когато попитахме Ендрис за скулптурата и той ни каза, че трябва да напуснем Ритра. Тогава не си помислих нищо от този род. Думите му звучаха така, сякаш решението беше вече взето. Но сега не съм сигурен. Възможно ли е да се срамуват толкова много от тази пета каста, че да пожертват просъздателския център, за да ни държат настрана от истината?

— Хората жертват повече за по-малко — напомни му Ухура.

— Може би сте права, лейтенант. Но какво толкова ужасно може да се е случило? Всички ритрими, с които сме се срещали, са прекалено миролюбиви.

— Да видим — каза Бейла. — Управители. Събирачи. Просъздатели. Строители — изброи на пръсти четирите касти. — Всички основни функции на едно общество. Какво пропускам?

Ухура се замисли: „Каква беше аналогията, която направи Бейла по-рано? Той беше сравнил ритримите със… земните насекоми, да? Точно така. И така, какво притежава колонията на насекомите, което липсва при обществото на ритрамените? Какво?“

— О, боже! — възкликна на глас Ухура, без да иска. Тя погледна към Уесли и Бейла и срещна въпросителните им погледи.

— Да, лейтенант? — запита нетърпеливо комодорът.

Ухура се наведе напред.

— Мисля, че открих, сър.

 

 

— Не работи. Никога няма да го накарам да проработи.

Дочул оплакването, Скоти излезе от офиса си и погледна надолу към инженерния сектор. Винаги се чудеше защо архитектите бяха решили да поставят офиса на главния инженер на върха на стълбата, но фактът си е факт.

Двама от инженерите се бяха привели над едно електрическо табло. Единият, тъмнокос, на име Уошбърн, се опитваше да прикрепи отново три малки схеми, като използваше фини инструменти. Другият, висока и слаба чернокожа жена, на име Мастърс, наблюдаваше работата и светеше с малко фенерче.

— Не се отчайвай, Уошбърн — каза Мастърс нежно. — Ще ги закрепим. И помни, че това, което поправяме, е резервната система. Не е като при направляващите двигатели.

Уошбърн изтри потта от челото с опакото на ръката си.

— Права си. Съзнавам, че съм напрегнат — и продължи с работата си. Следващият му опит беше сполучлив.

Скоти забеляза, че настроението на всички на борда на „Ентърпрайс“ беше понижено. На два пъти се бяха срещнали с тези загадъчни нападатели и двата пъти те бяха отлетели, но противопоставянето беше взело жертви.

Обикаляйки останалата част от своето владение, Скоти се спря да погледа как един мъж и една жена поправят и пресвързват схеми, които се бяха стопили. Гордееше се със своя екип и със собствената си личност вероятно даже повече, отколкото Кърк с „Ентърпрайс“.

— Мистър Скот?

Той се обърна по посока на гласа.

— Да, мистър Стенли?

— Сър, проверката на дилитиевата камера е направена. Всичко е наред, флуктуацията на мощност, която открихте, е от предния конвертор.

— Отстранихте ли причината?

— Всичко е наред, сър.

— Добре. Тогава заедно с Геблър трябва да слезете долу и да проверите импулсните интегриращи релета. Може би ще ни се наложи да маневрираме бързо, когато открием тези зверове отново.

Стенли кимна в знак на съгласие и излезе от главната машинна зала. Доволен, че нещата вървяха толкова добре, колкото можеше и да се очаква, Скот се върна обратно в офиса и седна зад бюрото си.

Като въздъхна, погледна към главния бордови монитор. Пултът за управление беше върху бюрото и му позволяваше да преразгледа всички главни функции на кораба.

Скот проучи положението на всяка една от системите. Всички светлини бяха зелени, което означаваше, че корабът е готов за каквото и да е. Той спря и се заслуша в шума от двигателите и едва забележима усмивка озари лицето му.

— Две светлинни скорости — промълви тихо и след това погледна към командния монитор. Точно така, движеха се с две светлинни скорости.

Спокоен, че всичко е наред, Скот насочи вниманието си отново към нападателите. Бяха го заинтригували дизайнът и маневреността им. Той зареди файловете си в библиотечния компютър. Този начин на работа беше удачен, тъй като се използваше практиката — неговите собствени файлове — и теорията — информацията от библиотечния компютър.

Тъй като точната конфигурация на корабите нападатели не беше регистрирана, Скот забеляза приликата им с корабите на световете на Орион. Поклати тъжно глава, като си мислеше, че такъв прецизен дизайн беше похабен за крадци и кораби, превозващи роби.

След това Скот накара компютъра да покаже информацията за двигателите на тези кораби, която са уловили и записали сензорите по време на двата сблъсъка. На дисплея се появиха цветни схеми, показващи структурата на двигателя.

Интересно беше да види, че потокът е стабилен, доста различно за корабите на Федерацията. На цветните диаграми имаше бележки за радиационния остатък, излишъка, химическия състав и други подробности почти с микроскопска точност. След като известно време проучваше тази информация, зададе на компютъра да покаже всичко отново, но забавено.

Скот гледаше внимателно, докато цветовете бавно преминаваха от един нюанс в друг със съответните данни. Натисна два бутона и поиска подробен анализ само за двигателите.

След като компютърът се подчини, той прокара пръсти по клавиатурата и въведе някои други данни. Можеше да говори директно с компютъра и да му каже на глас тази информация, вместо да я въвежда от клавиатурата, но чувстваше необходимост да прави нещо с ръцете си, а пък и винаги предпочиташе физическия контакт с апаратурата.

Главният инженер стартира файла още веднъж. Момент…

— По дяволите! — извика високо на глас и удари с юмрук по бюрото. — Инженерната станция до мистър Спок.

— Спок е тук — отговорът дойде почти веднага. „Този човек никога ли не спи?“

— Мисля, че открих начин да проследим мародерите — каза Скоти.

— Наистина ли? Продължете, мистър Скот.

Инженерът облиза пресъхналите си устни.

— Както всички двигатели, и двигателите на корабите нападатели произвеждат трасиращи йони. Но за разлика от нашите, техните са с отрицателен заряд.

Спок не отговори веднага.

— И можем да използваме този факт, за да ги проследим до мястото, където се крият. Добра работа сте свършили, мистър Скот. Ще информирам капитана. Изключвам командната зала.

Скоти седна отново в креслото си. Току-що беше спасил цялата проклета мисия, а единственото нещо, което Спок каза, бе: „Добра работа“.

Е, добре. Нов ден, нов късмет.

По комуникационния канал Спок предаде на капитана за откритието на Скот. Кърк разговаряше със Сулу, но реакцията му беше очаквана.

— Страхотно, Спок. Мистър Сулу, използвайте пълната мощност на сензорите и открийте мародерите. Когато попаднете на следа, нека Чеков следва курса. Трябва да ги открием.

— Да, да — дойде развълнуваният отговор на Сулу.

— Знаете ли, Спок — започна Кърк, — да ги намерим, е печелене само на половината битка. Трябва да ги победим напълно.

— Да, сър. В очакване съм на последния анализ от капитан-лейтенант Джиото за тактическите маневри. Като използва данните от двата сблъсъка, той задава на компютъра различни варианти.

— Дано успеем поне този път — и като погледна извън командната зала, забеляза, че всички членове от екипажа са се заели нетърпеливо със задачите си. Добрите новини от Скот дойдоха точно навреме.

— Сър? — това беше Спок, който беше застанал точно зад капитана.

Кърк се обърна:

— Да, Спок?

Вулкан заговори с тих глас:

— Вече започвате трета смяна в командната зала. Не е ли време да починете малко?

Капитанът се усмихна. Въпреки че не се беше замислил върху това, усещаше, че наистина трябва да си почине. Последното нещо, което искаше, бе да се изправи пред нападателите уморен.

— Печелите, Спок — и като се обърна към щурмана, каза: — Поемете управлението, мистър Сулу.

— Да, да, сър — дойде отговорът.

Като стана и тръгна към турболифта, Кърк видя първия офицер да заема мястото си. За щастие вулканите можеха да издържат много по-дълго без сън, отколкото човешките същества.

Миг по-късно беше в лифта и гледаше как се затваря вратата, но мислеше за друго, вместо за почивка. Беше се срещнал със загадъчна космическа флотилия два пъти, като втория път едва бе успял да ги примами.

Какво по-различно може да направи следващия път? Мислеше си да поиска от Старфлийт подкрепящ кораб. Може би още един кораб ще му помогне, а може би не. Освен това най-близко беше „Лексингтън“, а неговият командир Боб Уесли беше достатъчно зает.

Не, той трябва да се справи сам, така както се справяше с други трудни мисии преди. Трябва да използва ума си, умението на офицерите си… и да има малко късмет.

 

 

Дворът на управителите изглеждаше така внушително, както когато Ухура го видя за пръв път, и даже още по-светъл. Както и преди, Ухура представи Уесли, Бейла, Самюелз и доктор Кос. Както и преди, управителите ги очакваха от другата страна на малък синьо-зелен басейн.

Но беше и малко по-различно. Например строителите не се виждаха. Очевидно бяха свършили своята работа. Бяха я свършили добре — стенописът, върху който бяха работили, изглеждаше толкова стар и красив, колкото и всеки друг.

Втората разлика, и между другото най-значителната, беше присъствието на Даб. Просъздателят, облечена в бяла дреха без ръкави, стоеше безмълвна до пейката на управителите, както и останалите придружители на Ендрис.

Настоящият управител стана прав и каза:

— Добре дошли!

Но ръцете му като че ли предадоха малко по-различно съобщение: движенията му бяха припрени. В края на краищата, хората от „Ентърпрайс“ бяха помолени вече да напуснат, нали? За какво беше тази среща все пак и защо беше необходима на просъздателя, даже той да беше и такъв високопоставен като Даб?

Всичко това Ендрис каза с помощта на ръцете си. Но Ухура не го преведе. Тя предаде на комодора нетърпението на управителя да ги отпрати колкото се може по-бързо. Като разчиташе жестовете на Ендрис, тя беше учудена, че изобщо се беше съгласил да ги приеме.

Неговото поведение не предвещаваше нищо добро за изхода на срещата. Уесли се надяваше, че след като тайната на ритримите е разгадана веднъж завинаги, те ще се съгласят и ще позволят на хората на Федерацията да останат и да им помогнат на Гирин Гата. Но нетърпението на Ендрис постави надеждата му в опасност.

По дяволите, може би ако им покажат, че знаят тяхната тайна, управителите ще бъдат по-решителни и направо ще ги изритат. Кой може да предположи?

— Седнете — прозвуча гласът на Ендрис. Изглеждаше повече като инструкция, отколкото като покана.

— Всъщност — отвърна комодорът — предпочитам да стоя. Виждате ли, там, откъдето идвам, никой не сяда, докато няма място за всички. А аз не виждам никъде място за просъздател Даб.

Ухура наблегна върху идеята за привилегиите на ритримите. Беше й трудно да подмине човешката идея за рицарството, но успя.

Управителят на настоящия цикъл се поколеба за момент. След това каза:

— Това не е обида за просъздател Даб. В никакъв случай, уверявам ви. Тя не го възприема така. Разбира се, вие може да седнете или да стоите, както пожелаете — и седна.

— Хубаво начало — прошепна Кос.

— Благодаря за окуражителните думи — отвърна Уесли. Изкашля се и каза: — Управители… Просъздател Даб… Аз вероятно прехвърлям моите права с това, което възнамерявам да кажа. Ако не бях толкова загрижен за здравето на вашето поколение на Гирин Гата, никога не бих се осмелил да говоря така — огледа се наоколо, като задържа възхитения си поглед върху каменната фреска. — Това е едно красиво място. Старинно място. И като много такива старинни места то крие тайни, нали? — Ухура наблюдаваше ръцете на управителите, за да проследи реакцията им. Не беше разочарована. Пръстите на ритримите се свиха, това изразяваше очевидно безпокойство. Само Даб изглеждаше спокойна. — На нас ни се струва — продължи комодорът, — че не толкова отдавна е имало пет касти на тази планета: управители, строители, събирачи, просъздатели и воини. Сега в обществото на ритрамените няма престъпления, няма конфликти, но това положение не е било винаги така. Трябвало е да има войници, защитници, полиция — такива, които са ви защитавали със своята сила и благодарение на тях се е запазила вашата цивилизация.

Ухура следеше ритрамените за някакъв знак, по който да узнае дали са на правилна или грешна следа. Не видя такъв.

— Бинго? — промълви Бейла.

— Бинго — потвърди тя.

— Но нещо се е случило с тази пета каста — каза Уесли, като пое въздух. — Нещо, което е накарало вашето общество да се почувства засрамено или заради кастата на воините, или заради самото общество. Така че вие сте решили да заличите всичко, което напомня за тях — и посочи с ръка към стените на двора. — Да изтриете всяка следа от тях — тук и навсякъде — комодорът отново погледна към управителите. — Може би, когато ни поканихте тук, сте се надявали да не забележим това, което правите. Но ние го забелязахме и попитахме за него. И вие помислихте, че сме на път да разкрием тайната ви. Помолихте ни да напуснем, като предпочетохте да жертвате живота на много от вашето младо поколение, вместо да ни позволите да разберем какво е станало с вашата каста от воини — Уесли направи пауза. — Добре, аз съм тук, за да ви кажа, че не ме е грижа, какво е станало с тях. Със сигурност съм любопитен. Но не съм тук, за да ви съдя. Федерацията не ме е изпратила за това. Единственото нещо, което е важно за мен, е да се уверя, че просъздателите и децата на Гирин Гата са в безопасност.

Пълна тишина. Никой не помръдваше. След това Ендрис направи ясен и преднамерен жест на отрицание.

— Стигнали сте до грешно заключение — каза той с твърде спокоен глас. Жестовете му подчертаваха думите. — На Ритра никога не е имало пета каста. Нещо повече, ние сме възмутени от вашето безразсъдство. Мислехме, че когато ви помолихме да напуснете, ще изпълните молбата ни, без да провеждате разследвания.

За Ухура беше пределно ясно, че Ендрис лъже. Но тя с нищо не можеше да помогне. Това беше планетата на ритримите, не нейната.

Но Уесли имаше още един коз. Обърна се към Даб, която не беше проронила нито една дума през цялото време, и попита:

— Това ли искате, просъздател?

След доста дълго време Даб се обърна към комодора, а после към управителите. Накрая заговори, но не отговаряше на поставения въпрос.

— Всичко свърши. Те знаят. И аз се радвам, защото няма вече никаква причина да оставим малките да умират.

Ако Ендрис беше бесен от думите й, той не го показа — дори с ръцете си. По-скоро даде да се разбере, че е съгласен, даже примирен с този факт.

Като зачете отново пратениците на Федерацията, управителят на настоящия цикъл на планетата стана, фигурата му в черна мантия се отразяваше в неподвижните води на басейна.

— Вие сте прави — каза Ендрис. — Има пета каста, кастата на воините. И те наистина ни причиниха болка с избора, който направиха — направи пауза, въпреки че ръцете му жестикулираха и красноречиво изразяваха дълбочината на неговото нещастие. — В миналото воините бяха много ценена част от нашето общество. Те измислиха и наложиха законите ни. Те ни предпазиха от безразсъдството да си вредим един на друг. Когато нашата раса се разви напълно, обърнахме се към звездите и петата каста добави още една функция към действията си — защита на Ритра от народите, които срещахме в космоса. В действителност, ние срещнахме няколко народа, и нито един от тях не ни заплашваше. Обаче това не попречи на воините да се подготвят. Така през годините те усъвършенстваха своите междузвездни бойни способности до най-висша степен, като се превърнаха в опитни пилоти и отлични стрелци. Но никога не им се удаде случай да покажат уменията си в битка. Започна да става ясно — обясни Ендрис, — че за воините няма вече функции, които да изпълняват на Ритра. Още по-лошо, тъй като не им се удаваше възможност да покажат уменията си, техният агресивен инстинкт започна да се проявява в битки един срещу друг. За първи път от векове имаше кръвопролитие между ритрими — смъртоносни конфликти между разрастващи се фракции от воини. По ирония на съдбата кастата, която по природа трябваше да се противопостави на насилието, сама започна да раздухва искрата му. Тъжно.

Нещо не даваше покой на Ухура, докато слушаше управителя. Някакво раздразнение, помисли си тя, безпокойство. Но думите на Ендрис така я бяха заинтригували, че тя се опита да пренебрегне това чувство.

Не можа, тъй като с всяка изминала минута осъзнаваше какво цели управителят с тази реч.

Очевидно не само тя изпитваше раздразнение. Когато погледна Уесли, Бейла, Кос и Самюелз, в очите на всеки от тях видя безпокойство.

Бейла се обърна към нея:

— Ухура…

— Знам, знам — каза тя.

През това време Ендрис продължаваше, като едновременно говореше и размахваше ръце във въздуха. Изглежда, беше забравил за човешките същества, даже за своите приятели ритрими, погълнат от спомените за мъката на своя народ.

— Принудени от генетичните си заложби да се борят, но без да имат възможност да дадат воля на агресивността си в защита на Ритра, воините решиха да ни напуснат. За пръв път в нашата история една каста решава да се отцепи, като изостави кастите си сестри. Какво ще правят? Къде ще отидат? Зададохме им тези въпроси. Те отговориха, че има многобройни популации в галактиката, които имат нужда от опитна бойна сила — цивилизации, които ще ги приветстват с „Добре дошли!“ и ще ги приемат с отворени обятия. За останалите касти тази идея беше твърде срамна, за да я обмислят. Воините бяха част от нас и ние бяхме част от тях. Просъздателите се грижеха за техните бъдещи поколения. Как можеха да станат наемници на друга раса? Това щеше да опозори всички ни. Но воините не искаха и да чуят. Всъщност те казаха, че вече са се съгласили да служат на чуждестранно правителство… на планета с име Паратуул.

— Паратаа — повтори Уесли. — По дяволите!

Ендрис изненадан погледна към него, като изведнъж осъзна, че беше забравил присъствието на хората.

— Да, паратаа. Чули сте за тях?

Комодорът измърмори:

— Да. И вашите воини работят за тях?

— Така разбрахме — отвърна управителят, — въпреки че нямаме новини от нашата пета каста, откакто тя напусна Ритра, така че не знаем със сигурност.

— Наемниците в системата Ксаридиан… — започна Самюелз. — Капитан Кърк ги нарече „воини по рождение“.

Комодорът кимна в знак на съгласие.

— Група от забележителни бойци. Такива, каквито никога не сме срещали. Вече става ясно.

— Не разбирам — отвърна Ендрис.

Комодорът се намръщи.

— Не много отдавна една загадъчна космическа флотилия започна да напада някои от нашите колонии, като убива невинни хора без видима причина. Смътно подозираме, че тези нападатели са вашите воини.

Управителите се спогледаха. Те бързо започнаха да жестикулират с ръце.

— Обсъждат тази вероятност — преведе Ухура, без никой да я моли за това. — И допускат, че комодор Уесли може би е прав.

Не след дълго Ендрис отново се обърна тях. Гримасата на лицето издаваше разкаянието му.

— Не знаехме — каза той. — Ако нашата каста посестрима е стигнала дотам, че да убива от името на паратаа, нашият срам и унижение са по-големи отвсякога. Нашият позор е безграничен.

— Можете да се избавите от него — предложи Уесли. — Корабите ни не успяха да спрат вашите воини. Помогнете ни! Дайте ни идея за слабото им място и ние ще сме в състояние да сложим край на това клане.

Управителят се обърна към него.

— Знаете ли за какво ни молите? Ако ние разкрием слабото им място и ако нашето разкритие доведе до проливането на тяхната кръв… — той сви рамене.

— Петата каста ни изостави, но ние няма да ги предадем.

— Ние не искаме да ги убиваме — намеси се Кос. — Само да ги спрем.

Ръцете на Ендрис разсякоха въздуха:

— И можете ли да гарантирате, че никой от тях няма да загине? Нашите воини не се предават лесно, докторе. Ако ние ви помогнем, нашето предателство със сигурност ще доведе до тяхната смърт.

— Сър… — каза Самюелз.

— Да? — погледна го комодорът.

— Вече знаем едно тяхно слабо място.

Ухура бързо се досети за какво ставаше дума. Уесли очевидно също се досети. Тогава на лицето му се изписа мрачна усмивка.

— Да, наистина — отвърна комодорът. — Да, наистина.