Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (59)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Disinherited, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2010 г.)
Корекция и форматиране
vasko_dikov (2010 г.)
Корекция
Mandor (2011 г.)

Издание:

Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер. Без наследство

ИК „Калпазанов“, София, 1993 г.

ISBN 954-8070-90-1

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Даб стоеше пред просъздателския център — тя мислеше за него като за свой собствен — и гледаше към апаратурата, оставена от човешките същества. Генераторът на защитно поле, който възнамеряваха да изградят, беше почти завършен.

Хората, които се тълпяха наоколо преди няколко часа, си бяха заминали. Тя не можеше да ги вини. Дълбоко съжаляваше за това, което се беше случило.

Сега децата ще умрат — бавно и болезнено. И просъздателите, които бяха свързани с това място от вековен инстинкт, може би също ще умрат, но не преди нарастващата радиация да ги направи инфертилни.

Това беше най-ужасното нещо за Даб. А бяха толкова близо да получат помощта, от която се нуждаеха…

Тя въздъхна. Вината не беше тяхна, а на воините. Ако не се бяха поддали на инстинктите си и не бяха нападали беззащитни колонисти, хората на Федерацията щяха да бъдат все още тук и да монтират своята апаратура.

Не, вината не бе само на воините. Въпреки участието на воините в кланетата, които бяха разкрити, ритримите все още имаха шанс да получат помощта на хората, ако не беше отказът на Ендрис да разкрие фактите, които можеха да доведат до арестуването им.

Даб не можеше да се чувства невинна, защото, когато Уесли и хората му я бяха попитали за истината, просъздателят не я каза. Тя мислеше за последствията от всичко това и за просъздателския център. Петата каста беше част от тях. Как можеше да разкрие тайната, която да доведе до тяхната гибел.

И все пак тя беше виновна. Поколението на воините щеше да умре заедно с поколенията на останалите четири касти. Продължи да размишлява. Последователността от събития беше като един омагьосан кръг — път, който няма край, но няма и отбивки. Независимо от това, как щяха да постъпят тя или Ендрис — ритримите щяха да умрат.

Иронията беше в това, че човешките същества бяха намерили информацията, която търсеха. Уесли и останалите я бяха разгадали по жестовете на ръцете им. И воините щяха да бъдат убити въпреки всичко, въпреки усилията на Ендрис да ги защити.

Погледът на Даб се съсредоточи върху мътния поток лава под бариерата. Представи си, че чувства убийствените й лъчи, а мислите й се върнаха върху срещата в градината на управителите.

Уесли беше казал, че не го е грижа, какво се е случило с петата каста. Каза също, че не е на Ритра, за да съди, а че единственото важно нещо за него е съдбата на ритримите на Гирин Гата.

Но това беше, преди да разбере какво са направили воините на хората му. Това беше, преди да му разкрият повода да ги намрази.

Не беше честно. Децата не бяха извършили престъпление. Но нямаше да бъдат пощадени, нито едно от тях. Много жалко, много жалко…

Изведнъж светлина проблесна близо до машините на Федерацията — малко по-ярка от светлината на Гирин Гата, но въпреки това — различна. Даб се загледа и видя на светлината пет фигури.

Хора на Федерацията, осъзна тя, даже преди фигурите да се откроят напълно. Разбира се, кой друг можеше да бъде? Няма съмнение, че са се завърнали за апаратурата си. Тя прехапа устни в отчаяние.

И тогава осъзна, въпреки тъгата, която я беше обзела, че хората също заслужаваха съжаление. В края на краищата, при атаките на воините бяха убивани техни родственици. Щеше да бъде върхът на варварщината, ако не изрази съжалението си за загубата им.

Като се опитваше да се съвземе, тръгна към тях по неравната повърхност. Когато приближи, те я поздравиха с неохота.

— Просъздател Даб — каза един от тях — женската, която наричаха Ухура, — радвам се, че сте тук.

Радва се? Даб се зачуди дали е чула добре. Но знаците на Ухура потвърдиха казаното. Тя наистина се радваше.

— Защо? — попита простичко Даб.

— Защото аз трябва да тръгвам — обясни Ухура. След това посочи към спътниците си. — Ние всички трябва да тръгваме.

— Разбирам — отговори просъздателят, но нищо не разбираше. С ръцете си каза, че разбира това, че напускат, но не разбира радостта им.

Жената я погледна.

— Радостта — обясни Ухура — е от това, че имам възможността да кажа „довиждане“ и да ви пожелая късмет с просъздателския център.

Сега Даб беше наистина объркана.

— Какъв късмет можем да имаме — попита тя — без вашето защитно поле?

Ухура се усмихна.

— Помислили сте си, че ще ви напуснем, без да довършим работата, която започнахме? Разбира се, че вие ще имате нашия щит и всичко, от което се нуждаете, ако сме в състояние да ви го дадем.

Просъздателят беше напълно объркан.

— Но воините…

— О — каза човешкото същество. — Сега разбирам. Помислили сте си, че ще ви съдим за атаките на воините — и поклати глава. — Воините ще отговарят за това, което са направили, но няма причина останалите от вас да страдат. Всичко, което сте направили, е да се придържате към своята вяра. Това не е престъпление.

На Даб й се зави свят. Тя не можеше да повярва.

— Тогава, преди да напуснете…

— Мистър Самюелз и неговият екип ще се уверят, че защитният отражател работи. Всъщност, що се отнася до това, те трябва да се върнат на кораба точно поради тази причина — за някои части — Ухура направи пауза. — Това е, което искахте да чуете, нали?

Останала безмълвна, Даб използва ръцете си, за да потвърди. Да, това беше наистина нещото, което МНОГО искаше да чуе.

— Готова ли сте, лейтенант? — попита Самюелз.

Ухура хвърли последен поглед към мъчителната гледка на Гирин Гата. Мястото не изглеждаше по-различно с монтираното защитно поле на Федерацията. Лавата все още вреше от другата страна на бариерата и морето все така се изпаряваше от другата страна на просъздателския център.

Но имаше все пак разлика. Радиацията, която заплашваше просъздателите и техните поколения, нямаше да прониква повече. Ритримите бяха на сигурно място в своята малка сграда.

Когато се обърна към просъздателския център, тя видя Даб и други двама, които стояха пред вратата. Махна им. Те й отвърнаха.

Ухура все още помнеше блясъка в очите на просъздателя, когато разбра, че въпреки всичко комодор Уесли няма да ги изостави на жестоката съдба. Все още чувстваше топлина от благодарността на Даб.

Тя отвърна:

— Да, командир. Готова съм.

Самюелз отвори комуникатора си.

— Пет за телепортиране — каза той.

На комуникационния офицер се стори, че телепортирането този път е отнело малко повече време от обикновено. Но това трябваше да се очаква. Докато инженерният екипаж на първия офицер трябваше да се върне на „Лексингтън“, тя и Самюелз трябваше да бъдат пренесени в градината на управителите.

И наистина това беше мястото, където бяха засегнати. Като настрои визьора, Ухура погледна наоколо и видя Уесли, Кос и Бейла да стоят около тяхната обичайна пейка в очакване да се появят тя и първият офицер. Ендрис и другарите му управители също бяха там от другата страна на басейна.

Странно, но мястото изглеждаше по-приветливо от последния път, когато го бяха видели. Разбира се, тогава обстоятелствата бяха малко по-различни.

Когато Ухура и Самюелз приближиха останалите, първият офицер се обърна към комодора:

— Често ли идвате тук, сър?

Бейла и докторът се усмихнаха, но Уесли остана сериозен.

— Всичко е въпрос на време — отвърна той. — През последните пет минути се гледахме един друг в очакване на нашия преводач.

— Е — каза Ухура, — вече сме тук. Ще започваме ли?

Комодорът изсумтя.

— Не виждам причина да не го направим — и когато Ухура и Самюелз се присъединиха към останалите на пейката, той се обърна към управителите: — Радваме се за възможността отново да говорим с вас.

Ендрис, който говореше от името на останалите, както винаги, изрази с жестове мисълта си:

— Ние сме тези, които се радват — каза той откровено.

— Това може да се промени, когато разберат за воините си — промърмори Кос.

Уесли прочисти гърлото си — начин, с който искаше от доктора да замълчи. Кос разбра намека и стисна устни.

— Няма съмнение — започна комодорът, — че вече сте говорили с просъздател Даб на Гирин Гата. И сигурно знаете, че условията там са осигурени с един от нашите защитни генератори.

— Вярно е — отвърна Ендрис. — Говорихме с нея.

— Този генератор ще работи години — отбеляза Уесли. — Не трябва да се тревожите за просъздателския център за известен период.

Ухура доукраси твърдението с жестове, изразяващи увереност, но те наистина не бяха необходими. Ритримите вярваха, че това, което им беше казал комодорът, е вярно. Прочете го в очите им.

— Благодарни сме — каза простичко Ендрис. Жестовете му потвърдиха думите. След това изражението му се промени. — А що се отнася до нашата пета каста? — попита той.

— Това е въпросът — измърмори Кос.

Уесли се изправи и без извинения заяви:

— Нашият кораб „Ентърпрайс“ се е сблъскал с вашите воини и ги е разбил в напрегната борба. Някои от корабите им са разрушени. Щяха да са много повече, тъй като са щели да се самоунищожат. Но „Ентърпрайс“ е действал бързо. Така че оцелелите ще отговарят за престъпленията си пред Федералния съд.

Управителят на настоящия цикъл на планетата не показа и следа от гняв. Ухура дори не беше сигурна, че той може да изпитва такова чувство. Вместо това той направи прост знак.

Не беше знак на омраза, от какъвто се бяха опасявали. Нито на раздразнение. Не…

Беше знак на облекчение.

— Какво ще кажете за това? — прошепна Ухура.

— За кое, лейтенант? — попита комодорът.

— Те не са разгневени — отвърна Бейла. — Те са щастливи, че сме спрели воините.

Уесли се обърна към комуникационния си офицер:

— Не знаех, че разбирате езика на знаците, мистър Бейла.

Бейла погледна към Ухура и сви рамене.

— Понякога е учудващо какво може да прави съзнанието.

Явно, отбеляза Ухура, мистър Бейла се е справил с домашната си работа. Тя кимна одобрително и се обърна отново към Ендрис.

— Вие, изглежда, сте учудени от нашата реакция — отбеляза управителят. — Сигурно не сте мислили, че ние сме желали клането на човешките същества да продължи?

Комодорът се усмихна.

— Разбира се, че не. Просто не очаквахме загрижеността за НАШИТЕ да надделее над грижата за ВАШИТЕ.

Ендрис изглеждаше объркан за момент.

— Невинните са невинни — обясни той — независимо от това, дали са ритрими или човешки същества.

При тези думи Ухура не можеше да не се усмихне. Това, което тя действително искаше да направи, бе да изръкопляска, но нямаше да е много уместно.

Управителят погледна към Уесли.

— Все още ли искате да изградите наблюдателен пост в нашето космическо пространство?

— Да — отговори комодорът.

— Тогава това ще бъде уредено. Нещо повече — искаме нашият диалог с Федерацията да продължи. Ние се надяваме, че все още е възможно… да кандидатстваме за членство във вашата организация.

Уесли се усмихна.

— Ще се радваме, ако успеете — отвърна той. — Какво имате предвид диалога?

— Може би — каза Ендрис — малка делегация от ваши хора е възможно да остане тук, за да улесни размяната на информация между нашата и вашата раса. Тези хора могат също да помогнат при изграждането на наблюдателния пост — и се обърна към Ухура. — Това човешко същество ни впечатли с доброто познаване на нашия език, а също и с други качества. Ще се радваме, ако тя предвожда делегацията.

Ухура осъзна, че устата й е отворена от почуда, и я затвори.

— Аз… аз не знам какво да кажа — заекна тя.

Комодорът я погледна добродушно.

— Кажете това, което чувствате, лейтенант.

Тя сви рамене.

— Поласкана съм — за момент се опита да си представи живота тук, на Ритра, за по-дълъг период от време. Това щеше да бъде една голяма възможност да се запознае с културата на ритримите, шансът на живота й. — Поласкана съм — повтори тя. — Обаче трябва със съжаление да откажа. Надявам се, че разбирате — обърна се тя към Ендрис. — Моето място е на кораба. За това съм обучавана и това ми харесва.

Управителят поклати глава.

— Разбирам ви много добре, лейтенант. Нито пък аз желая да ви откъсна от вашите хора против волята ви — ръцете му описаха знаци във въздуха. Може би, казаха те, идеята за делегацията не беше толкова добра. — Вероятно е грешка да се иска от някого да живее сред чужденци — каза той с думи.

— Не, не се притеснявайте — отвърна Уесли. — Федерацията има специалисти по ксенология, които са обучени да прекарват дълго време сред чужди култури. Сигурен съм, че те…

— Сър? — прекъсна го Бейла. — Ако нямате нищо против, бих искал да остана на Ритра.

Комодорът се втренчи в него.

— Сигурен ли сте, лейтенант?

— Да — кимна Бейла, — сигурен съм. — Виждате ли, когато видях тези воини-бебета в просъздателския център… е, почувствах се така, сякаш виждах самия себе си. Със заминаването на възрастните воини младите ще израснат без модел, без наследство, което трябва да запазят. Те ще бъдат откъснати от нещо важно. А както Ухура ще ви каже, да бъдеш откъснат от наследството си, е въпрос, по който аз съм експерт — направи пауза. — Искам да бъда тук, за да видя как те ще го понесат… и може би да им помогна по някакъв начин.

Уесли пое дълбоко въздух и го издиша.

— Лейтенант… това няма нищо общо с нашите различия преди, нали? Доколкото мога да забележа, аз разговарям с нов човек.

— Не, сър — отвърна Бейла, — решението ми няма нищо общо с различията ни преди.

Комодорът се намръщи.

— Е, тогава — обърна се към Ендрис и потупа Бейла по гърба, — изглежда, че имаме човек, който да оглави тази делегация, управителю.

— За мен е удоволствие — отвърна Ендрис. — Добре дошли, мистър Бейла.

Комуникационният офицер се поклони и след това направи с ръце несръчен жест на благодарност.

— Благодаря ви, управителю — и отново се обърна към Уесли. — Комодор, ако ви е все едно, бих искал да започна веднага. Нямам много приятели на борда на кораба и…

— Разбирам — прекъсна го Уесли. — Ще телепортираме нещата ви, преди да излезем от орбита.

Доктор Кос се обърна към Бейла и му подаде ръка.

— Надявам се, че това е довиждане, и то за кратко. Ще ми липсвате, лейтенант.

— Вие също ще ми липсвате — отвърна Бейла, като пое подадената ръка. — По дяволите, всички ще ми липсвате. Дори вие, мистър Самюелз.

Първият офицер се престори на смутен.

— Това клопка ли е, мистър? Не забравяйте, че все още сте под мое командване, докато не ви освободя. Комуникационният център и без това се нуждае от пълна диагностична проверка — усмихна се той. — Не е ли така? Всичко най-хубаво, лейтенант.

— Сигурен съм в това — отвърна Бейла. Накрая той се обърна към Ухура и я попита: — Какво да кажа?

— Кажи, че ще поддържаш връзка.

Той кимна.

— Ще държа връзка, Ухура. Можем да се обзаложим — и като взе ръката й в своята, нежно я стисна. Ръкостискането му беше така топло, както бризът на джунглата.

— Хайде — каза Уесли. — Нека тръгваме, преди да съм се разплакал. Не мисля, че трябва да го правя пред нашите нови съюзници.

С неохота Бейла пусна ръката на Ухура и пристъпи крачка назад. Но тя знаеше, че ще мине много време, докато забрави погледа на неговите тъмни, тъмни очи.

Комодорът се обърна към Ендрис и към останалите управители.

— Ще тръгваме. Но скоро ще получите съобщение от Федерацията. И, разбира се, през това време ще имате мистър Бейла.

Ендрис остана безмълвен, но с жестове им пожела добър път.

— Може би ще се срещнем отново — каза той.

— Никой не може да каже със сигурност, управител. Късмет на вас и на останалите — Уесли включи комуникатора си и каза: — Четирима за телепортиране, лейтенант.

— Четирима, сър?

— Точно така — потвърди комодорът. — Мистър Бейла остава тук с ритримите за известно време.

Последва пауза и след това:

— Разбирам, сър.

Ухура хвърли бегъл последен поглед към Бейла. Той й намигна, сякаш искаше да каже: „Аз ще се чувствам добре тук, наистина.“

Миг по-късно транспортният лъч ги понесе — нея, Уесли, Самюелз и Кос. Докато стояха на платформата, докторът свали визьора си и каза:

— Напомнете ми да изпратя някои от тези неща на Бейла. Ще има нужда от тях.

— Вярно е — съгласи се комодорът.

— Знаете ли — отбеляза Самюелз, — надявам се, че всичко ще сработи добре долу.

— За Бейла? — отвърна Ухура. — Сигурна съм, че всичко ще е наред.

— Не за Бейла — отговори първият офицер. — Говоря за генератора на защитното поле — и като опипа джоба на ръкава си, извади един машинен елемент и сви рамене. — По някакъв начин сме пропуснали да монтираме тази част. И никой от нас не е забелязал.

— По дяволите, Самюелз — каза Уесли, като присви очи, — не можем да напуснем орбита, докато онзи генератор…

— Шегувам се, шегувам се — увери го първият офицер, като вдигна ръце. — Просто шега, сър.

Уесли се разсмя.

— Знам това. Мислиш ли, че за цялото това време, през което сме заедно, не съм научил всичките трикове от торбата ти?

Всички добре се посмяха — дори Самюелз. Всъщност Ухура отбеляза, че първият офицер се смееше най-високо.