Йордан Милев
Шегобишко (19)

Шегобишко се хвърля с главата надолу. Голямата радост

Дойде есента.

Царевиците пожълтяха. Мамулите пуснаха дълги мустаци от свила. Лозята се смалиха от тежки гроздаци. Пилетата станаха кокошки.

Баба Кута още не ги броеше, а само подвикваше от време на време:

— Иш, момаа палио… ще изровите арпаджика!

И призоваваше на помощ Туктам. Кучето скачаше тозчас и — макар и сънено, много нощи тичаше до Шегобишко в шумака — рипаше като змей към тях, плашеше ги, ръмжеше, но нищо повече — обичаше ги като съседки.

Захладня.

В гнездото на дъба при самодивското кладенче останаха само Стария Гургул и Гургулицата. Летяха над гората, спускаха се да пият вода от кладенчето и точно когато се свиваха на близкия клон да си подремнат сладко и гургулово, някой желъди казваха:

— Туп!

— Туп!

— Туп!

Гургулите разперваха криле и отлитаха веднага на най-високия клон. Там ластарите бяха лятошни и нямаха време да се занимават с желъди.

Никой не казваше вече гу-гуу-гу, гу-гуу-гу — по-други гласове се носеха над изгорелите треви. Мушиците бяха толкова много, че нямаше защо да се мисли за трохи или забравени зърна в преораните стърнища.

— Става ми вече студено! — викаше Стария Гургул.

— Студено ли ти е? — питаше Гургулицата.

— Студено ми е! — гукаше той. — Колкото е по-ярка месечината, толкова ми е по-студено.

Стария Гургул гукаше, докато тя заспа, сгушена до него. Като се събуждаше, казваше:

— Децата никакви ги няма. Изхвръкнат от гнездото и повече не се обаждат. А ден и нощ само повтаряха: гу-гуу-гу, гу-гуу-гу!

— Не гукай така — рече Стария Гургул, — че като те слушам, ми става мъчно. И аз, като изхвръкнах от гнездото, не се върнах при майка си и баща си. А какви гургули бяха… Мъчно ми става, недей!

— Гу-гуу-гу, гу-гуу-гу! — плачеше тя.

В една такава нощ месечината застина на небето още по-ясна. Криволичи се покри със сребро, върбите станаха златни, а лесата над реката се опъна като протегната ръка.

Бяха първите дни на септември. И в тая нощ станаха такива неща, че като си помисля за Шегобишко, тръпки ме побиват. Какви страшни неща го чакаха там! И трябваше да се хвърли среднощ надолу с главата в най-дълбокия вир.

Не, страшно е да разказвам за тая нощ. Четирите сенки, сгушени под върбите от двата бряга на реката, не знаеха вече: жив ли е, или е умрял.

Късно разбра това и Туктам.

… Шегобишко се връщаше от къщи. В полунощ събуди дядо и баба, прегърна ги, целуна ги. Каза им, че бърза. Чакат го в шумака. Предаде писмо на дядо си, да го занесе до града, напълни торбата с хляб. Баба Кута сложи и друго, каквото намери, а той каза: „Стига, стига… ще ни стигне до Деня на свободата!“ И тръгна, като се снишаваше покрай плетищата и дуварите, гмурна се през една овошка край железопътната линия. Баба му стоеше на вратницата и се кръстеше по месечина: „Докога, сине, ще ходиш и ще се връщаш? Няма ли да се приберете вече. И баща ти… никакъв го няма!“

Шегобишко пропълзя през тъмния дол край реката и ето — вече виждаше лесата, огряна от всички звезди. Само да я премине… и тогава покрай върбите, върбите… през кривола… и направо в шумака.

Изправи глава, огледа се — сребърна тишина се стелеше наоколо. В огледалото на реката подскачаха пъдпъдурки и кленчета, крякаха жаби, но старши полицейският стражар Лазар Жабара замина нанякъде и повече не се върна.

Извървя две-три крачки по лесата, наближи средата… и…

— Стой, Шегобишко! Горе ръцете!

Тоя глас го закова на място. Идеше откъм отсрещния бряг. Стори му се познат: „На Туртака е!“ — помисли си бързо той.

— Ха сега да видим дали ще хвърчиш като орел, или ще гукаш!

Позна и тоя глас — беше Кривака.

Сърцето му биеше лудо. Какво да прави? Жив ли да им се даде?

Вдигна нагоре ръце. Торбата се свлече на лесата, претърколи се и цамбурна във водата.

— Не хвърляй оръжието! — изкрещя Туртака.

— Пази патроните си сухи! — смееше се зловещо Кривака. — Дълбоко е тука, после няма да ги намериш.

Още две страшни сенки забеляза под върбите. Не можа да разбере на кого са.

Мислеше бързо. Да мине назад — не може. Да тръгне напред — също. Да лети ли, или да скача надолу!

— Хей, караконджо — изрева Туртака на сянката до себе си, — ставай и иди го пребъркай!

— Олеле, бащице — започна да хленчи оня, — страх ме е от това момче. Джобовете му са пълни… с гръмотевици и светкавици. Чул съм това от Попарко. Ще ме треснат, бащице.

— Ставай или ще ти строша циганската кратуна!

Пано се измъкна от бъзоляка, отърси се от репея, полепнал по рунтавата му глава, и залитайки от страх, тръгна по лесата към Шегобишко.

Да лети ли, или да скача!

Да го блъсне и да побегне!

Да се предаде…

Какво ли не премина през главата на Шегобишко. Не знаеше какво е замислила и оная, четвъртата сянка, която той добре различи, че е човек. Видя пушката, насочена към него. Цевта й блестеше като изгладена тояга.

Защо не се скрие месецът?

Защо не угаснат звездите!

Не, нека свети само оная… едната над него.

— Горе ръцете! — изкрещя отново Туртака, като го видя, че пристъпя встрани. — Не мърдай или ще стрелям!

От тоя вик се уплаши повече Пано циганинът. Той вървеше напред, но продължаваше да повтаря:

— Олеле, бащице… девет невръстни сирачета… Кой баща ще се грижи за тях… Кой баща ще ги учи да яздят кон!

Шегобишко изчака Пано да приближи. Още една крачка, още една… На метър от него… на половин метър.

И когато една трепереща циганска ръка се насочи към него… Шегобишко рипна като пружина, изви се на дъга и скочи в дълбокия вир право с главата надолу.

Нещо светна. Тресна. Гърмът отекна в нощта. Туртака стреля във въздуха, за да го сплаши. И извика: „О, няма къде да изплуваш!“

Този изстрел изкара акъла на Пано циганина. Той си помисли — изгубил ума и дума от страх, — че това са светкавиците и гръмотевиците от джобовете на Шегобишко.

Още като падаше, Шегобишко чу:

— Щом не искаш да летиш… — крещеше Туртака.

— Тогава се удави! — допълни, смеейки се, Кривака.

— Така е — обади се четвъртата сянка, — щом не иска да смуче карамел му!

Тоя път стреля и Кривака.

Пано вече не издържа. Свлече се и падна като чувал във вира.

— В несвяст е! — рече Туртака и прибра пушката си при нозе.

Изстрелите и цамбуркането стреснаха Туктам. Беше избягал напред през Гереня. Като чу двата изстрела, спря задъхан и размаха опашка: „Не съм суеверен, но щом някой гърми, и то два пъти — има нещо. Щом някой стреля, и то среднощ — не е на добро!“

Върна се бързо към брега. Забави крачките си. Подуши: „Казах си аз — помисли той, — мирише ми на общински стражари. На Карамел Му и на конекрадец!“

Пристъпи още няколко метра — излезе от върбалака и що да види: на единия бряг стоеше Туртака, а на другия — Кривака и общинският пъдар Карамел Му.

Туртака каза:

— Ха сега да видим — гургуле ли ще става, или орле!

— Какво ще става? — обади се с дрезгавия си глас Кривака. — Мигар не виждаш, че никакъв не изплува. Тука е много дълбоко. Който се е гмурнал с главата надолу, не е изплувал. Ами язък, и Пано циганинът ни остави тия девет мушитрънчета… Само те липсват на общината… Пановица пенсия ще изкара, че баща им храбро е загинал за негово царско височество Пишман Трети.

— Няма да се намерят вече тия хора! — рече Карамел Му. — Язък и за двамата. Затриха се.

Дойдоха четирима край лесата, а си тръгнаха трима. Почакаха, повъртяха се, потюхкаха се и се защураха из върбалака, но като не откриха нищо, с бързи крачки се запътиха към общината. Трябваше да напишат спешен рапорт за случая.

Туктам погледа, погледа, скимтя на тоя бряг, скимтя на другия. Два пъти премина лесата. Оглежда се във вира. Само месецът, и звездите трептяха на неговото дъно.

„Олеле, какво стана с Шегобишко!“ — скимтеше той и не можеше да си намери място. Затича надолу по течението на реката.

И какво да види: на тристатина метра от лесата, във вира, наречен мазите — старите хора разказваха, че на това място се е намирало някогашното село, — изплува човек. Изтърси пръските вода и седна на брега, огрян от звездите. Пое си дъх и задиша тежко. Простря ризата си да изсъхне на месеца, изстиска панталоните си, обу ги пак. Хвана главата си с две ръце и заплака.

Туктам приближи. И едва, не излая: „Шегобишко, ти ли си? Жив ли си, приятелю мой! Знаех, че никога няма да загинеш!“

— Аз съм, Туктам, аз съм… Благодаря ти, скъпи приятелю, че дойде.

„Защо плачеш, Шегобишко? — махаше с опашка Туктам. — Ти си жив! Всичко лошо остана далече…“

— Не плача — рече Шегобишко, — това са само капчици от водата. Звездите са ги огрели и затова приличат на сълзи.

Наблизо се чуха стъпки. Тежки и страшни.

Шегобишко изтръпна. Прибра ризата си. Бързо се облече. Наостри уши и Туктам. Легнаха в една долчинка.

Стъпките станаха още по-тежки и по-страшни. Ами сега? Сигурно идеха стражарите…

— Сегобискоо… не се бой… ас съм — викаше странен глас. — Аз съм… няма нисто страсно…

Шегобишко скочи от радост. Беше слонът. Хвърли се на хобота му и го целуна по челото.

— Снаех, че си отишъл до село… и затова тръгнах да те посресна.

До слона стоеше индийският йога. Прегърна момчето и дълго не го пусна.

— Сине мой — викаше йогата, — никога вече няма да те оставя сам!

Шегобишко се дръпна уплашен. Това беше гласът на баща му — топъл и вечен, глас, който не беше напускал сърцето му въпреки големите мъки и премеждия.

— Та… тко — едва се откъсна от устата му, защото още не вярваше, — ти ли си това? Как така? — мълвеше през сълзи момчето.

— Аз съм, сине — каза йогата и още повече го притисна. Нещо се скъса в гласа му. Замълча… Избърса с ръкав очите си. Отлепи мустаците си. Махна косата си. Захвърли на земята индийската торба с нарисуваната кобра.

— Татко, ти ли си — не вярваше на очите си Шегобишко, — много пъти твоят глас ме караше да ти кажа, че приличаш на татко… но се боях да го изрека. Да не ми се смееш.

И пак се прегърнаха. Плачеха и се радваха като син и баща след дълга раздяла.

— Откакто умря майка ти — шепнеше под звездите бащата, — на йога се превърнах… да те отчувам… да те отърва от орли и царе…

В тишината Шегобишко попита:

— Татко, вярно ли, че цял живот си строил шосета?

— Джедета ли? — рече той.

— Да… така ги нарича баба.

— Вярно е, сине… Като пораснеш и излезеш на едно от тях, цял живот няма да ти стигне да го извървиш.

Той се съблече и скочи във вира. Къпа се дълго между звездите, игра си с месеца. Чернилка потече от него, а когато излезе на брега, вече не бе индийски йога, а бащата на Шегобишко.

Момчето стоеше край слона. Сърцето му пърхаше като синигер. Искаше му се да помоли нощта да не съмва.