Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (9)

Глава девета

Чеков седеше до бюрото си и наблюдаваше как компютърът се справяше с новата бойна ситуация, която му беше инсценирал. На екрана се виждаше червена точка, „Ентърпрайс“, която маневрираше сред множество жълти точки, представляващи вражеските кораби.

Младши лейтенантът се замисли върху теста „Кобаяши Мару“ и как Кърк беше препрограмирал измислената ситуация. В академията беше изучавал ползата от компютърните модели, но никога не му беше идвало наум да ги използва на борда на „Ентърпрайс“.

Нещо повече — намираше ги за теоретични. Първия път, когато стартира програмата, Чеков следваше действията на Кърк и наблюдаваше почти точното повторение на това, което действително се случи.

После зададе на компютъра своята маневра и наблюдаваше резултатите. Те бяха едни и същи: победа за „Ентърпрайс“.

Чеков беше прав. А неговият идол, капитан Кърк, беше сгрешил. Но за младши лейтенанта това беше невероятно.

Готвеше се да съхрани последната симулирана ситуация, когато се позвъни на вратата. Тъй като цялото му внимание беше концентрирано върху компютъра, той се стресна.

— Влез — каза, докато се съвземаше.

След всичко станало очакваше да види Кърк или Спок, готови да го мъмрят за действията му в командната зала. Беше изненадан и се отпусна, когато видя засмяното лице на Сулу.

— Здравейте, младши лейтенант. Нямаше ви на съвещанието и си помислих, че знаете какво става.

— Искате да кажете, че още не са ме изхвърлили от списъка за дежурства в командната зала?

Докато сядаше в края на леглото му, Сулу се усмихна широко.

— Не, но мога да си представя колко е кисел капитанът за това, което се случи. Знаете, Павел, че той има право да ви накаже за тази фигура от висшия пилотаж, която изпълнихте.

— Но моят план щеше да сработи. Погледнете тук!

Чеков се облегна назад и стартира отново последната ситуация, симулирана на компютъра. И Сулу видя как червената точка, представляваща „Ентърпрайс“, изплува като победител.

— Виждате ли? — попита младши лейтенантът, когато резултатът стана очевиден.

Навигаторът поклати глава.

— Ти наистина не разбираш. Не командваше ти, а капитанът. Имаше червен сигнал за тревога. Атакуващите кораби летяха наоколо като пеперуди, а ти спря всичко, за да дадеш предложение. Наистина ли си мислил, че капитан Кърк ще даде тайм аут, за да дискутираме качествата на твоя план, даже и да е по-добър от неговия? — навигаторът направи пауза, за да може Чеков да осъзнае думите му. — Когато капитанът командва, той е единственият, който трябва да решава кога да се стреля. Много добре знаеш, че когато има време, той винаги се обръща към хората в командната зала за предложения и мнения. Но те трябва да бъдат направени в подходящ момент. Разбираш ли?

Чеков се замисли. Накрая поклати глава.

— Да, мисля, че разбирам. Благодаря ви. Но накъде отиваме сега?

— На съвещанието капитанът реши, че трябва да намерим тези кораби, но този път ще сме по-подготвени за срещата с тях. Всички добре знаем, че трябва да ги спрем, преди да разрушат друга колония. Междувременно сме на жълт сигнал за тревога и Спок усърдно обикаля екипите, за да се увери, че ще проучат внимателно всяка възможна следа. Ще намерим тези нападатели, въпрос е само на време.

— Има ли все още някаква работа за мен горе? — попита Чеков, като погледна по посока на командната зала.

— Мисля, че пак ще управлявате в залата, преди да го осъзнаеш напълно — Сулу отново се усмихна и Чеков се удиви, че такъв дребен жест може да промени настроението му. Почувства се по-добре.

— Надявам се. Иначе аз може би също ще трябва да се преместя — изчерви се той. — Ако загубя доверието на капитан Кърк, няма място за мен тук.

Сулу се изправи и каза:

— Вярно е. Но не забравяй, че той те включи в разписанието за дежурства и все още не те е извикал, за да ти каже, че променя решението си. И двете неща са добър знак. Сега отивам да поспя малко, за всеки случай. Ще се видим горе — с тези думи и като потупа Чеков приятелски по гърба, Сулу напусна стаята.

Младши лейтенантът хвърли поглед към хронометъра си и видя, че до смяната му остава още малко време. Той набързо изключи симулирания сценарий и се обади на дежурния. За негово успокоение не беше зачеркнат от разписанието за смените в командната зала. Бърза смяна на униформата, малко вода за заглаждане на дългата коса и Павел Чеков беше готов за дежурство.

 

 

Ухура седеше на една табуретка в лазарета и наблюдаваше доктор Кос, който клатеше глава:

— Не мога да разбера, комодор. Но предполагам, че трябва да действаме точно така.

Уесли кимна:

— Страхувам се, че е вярно — той взе един трикордер и го заразглежда разсеяно. — Настоящият управител ни помоли да направим точно това и ние нямаме друг избор, освен да се съгласим.

— Това е лудост — изломоти Кос. — Те имат сериозен проблем, който вероятно ще доведе до увреждания у новородените, а да не говорим за опасността за живота им. А отказват помощ, която нищо не им струва!

— Що се отнася до размера — каза комодорът.

Докторът се обърна към Ухура:

— Пропуснахме ли нещо тук, лейтенант? Може би не преведохме добре тяхното съобщение?

Тя поклати глава.

— Много е ясно. Те просто не ни искат на тяхната планета.

— Но те ни искаха допреди няколко часа. Какво е различното сега? Какво се е променило?

Уесли сви рамене.

— Де да знаех, по дяволите. Това е загадка, докторе. И тъй като мразя да оставям мистериите неразгадани, ние трябва да…

— Комодор? — по комуникатора идваше гласът на Бейла.

— Да, лейтенант.

— Сър, има повикване от ритрим.

— От Ендрис — измърмори Уесли.

— Може би са дошли в съзнание — измънка Кос.

— Не, сър — долетя отговорът на Бейла, — не от Ендрис. Всъщност изобщо не е от управителите. От просъздателя е.

Комодорът размени поглед с Ухура.

— Хайде, лейтенант, елате с мен!

— Аз също — настоя докторът. — Искам да узная какво става тук.

Като напуснаха лазарета и се упътиха към командната зала, Ухура усети как пулсът й се ускорява. Когато един просъздател иска да говори с някого, това означава, че ще се случи нещо ГОЛЯМО в най-скоро време.

 

 

Когато Чеков се върна в командната зала, почувства, че всички са вторачили поглед в него. За щастие Скоти управляваше совалката, а Кърк, Спок, Сулу и Палмър ги нямаше. Благодарен на щастливата си съдба, младши лейтенантът бързо прекоси залата и зае мястото си зад навигационния пулт.

Разбира се, даже там той не беше скрит от критичните погледи на останалите. Всеки в командната зала знаеше, че Чеков е направил голяма грешка. Но никой от тях не осъзнаваше това по-добре от самия Чеков.

— Хубаво е, че те виждам отново, синко — каза Скот, за да намали напрежението. Гласът му беше спокоен, даже приятелски.

— Благодаря ви, мистър Скот — беше всичко, което можа да изрече младши лейтенантът, след което стартира програма за бърза диагностика на системите, проучи курса и условията.

— Пуснахме само фойерверки и пакостниците избягаха, но няма съмнение, че ще ги намерим.

— Да, сър.

Мина време. Хронометърът бавно го отмерваше. Докато звездният кораб се движеше по тази траектория, Чеков почти нямаше какво да върши. Трябваше да остане нащрек в случай, че сензорите открият атакуващите кораби. Но дотогава работата беше просто рутинна.

Скот се изправи от централното кресло и се запъти към инженерната станция. Чеков видя как главният инженер внимателно разглежда данните на най-горния монитор. Като погледна към пулта, инженерът натисна още два бутона и след това продължи да наблюдава промяната на цвета на екрана, след което се върна бързо в центъра на командната зала и застана прав близо до младши лейтенанта.

— Все още не мога да проумея енергийната траектория на тези хищници. Те се движат по-бързо, отколкото е възможно, и се въртят като фигуристи на лед, сякаш не са големи тенекиени кутии. Какво мислиш за това?

Чеков разбра, че Скот се опитваше да му помогне. Благодарен, той се концентрира и бързо започна да прехвърля различни варианти през ума си.

И успя.

— Можем да използваме данните от сензора, за да програмираме различни симулирани варианти, да проучим какво правят и как — предложи той.

— Да, това можем. Хайде, помогни ми, а?

През следващия половин час двамата мъже работиха на своите места усърдно — Чеков се занимаваше с теорията, а Скот — с инженерните пресмятания. Нямаше какво да си кажат, но Чеков беше доволен, че може да помогне с нещо.

Накрая проучването беше направено. Скот се приближи и потупа младши лейтенанта по рамото.

— Ето отговора, синко. Те могат да маневрират много по-добре от нас и това ги прави да изглеждат по-могъщи. Хитро, но не достатъчно, за да са непобедими.

— Да, сър — потвърди Чеков и се усмихна. — Благодаря, че ми позволихте да ви помогна — каза той много тихо.

— Не казвай нищо повече. Смяната ти свърши. Иди и си почини! Аз ще докладвам за това на събранието, на което капитанът отново не те допуска. Ще го уведомя за оказаната от теб помощ. Когато работим заедно, нещата са по-лесни.

— Наистина ви благодаря, мистър Скот — Чеков се изправи, изпъна златистата си риза и напусна командната зала. За първи път от няколко дена насам я напускаше с чувството, че е добър офицер.

Но малко след като влезе в турболифта, настроението му отново спадна. Капитанът го беше пропуснал в ключово заседание — отново — и може би щеше да го замени с друг навигатор в списъка за дежурства.

Осъзна, че това може да е краят на неговата кариера на „Ентърпрайс“. Щеше да бъде ужасно. Бе прекарал доста време на кораба и бе свикнал с него.

 

 

— Името ми е Даб.

Просъздателят изглеждаше също толкова внушителна, както и Ендрис. Очите й бяха малки и черни, но с това приликата свършваше. Докато управителят беше висок и строен, Даб беше ниска и тантуреста, със засилена мускулатура в областта на бедрата. Гривата на Ендрис беше пухкава, а тази на просъздателя — къса и остра, сякаш от тръни.

Имаше и друга разлика — гласът на Даб. От направените изследвания Ухура знаеше, че всяка каста звучи различно: строителите притежаваха най-плътните и дълбоки гласове, а просъздателите — най-високите.

— Поздравления, Даб. Аз съм комодор Робърт Уесли — командир на „Лексингтън“ — последва пауза, която даде възможност на Ухура да довърши превода с жестове. — С какво мога да ви бъда полезен?

Изглежда, просъздателят се колебаеше.

— Преди да отговоря на вашия въпрос, трябва да ви кажа следното: не е обичайно за някого от моята каста да говори директно с представители на други раси. Всъщност ние винаги сме имали право да говорим с всеки, с когото пожелаем, но никога не сме го използвали, тъй като сме се доверявали на управителите да защитават интересите ни — нейните жестове не бяха толкова плавни, колкото на Ендрис, нито толкова красноречиви. Но Ухура ги разбираше добре. — В настоящия момент — продължи Даб — ние не мислим, че управителите милеят за нашите интереси. Центърът на просъздателите трябва да бъде защитен. За нашата каста това е от първостепенно значение.

Уесли погледна Ухура.

— Лейтенант?

Ухура пое дълбоко въздух.

— Тя иска от нас да останем тук, комодор. Много ясно. Тя иска да останем и да помогнем независимо от решението на управителите.

Уесли разглеждаше просъздателя.

— Кажете ми, Даб, какви са вашите пълномощия?

— Достатъчни — отговори тя.

— Сдържано изказване — отбеляза Ухура, като превеждаше жестовете на Даб. — Тя има толкова пълномощия, колкото и Ендрис, въпреки че ги използва рядко.

— Искаш да кажеш, че можем да й вярваме? — попита доктор Кос. — И да приключим работата си на Гирин Гата?

— Според Даб — да — погледна го Ухура.

— Разбира се — обърна се Уесли към просъздателя, — ние трябва да бъдем уверени в това от управителя на настоящия цикъл на планетата. И ако той го потвърди, ще бъдем щастливи да се придържаме към обещанието си да ви помогнем.

— Ние ще оценим това — каза Даб и образът изчезна от екрана.

— Проклет да съм — измърмори комодорът. — Мистър Бейла, свържете ме с мистър Самюелз.

— Почти сме готови, комодор — силният глас на първия офицер изпълни командната зала.

— Добре, мистър Самюелз, но има известна промяна в плановете.

— Сър?

— Добре ме чухте. Току-що получихме съобщение от просъздателите. ТЕ искат ние да ОСТАНЕМ. Все пак трябва да обсъдя това с Ендрис, въпреки че не очаквам да има някакви неприятности.

— Трябва отново да монтираме, сър — изсумтя Самюелз. — Вероятно това също ще стане бързо. Практиката те приучва да действаш бързо.

— Няма съмнение, че ще се справите бързо — подсмихна се комодорът.

— Сър? — обърна се Ухура към него.

— Да, лейтенант.

— Все пак искам да знам защо управителите промениха решението си. И искам разрешение да изследвам този спорен въпрос с просъздателите.

Комодорът се замисли.

— Не виждам защо не — отговори най-сетне. — В края на краищата, те сами отвориха линиите за връзка с тяхната каста. Искате да опитате сама?

Ухура погледна към офицера за свръзка.

— Може би мистър Бейла ще ми помогне.

— Много добре, лейтенант — прикри изненадата си Уесли. — Имате благословията ми. Но бъдете внимателна! Не искам просъздателите да променят мнението си за нас така, както го направиха управителите.

— Ще внимавам, сър — увери го тя.

 

 

Кърк легна на леглото, постави ръце под главата си и се загледа в тавана. Таванът, мислеше си той, никога не му е давал отговор на нито един въпрос. Но точно затова звездните кораби се командваха от човешки същества, а не от тавани например.

В момента „Ентърпрайс“ кръстосваше като акула от единия до другия край системата Гама Ксаридиан в очакване на нападателите. Членовете на екипажа може би си губеха времето.

Докато „Ентърпрайс“ патрулира из Гама Ксаридиан, те може би са се завърнали на Алфа или Бета, или… на някое друго място. Но ако совалката отлети за другаде, а нападателите се завърнат на Гама…

Кърк разтри слепоочията си. „От толкова напрежение човек може да полудее.“

Беше така вглъбен в мислите си, че не чу звънеца на вратата.

— Влез — каза той и вдигна поглед.

Очакваше да се появи Спок или Маккой, всеки друг би използвал комуникационната система. Когато вратата се отвори със свистене и се появи първият офицер, Кърк се усмихна. Харесваше му, че познава така добре хората от своя екипаж.

— Какво има, Спок? — попита Кърк.

Вулкан седна на стола срещу него. В ръката си държеше диск с данни. Сериозният му поглед накара Кърк да се съсредоточи.

— Да, сър. Изглежда, че колониите Ксаридиан…

— Колониите? Мислех, че се занимавате с корабите мародери — каза капитанът с изненада.

— Занимавах се, да. Но когато проучванията в тази област се оказаха неплодотворни, логиката ми подсказа да обърна внимание на колониите — той направи пауза. — Когато стигнах до Алфа Ксаридиан II…

— Първата колония, която посетихме — каза Кърк.

— Да, сър. Използвах списък, даден ни от колонията, за материали и машини, които са били разрушени и… считани за разрушени.

Кърк забеляза начина, по който Спок наблегна на последните думи. „Считани за разрушени.“

— Да, сър — Спок отново направи пауза. — В началото се занимавах само с тези материали и машини, които бяха намерени. Но започнах да забелязвам, че някои неща от научния инструментариум, които не могат да се намерят извън Федерацията, липсваха сред отломките — всичките представляващи ценност.

Капитанът се замисли.

— Предполагаш, че атаките са били… с цел безредици и кражби? Начин, по който нападателите ни заблуждават, за да достигнат до определени технологии.

Вулкан поклати глава.

— Вероятно не всички случаи са такива, тъй като нито една от останалите колонии не е докладвала за загуби на оборудване. Явно, че произволното разрушение е единствената мотивация на нападателите. Но мисля, че имате право, що се отнася до тази колония — кражбата е била мотив за атаката.

Кърк промърмори една псувня и гневно поклати глава.

— Някой е убил хиляди, за да изпълни един… списък за пазаруване?

— Това е възможно най-простото, но най-точно обяснение за тези събития, сър. Нещо повече — липсващото оборудване позволява на човек или хора да конструират някои от нашите най-модерни машини.

— Кои?

Първият офицер повдигна диска, който носеше, погледна го и го постави внимателно пред Кърк. Този жест на фамилиарност от страна на Спок беше тънък знак за благоразположението му спрямо Кърк, такова, каквото той рядко показваше пред други човешки същества.

— Мога да ви изготвя пълен каталог, сър, с няколко дузини параграфи. Ако знаехме кои са нападателите, можехме по-точно да предположим целта на техния грабеж.

— Добре — каза Кърк, включи компютърния монитор и се завъртя на стола. Това беше друга причина командирът да цени толкова много Вулкан — неговото проницателно мислене. — Нека погледнем това от друга гледна точка. Оборудването е изцяло на Федерацията, което означава, че членовете й не са заподозрени. Тези малки кораби не могат да имат големи резервоари за гориво, така че те имат ограничен обхват на действие. Нека използваме системата Ксаридиан за център на изследователски модел и оттам да се опитаме да отгатнем кои светове могат да бъдат заподозрени.

— Разбира се, капитане — поклати одобрително глава Спок. — Предлагам да възложим тази задача на един от нашите навигатори, тъй като аз бих желал да продължа изследването си върху оръжието на нападателите. Може би ще е по-различно, когато се срещнем с тях отново.

— Разбира се, кой е следващият в списъка за дежурство?

— Младши лейтенант Чеков, сър… освен ако не искате да го отстраним.

Кърк направи пауза, за да размисли. Неотдавна беше разгледал отново файла на Чеков и беше разбрал, че най-новият му младши лейтенант има добра мисъл.

Спок забеляза колебанието на капитана.

— Той замрази командата ми в залата — обясни Кърк. — Предложи маневри, вместо да изпълнява заповедите ми. Не знам дали мога да му вярвам по време на изпълнението на тази мисия — направи пауза, завъртя се на стола и погледна първия си офицер право в очите. — Какво ще кажете вие за Чеков, Спок?

Като сплете пръсти, Вулкан погледна замислено и каза:

— Намирам го за доста добър. Той е най-способният навигатор. Всъщност, сравнен с останалите навигатори, откакто ти си командир на „Ентърпрайс“, е показал редица възхитителни умения. И изглежда, че дълбоко уважава своята родна земя — последва пауза. — Той е, разбира се, млад, неговият ентусиазъм може да попречи.

Кърк отново се завъртя на стола и стартира файла на Чеков.

— Както изглежда, Маккой мисли, че любовта на Чеков към майка Русия е защитен механизъм — начин да работиш с по-възрастни, по-опитни хора. Това ми харесва. „Ентърпрайс“ може да бъде доста мъчен за един новодошъл.

— Съгласен съм, сър — каза тихо Спок.

Кърк го погледна, усетил, че случайно е докоснал една чувствителна струна.

— Разбира се, че сте, Спок — намръщи се Кърк. — Мислите ли, че той може да понесе налягането?

— При предишните му участия в кацанията на Шарикан и Бета Даморон V Чеков се е представил доста добре. Това вие всъщност добре знаете — започна Спок. — Неговата вродена любознателност му е отредила добро място на научната станция — той сви рамене. — Вярвам, че е останал спокоен под налягането. Той може да стане отличен офицер в бъдеще.

Кърк кимна и погледна встрани. Вулкан седна и продължи да го наблюдава. След почти минута размисъл Кърк се извърна и каза:

— О’кей, Спок, нека му дадем още един шанс. Нека изследва сектора и да видим как ще се справи. Но ако сме на червена тревога, искам друг навигатор да бъде готов в случай, че той не може да се справи.

— Разбрано, сър — Спок се изправи и събра нещата си. Обърна се и излезе, оставяйки Кърк да разгледа файла на Чеков още веднъж.

В командната зала Чеков се чувстваше по-нервен отвсякога, въпреки че всичко протичаше гладко. Беше извикан обратно на дежурство лично от Спок, за да разясни накратко какво трябва да открие.

Младши лейтенантът беше учуден: той си мислеше, че капитанът никога повече няма да му се довери. Но ето, че сега разглеждаше астронавтските карти на колониите и започваше работа с цел разкриване вероятните граници на движение на корабите нападатели, както беше предложил мистър Скот.

Сулу седна близо до него — енергичен както винаги. Част от неговата бодрост беше започнала да се предава и на Чеков, който харесваше да работи така.

Спок беше на командния пулт, но той повече седеше в изследователския сектор и продължаваше по-нататъшните си проучвания върху атакуващите. Смяната дойде и си замина; времето сякаш летеше светкавично. Накрая Чеков се почувства отново функционираща част от екипажа.

— Откри ли вече нещо, Чеков? — запита Сулу.

— Не, сър. Мистър Скот мисли, че корабите се движат в четири или пет парсеков обхват, а това е голямо пространство за изследване. Но аз пресметнах, имайки предвид местоположението на колонията, че не са от Клингън. Затова съм спокоен.

— Аз също — отговори Сулу. — Веднъж се занимавах с тях.

— Да. Но… един момент… — отвърна глухо Чеков. Той натисна няколко бутона върху контролния панел и внимателно заразглежда малкия екран отляво. Още веднъж прекара пръсти по бутоните, като ги натискаше бързо. Предупредителните сигнални лампи запремигваха с различни светлини. Накрая той се обърна назад и кимна на мистър Спок.

— Какво открихте, младши лейтенант? — първият офицер пристъпи към пулта на Чеков и погледна екрана.

— Атакуващите може да са дошли от пет или шест населени слънчеви системи, за които имаме сведения, мистър Спок. Но тук се включва и Паратуул. Не опитаха ли те да бъдат приети във Федерацията?

— Наистина — без да пророни дума повече, Спок се върна към изследователския сектор и продължи да рови из библиотеката на компютъра.

Чеков погледна Сулу. Пилотът само сви рамене.

Секунда по-късно руснакът забеляза, че компютърът на Спок е свързан с неговата станция. Той наблюдаваше с възхищение как Вулкан работи. Заприлича му на майстор-готвач, който се е развихрил в собствената си кухня.

— Прекрасно — Спок стана и погледна към големия екран в командната зала. Докосна един бутон и извика: — Спок до капитана.

След няколко секунди на монитора на изследователската станция се появи образът на Кърк. Трябва да е почивал, тъй като униформената му риза беше малко измачкана, а косата му — разрошена.

— Да, мистър Спок. Открихте ли нещо?

— Всъщност младши лейтенант Чеков откри нещо. Той смята, че един от световете, от които е възможно да са дошли нападателите, е Паратуул.

— Но ние знаем как изглеждат техните кораби… какви енергийни източници имат. Вие ги изключихте преди известно време.

— Да, и все още вярвам, че не са те нападателите. Но когато мистър Чеков ми напомни, че те веднъж опитаха да влязат във Федерацията, аз прегледах отново техните документи — Чеков забеляза, че Спок се беше привел над екрана, на който се виждаше образът на капитана. — Те молеха за същите части, които сега липсват от колонията.

— Това все още не обяснява…

— Търгаши! — изтърси Чеков внезапно. Той вече очакваше порицание, когато видя Спок да кима одобрително.

— Това е и моето заключение, младши лейтенант — и отново се обърна към капитана. — И след като вече са се сдобили с откраднатото оборудване, могат да направят това, което са и възнамерявали — да изработят съвременни оръжия, които ще използват да се справят с бунтовните елементи в своето общество.

— Разбирам — отвърна Кърк. — Изглежда, мистър Спок, че…

— Едно посещение на Паратуул е в реда на нещата? — довърши Вулкан.

— Точно така — каза капитанът.

Малко след като заглъхна гласът на Кърк и образът му изчезна от монитора, Сулу се наведе напред към Чеков, усмихна се широко и каза:

— Мисля, че си реабилитиран.

— Защо?

— Не чу ли капитана?

— Всичко, което той каза, беше: „Разбирам.“ Това едва ли може да означава реабилитация.

— Разбра се по начина, по който го каза — обясни Сулу.

Чеков поклати глава, без да откъсва поглед от екрана.

— Ще видим колко ми се доверява, когато открием нападателите.

— Вие, руснаците, сте много мрачни — отвърна Сулу добродушно.

— Ние сме измислили тази черта — отговори младши лейтенантът тържествено.