Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (4)

Глава четвърта

Кърк, Спок, Чеков и Маккой бяха телепортирани в центъра на колонията, превърната в руина, и, както изглеждаше, попаднаха в центъра на силен спор.

Кърк усети миризмата от нещо, което гореше.

Леко се завъртя, като разглеждаше Алфа Ксаридиан II.

Сякаш нищо не гореше. Но във въздуха се носеше някакъв черен облак — някакво зловоние от изгорели кости, което още не се беше разпръснало. На Кърк му бяха необходими само няколко секунди, за да осъзнае, че миризмата се дължи частично на факта, че нападателите бяха успели да поразят енергийните фабрики, и възникналият голям пожар така беше замърсил въздуха, че вонята се усещаше дори и сега, след като огънят беше загаснал. Тази миризма се смесваше с миризмата на изгорели човешки тела.

Той погледна към Маккой. Докторът беше виждал много такива картини на разруха и беше успял, като всеки добър лекар, да се приспособи. Но Маккой обичаше живота и човешките същества и Кърк забеляза, че той дълбоко преживява гледката.

Спок, естествено, не показваше никакви чувства. Кърк забеляза, че Чеков е най-потресен от всички. Това можеше да се очаква. Той не направи никакъв коментар, а само каза:

— Мистър Чеков… вие сте с мистър Спок. Проверете руините и вижте дали ще откриете нещо.

Спок кимна. Той включи трикордера си и без да промълви нито дума, се запъти към една купчина от развалини, за да започне огледа. Чеков го последва и след това, като се подчиняваше на заповедите на Спок, се запъти към друга купчина развалини.

Нямаше нищо друго, освен развалини. Навсякъде бяха разпръснати отломки от разрушени сгради, размазани транспортни средства. Отдясно на Кърк се виждаше надпис, който беше останал по някакво чудо невредим: „Ботанически градини“. Прикрепен към знака, висеше малък, ръчно изработен медал, изрязан от синя хартия. На него с детски почерк беше написано — „Първа награда“. Кърк се замисли за тази награда и за качеството на градините, които са вдъхновили детето. От тях не беше останало нищо, освен няколко трупа от дървета, които може би са се извисявали няколко стотици фута във въздуха. Накъдето и да погледнеше, виждаше обгорели дървета. Всъщност на едно място забеляза останки от храст, което се оказа всичко, останало от явно много добре подрязваните храсти в сложни фигури. Как е изглеждал този храст, беше трудно да се гадае.

Някои от стените на сградите липсваха. Издигаха се само арматурните колони. Изглеждаше като недовършена работа.

Кърк осъзна, че наблизо се водеше спор и това беше нещо като среща на оцелелите граждани. Капитанът погледна Маккой и леко наклони глава по посока на шума. Маккой се поколеба.

— Не знаеха ли, че ще слезем долу? — попита той. Докторът беше свикнал при пристигане на чужда планета да бъде посрещан. И сега пренебрежението и невниманието на оцелелите беше ново преживяване за него.

— Казахме им — потвърди Кърк. — Техният администратор, Джеф Гелб, съобщи: „Елате, ако искате. Ние сме заети. Не очаквайте, че ще можем да ви отделим време.“

— Изглежда, наистина е имал предвид точно това.

Отправиха се към насъбралите се. Бяха около двадесет души. Всички крещяха едновременно. Един викаше за тишина, но нищо не се получаваше. Кърк забеляза, че той е слаб и изглежда като някакъв дух с проскубана кафява брада.

Капитанът и Маккой се спогледаха. След това Кърк пое дълбоко въздух и като използва цялата си сила, изкомандва:

— Тишина!

Дали защото чуха намесата на нов властен и непознат глас, или просто заради факта, че той беше по-силен от всеки друг… Във всеки случай викът даде резултат. Караницата спря веднага и беше заменена с тихо и конфузно шушукане, когато колонистите видяха човека, който беше издал тази заповед.

Брадатият погледна Кърк с благодарност.

— Капитан Кърк?

— Мистър Гелб? — отвърна Кърк.

Гелб кимна.

— Това е нашият корабен лекар, Леонард Маккой. Имате ли нужда от медицинска помощ?

— Искаме Старфлийт да прави нещо друго, освен това да пристига, след като дори вече сме свалили траурните ленти — извика някой от тълпата.

Кърк дори и не погледна по посока на протестиращия. Знаеше, че в ситуация като тази трябва да се разговаря само с главния на групата. Иначе отново щеше да настъпи хаос.

— Мистър Гелб — каза отново Кърк много бавно, — имате ли нужда от медицинска помощ?

— Не, капитане — отвърна Гелб. Покачи се на един отломък и отново слезе. — Помогнахме на тези, на които можеше да се помогне, и погребахме останалите. И въпреки че не бих искал да се изразя така грубо — той наблегна на последната дума и направи кратка пауза, преди да продължи, — ние наистина се нуждаем от помощта на Старфлийт.

— Трябва да се махнем от тази планета и от тази система — това е, от което наистина се нуждаем — извика някой.

— Това е нашият дом — долетя отговор. — Ще допуснем ли да бъдем прогонени от него от някакви терористи?

— Това не е дом! Това е една изгоряла черупка!

— Можем да я поправим!

— Трябва да се преместим на по-безопасно място!

— Няма безопасно място — последното твърдение беше изречено не от колонисти, а от Кърк. — Никъде не е безопасно — отново каза той по-тихо, но убедително.

Един от колонистите — нисък, но войнствено настроен — пристъпи напред.

— Старфлийт ще направи това място безопасно! — каза той.

— Старфлийт го прави по-безопасно — каза Кърк.

— Но да живееш, означава всеки ден да се срещаш с опасностите. Ако искате гарантирана безопасност, затворете се в капсула и живейте откъснати от човечеството. Но дори и тогава някоя сграда може да падне върху капсулата, може да стане сътресение и да я погълне или непредвидена тромбоза да причини внезапната ви смърт. Единствената безопасност в живота е смъртта.

Колонистите се спогледаха объркани. Гелб се изкашля.

— Капитане… с тези думи искате по някакъв начин да ни накарате да се почувстваме по-добре ли?

— С тези думи искам да ви накарам да се уверите, че колонистите са най-твърдите и най-непокорните същества — каза Кърк. — Те са такъв тип, че не само не се страхуват от живота, но искат да го предизвикат, да посрещнат всички негови предизвикателства.

Последва тишина, а след това ниският мъж посочи разрушената колония и каза:

— Това не са трудности. Това е хладнокръвно клане. Те долетяха тук и ни избиха. Жени и деца — всички умряха. Многогодишната ни работа беше разрушена за секунди. И аз искам да знам какво, по дяволите, ВИЕ възнамерявате да НАПРАВИТЕ.

Кърк огледа оцелелите колонисти. У него се надигаше болка и страх. Искаше да повярва, че всичко ще се оправи, но се страхуваше, че това можеше да се повтори. Те безстрашно бяха посрещнали предизвикателствата, които една чужда планета можеше да им предложи. Но тази… тази разруха, това необуздано и смъртоносно насилие…

Долната устна на капитана потрепери, а очите му се присвиха. Когато отново срещна втренчените погледи на колонистите, видя гнева в очите им.

— Ще приковем тези копелета към стената — каза той.

Маккой примигна изненадан, но не каза нищо.

— Разчитаме на вас, капитане — каза Гелб след дълго мълчание.

Кърк се поклони, обърна се и се запъти към Спок. Маккой го последва и каза с нисък глас, докато капитанът крачеше с широки крачки:

— С това обещание поемаме голяма отговорност, Джим. Не можем да бъдем навсякъде. Ако нападателите дойдат тук отново, докато ние сме на друго място, колонистите ще…

— Проклет да съм — каза Кърк и погледна Маккой, — ако не ги хванем, Боунс. Тази… бруталност няма да се случи повече в моя сектор. Няма да позволя! Няма!

Маккой не отговори. По странен начин почувства, че това е единственото нещо, което може да стори — да замълчи.

Спок се беше навел над едно жестоко карбонизирано място, четеше данните от трикордера си и правеше различни настройки. Кърк пристъпи зад него и каза отсечено:

— Докладвайте, мистър Спок!

Спок забеляза вълнението в гласа на капитана, но не го показа.

— Любопитно, капитане. Предварителните данни от трикордера показват атипична остатъчна радиация — той се изправи, като изпъна ризата си. — Това сочи военна технология, непозната на нашите учени.

— Как ще се справят щитовете ни срещу това оръжие?

— Не мога да определя това сега. Предвиждате ли битка, капитане?

Кърк погледна Спок студено.

— Разчитам на битка — каза той.

Чеков крачеше из развалините на колонията и сканираше мястото с трикордера си. Въздухът беше изпълнен с неприятна миризма и прах и тук-там се забелязваха още неизгаснали малки пожари. Когато приближи една полуразрушена стая, трикордерът му показа нещо необикновено и той изведнъж спря. Наведе се, промъкна се по-близо, сграбчи дръжката на бравата и отвори вратата.

Но вместо да открие нещо, както му бе подсказало показанието от трикордера, видя едно момче, което беше потърсило убежище в стаята. От гримасата на лицето му ставаше ясно, че е умряло от задушаване.

Младши лейтенантът пое дълбоко въздух и извади детето от скривалището му. След като внимателно го положи на пода, се извърна и избърса сълзите си.

По дяволите! Такова разрушение, такова унищожение! Представи си какво ще намерят и на другите колонии.

Нито една от тренировъчните му мисии не го беше подготвила за подобно нещо. Всъщност единствените опустошения, които беше виждал някога, бяха в учебниците по история за войните между Федерацията и ромуланите или за класическата руска революция през 1917 година. Никога не си беше помислял, че той самият ще бъде жив свидетел на такива покъртителни сцени, докато е на служба в Старфлийт.

Искаше да пътува сред звездите, но изследователската дейност имаше и друга страна и това бе тя. Като стъпваше внимателно из руините, не можеше да не се извръща към трупа.

Хората не очакваха да бъдат изтребвани от другите същества в космоса — така са си мислели на Земята много отдавна.

Кой би искал тази ужасна картина да бъде реалност? Искаше да сграбчи някакъв фазер просто за да се чувства сигурен, че това няма да се случи и с него.

Вместо това Чеков взе отново трикордера си, като прекалибрира сензора му, за да улови сигнали на странната радиация, която Спок беше засякъл преди малко. Най-добрите образци трябваше да се съберат и да се телепортират на „Ентърпрайс“ за съдебна инспекция. Пръстите му се изпотиха и трудно настройваха трикордера.

Като се наведе, Чеков сканира една посивяла улична лампа. Данните не му бяха от полза. „Това е добре — помисли си той. — Това ме кара да се концентрирам.“ Руснакът обичаше пъзелите и тази работа му харесваше. Интересуваше се от подробностите и след това с удоволствие сглобяваше цялостната картина.

Измина няколко метра и отново се наведе. Този път сканираше с трикордера отломки от малък склад. Радиационните и спектрографски данни бяха подобни на описаните от Спок. Източникът на радиацията беше малък портативен компютър, който очевидно е попаднал под директен удар. „Може би паметта все още е непокътната“ — помисли си Чеков.

Младши лейтенантът се наведе, за да изследва устройството още по-добре, и се замисли за съществата, които унищожаваха едно цяло отдалечено население на Федерацията. Навярно са съзнавали, че това ще доведе до предприемането на някакви действия от страна на Старфлийт. Какъв може да е залогът? Никой, дори и капитан Кърк, нямаше отговор на този въпрос.

За нещастие паметта на компютъра беше изчистена. Чеков се изправи и тръгна обратно към телепортиращия лъч.

Докато вървеше из черните руини, спомените го върнаха няколко месеца назад, когато завършваше академията „Старфлийт“. С високите си оценки почти по всичко беше сигурно, че ще намери място на някой звезден кораб, но не знаеше на кой.

Щеше да избере който и да е от дванадесетте кораба, въпреки че предпочитанията му бяха за „Ентърпрайс“. Той имаше уникална история, като се има предвид, че е бил под командването на героичния капитан Кристофър Пайк и на легендарния капитан Робърт Ейприл.

Дори нещо още по-впечатляващо — сега корабът се намираше под командването на капитан Джеймз Т. Кърк. Капитани като комодор Декер на „Констелейшън“ и Боб Уесли на „Лексингтън“ бяха по-възрастни и с големи способности. Но младият капитан Джеймз Т. Кърк беше този, който възпламени въображението на Чеков.

На тридесет и четири години Кърк бе направил и бе видял повече, отколкото Чеков си мислеше, че е възможно. Кърк беше в основата на мирния договор с Органиан, Кърк беше този, който се срещна с ромуланите и се върна невредим.

„Ентърпрайс“ беше първият кораб, който откри първата Федерация и направи първия контакт с непознатите жители на Горн, които бяха съседи на тази система. Толкова много приключения. Чеков беше сигурен, че иска да ги изживее и той.

Но сега се прокрадваше едно досадно съмнение. Наистина ли беше подготвен, за да служи на този кораб? Не беше уверен, че притежава нужните качества, за да служи под командването на Кърк.

Припомни си как по време на първото си дежурство в командната зала насочи кораба в грешна посока. Сулу му беше помогнал да поправи грешката си и двамата бяха станали приятели, но Чеков се сравни с останалите навигатори, които работеха с винаги веселия лейтенант.

Стресна се, когато чу шум от една разрушена сграда, но се оказа, че това са плъхове, които се радваха на свободата.

Спомените му се върнаха отново. Той въздъхна. Дори когато се телепортира като член на групата, определена за спускане долу, никога не почувства, че дава най-доброто от себе си. Винаги му се струваше, че може да направи нещо повече или нещо по-добре, независимо от факта, че в повечето от случаите спускателните групи изследваха безжизнени светове.

Два пъти по-нещастен го правеше фактът, че капитан Кърк си вземаше бележки при всяка грешка. Кърк беше неговият идол, неговият стандарт. Този човек беше жива легенда, въпреки че никога не действаше като такъв — не и когато бяха на Бета Даморон V и попаднаха в центъра на размирици.

Опитваше се да се сравнява с Кърк. Търсеше да открие нещо обезкуражаващо у него — нещо, което нервира останалите в определени ситуации или ги потиска, — но безуспешно. А, от друга страна, ако искаше да стане един ден капитан, ТРЯБВАШЕ да се сравнява.

Погълнат от мислите си, Чеков вървеше сляпо, като дори не слушаше сигналите от трикордера си. Продължи да се влачи из развалините и само от време на време хвърляше бегъл поглед към него.

На едно място заобиколи голям куп от горящи останки от сграда и се препъна в голямо парче от стоманопластмаса. Когато се опита да стане, видя до себе си труп.

Този път не беше сигурен дали това беше труп на мъж или жена, защото кожата беше смъкната, а косата — изгоряла. Лицето представляваше маска на ужаса. Устата беше замръзнала навеки в момент, когато е крещяла от болка. Чеков почти чуваше гласа на трупа в предсмъртните му мигове.

Дъхът на руснака беше секнал, когато се изправи на крака. Пот на тънки струйки се стичаше от челото му. Ризата му беше залепнала на гърба.

Преглътна с мъка и побърза да се отдалечи от това място. След малко пое дълбоко въздух на няколко пъти, опита се да се успокои и да продължи изследването.

Едно скърцане под ботушите му го накара отново да се съсредоточи. Като погледна надолу, видя купчина от дискети с данни. Спря, огледа се и разбра, че се намира на мястото на изследователския център.

Наведе се, за да сканира мястото с трикордера си, и се опита да провери дали някоя от дискетите с данни може да бъде възстановена. Не беше възможно, заключи той след няколко секунди. Бяха толкова ненужни, колкото и компютърът, който беше открил преди известно време. Явно трябваше да удвои усилията си, за да постигне някакъв успех.

Усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се и малко се постресна, тъй като зад него наистина имаше човек.

Беше капитан Кърк, който стоеше там с отпуснати ръце и не изглеждаше много доволен.

Ръцете на младши лейтенанта затрепериха и трикордерът щеше да падне на повърхността, ако не беше прикрепен с един ремък на рамото му. Отново цялото му тяло беше обляно в пот и той се сви в очакване реакцията на капитана.

— Младши лейтенант, имате ли представа, какво се случи току-що?

— Да, сър. Аз случайно стъпих на тези дискети, като изтрих информацията, записана на тях.

Кърк приближи Чеков и присви очи. Младши лейтенантът се почувства така, сякаш порите му се разтварят още повече и потта руква по цялото му тяло.

— Тези дискети може би съдържаха информация, записана по време на атаката.

— Да, сър. Знам, сър.

— Всъщност може би сме загубили шанса да открием кои са нападателите… следствие на този случаен подход, който предприемате по време на вашия престой с приземяващата група. На какво ви учат вас, кадетите, сега в академията?

— Не знам, сър.

— Не знаете? Да, предполагам, че не знаете. Вие не сте вече кадет, мистър, и аз очаквам хората от моя екипаж да се представят по-добре от кадети. По-добре от всеки друг в космическата флота. Ясен ли съм?

— Да, сър. Това няма да се повтори, сър — Чеков почувства, че акцентът му става по-силен, а мозъкът му сякаш е замръзнал.

Последва дълга пауза, а след това Кърк явно промени тактиката си.

— Разбира се, ние не знаем какво е имало на тези дискети. Може би те са съдържали нещо толкова безполезно, колкото и рапортите за консумация на гориво. Но… — сега Кърк започна да обикаля около младши лейтенанта — сега ние никога не ще узнаем. Мразя, когато не мога да получа информация, младши лейтенант. Не искам повече грешки по време на тази мисия. Разбирате ли?

— Да, капитане. Отлично разбирам.

— Добре. Сега нека спасим това, което можем. Отстранен сте!

Младши лейтенант Чеков се подчини на заповедта. През останалата част от деня той се опита да не полудее. Когато Спок го информира, че е време да се завърнат на кораба, той унило се присъедини към останалите. Последната мисъл преди телепортирането беше идиотска: как може да се ИЗБЕГНЕ обратното телепортиране на звезден кораб?

 

 

Главната стая за записи на „Лексингтън“ доста приличаше на тази на „Ентърпрайс“ не само по външен вид, но и по дух. Въпреки че лицата й бяха непознати, шумът от разговорите беше спокоен и тих, а частичните изблици на смях звучаха сърдечно и истински. Единственото нещо, което липсваше, мислеше си Ухура, е някой да свири на арфата на Вулкан или тихо да си тананика стара африканска песен.

След това отново си каза, че мястото е относително спокойно. Иначе тя и Бейла трябваше да се уединят някъде на затворено, например в корабната библиотека.

— Доколкото разбирам — каза комуникационният офицер, — ритримите имат доста строга кастова система.

— Точно така. Населението е разделено на управители, строители, събирачи и просъздатели. Има строго разделение на отговорностите.

— Също както при кошерите на земните пчели.

Тя кимна.

— Добра аналогия.

— И ние не знаем какво искат те от нас?

Ухура поклати глава.

— Нямаме ни най-малка представа.

Бейла я погледна. Ноздрите му се разшириха.

— Разбира се, че вие ще откриете.

Тя почувства забележката като внезапен удар, но това ни най-малко не я смути.

— НИЕ ще открием — напомни му тя. — Аз ще свърша моята част от работата, а вие ще свършите своята.

Той наклони главата си на една страна.

— Хайде, лейтенант. Вие сте експерт по езиците на жестовете. Аз съм само един параван, за да разберат ритримите, че се отнасяме сериозно с тях.

Гласът му беше спокоен и равен. Но това не смекчи враждебността в черните му очи.

Ухура въздъхна.

— Първо, аз не съм експерт. Познавам езика на жестовете дотолкова, доколкото ги познава всеки друг. Второ, ще имам нужда от помощ. Разбирате ли?

— Да — отговори той, — разбирам — и погледна настрани, сякаш нещо друго внезапно го заинтригува. — Не съм идиот, за да не разбера. Всъщност, искам да кажа, че без мен тази мисия не би могла да успее.

Ухура поклати глава и седна на стола си.

— Знаете, че това няма да е лесно, мистър Бейла. Аз вече казах, че нямам за цел да ви отнема работата. Какво повече искате от мен?

Той отвори уста, за да отговори, но се разколеба. Накрая каза:

— Права сте. Това не е професионално от моя страна. Съжалявам. Проблемите, които имам, са си мои.

Когато погледите им отново се срещнаха, тя видя, че от огъня в очите на Бейла нямаше и следа. Вместо това имаше някаква празнота, почти… мъка.

Ухура за момент съжали и се наруга, че се е държала така меко с него.

За краткото време, през което познаваше този мъж, той се беше държал с нея или студено или оскърбително. Тя не му дължеше нищо — най-малко съжаление.

— Вижте — каза той и се изправи, — може би трябва да продължим тази дискусия по-късно. Страхувам се, че не съм много подходящ събеседник точно сега.

И без да продума повече нищо, излезе от стаята за записи.

Няколко души от екипажа изгледаха Бейла и се извърнаха към Ухура след като вратите се плъзнаха и затвориха зад него.

Тя се усмихна. Те й отвърнаха, някои свиха рамене и след това отново се заеха с работата си.

Ухура прехапа устни. Това щеше да бъде ИНТЕРЕСНО пътуване.

Изминаха няколко часа, преди гладът да победи Чеков и да го накара да напусне стаята си. Запъти се към най-близката столова, като се надяваше, че няма да срещне много хора по пътя си. Въпреки че никой не ги беше видял, когато разговаряха с Кърк, беше сигурен, че вече се е разчуло за неговата грешка. Всички ще го гледат с любопитство.

Но когато влезе в столовата, с облекчение видя, че вътре има само няколко души, които си почиваха, довършваха си обяда или пък си бъбреха на чашка кафе. Запъти се към плотовете с храна и взе едно меню. Веднага щом хвана листа, се сети за грешката си и отново му се прииска да се усамоти в стаята. Но куркането на червата му го накара да остане. „Е, добре, по-добре някаква храна, отколкото никаква“ — помисли си той.

След като занесе подноса до една маса, Чеков повдигна капака на купичката със супа и парата го лъхна право в лицето. При миризмата на говеждо, приготвено със зеленчуци, не можа да се сдържи повече. Сграбчи лъжицата и започна бързо да яде.

— Е, много лошо ли беше долу?

Чеков спря на средата на залъка си. Чувстваше, че отново го сполита неприятност. Когато погледна нагоре, видя усмихнатото лице на лейтенант Палмър. Тя седна срещу него и постави подноса си на масата. Точно сега не му беше нужна компания, но Чеков осъзна, че е с по-нисш чин.

— Лошо — беше всичко, което можа да изрече. Надяваше се това да бъде достатъчно. Палмър преглътна парче пилешко със салата и кимна. Чеков продължаваше да яде лакомо, защото бързаше да се върне отново в стаята си.

Палмър го погледна и каза:

— Знаете ли, през цялото време, докато съм на кораба, не съм включвана в нито една от групите, които са слизали на планетите. А ето, вие, младши лейтенант, който е на борда от няколко месеца, видяхте вече шест или седем свята.

— Четири.

— Четири. Четири пъти повече от мен. Не че се оплаквам, но би било хубаво да имам възможност да се срещам с хората, с които разговарям по комуникатора. Така беше на борда на „Трюдо“. Беше доста по-малък кораб, така че се редувахме при посещението на новите светове, въпреки че нито един път не излязохме извън границите на Федерацията.

Тя направи пауза и продължи да яде, а Чеков се почувства задължен да участва в разговора. Всеки с ранг над младши лейтенант имаше глас при обсъждане на неговата кариера, така че в този момент не искаше да кара и други хора да мислят лошо за него. Капитан Кърк беше достатъчен.

— Но защо тогава се прехвърлихте на „Ентърпрайс“? — попита той, като счете, че това е подходящ въпрос.

Тя преглътна, обърса устните си и го погледна с широко отворени очи.

— Защо? По същата причина, поради която много хора се местят. Това е кораб с репутация — спомнете си за талузианите, клингъните, ромуланите. Това е кораб, който винаги успява да се справи в трудни ситуации. Това, което не предвидих, е какво значи да си привързан към кораба. Не ме е грижа, че съм номер две в комуникациите — Ухура е страхотна, но искам да преживея нещо вълнуващо.

Палмър довърши обяда си и оправи една немирна къдрица от русата си коса.

— Искам да се срещна с други раси, да науча какъв е животът на другите планети. Ако просто исках да си играя с комуникациите, щях да си остана в командата Старфлийт. Не, сър, аз искам да съм част от действието. А вие?

— Да… разбира се. Но не се ли страхувате, че може да допуснете грешки? Или да бъдете застреляна от незнаен враг? — той я наблюдаваше внимателно. Искаше да види каква реакция ще предизвика такъв въпрос у един перспективен офицер.

— Всеки греши, младши лейтенант. Но от нас се очаква да се учим и да ставаме все по-добри и по-добри. Това е нещото, което мистър Спок ми казва винаги, когато ми е трудно. А що се отнася до въпроса ви, че някой може да ме убие. Това е риск, който съм готова да поема. Но да служиш под командването на капитан Кърк, означава определена степен на сигурност.

Чеков кимна и се замисли върху думите й. „Тя е права, разбира се“ — каза си той. И като се почувства малко по-спокоен, призна:

— Направих една грешка днес. И още по-лошо — капитан Кърк ме видя в момента, в който я извърших.

— И?

— И? Още тогава си помислих веднага да си подам оставката. Капитанът почти ме предизвика. Каза, че очаква най-доброто, а аз не съм го показал.

— Е, покажи се в най-добрата си светлина следващия път. Хайде, скоро ще е време за смяна, а ти изглеждаш, сякаш ти се спи.

Чеков се почувства уморен. Не беше учуден, че му личи. Като стана, забеляза, че не си е изял обяда — може би не е бил толкова гладен, колкото си мислеше.

Или може би храната не беше точно това, от което имаше нужда. Навярно разговорът с Палмър му беше влял енергията, от която се нуждаеше.

Щом като тя можеше да поправи грешките си, същото може да направи и той. Всичко, към което се стремеше, бе да стане най-добрият навигатор, за какъвто някой някога си е мечтаел.

„Готов ли си за това?“ — попита сам себе си. Все още се съмняваше.

Без да намери отговора на този въпрос, той придружи лейтенант Палмър до турболифта и натисна копчето за командната зала.