Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (16)

Глава шестнадесета

Ухура опаковаше нещата си, когато чу звънеца. Обърна се към вратата и каза:

— Хайде, влизай.

Имаше предчувствие кой може да е. Когато вратата се плъзна настрани, предчувствието й се потвърди. Комодор Уесли се усмихна и влезе.

— Приготвяте се вече? — запита риторично, като забеляза полупълния сак и другите дреболии, пръснати върху леглото.

Ухура кимна утвърдително.

— Не искам да оставям приготвянето на багажа си за последните минути. Не върви някак си да карам два космически кораба да чакат, докато търся четката си за зъби.

Комодорът се усмихна:

— Не, наистина не върви — и замълча за момент. — Ухура, мина доста време, откакто предложих нещо важно на една красива млада жена. Но… е, загубих Бейла точно когато започнах да оценявам неговите способности. Комуникационните ми офицери намаляха с един.

Тя се усмихна.

— Вие ме молите да остана?

— Да.

Ухура скръсти ръце пред гърдите си.

— Трябваше да знаете какъв ще бъде моят отговор.

Уесли я погледна:

— Лейтенант, ако има поне едно нещо, което е постоянно в тази галактика, това е несигурността. Не приемам нищо за дадено — а след това с по-мил тон добави: — Мога да ви предложа нещо, което ще ви заинтересува, Ухура. Перспективи.

Тя въздъхна.

— Предизвиквате ме да ви помоля да продължите. Разбирам как се сдобивате с такива хора като Самюелз и доктор Кос — трудно е да кажеш „не“, когато чувстваш, че някой има нужда от теб.

Той изглеждаше мрачен. „Кокетничи“ — помисли си тя.

— Но…

— Но моето сърце е на „Ентърпрайс“. Където отива совалката — за там тръгвам и аз — Ухура сви рамене. — Може би звучи доста сантиментално. Така ли е?

Комодорът поклати глава.

— Не. Изобщо не звучи така. Чувството за лоялност е едно от качествата, заради които ви се възхищавам. Надявам се, Джим Кърк знае колко дяволски щастлив е, че ви има на борда си.

— Е — каза Ухура, — между мен и вас нищо няма да се промени и няма да е толкова болезнена раздялата ни, ако ме изисквате от време на време. Не е лошо просто да напомняте на Кърк за качествата ми.

Уесли се засмя.

— Това е най-малкото нещо, което мога да направя за вас — увери я той. И след малко добави: — Ако промените решението си, лейтенант, моля, уведомете ме.

— Ако променя решението си — каза тя, — ще ви уведомя.

Кърк отново седна в креслото си и разгледа обширното владение Паратуул на екрана. „Потьомкин“ се виждаше на хоризонта като светеща глава на топлийка. Корабът беше пристигнал само няколко часа след „Ентърпрайс“, като беше дал да разбере на Силва и хората му, че Федерацията възнамерява да работи тук.

Като потупваше едно гвоздейче върху облегалката за ръце на креслото си, командирът на „Ентърпрайс“ се изкашля.

— Дневник на капитана. Юни, 3034 година. Съпроводихме това, което беше останало от корабите на паратаа, обратно до тяхната система. Нещо повече, с помощта на капитан Калъс и „Потьомкин“ заставихме лидерите на паратаа да скъсат с мечтите си за покоряването на света и да върнат на Федерацията апаратурата, която използваха, за да построят още плазмени оръдия. Благодарение на изчерпателния списък на мистър Спок на липсващите машини и детайли те няма да са в състояние да осъществят старите си болни амбиции — Кърк направи пауза. — Що се отнася до учените на Федерацията, които са им помогнали… с паратаа нямаме договор за екстрадиция. Но се надявам, тъй като няма какво повече да правят на Паратуул, че няма да бъдат вече добре дошли. И когато напуснат, ние ще бъдем там, за да ги арестуваме. Наистина по-добре ще е да бъдем, вместо да си блъскаме главите с ромуланите после. Що се отнася до наемниците ритрамени, или по-точно до оцелелите от тях, дълбоко в сърцето си не мога да им простя, не и след кръвопролитията, които причиниха. Но мисля, че започвам да ги разбирам. Представям си как са се вторачили в мен от затворническите си килии и изглеждат така отчаяни и изгубени — точно така, както аз бих изглеждал, ако съм откъснат от нещата, които ме правят това, което съм. Цяло нещастие е, че призванието им е толкова проклето — нещастие за всички ни. Във всеки случай „Лексингтън“ ще пристигне всеки момент, за да качи на борда си ритримите и да ги отведе в звездна база осемдесет и три, където ще бъдат изправени на процес, за да отговарят за престъпленията си. И в същото време смея да се надявам, че един от моите комуникационни офицери ще се завърне — капитанът се намръщи и си повтори: „Надявам се.“ Той в никакъв случай не подценяваше силата на Уесли в способността му да убеждава. Ако трябваше да се обзалага, щеше да се обзаложи, че Ухура ще се върне на „Ентърпрайс“. Но това в никакъв случай не означаваше, че завръщането й е сигурно. — Край на дневника.

— Капитан Кърк?

Командирът се обърна по посока на гласа.

— Да, Палмър?

— Имаме връзка с „Лексингтън“, сър. Комодор Уесли.

— Свържете ме — отвърна й капитанът.

Миг по-късно лицето на Боб Уесли запълни екрана.

— Радвам се да ви видя отново, Джим. Вярвам, че затворниците ви са готови за транспортиране?

— Аз също се радвам да ви видя, комодор. Да, те са готови.

Кърк виждаше Ухура, която беше на комуникационния пост зад Уесли. Изглежда, че се чувстваше доста добре там. Наистина ли се беше хванала в примката на комодора?

Имаше само един начин да разбере.

— Имате ли нещо против да си върна моя комуникационен офицер, преди да започна телепортирането на ритримите? Така няма да я загубя в суматохата — възможност, за която вие без съмнение вече сте се сетили.

Ухура се изправи и изражението на лицето й смрази кръвта на Кърк.

— Капитане, ако всичко е наред при вас, бих искала да остана на „Лексингтън“…

„По дяволите — помисли си Кърк. — Не трябваше да позволявам на Уесли да мята примката си около нея. Не трябваше да я изпускам от очи.“

— … за няколко часа — довърши Ухура. — Но достатъчно, за да видя ритримите и да им предложа идея за тяхното бъдеще.

Кърк се опита да скрие изненадата си.

— За… за няколко часа? — сви рамене. — Разбира се, лейтенант. Толкова, колкото мислите, че са ви нужни.

Но първата му реакция не убягна от зоркото око на комодора.

— Джим, за секунда си помислихте, че тя напуска „Ентърпрайс“, нали? Хайде, признайте си?

Капитанът не си призна.

— Даже и за част от секундата не си помислих такова нещо — отвърна той. — Дори и като знаех, че вие сте се опитали да направите един добър удар.

Уесли се усмихна.

— Отнасяйте се добре с нея, Джим, или аз ще се върна да я взема.

— Винаги съм се отнасял добре с нея — увери го Кърк, като гледаше Ухура — и винаги ще го правя.

Ухура се намръщи. За щастие беше скромна, иначе имаше опасност за в бъдеще да се осланя на тези думи.

— Знаете ли — каза комодорът, — аз започнах тази мисия с двама старши комуникационни офицери, а сега нямам нито един. Къде е справедливостта? Ще поговорим по-късно, Джим.

Капитанът кимна.

— По-късно — съгласи се той. И след това, преди Палмър да прекъсне връзката, добави: — Добре дошли обратно, лейтенант!

Комуникационният офицер отвърна:

— Радвам се, че се връщам, сър.