Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (11)

Глава единадесета

Офисът на Даб, ако можеше да бъде наречен така, представляваше една огромна стая, в която една от стените изцяло беше покрита от монитори — шестнадесет. Всеки един от тях показваше различна детска зала.

— Не бях уведомен за вашето пристигане — каза главата на просъздателската каста.

— Нашите извинения — отвърна й Ухура. Движенията на ръцете й повториха думите. — Съжалявам за неудобството, което може би сме ви причинили.

Даб ги погледна.

— Няма никакво неудобство — и допълни със знаци: — особено като се има предвид помощта, която „Лексингтън“ оказва на просъздателския център.

— Както може би сте забелязали — каза Бейла, — нашите инженери започнаха отново сглобяването на щитовете.

— Разбира се, че забелязах — отвърна Даб, а ръцете й попитаха: — Още колко време остава до задействането на щитовете?

— Три или четири дни — отвърна Ухура. — Това ми каза мистър Самюелз, който ръководи операцията — тя използва езика на знаците, за да покаже, че четири дни е максималният срок.

— Това е добре — одобри просъздателят. — Някои от децата, които отглеждаме тук, заболяха през последните дни. Вашата помощ е съвсем навременна.

За момент всички замълчаха. Ухура счете, че е най-добре да използва внезапното благоразположение на просъздателя към тях, за да пристъпи директно към целта.

— Просъздател Даб — започна тя, — не можахме да проумеем причините, които са накарали управителите да променят мнението си за нашата помощ тук. Мога да ви уверя, че ние не искаме да си пъхаме носа в нещо, което не ни засяга, но вярваме, че колкото по-добре се разбираме с всички касти ритрими, толкова по-полезни ще ви бъдем.

Даб поклати глава:

— Вашата молба е основателна. Нещо повече — до известна степен съм запозната с причините, които карат управителите да мислят така по този въпрос — направи пауза. — Обаче не мога да ви дам информацията, която искате. Това могат да направят само управителите.

На Ухура не й се понрави да удари на камък, но не го показа. Само изрече:

— Благодаря ви за откровеността, просъздател Даб.

— Винаги сте добре дошли — отвърна тя и седна на стола си. — Ако нямате повече въпроси, аз имам още някои неща за уреждане — ръцете й вече ги приканваха да напуснат, като им показваха вратата.

— Всъщност — каза Бейла — има още нещо. Не е важно, просто едно любопитство.

— Питайте — отвърна просъздателят. — Ще ви отговоря, ако мога.

Комуникационният офицер облиза пресъхналите си устни.

— Навън, когато минавахме по коридора покрай различните детски зали, имахме проблем с определянето на кастата в една от тях.

— О?

— Точно така — намеси се Ухура. — Тонът на гласовете на бебетата беше различен от тоновете, характерни за четирите касти.

Даб поклати отрицателно глава.

— Трябва да сте сгрешили. Има само четири тона. Тонът в детската, за която говорите, трябва да е бил един от четирите.

Ръцете й бяха неподвижни — също както ръцете на просъздателя, който ги съпровождаше по коридора. Ухура забеляза това и се учуди.

Бейла също трябва да го беше забелязал, защото не настоя разговорът по този въпрос да продължи. Той само наведе глава към просъздателя и се съгласи:

— Може би сме сгрешили. Благодаря ви за вниманието.

— Отново ви казвам, че винаги сте добре дошли — Даб натисна един бутон и миг по-късно в залата влезе друг просъздател. Не беше същият, който ги бе съпроводил до офиса.

— Погрижи се нашите посетители да бъдат изведени — заповяда Даб. Знаците й с ръце превърнаха заповедта в молба.

— С удоволствие — отвърна новодошлият и като се обърна към хората, каза: — Елате с мен.

И така, те напуснаха офиса на Даб, макар и да имаха повече въпроси от момента, в който влязоха.

 

 

Рапортите за разрушенията пристигаха бързо и безмилостно в командния център за спешни случаи, където администратор Шарон Джарвис и нейните приближени адютанти се бяха укрепили. Издълбаните бункери в земята даваха надеждна защита на изплашените до смърт колонисти. Над главата си Джарвис чуваше ударите от оръжието на нападателите, рева на техните кораби. Смъртоносните космически съдове обстрелваха безпощадно повърхността на планетата.

Един от адютантите, Джоан Уинстън, беше долепила малък комуникатор до ухото си. Тя извика на Джарвис:

— Екипаж на земната защита държи нападателите далеч.

— Хайде, Кърк! — пое дъх Джарвис. — Какво чакаш, специална покана ли? Докарай междузвездното си магаре тук.

 

 

— Пристигаме на Бета Ксаридиан IV, капитане — каза Сулу, когато „Ентърпрайс“ излезе от зададената траектория. — Ще бъдем в орбита след около две минути.

— Червена тревога. Вдигнете щитовете. Максимална честота — каза Кърк. По всичко личеше, че няма нужда да се опитват да преговарят с нападателите.

Дойде повикване от инженерната станция.

— Капитане, не мислите да ни хвърлите в битката веднага? — гласът на главния инженер бе изпълнен с негодувание.

— Мина ми през ума, мистър Скот. Ще имам нужда от всичко, с което разполагате.

— Капитане — отговори ужасен Скоти, — имам нужда от три часа за пълното възстановяване на всички системи! Изглежда така, сякаш всичко се държи от плюнка и осигурителна жица.

„Има още нещо важно в характера на Скоти — мислеше капитанът. — Инженерът не губи много време при изброяването на техническите подробности.“ Веднъж беше казал, че не е необходимо да „губи времето на капитана с такива тривиални въпроси“, но Кърк се съмняваше, че Скот просто мисли, че подробностите са прекалено сложни да бъдат разбрани от капитана.

— В такъв случай, мистър Скот, ви предлагам да изработите още слюнка.

— Да, сър — отвърна Скот ядно. Явно не беше много обнадежден от ситуацията.

— Сензорите показват разход на мощност близо до повърхността на планетата — съобщи Спок. — Очевидно нападателите вече са започнали атаката си. Колонистите се защитават добре, но няма да могат да удържат дълго.

Някъде надолу в атмосферата, където „Ентърпрайс“ не можеше да отиде, наглите нападатели атакуваха колонистите. Кърк почувства надигащия се у него гняв.

— Няма отговор по нито един канал — съобщи Палмър.

— Ако стреляме надолу по нападателите с максимално… — започна Сулу.

— Рискуваме да убием колонистите и няма гаранция, че ще улучим някой от нападателите — довърши Кърк. — Може би широкият обхват ще зашемети…

— Това със сигурност ще зашемети колонистите и те няма да могат да се защитават сами — каза Спок.

— И щитовете на корабите нападатели — въпреки че са много уязвими в близък обхват при директен обстрел — изглежда, ще са доста трудни за пробиване от разстояние.

Палмър добави мрачно:

— Твърде вероятно е те да не могат да бъдат накарани да намалят скоростта си.

— Доста вярно, лейтенант.

— Да изпратим долу совалки?

— Те ще бъдат отстранени и обстреляни — отвърна Спок. — Това ще бъде самоубийство.

— Трябва да ги накараме да нападнат нас, по дяволите — каза Кърк.

Чеков спираше поглед ту на един, ту на друг, докато следеше слисано светкавичния разговор. Беше впечатлен от спокойствието, с което екипажът разглеждаше възможностите, като ги анализираше и отхвърляше. Досети се, че такъв анализ прехвърляше наум и капитанът. Той, без да се обажда, оценява и подбира стратегия, след това издава гладко своите заповеди и никой не забелязваше и следа от усилието, което беше нужно, за да се вземе решение.

И когато капитанът имаше нужда от предложения, екипажът в командната зала служеше като допълнение към неговия ум. Те даваха словесен израз на вариантите, които може би той вече е премислил или за които не се е досетил. Цялата дискусия имаше за цел капитанът да вземе правилно решение и в тази дискусия трябваше да се включи всяка една част от командната зала. Потокът от информация, доставян от опитни професионалисти, беше впечатляващ.

Чеков отвори уста, когато го осени една мисъл. Но той се чувстваше все още засрамен от случая, който за кратко време го отстрани от поста му в командната зала. Не искаше да направи нещо, заради което да го постигне отново такава съдба. Така че той затвори уста, без да каже на глас мнението си.

Но моментното изражение на лицето му беше забелязано от Кърк. Чеков пребледня, когато чу гласа му:

— Мистър Чеков… имате нещо да добавите?

— Трябва да защитим колонистите — отвърна той. — Ако направим това, нападателите ще се обърнат срещу нас.

— Да, мистър Чеков — каза Кърк нетърпеливо. — Някаква идея как можем да ги защитим?

Чеков погледна отчаяно към Сулу. Погледът на щурмана беше ясен: „Ако имаш някаква идея — изплюй я!“

— Колонията е дълга само няколко мили — каза Чеков. — Можем да издигнем щитове над нея, като използваме дефлекторите си.

— Отбранителните щитове покриват само кораба — отвърна Палмър. — Няма да ни стигнат, за да покрием цялата повърхност на планетата.

— Не тези дефлектори — каза Чеков. — Де…

Кърк изведнъж подскочи така, сякаш някой внезапно го беше ръгнал с остен в гърба.

— Навигационните дефлектори!

— Да, капитане. Те са напълно автоматични, разпростират се на мили пред кораба, като изтласкват настрани метеори и други отломки, за да го предпазят. Но ако навигационните дефлектори могат да бъдат прекалибрирани…

— Спок! — обърна се Кърк към Вулкан. — Можеш ли да го направиш?

На средата на изречението Спок вече беше тръгнал и за миг се намери пред навигационния компютър на Чеков. Той се опита да стане, за да му направи място, но Спок му направи знак да седи на мястото си. Пръстите му вече шареха по клавиатурата на компютъра.

— Поех ръчен контрол върху навигационните дефлектори — чу се гласът на Спок сякаш отдалеч — и ги направлявам чрез главната дефлекторна чиния, докато пренасоча лъча.

Думата „тривиални“, произнесена с шотландски акцент, премина през съзнанието на Кърк.

— Ще защити ли колонистите?

— Това ще създаде бариера от много тесен, но крайно ефикасен дефлекторен поток от лъчи, разпростиращ се по периметъра на колонията, и с височина — той бързо провери — хиляда метра. Сър, инструкцията от компютъра е на линия.

— Отлично! Обаче това е навигационната станция. По право, навигаторът трябва да проведе финалните действия. Младши лейтенант?

Чеков кимна с глава и активира прекалибрирания навигационен лъч.

На повърхността на планетата един от нападателите пикираше право към бункера, в който се намираха Джарвис и една част от останалите колонисти. От корабите нападатели бункерът изглеждаше квадратен и един бърз лек удар по спусъка щеше да бъде достатъчен, за да го разруши.

Спусъкът обаче не беше натиснат бързо или по друг начин, тъй като лъчите на дефлектора застанаха точно пред нападателя, прекалено близо, за да бъдат избегнати даже и от такъв бързо подвижен кораб. Устремилият се нападател се разби в защитните лъчи, които бяха предназначени да разчистват или разпръсват летяща космическа материя. При скоростта, с която се движеше нападателят, дефлекторът даже и не помръдна. Той устоя на силата му без видима трудност, а нападателят експлодира в голямо внушително огнено кълбо, което подскачаше по края на коничното защитно поле и изгасна няколко мили по-нататък.

Другите нападатели обаче реагираха доста бързо и навреме промениха посоката си далеч от защитния екран. Те се стълпиха около него като полудели огромни оси и стреляха злобно.

— Те се опитват да изкъртят навигационния лъчев дефлектор, сър — докладва Сулу.

Кърк погледна като Буда.

— Нека — и удари с юмрук. — Скоти, искам да захраните тези лъчи с цялата възможна мощност. Резерви. Всички.

Инженерът изглеждаше разтревожен, но просто каза:

— Да, сър.

Чеков се обърна.

— Искате да ни оставите беззащитни, капитане?

— Критикувате ли, младши лейтенант?

— Питам, капитане.

— Навигационните дефлектори се държат, сър — каза Сулу. — Нашето собствено поле отслабва, но конусът се държи стабилно върху планетата.

Кърк още гледаше Чеков.

— Ние не се нуждаем от защита, нали, младши лейтенант?

Чеков се замисли за момент.

— Не, сър. Не докато те са там долу, а ние горе.

— Точно така.

— Но ние не можем да държим навигационното силово поле неподвижно за неопределено време — посочи Чеков.

— Те не знаят това — отвърна Спок.

— Въпросът е — каза Кърк — кой ще има по-големи лимити: нашата сила или тяхното търпение.

Не след дълго научиха отговора.

— Атаките върху защитния конус спряха — оповести Спок от своята скрита станция и след момент: — Нападателите наближават при три-две-две, позиция девет.

— Капитане — каза Чеков с определено неутрален глас, — когато те атакуват, ще трябва да вдигнем защитата обратно върху „Ентърпрайс“. Колонията ще бъде беззащитна. Ако те оставят няколко кораба, за да продължат нападението…

— Няма — каза Кърк.

— Но…

— Казах — повтори Кърк уверено, — че няма да оставят.

— Атакуващи! — извика Сулу. — Седем… не, осем.

— Но това не е цялата ескадрила, с която се сблъскахме преди — каза Кърк. — Пренасочете мощността към корабния дефлектор. Мистър Сулу, има ли все още нападатели на височината на планетата?

— Не, сър, всички са в космоса.

Кърк се усмихна.

— Мистър Сулу, стреляйте по ваша команда. Лазери и фотонни торпеда.

Оръжието на „Ентърпрайс“ удари по нападателите и още веднъж корабите нападатели подскочиха и се разклатиха. Но Сулу ги изучаваше внимателно и даже когато стреляше по това, което виждаше на екрана, той изследваше бързите повторения на техните движения на монитора.

— Започвам да забелязвам някакви характерни структури — каза Сулу. — Мисля, че мога да предвидя някои от техните движения този път.

— Добри предвиждания, мистър Сулу. Огън!

Сулу бързо се прицели в два от корабите и изстреля лазер директно на техния път, докато по същото време освободи фотонни торпеда по посока, в която беше уверен, че корабите ще се насочат.

Беше възнаграден с частичен успех. Два от корабите успяха да избегнат торпедата, но други два не бяха такива късметлии. Те бяха ударени точно…

И изхвърлени надалеч. Корабите се клатеха, но изглеждаха невредими.

Сулу използва моментната им дезориентация, за да ги удари с лазерен заряд. Но бордовата артилерия на „Ентърпрайс“ имаше също такъв малък ефект, както торпедата. Това беше всичко.

Психологически обаче изглеждаше, че „Ентърпрайс“ им е дал повече, отколкото те желаеха да погълнат. Нападателите изведнъж се събраха, понесоха се надолу, заобиколиха и започнаха да стрелят иззад Бета Ксаридиан IV. Умно обмислената позиция поставяше планетата между тях и звездния кораб. Единственият начин „Ентърпрайс“ да стреля по тях беше да стреля право през планетата. Това щеше да бъде, меко казано, безсмислено.

Совалката се стрелна около планетата толкова бързо, колкото й позволяваха двигателите, но беше късно. Малките кораби бяха изчезнали.

— По дяволите — измърмори Кърк.

— Те се движеха по-бавно — каза Сулу. — Те определено се движеха по-бавно. Може би ние ги изтощаваме.

— Да се надяваме, че ще имаме възможността да ги изтощим още повече — каза Кърк. — Лейтенант Палмър, сигнализирайте на Бета Ксаридиан IV, че всичко е чисто. Мистър Чеков, възстановете навигационния дефлектор до нормално ниво. И приятно мислене върху ползата от тези навигационни дефлектори.

Чеков кимна леко с глава в знак на признателност, след което събра кураж и попита:

— Капитане… как познахте, че ще ни атакуват с всичките си кораби, вместо да разпределят силите си?

— При атаката на планетата те разчитаха на изненадата и точно там загубиха — отвърна Кърк. — Ако нашата теория е правилна, те можеха да си позволят да се оттеглят, а това, което не можеха да си позволят, е да нападнат „Ентърпрайс“ с половината си кораби. Ако бяха изпратили само половината горе, а другата половина останеше долу при планетата, щяха да рискуват да бъде разбита малка част, докато останалите щяха да останат долу. Шансът им беше да се срещнат с нас с колкото сили имаха. Само така беше възможно да постигнат нещо, включително и евентуалното разрушаване на кораба.

— И вие сте знаели това със сигурност? — попита Чеков възхитено.

Кърк въздъхна.

— Мистър Чеков, първото нещо, на което ни учеха в училището за командири, бе, че капитанът може да бъде прав или може да греши, но не може да бъде… да бъде неуверен — след това направи пауза и добави: — Дори и да няма аргументи.