Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (59)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Disinherited, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2010 г.)
Корекция
Mandor (2011 г.)

Издание:

Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер. Без наследство

ИК „Калпазанов“, София, 1993 г.

ISBN 954-8070-90-1

История

  1. — Добавяне

Глава трета

— Сър, имаме повикване от „Лексингтън“.

Въпреки техния разговор, гласът на Ухура звучеше малко неуверено. Кърк й се усмихна и каза:

— На екрана, лейтенант!

Изображението на „Лексингтън“ изчезна от екрана и на негово място се появи образът на комодор Уесли.

Кърк никога нямаше да забрави първата си среща с Робърт Уесли, когато се обсъждаше дали Кърк може да бъде командир на „Ентърпрайс“. Уесли беше на председателското място и беше най-гръмогласен при изявлението си, че Джеймз Т. Кърк е прекалено млад, за да получи такова важно назначение.

— Въпреки образованието, което може да се получи в академията „Старфлийт“ — беше казал тогава Уесли, — най-добрият учител на нашите офицери е опитът. А що се отнася до Джеймз Тибериус Кърк — неговият практически опит е твърде недостатъчен.

Но, в края на краищата, Уесли не можа да наложи мнението си. Всъщност всички останали бяха дълбоко впечатлени от бързия напредък на Кърк като офицер в Старфлийт. Представянето му в академията беше безупречно. Имаше блестящи препоръки от такова светило като Мат Декер, който познаваше Кърк още като курсант, а по-късно имаше впечатления от работата му като офицер. Джеймз беше станал легенда и заради майсторството си при теста „Кобаяши Мару“. Всички тези фактори бяха достатъчни, за да надделее мнението, че на Кърк може да бъде поверено командването на „Ентърпрайс“.

И този, който му съобщи новината, беше Уесли. Дявол да го вземе — Уесли, който се беше борил против назначението. Но той беше достатъчно красноречив и беше дал да се разбере, че щом това решение вече е взето, щеше да прави всичко възможно, за да подкрепя новия командир, и щеше да се отнася с Кърк така, както се отнасяше с всеки друг командир на звезден кораб.

„Ние сме едно общо, Кърк — беше казал той. — Братство. Братята невинаги са на едно мнение, но генералната линия е, че винаги трябва да се подкрепяме един друг. Трябва винаги да си имаме доверие, тъй като доверието е нещо, което поддържа Старфлийт, и ако то изчезне, много скоро звездната ни флота няма да съществува. Разбирате ме, нали?“

Кърк беше кимнал в знак на съгласие и се беше ръкувал с Уесли. Ръкостискането на комодора беше дори по-твърдо от неговите твърди мнения. Толкова твърдо ръкостискане, че Кърк си беше помислил, че може би кокалчетата на пръстите му ще изпукат.

Това се беше случило само преди няколко години. А сега, когато Уесли му кимна за поздрав на екрана, му се струваше, че е било много, много отдавна.

— Капитан Кърк — каза Уесли.

— Комодор — отвърна Кърк и също кимна за поздрав.

— Готова ли е лейтенант Ухура да се качи на най-добрия звезден кораб във флотата? — попита Уесли.

— Не, комодор — отвърна Кърк гладко. — Тя е готова да го напусне.

Уесли се намръщи.

— Едно на едно, капитане.

— Репутацията на комодора стои над него — каза Кърк, като разтегна пръстите на ръцете си. — Всъщност, Боб, вас обикновено можеха да ви видят до изхода на академията, където си избирахте офицери за кораба. Не се ли занимавате вече с това?

— Хайде, хайде, Джим — отвърна Уесли. — Няколко добри офицера успяха да се изплъзнат от мрежата ми. Чух доста добри неща за Райли.

— Един от моите най-колоритни младши офицери — каза Кърк студено. Той винаги се опитваше да скрие някои подробности от поведението на своите офицери и се стараеше различни случки да не попадат в официалната банка от данни. Но при споменаването на Райли не можеше да не си спомни случката с безкрайните припеви „Отново ще те взема с мен вкъщи, Катлийн“, предавани по корабния комуникатор. Нямаше да бъде толкова зле, ако Райли пееше вярно.

Уесли продължаваше да изброява имена и да сгъва при всяко име по един пръст на ръката си.

— И Кайл е топтранспортен офицер. И М’Бенга… е, доколкото разбирам, той е вторият Маккой.

— Сигурен съм, че това е новост за истинския Маккой — каза Кърк, обърна се и погледна Спок. Вулкан обаче не направи коментар.

Уесли леко присви очи:

— Кой е онзи, стройният, ей там?

Погледът му беше насочен към тактическата станция в командната зала. Един мъж с тъмносива коса погледна учудено, а след това отправи поглед към Кърк.

— Това е шефът по сигурността Джиото — каза Кърк.

— Харесва ми физиономията му — продължи Уесли. — Можете да го включите в списъка ми.

— Боб, за списък с коледни желания ли ми говорите?

— Просто се възхищавам на хората ви, капитане.

— Възхищавайте им се отдалеч, ако нямате нищо против, комодор.

Размяната на тези остри забележки беше прекъсната от Ухура:

— Капитане — каза тя, — имаме съобщение от Старфлийт. Ние… — внезапно млъкна за момент, а след това продължи: — Това е информация за системата Ксаридиан. Следват подробности.

— Ксаридиан — каза Уесли. Всичките му намерения да се шегува бяха изчезнали. — Там имат проблеми с непознати нападатели, нали?

— Доколкото разбирам — потвърди Кърк.

— Бъдете дяволски внимателен, Джим — каза Уесли. — От това, което съм чул, тези нападатели са доста лоши — направи пауза, като вероятно размишляваше върху различни възможности. — Изглежда, че след като подминем Горн, ще си отдъхнем на Ритра. Ако са враждебно настроени, сигурно ще усетим. Какви са разликите между нападателите на системата Ксаридиан и обитателите на Горн?

Кърк се обърна в креслото си и погледна Спок. Вулкан не се нуждаеше от словесна молба.

— Още откакто започнаха нападенията, изследваме атаките на нападателите. Те не наподобяват методите на Горн… или пък тези на клингъните или ромуланите. Оказва се, че са индивиди, с които не сме имали контакти досега.

— И от това можем да предположим…? — попита Кърк.

Спок наклони глава на една страна:

— Не много засега.

— След като получите пълните сведения от Старфлийт, моля, изпратете ни информацията в кодираната честота — каза Уесли. — Бих желал да съм наясно със ситуацията.

— Какво мислите, Боб? — попита Кърк бавно. — Че по някакъв начин работата ви на Ритра има връзка с нападателите?

— Не знам — призна Уесли. — Няма видима причина, за да допуснем това.

— Наистина. Двете системи са далеч една от друга. И ритримите не са докладвали за нападения срещу тях.

— Въпреки това — каза Уесли, като не успя да скрие тревогата си — повикването на ритримите беше дяволски неясно, тъй че причината може да е всякаква.

— В такъв случай вие на всяка цена трябва да ни държите в течение — каза Кърк. — И съм сигурен, че ще го направите, комодор. В края на краищата, на борда на вашия кораб ще имате най-добрия комуникационен офицер от звездната флота.

— О, да. Лейтенант Ухура — леко наклони глава по посока на Ухура. — Ще бъде удоволствие да работим с вас.

— Удоволствието е мое, комодор — каза тя, като се надигна от креслото.

— Ухура… трябва да вървите — каза Кърк с надеждата, че думите му ще прозвучат като заповед. Загубиха прекалено много време в подробности.

— Само няколко минутки, капитане — отвърна Ухура.

— Има ли нещо, с което лейтенант Палмър не би се справила?

Ухура погледна към блондинката, която влизаше в командната зала. Тя беше извикана на смяна, когато совалката се срещна с „Лексингтън“. Палмър повдигна вежди в знак на любопитство. Дали Ухура смяташе, че има нещо, с което не би могла да се справи?

— Не, сър — отвърна Ухура.

— Много добре тогава — каза Кърк. — Късмет, лейтенант. Скоро ще се видим тук отново.

— Да, сър.

Когато Ухура се запъти към турболифта, Кърк се обърна отново към Уесли.

— Лейтенантът е на път, Боб. Тя ще бъде на борда ви след три минути.

— Добре. И двамата трябва вече да тръгваме.

— Комодор…

— Да, капитане?

Кърк го погледна внимателно.

— И нищо от страхотния чар на комодор Уесли.

— Ще приема това като комплимент — отвърна Уесли.

— Както желаете — съгласи се Кърк. — Но бих искал лейтенант Ухура да се завърне обратно на „Ентърпрайс“, ако нямате нищо против.

— Е — усмихна се широко Уесли, — това ще зависи от лейтенанта, нали? „Лексингтън“ край.

Образът на Уесли изчезна от екрана, а на негово място се появи „Лексингтън“. Корабът изчака телепортирането на Ухура, след което се завъртя около оста си и се изстреля в космическото пространство. Кърк го наблюдаваше как се отдалечава, когато Сулу се обърна към него:

— Капитане — каза той със загрижен вид, — мислите ли, че има вероятност лейтенант Ухура да реши да остане на „Лексингтън“?

Кърк се вторачи в него за момент, а след това махна с ръка, сякаш искаше да обхване цялото пространство в командната зала, и попита учудено:

— И да изостави всичко това?

Ухура и комодор Уесли се срещнаха на главната транспортна платформа на „Лексингтън“. Въпреки галантното предложение на комодора да й помогне, тя продължаваше да държи сака си в ръка.

Огледа се наоколо и видя в транспортната зала още една жена. Беше така необичайно да види на такова място друг, а не Кайл или Скоти, но бързо се съвзе.

„Не си на «Ентърпрайс» — напомни си тя. — И не докладваш на капитан Кърк. Има малки различия.“

Когато слязоха с Уесли от платформата, вратите се отвориха с леко свистене и двама офицери в сини ризи се изпречиха пред тях. Единият беше с фигура на атлет, тъмна коса и червеникавокафява брада. Другият беше висок и едър, с бледа кожа и коса с цвят на слама.

— О — каза Уесли сухо, — по-добре късно, отколкото никога.

Брадатият се обърна към него:

— Съжаляваме, сър. Корекция на курса в последната минута. Изглежда, че има серия от комети в Бета Ганимед — и като се обърна към Ухура с усмивка, й подаде ръка: — Радвам се, че сте на борда, лейтенант. Името ми е Самюелз, Уин Самюелз.

— Мистър Самюелз е моят първи офицер — отбеляза Уесли. — И е дяволски добър — като посочи високия мъж, добави: — Бих искал да ви запозная и с Пидър Кос — моя корабен хирург.

Кос се вторачи със сините си очи в новодошлата.

— Добре дошли на „Лексингтън“ — каза той. Гласът му беше дълбок и малко дрезгав, но усмивката му беше топла.

— Благодаря ви — отвърна Ухура приветливо. — С нетърпение очаквам да започна работа с вас, джентълмени.

— Добре — каза Уесли. — Сега съм сигурен, че лейтенант Ухура ще поиска да се настани. Мистър Самюелз, бих се радвал, ако придружите лейтенанта до нейната стая. Аз и докторът имаме малко работа в лазарета.

Първият офицер вдигна вежди в искрена почуда.

— Работа, сър? Нещо, за което трябва да съм осведомен?

Уесли въздъхна.

— Физическа — отвърна той тихо, за да не го чуе Ухура.

Очите на Самюелз проблеснаха.

— Съжалявам, комодор, не разбрах добре, физическа ли казахте?

Уесли почервеня.

— Знаете, че точно това казах, мистър Самюелз. И не одобрявам сарказма ви — но гласът му подсказа на Ухура, че той изобщо не мислеше така.

Кос постави ръка на рамото на комодора.

— Кажете ми — обърна се той към Ухура, — виждали ли сте някога командващ офицер, който категорично отказва да се грижи за здравето си?

Ухура потисна усмивката си, за да не притесни още повече Уесли.

— Всъщност, докторе, това не ми е чуждо.

Комодорът се обърна към Кос.

— Виждате ли? — отбеляза той. — Кърк може би е още по-небрежен от мен.

Комуникационният офицер поклати глава.

— Не се учудвам, сър.

— Знаете ли — Уесли топло се обърна към нея, — тук сте само от две минути, лейтенант, и вече ми помогнахте повече, отколкото си мислите. Това може да е началото на една красива работна връзка.

Ухура леко наклони глава.

— Радвам се да ви служа, сър.

Комодорът измърмори нещо одобрително и последва доктора, който излизаше от транспортната стая. Ухура се обърна към Самюелз. Той й отвърна с лъчезарен поглед, на който тя не можеше да не отвърне.

— Може би се държахме неприлично — каза първият офицер. — Просто ни харесва да се шегуваме. Така времето минава по-бързо.

Ухура кимна.

— С нищо не сте ме обидили — увери го тя. — Всъщност така се чувствам, сякаш съм си у дома…

— Чувам ви — отговори той. — Следвайте ме.

И той я поведе към нейната стая.

В залата за конференции Сулу се отпусна в креслото до Маккой и се вторачи в него, когато забеляза, че той проучва данните от медицинския трикордер. Името на файла го учуди.

— Чеков? — попита той. — Докторе, мистър Чеков има ли здравен проблем?

Маккой погледна Сулу, като явно се чудеше дали да смъмри щурмана, загдето си пъхаше носа — макар и не умишлено — в частните работи на другите. Но когато се замисли, че Сулу работи в тясно сътрудничество с младия навигатор, си даде сметка, че щурманът и навигаторът трябваше да работят в синхрон, както хирурга и медицинската сестра по време на операция. Явно имаше право да се интересува живо от руснака. Тогава той каза:

— Нищо съществено. Само рутинни предварителни мерки. Това, което ме тревожи, е, че е прекалено нервен.

— Нервен? — намръщи се Сулу. — Заради нещо, което някой от нас е направил или казал?

Разбира се, Маккой разбра какво точно искаше да каже Сулу: „Заради нещо, което аз съм направил?“ Корабният хирург поклати отрицателно глава.

— Не е задължително. Чеков иска да успее на всяка цена. Той непрекъснато търси начини, за да впечатли всички. Но не е много сигурен как да направи това и става още по-нервен.

Последните думи на Маккой бяха чути от Скоти и шефът на сигурността Джиото. Скоти изгледа първо Маккой, а после Сулу.

— Кой е нервен? За кого говорите?

— За никого — отвърна остро Маккой.

— За младши лейтенант Чеков — каза Сулу.

Маккой свъси вежди:

— Защо просто не разгласим това из целия проклет кораб?

— Сигурен ли сте, че е остроумно, докторе? — попита го Скоти. — Мислите, че трябва всеки да знае за това?

— Не, не мисля! — отвърна Маккой с досада. — Не мисля, че е работа на когото и да е.

— Но, докторе, вие предложихте да го разгласим.

— Не съм предлагал такова нещо!

— Извинете, докторе — каза Джиото, — но аз също чух. Всички чухме.

Останалите кимнаха в знак на съгласие, докато Маккой обхвана с две ръце главата си и се завайка. В този момент влязоха Кърк и Спок.

Кърк погледна кимащите и каза:

— Радвам се да видя, че всички сте единодушни в нещо. Някой ще ми каже ли какво е то?

Сулу услужливо отвърна.

— Съгласни сме, че доктор Маккой не трябва да разгласява на кораба, че младши лейтенант Чеков е нервен.

Маккой го погледна така, сякаш искаше да го убие.

Кърк отправи поглед към Маккой и попита:

— Възнамерявахте да направите това, Боунс?

— Не!

— Да, да, но успяхме да го придумаме да не го прави — каза горделиво Скоти.

— Каква е причината Чеков да е нервен? — попита Кърк.

Маккой отвърна заплашително:

— Може би се тревожи, че ще стане офицер и ще загуби ума си като повечето от мъжете около тази маса.

— Ако младши лейтенант Чеков се тревожи за психологическата си уравновесеност, той трябва да потърси главния лекар за помощ. След това отново… може би той се тревожи, докторе, че вие може да разгласите неговата загриженост — разсъждаваше Скоти.

— Това би могло и мен да направи нервен — потвърди Джиото.

— Ще убия някого — каза Маккой.

— Точно това е изявлението, което всеки един от екипажа желае да чуе от главния лекар на кораба — отбеляза Спок.

Маккой го стрелна със смъртоносен поглед.

— Господа — каза Кърк, — преди да разнищим по-нататък безспорно жизнено важния въпрос за нервността на мистър Чеков, бих желал да ви съобщя причината за това събиране: атаките срещу системата Ксаридиан. Мистър Спок?

Спок веднага извика на екрана на компютъра информацията за атаките, с която разполагаше Старфлийт. Не че в действителност той имаше нужда от нея — той вече я беше запомнил със страхотната си памет. Просто искаше тя да му е подръка, ако случайно забравеше някоя подробност.

— Атаката срещу колонията Гама Ксаридиан е последната от трите атаки в системата Ксаридиан — каза Спок. — Първата е била срещу Алфа Ксаридиан II преди няколко седмици, а втората — срещу Бета Ксаридиан VI седмица по-късно.

— Алфа, Бета, Гама — каза Маккой. — Аз ли съм единственият, който забелязва тази последователност?

— Мисля, че това е очевидно, докторе — каза Спок сухо. — Всички населени планети в системата Ксаридиан представляват колонии. При атаките срещу системите Алфа и Бета има само шепа оцелели. При атаката срещу Гама Ксаридиан III не е оцелял никой. Патрулният кораб „Викинг“ вече е изследвал мястото и екипажът не е открил нито един оцелял.

— Мръсни копелета! — възкликна Джиото.

— Грубо, мистър Джиото — каза Спок, — но точно. Местните власти и малките кораби като „Викинг“ са неподходящи, за да се противопоставят.

— И тук стигаме до целта — намеси се Кърк. — Описание на нападателите, мистър Спок?

— Данните са различни. Някои от оцелелите са видели четири кораба, други — седем — каза Спок. — Корабите са много маневрени, смъртоносни. Точно поразяват целите си и нито един от тях досега не е бил пленен или взривен. Сканираните детайли в единственото съобщение от Гама Ксаридиан съвпадат с останалите рапорти.

— Можем ли да се справим с тях? — попита Кърк.

Скоти изсумтя възмутен, че въпросът изобщо може да бъде поставен за обсъждане.

— Те са страхливци — каза той презрително. — Имат тактика на обикновени горили: разрушаване на техниката и след това бягство. Няма да удържат и пет минути срещу истински опонент като „Ентърпрайс“.

— Не бих подходил с лекомислено пренебрежение към враг, който разполага с такива маневрени и смъртоносни кораби, мистър Скот — каза Спок. — Тези нападатели разполагат с фазери и фотонни торпеда, които могат да пробият нашите щитове. И, в края на краищата, „Ентърпрайс“ може да се окаже безпомощен, както всяка една от колониите досега.

Скоти не отвърна, но изражението на лицето му показваше, че не е съгласен с оценката на Спок за ситуацията.

— Свържете се с „Викинг“ — каза Кърк. — Уверете се, че ще ни предадат всичката информация, с която разполагат. Мистър Сулу, коя колония ще изследваме първо?

— Алфа Ксаридиан II, сър. Колонията, която е била атакувана първа.

— Много добре. Маршрут пет и уведомете колонистите, че пристигаме след…?

Сулу отвърна веднага:

— Единадесет часа.

Кърк кимна. Способността на Сулу да предсказва точно времето за достигане до определено място с определена скорост беше забавно.

— Единадесет часа. Мистър Спок, искам списък на колониите, които е възможно да бъдат нападнати. Определете, доколкото е възможно, кои от тях са най-вероятните цели. Мистър Скот, проверете сензорите и трикордерите. Увеличете радиуса на търсене, за да разширите обхвата на електромагнитния спектър. Ако тези кораби имат някакъв необикновен отличителен белег, аз искам да знам за него. Мистър Сулу, сега сме на жълта тревога, но ако случайно се натъкнем на нападателите, искам корабът ни за нула време да издигне защитното си поле — Кърк бързо огледа залата. — Всички добре ли разбрахте задачите си?

Мъжете около масата кимнаха. Погледът на Кърк се спря върху Маккой. В очите на капитана просветна закачлив блясък, когато добави:

— И, Боунс… опитайте се да не разгласявате нищо на кораба, о’кей?

Маккой се обърна и погледна Сулу, който беше започнал всичко това.

— Никога няма да обсъждам здравен проблем с вас, даже ако той се отнася до самия вас — изправи се и допълни: — Това вече може да разгласите!

 

 

Когато Ухура влезе в стаята, предназначена за нея, се огледа наоколо и установи, че е доста голяма и с много мебели.

Това бяха стаи за гости, не за членове на екипажа. Очевидно беше станала глупава грешка. И тя дори не се усети.

Като въздъхна, пусна сака си на пода, пресече стаята и застана пред говорителя. Избра определения код и се свърза с първия офицер в командната зала.

— Самюелз — дойде отговорът.

— Мистър Самюелз, тук е лейтенант Ухура. Мисля, че е станала грешка. Настанена съм в гостна стая.

Последва кратка пауза, докато първият офицер провери мястото, откъдето се обаждаше тя, и извика на екрана списъка със стаите.

— Не — отвърна накрая той. — Няма грешка. Всъщност ЛИЧНО комодорът определи тази стая за вас.

Ухура поклати глава.

— Не разбирам.

Самюелз измърмори:

— Това е неговият начин да ви накара да се чувствате удобно, Ухура. У дома, както се казва.

— А — каза тя, — сега разбирам. Благодаря, Самюелз!

— За нищо — отвърна той и прекъсна връзката.

Ухура се усмихна. Уесли беше обещал на капитан Кърк, че няма да се опита да я открадне. Но, изглежда, комодорът разбираше по свой начин „кражба“.

Не че тя имаше нещо против да се отнасят така романтично с нея. Коя ли жена щеше да бъде против? Но никакво ласкателство не бе в състояние да я откъсне от „Ентърпрайс“.

Вдигна сака си и се запъти към леглото в дъното на стаята. Застана до бюфета от синтетично дърво и започна да разопакова багажа си. Когато напълни две от трите чекмеджета, разбра, че дървото изобщо не е синтетично.

Беше истинско. Очарована, прокара пръсти по повърхността му.

Може би имаше някакви предимства да служиш на комодора…

Внезапно чу меко, приличащо повече на музика, звънене. Дори звънецът на вратата звънеше по-добре тук, отбеляза тя и като се изправи, каза:

— Влезте!

Вратата се плъзна настрани и откри висок, слаб мъж. Цветът на кожата му наподобяваше нейния. Очите му бяха черни, като две парченца обсидиан, а формата на скулите му придаваха на лицето определено… какво? Благородство? Или горделивост?

Той се поклони леко и се представи:

— Джером Бейла. Аз съм комуникационният офицер.

От думите му не лъхаше ентусиазъм. Ухура беше свикнала на това от мистър Спок. Тя също леко се поклони и каза:

— Ухура. Аз съм от „Ентърпрайс“.

Той поклати глава.

— Да, знам — и добави. — Ухура означава „свобода“, нали?

— Защо? Да. Как се… — тя сама откри отговора на своя въпрос. — Вие сте банту.

Бейла сви рамене.

— До известна степен.

Ухура искаше да го разпита още, но след това се спря. Отговорът на мъжа беше сух и не предразполагаше към по-нататъшен разговор на тази тема.

Бейла влезе в стаята.

— Не е лошо — отсъди той. — Изглежда така, сякаш Уесли е разстлал червения килим за вас.

Изведнъж тя осъзна как изглежда всичко това за него и почервеня.

— Лейтенант — каза тя, — аз не съм тук, за да ви изместя, ако така си мислите. Тук съм просто временно. Когато всичко свърши, ще си замина, вярвайте ми.

Бейла се усмихна горчиво.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Може би вие така мислите, но не и комодор Уесли. Виждате ли, комодорът и аз не сме се срещали лично напоследък.

В думите на Бейла се долавяше някаква горчивина. И въпреки че Ухура не го познаваше добре, за да бъде уверена в това, смътно чувстваше, че имаше някаква вражда между него и Уесли.

— Е, не мога да кажа нищо за комодора, но що се отнася до мен, аз вече имам работа на „Ентърпрайс“.

Тези думи, изглежда, изпариха част от негостоприемността на Бейла. Той кимна.

— Добре. Във всеки случай трябва да поговорим за ритримите — и като погледна към още неоправения багаж, добави: — Но това ще направим, когато се настаните.

— И сега съм готова — увери го тя. — Въпреки че предпочитам разговорът ни да се състои в — направи пауза, като търсеше най-подходящата дума — по-спокойна среда. Съгласен ли сте?

Той сви рамене.

— Както желаете… лейтенант.

 

 

Чеков беше доволен, че капитанът разреши на екипажа от командната зала петнадесетминутна почивка, за да хапнат нещо в столовата, преди да се върнат на дежурство. В края на краищата, ако стане напрегнато, никой нямаше да може да хапне нещо, а когато човек е гладен, е по-разсеян.

След като довърши сандвича, той потри ръце, седна отново на стола си и огледа залата. Изглежда, всеки размишляваше върху настоящата мисия. Разбира се, той имаше свои идеи, но не му беше удобно да ги споделя с членовете от екипажа, тъй като не ги познаваше добре.

Ухура го беше уверявала неведнъж, че скоро ще опознае всички. Но сега не се чувстваше удобно, тъй като не познаваше никого. Е, познаваше Сулу и лейтенант Палмър — комуникационния офицер. Но той току-що беше свършил една работа с тях в залата и не искаше да го сметнат за натрапник.

Улови погледа на Сулу към лейтенант Петерсън — нов офицер. Тя беше с кестенява коса. Чеков забеляза, че се усмихна в отговор и махна с ръка на Сулу. Помисли си, че Сулу е срещал лейтенант Петерсън само веднъж или два пъти преди, а се държи с нея, сякаш се познават отдавна, и то в момент, когато им предстои такава опасна мисия.

„Каква самоувереност!“ — помисли си Чеков. Това беше нещо, което му липсваше. Почувства напрежение в тялото си, което го накара да се опита да се отпусне. А не можеше да запази спокойствие по време на едно глупаво ядене, какво щеше да стане с него по време на червена тревога? Скъсване на мускули? Апоплексия?

След като довърши питието си, Чеков върна чиниите си и излезе от столовата, като се опитваше да придаде на походката си спокоен вид. Продължи бавно към турболифта и миг по-късно се намери в командната зала.

Опита се да започне да върши нещо. Сулу го тупна приятелски по гърба.

— Добре дошъл отново, Павел! — каза бодро той.

— Благодаря — отвърна Чеков.

Вече беше седнал зад навигационната конзола и бързо стартира стандартната диагностика на системите. Зелената лампа светна след секунди и той леко кимна. Беше доволен, че всичко е наред.

Близо до Чеков, Сулу усърдно работеше върху неговите проверки на системата, без да продума. Не беше необичайно, след като екипажът се готвеше да се срещне с неразгадани проблеми. Чеков се усети, че отново беше стартирал диагностичните проверки.

— Нещо не е наред, Чеков? — попита Сулу.

Руснакът поклати отрицателно глава.

— Просто искам да съм сигурен. Не сме наясно с какво ще се срещнем.

— Може би няма да открием нищо тук. Ако при теб всичко е наред, сигурно е така.

— Сигурен ли сте, че няма да открием нищо? — Чеков махна ръцете си от контролния пулт, но очите му следяха данните на дисплея.

— Сам можете да се уверите, че широкообхватните сензори не улавят нищо необикновено — последва пауза, след това Сулу тихо попита: — Тревожи ли ви нещо?

— Не може да се каже точно така. Просто се вълнувам, че може да се срещнем с нападателите, които разрушиха колониите, а не знаем нищо за тях. Колко са силни? Можем ли да ги спрем?

— Уместни въпроси, младши лейтенант — Чеков се обърна на стола си и видя капитан Кърк да стои пред турболифта и да оглежда командната зала.

Доволен от това, което видя, Кърк се запъти към своето място.

— Да, мистър Чеков, това са много уместни въпроси — и той се обърна към Спок. — Положението?

— Сензорите не улавят нищо — отговори Вулкан и отиде до капитана, когато една доброволка донесе на Кърк доклада за разхода на гориво.

Кърк погледна данните, подписа се и върна листа. Обърна се с въздишка към Спок.

— Защо винаги получавам доклада за разхода на гориво, преди да започнем някаква акция? Ако имаше проблем, Скоти щеше да се е разкрещял досега.

— Като се има предвид материалните и антиматериални запаси и дилитиевите кристали, логично е да прегледаме положението с горивото, преди да се втурнем в нещо, което е необичайно.

Кърк погледна Спок и разбра, че той все още си задаваше и отговаряше сам на някои въпроси. Замълча, просто кимна с глава и погледна към екрана. Звездите блестяха и всичко изглеждаше спокойно. „Още веднъж към неизвестното“ — помисли си той и реши, че е време да подготви не само себе си, но и екипажа в командната зала.

И като огледа офицерите, Кърк си помисли, че е имал малко напрегнати случаи, в които са участвали Чеков, който изглеждаше толкова млад, и лейтенант Палмър, въпреки че имаше втори ранг като комуникационен офицер.

И Чеков беше прав. Имаше толкова много въпроси, на които не знаеха отговорите — даже прекалено много.

— Нека си припомним какво знаем за нападателите, които преследваме — каза капитанът на висок глас, доста необичайно за него. Това накара всички от екипажа да насочат вниманието си към него.

— Знаем, че атаките им са редки — отговори Спок — и че не се колебаят да убиват.

Капитанът кимна.

— За щастие нашите щитове са по-силни, отколкото щитовете на колониите.

Сулу каза:

— Сър, възможно ли е нападателите, които и да са те, да имат причини за своите атаки?

Кърк сви рамене.

— Винаги е възможно, лейтенант, и ние ще разберем това. Но няма да позволим да убиват повече невинни — огледа се. Изглежда, никой нямаше какво повече да добави. Накрая погледът му се спря на Чеков. — Младши лейтенант, вашето мнение за положението.

Руснакът се завъртя на стола. Изглеждаше пребледнял, докато отговаряше.

— С цялото си уважение към вас, сър, не мисля, че ще можем да научим нещо съществено, докато не намерим корабите.

Кърк не коментира отговора му. Обърна се към комуникационната станция и беше леко учуден, че вижда там Палмър, а не Ухура.

„По дяволите!“

— Лейтенант Палмър — каза той, — колониите правили ли са опити да се свържат с нападателите?

Палмър бързо свали слушалките и погледна към капитана.

— Всички рапорти от колониите показват, че техните универсални транслатори са работели. Но очевидно нападателите не са много разговорливи.