Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (10)

Глава десета

Защо управителите промениха своето становище за включване във Федерацията? Уесли се облегна в командното кресло, докато внимателно търсеше отговор на този въпрос така, както един бижутер би изследвал скъпоценен камък.

Но не можа да открие задоволителен отговор. Нямаше достатъчно познания за съзнанието на ритрамените.

Може би Ухура ще има малко късмет на Гирин Гата. Тя добре мисли и, изглежда, че й допада връзката с местните жители. Ако някой би могъл…

— Комодор?

Гласът на младшия офицер от комуникатора извади Уесли от унеса.

— Да, мистър Линг?

— Сър, имам съобщение от командата Старфлийт. Те мислят, че трябва да видите техния доклад за мисията им.

— Свободен достъп? — попита комодорът.

— Да, сър, свободен.

— Тогава, покажи ми го на екрана, мистър Линг.

Миг по-късно Джим Кърк се появи на предния монитор. Уесли се усмихна при тази изненада. Изкушавайки се да каже нещо остроумно, той си припомни, че това е запис.

— Тук е капитанът на „Ентърпрайс“ Джеймз Т. Кърк — започна съобщението. Кърк изглеждаше сериозен, много сериозен. „Не върви добре, нали, Джим?“ — Съгласно моите разпореждания, аз ви държа в течение на това, което става тук, на системата Ксаридиан. Естествено вие ще искате да препредадете това на всички кораби наблизо — Кърк направи пауза. — Първо, заехме се да намерим нападателите, но без задоволителен резултат. Успяхме да отделим един от тях, но той предпочете да се самовъзпламени, отколкото да бъде заловен — отново последва пауза. — Моят главен инженер ги нарича „воини по рождение“. Това им подхожда. Другото им наименование е „жестоки убийци“.

Комодорът тихо изсумтя:

— Противни търгаши.

— За нещастие — продължи Кърк, — още не сме открили начин да ги проследим, нито пък имаме някаква идея, как да ги победим, ако наистина ги открием. Но преди малко екипажът ми излезе с една теория за техния мотив — Уесли се наведе напред. Той искаше да чуе това много внимателно. — Явно, че от колонията Алфа Ксаридиан II са липсвали определени материали и машини. В началото си мислехме, че просто са били разрушени, но сега мислим другояче. Оказва се, че списъкът с липсващите материали съвпада със списъка, който ни беше представила една раса, наречена паратаа, при кандидатстването й за членство във Федерацията преди известно време, но не беше приета. Можете да получите повече информация за тях от своите компютри. Аз ще ви кажа само това, че тяхната политика за граждански права ще лиши даже полковник Грийн от обяда му. Тези хора са последните, които бих искал да притежават съвременните технологични открития на Федерацията.

„Паратаа? Колко интересно“ — размишляваше комодорът.

— Разбира се, планетата Паратуул не е известна с военната си сила. Единственото логическо заключение е, че нейните управители са наели наемници, за да вършат мръсната работа — на екрана се забеляза как лицето на Кърк приема още по-сериозно изражение. — Сега сме на път за Паратуул, за да видим дали можем да докажем връзката на паратаа с нападателите. Ако имаме късмет, ще постигнем нещо повече — може би даже ще намерим начин да спрем тези убийци. Ако ли не — той сви рамене, — винаги можем да се отдалечим със старата си лодка Оуйджа. Край.

Уесли се усмихна мрачно. Наистина Оуйджа. Той познаваше добре Джим Кърк. Заядлива забележка от този род беше начин, по който капитанът искаше да изпусне малко пара. Фактът, че я беше включил в съобщението до командата Старфлийт, беше показател за това, колко е разстроен.

Нещо повече, комодорът не го обвиняваше. Ако беше на мястото на Кърк, също щеше да бъде разгневен. По дяволите, беше разстроен от чутото.

Докато си мислеше така, на монитора се показа изображението на Ритра. Уесли въздъхна.

— Късмет, Джим — каза тихо той.

— Това е краят на съобщението — докладва офицерът.

— Да, мистър Линг. Забелязах. Потвърдете, че сме го приели.

— Да, сър.

Комодорът възнамеряваше да уведоми Самюелз, Ухура и Бейла за положението на „Ентърпрайс“. Най-вече Ухура. За нея щеше да бъде интересно да научи нещо за стария си звезден кораб.

 

 

— Боже мой — възкликна Бейла, като се взираше през визьора си в океана от червена гореща лава от другата страна на невидимата бариера. Той хвърли поглед към морето и облаците пара и отново възкликна: — Боже мой!

Ухура се усмихна.

— Знам. Кара те да загубиш ума и дума, нали.

— Да, да — съгласи се той.

От другата страна на неравната поляна Самюелз ръководеше сглобяването на защитните генератори и не ги забелязваше, а Ухура не можеше да измисли причина, за да му привлече вниманието.

Като взе ръката на Бейла в своята, тя се обърна по посока на просъздателския център.

— Хайде, нека видим дали няма да можем да разговаряме с Даб.

Той избърса потта от челото си и се обърна към нея:

— Кажете ми истината, лейтенант. Защо ме доведохте тук? Вие знаете езика им. Вие сте единствената, с която те искат да разговарят.

Тя сви рамене.

— Не сте ли чували, че две глави мислят по-добре от една.

Бейла я погледна през визьора си с очи, в които се четеше недоверие.

— Това не е причината.

— Не? Тогава каква е тя?

— Не знам. Може би се опитвате да ме издигнете в очите на комодора?

— Или може би в собствените ви очи — отвърна тя.

Той измърмори нещо и я изпревари, докато вървяха към сградата на просъздателите:

— Аз не търсех съжаление, когато ви се доверих, лейтенант.

Тя го настигна.

— Кой е споменавал нещо за съжаление? Аз просто искам да повярвате в себе си — да повярваш, че ставаш за нещо, независимо от това, какво мисли семейството ти за теб.

Бейла се изчерви, а в черните му очи заблестяха червените огънчета на лавата.

— Ставам за какво? Да се проваля?

— Ти си комуникационен офицер на космически кораб от най-висока класа и се представяш като един от най-добрите капитани в космическата флота. Последното, което чух, е, че няма нищо, заради което би могъл да бъдеш пренебрегнат.

— Не вярвам Уесли да каже, че съм толкова добър.

— Уесли е убеден, че можеш да бъдеш, ако престанеш да се дърпаш — сграбчи го за рамото и го обърна към себе си. — По дяволите, Бейла, твоето семейство няма право да говори тези неща за теб. Направили са ужасна грешка. Предали са душите си на Бека Талулу, но това не означава, че могат да й дадат и твоята.

Той я погледна — не гневно, а като дете. Веждите му блестяха от капчици пот.

— Какво говориш?

Тя отново го хвана за рамото, този път нежно.

— Не можеш ли да разбереш, приятелю? Не ти си мъртъв, а те. Забрави ги! Бъди мъж!

Бейла пое дълбоко дъх.

— Да бъда мъж — повтори той.

Ухура поклати глава.

Нещо дълбоко в него се беше пробудило, настроението му се бе повишило. Той се опитваше да разкъса оковите на чувството за вина и самосъмнение. Промяната беше толкова очевидна, че Ухура трудно можеше да повярва.

Може би това беше всичко, от което бе имал нужда: някой, който открито да говори с него по този въпрос.

Азиатците не бяха единствените, чиято философия водеше до този извод, философите на Банту също бяха стигнали до него.

— По дяволите! — поклати глава Бейла. — Ти си страхотна жена, знаеш ли? Сега вече ми е ясно защо те наричат Фрийдъм^[1].

Ухура се усмихна.

Вратата на просъздателския център се плъзна тихо и бавно се отвори, когато те наближиха. Откри се напълно голо фоайе, осветено от фиксирани светлини, закрепени в спираловидна линия на тавана. Но когато Ухура въведе Бейла вътре, това, което я озадачи най-много, беше тишината.

Не, не беше напълно тихо. Стъпките им отекваха върху каменния под. Чуваше се далечна какофония от детски гласове, което я накара да си спомни, че това място е сграда, в която се отглеждат деца. Но в сравнение с това, което ставаше навън, в просъздателския център беше тихо.

Нямаше никой, който да ги посрещне. Ухура и не очакваше някакво посрещане. Коридорите към фоайето бяха свързани с тези, които отвеждаха до отделенията, където се отглеждаха младите ритрамени.

Бейла погледна спътничката си.

— Мисля, че ако влезем вътре, някой ще се подразни.

Ухура сви рамене.

— Не и ако сме предпазливи.

Той посочи към централния коридор.

— Какво ще кажеш за този?

— Изглежда толкова обещаващ, колкото и всеки друг — отговори тя.

Тръгнаха из залата, като търсеха някакъв знак, по който да се ориентират. Бяха направили само няколко крачки, когато минаха покрай един прозорец на детска стая.

Изглеждаше като детска стая в родилен дом на Земята. Разбира се, бебетата вътре изобщо не приличаха на човешки същества. Бяха много розови, очите им — прекалено малки, и нито един земен жител нямаше грива на главата си, каквато имаха ритримите.

— Чудя се от коя каста са — изкоментира Бейла.

Ухура се заслуша във воя на бебетата, който се чуваше приглушено през прозрачната стена.

— Събирачи — заключи тя.

— Как позна? — погледна я нейният спътник. И преди да дочака тя да му отвърне, сам намери отговора. — Точно така. По тона на гласовете им.

При ритримите тонът се определяше още при тяхното раждане, а някои физически характеристики — впоследствие. Това беше естествен и точен начин за определяне на кастата.

Като надничаше през прозореца на детската, Бейла поклати глава.

— Не е ли смешно? Когато ги чуеш по-отблизо, гласовете им приличат повече на възрастни, отколкото на бебешки.

— Смешно е — съгласи се тя.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — чу се глас точно зад тях.

Ухура се извърна и видя един просъздател, който стоеше с кръстосани пред гърди ръце. Те бяха толкова пленени от малките, че дори не бяха чули приближаването й.

— Да — отвърна тя, като се опитваше да не издава изненадата си. — Търсим Даб.

— Даб? — повтори просъздателят. И след това: — Мога да ви заведа при нея, но…

— Има ли някакъв проблем? — попита Ухура. — Ние говорихме с нея преди малко от нашия кораб.

Ритримът се замисли за момент. Накрая с помощта на ръцете си показа, че е дошла до заключение, макар и да не е много сигурна в него.

— Не — отвърна. — Няма проблем. Елате с мен, моля.

Те последваха просъздателя по коридора. За петдесет крачки минаха покрай още две детски: за бебета строители и за новородени управители.

Между двете зали имаше само един прозорец и врата. Като всички други тази детска беше пълна. Само от любопитство Ухура се вслуша в тоновете на гласовете им. Бейла също.

Но имаше нещо странно тук. Бебетата издаваха звуци с тоналност, непозната досега на Ухура.

Тя спря и се заслуша по-внимателно, за да се увери, че е така. Да, беше права: тонът беше по-нисък не при едно или две бебета, а при всички.

Бейла също беше спрял.

— И ти го усети, нали? — обърна се той към нея.

— Да. Имам добър слух за такива неща — поклати тя глава.

Просъздателят ги погледна.

— Нещо нередно?

— Не, не — успокои я Ухура. — Само се чудехме на тези бебета. Тонът на гласовете им е твърде нисък, за да бъдат управители, и доста висок, за да са събирачи.

Просъздателят се учуди:

— Не разбирам въпроса ви — ръцете й бяха абсолютно неподвижни — нещо, доста непривично за един ритрим. — Може би Даб ще може да ви отговори.

— Може би — съгласи се Ухура.

Очевидно просъздателят беше нетърпелив да вървят и едва изчака вратата да се плъзне, за да могат да излязат. Като размениха погледи, офицерите от Старфлийт я последваха.

 

 

Силва, планетният водач на Паратуул, се усмихна едва забележимо. Това беше единственият начин, по който можеше да се усмихва. Той сплете дългите си, тънки пръсти и погледна към посетителите, които мълчаха.

— Вие се шегувате, да? — попита той учтиво.

— Ние не се шегуваме — отговори Кърк. Спок стоеше близо до него, просто за ефект. Кърк беше забелязал, че само с присъствието си непривлекателният, загадъчен Вулкан действа като успокоително на всеки, който е извършил нарушение и трябва да отговаря за това.

Очевидно обаче паратаа се владееха. Силва издаде звук, който наподобяваше тихо кудкудякане.

— Изненадани сме, капитане. Ние сме доста откровени и ви казваме това, което знаем за тези нападатели. Разбирам, че е недостатъчно, но е всичко, което мога да ви кажа, а вие ме обвинявате. Казвате, че ние не само ги познаваме добре, но искаме и да ги защитим или да защитим тези, които са ги наели.

— Така си помислихме — каза Кърк.

Силва въздъхна и поклати глава.

— Чувстваме се така разочаровани, капитане. Толкова е тъжно. Ние се надявахме да бъдем приети във Федерацията, а вие действате по такъв начин.

— Счетох за доста интересно съвпадението — каза Кърк, — че вашата петиция за присъединяване към Федерацията дойде много, много скоро, след като нападателите започнаха атаките си в тази система. Някой може да оспори това съвпадение. Но вие може би преследвате завоевателните си цели посредством овладяването на най-модерната технология, а се опитвате да отхвърлите подозрението от себе си, като искате да се присъедините към Федерацията по мирен начин.

— Начинът, по който работи вашето съзнание, е интригуващ, капитане — каза Силва спокойно. Стана и погледна през прозореца, като се взираше някъде далеч отвъд големия площад. — Що се отнася до мен, бих искал да отбележа, че присъствието на нападателите просто доказва, че Галактиката е едно опасно място и е много важно да имаш приятели и защита. Не е ли случаят с вас едно разумно обяснение на това твърдение? Какво мислите, мистър Спок?

— Не е неразумно — отвърна Спок внимателно.

— Ето! — каза Силва триумфиращо. — Не е неразумно. За какво по-високо застъпничество бихме могли да мечтаем от това на Вулкан?

Кърк стрелна с поглед своя първи офицер, който му отвърна невъзмутимо.

— Не е неразумно, капитане — каза Спок отново.

— Освен това — допълни Силва — няма абсолютно доказателство за липса на апаратура или материали от Алфа Ксаридиан II. Всъщност, както вие сами ни казахте, други атакувани светове изобщо не са били ограбени. Разрушение. Да, ужасно разрушение — и едва сви рамене в знак на съчувствие, — но не и кражба. Защо нападателите ще крадат от един свят, а от другите — не? Другите светове имат други технологии, които ние, паратаа, също бихме искали да имаме. Защо те не са били плячкосани?

— Да, аз мислих за това — каза Кърк. — Мислих доста. И знаете ли до какъв извод стигнах? — Силва учтиво поклати глава в знак на отрицание. — ABC убийци.

При тези думи Силва погледна крайно объркано към своите сънародници за обяснение, но такова не дойде.

— Съжалявам?

— Това е метод, при който се убива някой, за да се замаскира истинският мотив — каза Кърк. — Нека кажем, че вие искате да убиете лицето A. Но се страхувате, че това действие неизбежно ще ви разкрие, тъй като всеки, който би искал лицето A да бъде убито, ще бъде заподозрян.

— Без съмнение — потвърди Силва, който все още не разбираше какво искаше да каже Кърк.

— Така, вие убивате лицето A и не след дълго убивате лицето B. А след това лицата C, D, E и така нататък. Вие действате така и използвате един и същ явен метод на убийство, който властите забелязват. По този начин те грешно заключават, че имат работа с убиец психопат, вместо с някой, който е искал убийството само на едно лице, но предприема серия от убийства, за да скрие следите си.

— Не разбирам напълно сравнението — каза Силва.

Кърк се приближи бавно и застана само на една крачка от него.

— О, мисля, че разбирате — отвърна той. — Нападателите са взели доста, да не кажем всичко, което са искали, още при първата си атака. Но не искат да се разкрие, че крадат технология, която вие бихте искали да притежавате. Така че те атакуват други колонии, наблягайки върху опустошението, за да бъдат възприети като разрушители, вместо да бъдат считани за крадци на технологии. И ще продължават по този начин, докато и те, и вие сте убедени, че следите не водят към вас. Достатъчно ли съм ясен сега, Силва?

Тялото на Силва едва забележимо потрепери и той тихо каза:

— Капитане… ние сме учтиви домакини, но вие сте груби посетители. Ще ви помолим да напуснете.

Кърк го погледна с присвити очи в очакване водачът на паратаа да се предаде. За нещастие този трик не донесе очаквания резултат, също както и присъствието на Вулкан. Очевидно паратаа не можеха така лесно да бъдат сплашени.

Като не отделяше поглед от тях, Кърк отвори комуникатора си:

— Кърк до „Ентърпрайс“. Двама за телепортиране на борда — и като изключи комуникатора, тихо каза: — Ще ви държим под око, Силва.

— Радвайте се на гледката, капитан Кърк — беше спокойният отговор.

Когато Кърк и Спок слязоха от транспортьора, Маккой вече ги чакаше.

— Е? Как мина?

— Изцяло отхвърлиха обвинението — информира го капитанът.

— Хм, не признаха нищо. Така ли?

— Нищо.

От комуникатора на стената долетя гласът на Палмър:

— Командната зала до капитана.

По интонацията й Кърк вече имаше представа, какво щеше да каже тя. Бързо приближи стената и натисна един бутон:

— Тук е Кърк. Кой е атакуван сега?

Палмър дори не се учуди на телепатичните способности на капитана.

— Бета Ксаридиан IV.

— Следвайте курса. Информирайте инженерния център, че ще се движим с осем светлинни скорости. Този път няма кораби, които да ни дадат допълнително време. Качвам се горе — изключи комуникатора и се обърна към Спок. — Ще се окаже — говореше той на Спок по пътя към транспортьора, — че току-що късметът е напуснал и администратор Джарвис, и колонистите на Бета Ксаридиан IV. Моля господ да стигнем там навреме и да им върнем късмета.