Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (8)

Глава осма

Маккой погледна крадешком Чеков. През цялото време, докато се движеше турболифтът, младши лейтенантът бе мълчал. Какво ли би могъл да каже? Бе допуснал грешка, и то голяма.

Когато стигнаха до палуба шест, където се намираше стаята на Чеков, младши лейтенантът се обърна към него:

— Не е нужно да ме придружавате повече. Добре съм, уверявам ви.

— Няма да стане — поклати глава лекарят. — Казах, че ще дойда с теб до стаята ти, и точно това възнамерявам да направя.

Като въздъхна, руснакът продължи. Маккой забеляза, че коридорите са много тихи. На палубата се намираха главно помещенията за екипажа, повечето от които бяха двойни стаи. Но тъй като имаше червен сигнал за тревога, почти никой не бе останал в стаята си.

Докторът бе идвал рядко на тази палуба, тъй като повечето от пациентите посещаваха лазарета му. И все пак тишината му се струваше необичайна.

Като приближиха стаята на младши лейтенанта, вратите се отвориха и те влязоха. Чеков седна до бюрото, а Маккой се облегна на гардероба и скръсти ръце. Докторът се огледа. Беше забравил колко тясно и неудобно е в помещенията на младши офицерите.

„Е, да — помисли си той, — но все пак е по-добре от хамака и войнишката торба, които са били единственото удобство за моряците преди векове.“

— Е, Чеков, сега какво?

— Разполагаме ли с бойно отделение? — запита младият мъж.

— Не, разбира се. Защо?

— Защото капитанът ще иска да сформира такова след всичко това.

— Глупости! Голяма работа! Всички ние можем да сторим това рано или късно, но при теб просто се случи в лош момент. А и вие, навигаторите, винаги действате прибързано и се забърквате в беди. Първо Бейла, после Стайлс и Райли, а сега и ти. Да не би това да ви учат в академията?

— Не, докторе. Аз… просто не мога да си обясня. Бях уверен, че това е правилната маневра, и…

— И избра неподходящ момент да уведомиш капитан Кърк. Може би твърде малък брой червени сигнали си преживял, за да разбереш, че има време и място, когато можеш да изразиш мнението си пред капитана. Но не и когато сме заобиколени от мародери.

— Знам — отвърна безпомощно Чеков. Искаше му се сякаш да продължи с оправданията, но вместо това потъна в мрачно мълчание. Без да обръща внимание на доктора, младши лейтенантът заби поглед в масата.

Маккой се раздвижи из стаята, обмисляйки верния подход, който трябваше да приеме. Чеков се чувстваше достатъчно зле и той не искаше да влошава състоянието му по един или друг начин. Психиатърът в него не му позволяваше да си тръгне, докато не успокои поне малко младия руснак.

— Чеков, капитанът сам прави своя избор — реакцията на младши лейтенанта го накара да спре. Макар казаното да бе истина, подходът му съвсем не беше правилен. В този момент му хрумна нещо друго. — Как се справи с теста „Кобаяши Мару“?

Последва дълга пауза.

— Унищожих кораба си — каза Чеков накрая — в момент, когато си мислех, че съм оригинален. Взех със себе си и клингъните.

— Пожертвал си себе си и кораба? — попита с недоверие Маккой. Чеков въздъхна дълбоко и кимна с глава. — Това е нещо изключително — Маккой направи няколко крачки и се наведе напред, така че да бъде в периферното зрение на Чеков. — Ще се научиш, синко. Бързо ще се научиш. Нямаше да си на „Ентърпрайс“, ако не бяха сметнали, че си готов за такива изпитания. Може би просто трябва да се пребориш с един или два демона, които са се вселили в теб, и всичко ще е наред.

Чеков вдигна поглед, като чу познатото свистене на вратата. Кърк беше победил „Кобаяши Мару“.

Младши лейтенантът се опита да възстанови стандартния команден тест в съзнанието си. Спомни си извадения от действие кораб в територията на клингъните. Когато дойде неговият ред, реши да изпрати своя кораб „Йорктаун“ в Неутралната зона за извършване на спасителна операция. Тогава изведнъж бе попаднал в обкръжение. От този спомен по челото му избиха капчици пот.

Инженерният отдел съобщи за авария и изтичане на охладителна течност, а медицинският офицер регистрира случаи на радиационно обгаряне в повишена степен. „Йорктаун“ успя да отслаби защитата на един от корабите на Клингън, преди той самият да достигне критичните граници на защитното си устройство.

В съзнанието на Чеков отекна собственият му глас, който викаше команда за самоунищожаване. Тогава той трябваше да изкрещи на своя помощник-офицер, Рави Акбар, чийто отказ за кодово потвърждение беше непреклонен. Последното нещо, което си спомни, бе обратното изброяване на цифрите до нула и ослепителната бяла светлина.

А на Акбар му бе нужен месец, за да възвърне отново любезността си.

Чеков с усилие се опита да си спомни коя част от компютърната програма, написана отново от Кърк, му бе дала възможност да победи. Дали това беше броят на вражеските кораби, или мощта на неговия собствен кораб? А и откъде тази будна мисъл у Кърк на възраст двадесет години? С подобни размишления той отиде до леглото си, доволен, че този, с когото делеше стаята, бе на оръжейния контрол и нямаше да се върне скоро поради грешката, която беше направил един млад навигатор на име Павел Чеков.

 

 

Уесли погледна към турболифта, когато там се появиха Ухура и Бейла. Зад привидно небрежния му поглед се криеше дълбок усет. Офицерите не биха закъснели с доклада, ако нямаха някакво изключително извинение.

Ухура обаче беше неподготвена с отговора си. Затова само се приближи и застана мълчаливо до комодора. Зад себе си чу тихите стъпки на Бейла, който смени комуникационния офицер.

Уесли като че ли бе погълнат от гледката на екрана, разкриваща пейзажа на Ритра. Но всъщност само така изглеждаше.

— Позакъсняхте — отбеляза той, макар и тихо, но достатъчно, за да чуе Ухура.

— Това няма да се повтори — увери го тя полугласно.

Той вдигна поглед към нея. В крайчеца на устните му се промъкна усмивка.

— Добре. Тогава можем да се заемем с въпроса за скулптурите — и без да се обръща към едва успелия да се настани комуникационен офицер, продължи: — Свържете ме с управителя Ендрис, мистър Бейла.

— Да, сър — последва отговор.

След известно време връзката бе осъществена. Напълно разбираемо беше да се забави появяването образа на Ендрис, мислеше си Ухура, имайки предвид факта, че ритримите не очакваха някаква комуникация. Докато чакаше, тя прегледа сигналите, с които би могла да предаде любопитството им относно статуите.

Изведнъж на екрана се появи Ендрис. Както и преди, той излъчваше оптимизъм.

— Привет! — каза ритримът. — Казаха ми, че искате да говорите с мен — движенията на ръцете му изразяваха въпроса „Защо?“

— Нищо особено — усмихна се Уесли. — Една от причините обаче е да получим по-пълно познание за вашите съпланетници. И поради това се нуждаем от отговорите на някои въпроси.

Обясненията на Ухура не бяха нужни. Думите не се нуждаеха от доказателство, дори и за един ритрим.

— Приемам — увери го Ендрис с жестове, изразяващи добронамереност.

— Добре — отвърна комодорът, като се окашля. — Да се върнем към просъздателския център. Не можах да не разгледам скулптурите около сградата. Голямо майсторство! Но някои от тях като че ли липсват — той се облегна напред. — Има ли причина за това?

Този път участието на Ухура беше от значение. Тя трябваше да изрази възхвалата на Уесли за статуите и да предаде по възможно най-учтив начин въпроса му.

Благодарение на нея или заради нещо друго, но ритримът не изглеждаше смутен.

— Условията в Гирин Гата се оказаха неподходящи за някои от статуите — обясни той. — Сметнахме за необходимо да поправим или преместим част от тях — знаците му приканваха Уесли евентуално за други въпроси.

— Не. Мисля, че този отговор ни задоволява — поклати глава комодорът. — Благодаря ви за търпението, управител.

— Няма защо — отвърна Ендрис. Както забеляза Ухура, изражението на лицето му леко се промени, а също и положението на ръцете. — За жалост, трябва да ви съобщя някои новини, които може да не ви се сторят твърде приятни.

— О! — челото на Уесли се сбърчи.

Ритримът наистина не знаеше как да отвърне на тази реакция. Ухура се опита да представи ситуацията като желание за допълнителна информация.

— Има промяна в плановете — каза управителят. — Ние не можем да ви осигурим място за построяване на обсерватория — той красноречиво изрази съжалението си. — Надявам се, че това няма да представлява неудобство.

Ухура, а очевидно и комодорът, не можаха да осъзнаят думите му. Бръчките по челото на Уесли станаха по-дълбоки и изразителни.

— Не разбирам — каза той. — Какво ви накара да промените решението си?

Преди още да заговори, по жестовете, които правеше с ръце, Ухура разбра, че Ендрис не желае да дава допълнителни обяснения.

— Не мога да дискутирам повече този въпрос — обърна се към тях ритримът. — Още един път се извинявам за създадените неприятности.

Комодорът въздъхна.

— Обидихме ли ви по някакъв начин?

— Не, с нищо не сте ни обидили.

Затруднен, Уесли вдигна поглед към Ухура.

— Имате ли някаква представа, какво става тук? — гласът му бе преминал почти в шепот.

— И аз бих искала да знам, сър — поклати тя глава.

— По какъв начин решението ви може да повлияе на това, което възнамеряваме да правим на Гирин Гата? — обърна се отново към екрана Уесли.

— Ще ни бъде ли позволено да довършим работата си там? — допълни въпроса му Ухура.

За миг Ендрис се поколеба, след което отвърна:

— Нямаме повече нужда от помощта ви за просъздателския център. Мисля, че добре показах това. Ако не, позволете ми отново да ви го кажа.

Комодорът протегна ръце, като че ли в молба да възвърне здравия разум.

— Управител, ние желаем да ви помогнем и да решим проблема ви, независимо от това, какво ще се случи с нашата обсерватория. Ако си спомняте, аз ви казах, че става дума за два независими въпроса.

Ухура направи всичко възможно, за да изрази тази мисъл, но напразно.

— Мога само да повторя нашата позиция по този въпрос — отвърна ритримът. Жестовете му означаваха, че няма място за спор — факт, който Ухура преведе на Уесли.

Въпреки това комодорът не беше човек, който обича да му се отказва. Той прикова поглед към Ендрис, подбирайки внимателно думите си.

— Признавам, че тук е вашият свят и е ваше правото да вършите с него това, което желаете. Но не мога да нехая и да не ви напомня, че нечий живот е в опасност, а именно животът на вашите деца. Ако бях на ваше място, не бих вземал рисковани решения — Уесли направи пауза и продължи: — От опит знам, че всеки спор може да се реши и всяка трудност да се преодолее, ако и двете страни са отдадени на едно дело. И не мога да си представя, че този случай е изключение.

Знаците на ритрима изразяваха твърдост и непреклонност, граничещи почти с грубост.

— Можете да останете в орбита около нас, докато върнете апаратурата и хората си. Тогава можете да напуснете с нашата благодарност за вниманието ви.

— Не мога да повярвам — измърмори Уесли. — Те ни отпращат, без дори да ни кажат защо, оставяйки невинни деца да загинат, макар че ние бихме могли да им помогнем. Това е абсурдно.

Същите чувства вълнуваха и Ухура. Но нито тя, нито комодорът можеха да сторят нещо, тъй като в следващия момент образът на Ендрис изчезна и се замени от величествената гледка на планетата Ритра.

 

 

Нападателите нахлуха в пространството и откриха огън по „Ентърпрайс“. Оръдията им се опитваха да пробият корпуса на кораба.

— Задръжте този кадър!

Корабите на нападателите останаха неподвижно на екрана.

В заседателната зала Кърк, Спок, Маккой, Скоти, Сулу и Джиото седяха около масата, втренчени в застиналия образ на екрана на централния компютър.

— Би било хубаво, ако можехме да направим това по време на битката — каза замислено Скоти.

Другите мрачно поклатиха глави.

— Анализ, джентълмени — каза Кърк. — С какво се занимаваме тук?

— Направили сме пълен анализ на видовете оръдейни изстрели по време на битката — каза Спок. — Това безспорно са същите индивиди, които нападнаха колонията при Алфа Ксаридиан II, а вероятно и другите колонии. Радиационните следи не могат да бъдат сгрешени.

— Но ние все още нямаме данни за това, кой използва подобно оръжие.

— Да, не знаем точно — кимна с глава Спок. — Нещо повече — той очерта странна фигура. — Моделът на кораба е уникален в регистъра на Федерацията. Това е или някаква раса, която не сме срещали преди, или познат народ, изработил по поръчка корабите си, за да прикрие своя произход.

— А дали те също са изработили сензорните и кормилните уредби? — учуди се гласно Сулу. — Никога не съм виждал подобна маневреност.

— С каква скорост се движеха? — запита Кърк. — Сякаш бяха по-бързи от енергиен импулс, някаква странна бързина.

— Не — Скоти клатеше глава. — Изобщо не е така. Едно от момчетата засече прекъсване на графиката. Компютър! Файлът на Павел, моля!

Компютърът превключи на образа на един от нападателите. Върху него беше наложена синя координатна мрежа. Корабът беше разположен в дясната част на екрана.

— Графика, моля! — каза Скоти.

Корабът се придвижи към средата на екрана, после се спусна към долния ляв ъгъл. След него се появи друг кораб нападател, следващ същата траектория. Червената линия, която очертаваше курса, остана отзад. На деветата точка от нея имаше малки кутийки с цифри до тях.

— Сега ще видите тук — Скоти посочи горния десен ъгъл. — Когато започваме проследяването на кораба, той се движи със скорост 0,8 от светлинната. Добро придвижване! Бих признал, че… Е, все пак не е турбо. През всички тези точки движението остава непроменено, докато стигне тук — той посочи с пръст средата на екрана, — където внезапно курсът стремглаво се променя.

— С каква бързина се движеше тогава? — попита Кърк, който се наведе напред и премигна учудено. — 0,8? Но скоростта е непроменена?

— Не, сър. Нито за миг по време на движението си.

Джиото подсвирна, а Сулу и Маккой не можеха да повярват на очите си.

— Можеш ли да пуснеш това на нормална скорост? — попита Маккой.

— Компютър! — каза Скоти. — Дай графика с нормална скорост!

— Невероятно! — примигна Маккой.

— От начина, по който се движеха, аз допусках, че променят скоростта си — каза Сулу. — И бях учуден от технологията, даваща им възможност за такова бързо ускорение и внезапно спиране.

— Да, но виждате, че не е така — каза Скоти. — Забележително умение и точност в маневрирането — нещо, което никога не съм виждал. А скоростта е постоянна.

Кърк кимна с глава.

— Е, поне започваме да си изграждаме някаква представа за тези, които са срещу нас. Мистър Скот, предайте моите поздравления на вашето момче, разработило този компютърен анализ, което и да е то. Добър начин на разсъждение!

— Да… — Скоти се окашля. — Той не е точно от моите момчета. Всъщност става въпрос за един от вашите. Освен това той сега разполага с доста време, тъй като е затворен в стаята си.

Като не разбираше за какво говори Скоти, Кърк погледна неодобрително. Но изведнъж някаква мисъл проблесна в съзнанието му.

— Чеков?!

— Да.

— Добре! Добре си е свършил работата. Знаех, че заслужено е попаднал в Старфлийт.

Сулу отвърна:

— Ще му кажа, че сте доволен, капитане.

— Да, мистър Сулу. Направете го.