Йордан Милев
Шегобишко (20)

Птици изпълват небето… Плашила

Тая сутрин Стария Гургул се събуди рано.

— Ставай — изгугука той, — нещо не ми се спи.

Гургулицата го погледна.

— Защо не ти се спи? Снощи се прибрахме късно в гнездото. Много далече се задомиха децата.

Той пак подзе:

— Нещо не ми се спи… Чувам птици. Пеят не като други път. Ще става нещо.

— Какво ще става? Виждаш ли някого!

— Не виждам, още е гъста маранята над шумака, но усещам с крилете си — има нещо да става.

Гургулицата разпери криле и се спусна до кладенчето. Изми се, разсъни се и тръгна да се разхожда по росната трева. Видя две-три ваклушки, които се къпеха там, порадва им се с поглед. После трепна и пак се върна при Стария Гургул.

— Ваклушки играят с росата! Друго нищо не видях.

— Чувам, че пеят птици! — каза той.

Гургулицата се вслуша.

Чу гласовете на пъдпъдъци. Долетяха насам. Натежали и кръгли като топки, те се гмурнаха в бакърения листак и забърбориха кратко, но ясно — на срички. Беше им весело. Смехът им се преливаше в шума на дърветата.

В далечината се виеха чучулиги. Крилете им проблясваха на слънцето, а те пееха дълго и чисто: чу-чу-чу-чу…

— Чух! — рече Гургулицата.

— Чух! — радваше се Стария Гургул.

От коренищата на дърветата излизаха славеи, от дупките по корубите — пъстропери синигерчета. И всички пригласяха на пъдпъдъците, искаха да догонят с гласовете си песента на чучулигите.

Колибарчетата напуснаха колибите си. След тях разперваше криле многобройна челяд. Гургулицата гледаше и се чудеше: как може в една колиба да живеят десетина-петнайсет колибарчета!

В небето им беше широко.

То скоро се изпълни с птици.

Гората запя. Песента се понесе над доандеренската урва, влетя в Змейовата пещера, изгони оттам всички духове и прилепи, блъсна се в скалите — ято скални яребици изхвръкнаха.

Запя полето. На Гургулицата се струваше, че цялата земя пее в тая утрин, клоните на шумака се поклащат, някой върви насам… Кой ли е?

От шумака излязоха тримата непознати мъже. Пушките им бяха окичени с дъбови клонки. Дъбови листа покриваха раменете им. В ръцете си държаха есенни божури.

След тях крачеше Шегобишко: почернял и пораснал, грейнал като слънце. След него… кой… баща му. Не, чудеше се Гургулицата, не беше ли това индийският йога?

Стария Гургул улови погледа й.

— Той е — рече и обясни, — по-рано беше индийски йога, а сега бащата на Шегобишко. Питаш ли ме колко пъти съм се преправял на йога и какви фокуси и премятания съм правил с крилете си, само и само да заблудя змията от Синия вир. Колко пъти ме разпитваше, мръсницата, дали се излюпиха гургулетата в гнездото.

— Хей, Шегобишко — извика Стария Гургул, — привет! Гу-гуу-гу. Гу-гуу-гу.

— Здравейте — вдигна озарената си от слънцето глава момчето, — не съм гладен.

— Ние те поздравяваме — рече Гургулицата — с гласа на нашите деца.

— Къде са гургулетата? — попита той. — Не ги виждам вече в гнездото.

Стария Гургул отвърна:

— Те не са вече гургулета, а два гургула. Намериха си нов дъб и свиха гнезда.

— Има ли кладенче там?

— Има, Шегобишко, има. Където расте дъб, не може да няма кладенче.

Шегобишко пристъпи до Самодивското кладенче и дълго пи. Пиха леденостудената вода с дъх на есенна шума и тримата едри мъже. Пи вода и бащата на Шегобишко.

— Какъв ден е днес? — попита Стария Гургул. — Птиците много пеят. Да не е празник?

— Празник е — отвърна Шегобишко, — днес е Денят на свободата.

Стария Гургул изгука нещо на Гургулицата. Тя се сгуши до него и започна да гука.

Дълго си гукаха двамата. Не разбраха много добре какъв празник е точно. За пръв път чуваха думата свобода. Но усетиха с гълъбовите си сърца, че е хубава и слънчева и никого не заплашва с нищо, щом тримата мъже — цяло лято скрити в гората — излязоха и пиха вода на слънце, щом Шегобишко отново беше радостен и светъл, щом до него вървеше баща му.

От доандеренската урва допълзя, морен и потен, индийският слон. Настигна ги при кладенчето. Въздъхна. С тая въздишка постави едно голямо дълготочие. Каза на Шегобишко:

— Касвах ти ас, момсе… Да бяхме минали покрай реката и там — право в село, ами тая доандеренска урва, Сегобиско, дусата ми извади.

— Гледайте, гледайте — викна бащата на Шегобишко, — на индийския ни приятел са пораснали зъби.

Всички наобиколиха слона. Кацнаха наблизо Стария Гургул и Гургулицата.

Какво да видят: индийският слон наистина беше със зъби: два чудни, дълги и бели зъби от слонова кост.

— Я кажи, Шегобишко, приятелю! — каза бащата. — Ти свикна с това Сегобиско, Сегобискоо… и те е страх да отвикнеш от него.

— Се… Ше… го… — започна да срича слонът.

— По-смело, по-смело — подкани го бащата. — Да не се преправя като индийски йога!

— Ше… го… би… Шегобишко! — извика добрякът и така заскача от радост, че щеше да изпотъпче всички като индийски слон.

— Ох, колко е добре, Шегобишко, ха, ха, ха, хо, хо, хо — смееше се той и се въртеше като огромен пумпал, — колко е било хубаво, Шегобишко, да имаш зъби, и то от слонова кост. Тая сиромашия ме беше докарала да ходя не само без подметки, но и без зъби.

— Право напред! — заповяда Шегобишко и групата отново потегли.

Последен вървеше индийският слон и не преставаше да се смее: ха, ха, ха, хо, хо, хо. Гората се люлееше от тоя смях.

Спряха край Качова млака. И чудо: Карамел Му. Седи на брега и плаче. А във водата плува перушината на Орела. И панталоните, и рубашката, и неговата орелска шапка с монограма орел. Плува перушината на Орела, а от него — ни пух, ни прах.

— Вижте, вижте… още две шапки захвърлени! — викна Шегобишко и посочи към долния край на Качова млака. Познаха ги. Бяха шапките на общинските стражари Туртака и Кривака. Пушките им се валяха в тинята край брега.

А от Туртака и Кривака — ни пух, ни прах.

Върнаха се при Карамел Му. Той още плачеше и не можеше дума да каже. Беше неутешим. Даже сламената шапка на общински пъдар се беше успокоила във водата и плуваше като патица, а той се тресеше от мъка. Край него лежеше скъсано пакетче с бонбони карамел му.

По едно време Карамел Му дойде на себе си, взе да подсмърча. Като видя, че всички чакаха да каже защо плаче, едва издума:

— Вятър работа… Майчице Богородице, защо си ме родила… Мислех си, че вардя небето от облаци, а то се напълни с птици.

— Побъркал се е! — рече слонът. И пак започна да се смее неудържимо: — Ха, ха, ха, хо, хо, хо.

— Моля те, заболя ме ухото! — рече Шегобишко.

Слонът изостана малко назад. Щом слон започне да се смее, трудно спира.

На лесата ги посрещна цялото село. Дори реката шумеше тоя път по-силно. Сякаш искаше да каже: „Добре дошли, добре дошли, герои! Помните ли как изплува Шегобишко?“ „Помним, помним…“ — отвръщаше шепотът на върбите.

Баба Кута прегърна Шегобишко толкова силно, че щеше да го събори на земята. Прегърна и баща му:

— Хайде бе, сине, къде се губиш… Откога те чакам. Не направи ли тия джедета?

— Не съм, мамо — рече бащата, като й целуна ръка, — има още, но каквото не съм успял, Шегобишко ще го довърши.

Тя говореше така, но като майка знаеше кой беше индийският йога. И като майка умееше да пази майчина тайна.

Сред посрещачите се виждаха Ацилар и Попарко. Те се провираха между възрастните, спираха, когато намираха пролука, и викаха с цяло гърло:

— Шегобишко!

— Шегобишко!

Бяха горди, че имат такъв приятел.

Прегърнаха го, хванаха го за ръце и повече не се пуснаха от него.

По едно време Чуруличка каза:

— Браво, Шегобишко… Искам да живееш вечно като времената!

Очите й се въртяха като земното кълбо.

Между навалицата от посрещачи се намирах и аз.

— Браво, Шегобишко — виках тогава, — ти си герой…

— Моля те… остави това… Важно е, че останах жив. Герои са всички… По-добре прочети тетрадката…

Усещах, че нетърпението ми расте.

— Каква тетрадка?

Бръкна в торбичката. Извади оттам обикновена ученическа тетрадка по краснопис.

— Ето я… за преживелиците на Шегобишко. Написах я в шумака. Имаше много звездни нощи. А когато има много звезди, трудно се спи. Особено ако една все грее над тебе.

Отърси я от трохите хляб, избърса я с ръкав и ми я даде като нещо много скъпо. Забелязах, че две непослушки изгряха в очите му.

Обърна се, но късно. Вече ги бях видял.

— Ще я четеш утре! — рече той. — И прощавай, ако някъде не е довършено. Имаше й нощи без звезди.

Видях, че бръкна в джобовете си, извади нещо от тях. А след това го захвърли към пасището.

— Вече не ми трябва — погледна ме Шегобишко, — нека си святкат и гърмят на свобода. Стига им небето.

След два дни дядо Зарчо му уши нови панталонки от шаяк. Скоро тръгнахме на училище. Баба Кута му скрои нова кенарена ризка. И нова торбичка, с ширитчета. И един гургул, извезан от синя прежда, кацна на нея. Да му гука — когато отива на училище, да му гука — когато се връща.

Съседка Недка го видя и плесна с ръце:

— Леле, Куто, какъв е пораснал… Та това не е вече Шегобишко, а Шегобиш!

— Шегобишко е, Шегобишко е — рече баба Кута, — за мене ще си остане винаги Шегобишко. И за дядо му. Напълни ни душата това момче, иначе отдавна да сме се куртулисали.

… През следващото лято Шегобишко имаше гост. Пристигна братовчед му от Генерал Тошево.

— Здравей, генерале — поздрави го Шегобишко и посегна да се здрависат.

— Не съм генерал! — дръпна се братовчед му.

— Щом си от Генерал Тошево, значи си генерал! — настоя Шегобишко.

Братовчед му потъна в прегръдката. Когато раздрусаха черницата и започнаха да ядат дуди, братовчед му каза:

— Едва те намерих… Толкова далече живееш от Генерал Тошево! Щях да се загубя в това село.

Шегобишко се засмя:

— Няма, генерале… Това е единственото село, където няма загубени хора. Дори и Пано Конекрадеца се намери. Изпълзя от върбите като суек.

Тръгнаха към бостана. Край тях мина Пако яйчарят.

— Я̀йцаа, пресни я̀йцаа купувам, запъртъците оставете за полозии!

— Какво вика тоя? — попита братовчедът.

— Той си знае! — отговори Шегобишко.

Вървеше в средата, отляво — братовчед му, а отдясно — Попарко и едно момиче, което чуруликаше непрестанно и мяташе на главата си две лилави панделки. След тях крачеше слонът. С три чувала на гърба. Следваше ги Туктам. Жълтите пъпеши миришеха като мед. Любениците лежаха с лъскави гърбове.

Попарко се закова на място:

— Какво е това? — извика той и посочи с ръка към бостана… — Стражари!

Върху три върлини висяха дрехите на Орела, Туртака и Кривака.

— Нищо, плашила, не виждаш ли? — отговори Шегобишко. — Миналата есен дядо Тошо извади дрехите им от Качова млака. Ето че най-после си намериха мястото. Ни гарван ще дойде, ни сврака ще кацне.

Откъсна първия пожълтял пъпеш, който му се изпречи пред очите. Седнаха да ядат — лакомо и щастливо.

Най-радостен беше слонът. Такъв сладък пъпеш не беше вкусвал и в Индия.

Шегобишко разряза и едра колкото тиква любеница. Беше червена като зората.

— Ако ти стане нещо — обърна се той към слона, — може гърлото си да простудиш, ще те заведа при Доктор Чудо. Яж!

— Яж! — подаде той един резен и на Туктам.

Туктам присви очи, сякаш се усмихваше, и замаха с опашка: „Благодаря, много си любезен. Днеска съм на кокал!“

Шегобишко започна да почуква любениците с пръст, вслушваше се — коя е узряла и коя зелена като кратуна.

… Такъв го запомних тогава: с панталонки от шаяк, с кенарена ризка и коса като паламида.

Такъв живее и сега под слънцето край река Криволичи. Ако го срещнете, поздравете го. И му кажете, че не съм го забравил.

А тетрадката, — още я пазя.

Препрочитам я понякога.

Видите ли три плашила в бостаните, не се чудете: всичко на тоя свят накрая си намира мястото.