Йордан Милев
Шегобишко (3)

Шегобишко слага в джоба си няколко светкавици и гръмотевици

— Куто — викна дядо Тошо от прага на къщата, — къде е котелът? — И добави: — Мечка му стара!

Никой не се обади.

Шегобишко лежеше, загледан в панталонките си. Преметнати на стола до главата му, те от ден на ден му изглеждаха по-къси. Бяха същите, които преди две години му уши шивачът Зарчо.

И ширитчетата от двете страни бяха същите. Само че стигаха сега над коленете.

„С една педя израсна тоя дангалак!“ — каза снощи дядо Тошо, когато мислеше, че е заспал, и посегна да го завие.

— Куто, вампирите да те вземат — ядосваше се старецът, — къде потъна още от съмнало?

Баба Кута къткаше из двора подир квачката, повела пиленцата си към бунището. Искаше да я прибере в кокошарника. Кокорбашко беше се юрнал след тях, за да им покаже „в никое време“ какъв е кокорбашия. Не може да го удържи в това петелско чувство и Туктам.

Той беше възпитано куче и никак не му прилягаше да се занимава с петли. Макар че от време на време му махаше с опашка, от което се разбираше: „Благовъзпитани господине, стига си се кокошинил!“

Баба Кута се прибра в стаята чак след третото подвикване. Веднага подзе:

— За какво ти е тоя котел толкова рано? Не виждаш ли, че е пълен с мляко?

— Дай брат му тогава!

Имаха два бели котли. Единият служеше за вода и блестеше като седеф, а в другия варяха млякото. Затова дъното му дремеше, откакто се помни, очернено.

Взе първия котел.

— Мечка му стара — рече й той, — хайде, прощавай се с него!

Баба Кута се втрещи:

— Ти с всичкия ли си — сопна му се веднага. А след малко попита: — Да не си слизал рано-рано в мазата?

— Не ми е до канчета тая сутрин!

— Разправяш ги едни… да ти се чуди детето на акъла.

Шегобишко премисляше какво ли ще извършат днеска с Попарко и Чуруличка и това „хайде, прощавай се“ го накара да се ококори.

— Прощавай се, ти казвам!

— Какво смяташ да правиш? — не се стърпя и попита.

— Ще го заравям! — отговори спокойно дядо Тошо.

Запали лулата си.

В мъглата на издигналия се дим Шегобишко забеляза, че се ражда нещо интересно. Затаи дъх.

— Ще ловя светкавици и гръмотевици в него!

— Ти не си добре! — рече баба Кута и излезе на двора. „Прави, каквото щеш!“ — каза си тя. Знаеше, че щом реши нещо, не може да излезе наглава с него.

Веднъж му каза: „Колкото по̀ остаряваш, толкова по̀ изкуфяваш!“

Той така я погледна, че това беше последната бодежка, която му направи.

Щом дядо Тошо излезе от стаята, Шегобишко рипна като опарен. Обу панталонките си, изкуса набързо попарата в шарената паница — нямаше време да чака Попарко и Чуруличка. Изхвръкна след малко навън.

Откъсна си няколко зарзали — жълти и дъхави като козунак, свирна на Туктам да не се задява с Кокорбашко. Когато дядо му каза „ще ловя светкавици и гръмотевици…“, нещо проблесна в главата му. Това беше щастливият случай, който е проблясвал и на много други деца или възрастни, преди да извършат чудновати и велики дела. Струваше му се, че това бе ден не като другите: и слънцето беше друго, и овошките ухаеха в юлската утрин по-сладко от друг път.

Намери дядо си приведен под олука край стълбището на къщата. В ръцете си държеше казма. Беше изкопал дупка до стената, близо половин метър. И продължаваше да копае.

Шегобишко усети, че сърцето му започна да тупти по-бързо. Не се стърпя. Попита:

— Какво правиш, дядо?

— Заземявам радиото! — отговори спокойно дядо Тошо.

От няколко дни не можеше да чуе ни една новина за цар Пишман — къде е вечерял и къде е спал. Изпусна и много скъпоценни съвети за значението на меродията.

— Не чуваш ли вечер как пращи — заговори на внука си той, — нищо не може да разбере човек от него! Абе ще те заземъ̀ аз, викам му, та да видиш как ще пропееш като славей!

— Дядо, какво значи да го заземиш?

— Е, това значи — заземяваш го с тоя котел, връзваш му една земна антена…

— И какво? — изгаряше от нетърпение Шегобишко.

— И всички светкавици и гръмотевици се събират и мируват в тоя котел, а не препускат „из кутията“ като на тодоровденска кушия!

„Интересно! Интересно! — мърдаше с щръкналите си нагоре уши Туктам. — Не съм суеверен, но тук ще стане нещо интересно.“

Дядо Тошо продължаваше да копае. На Кокорбашко му замириса на мокра пръст. Не дочака да го поканят. „Друго нещо е изровената пръст — реши той, а то цял ден из пепеляка — я си намерил зрънце, я не!“

— Хей, момче — обърна се дядо Тошо, — ти май имаше едно копало. Пролетес ходеше с него за божур.

— В ремонтилницата е, дядо! Оставих го да го подостриш за догодина.

— Ама и ти си един помощник, да не ти се помоли човек!

Копа дядо Тошо, копа още около час. Изрина пръстта с лопатата, а след това — когато дупката стана дълбока, слезе на дъното — само калпакът му остана да стърчи под олука. Започна да изхвърля пръстта и с шепи.

На Шегобишко му беше много интересно, но същевременно му стана и тъжно. Гледаше пред себе си само един калпак, край който от време на време изхвърчаше пръст. Не се стърпя и каза:

— Дядо, стига толкова! Няма ли да излезеш?

— Мечка му стара — чу се изпод земята, — я подай котела!

Шегобишко хвана повезлото. Една черна, напукана от труд ръка се подаде. Белият котел потъна, в дън земя.

— Подай ми и тела — помоли дядо Тошо. — Добре, ха така… а сега леки ти светкавици и гръмотевици…

Дядо Тошо излезе от дупката, изтърси ръцете си от пръстта, взе лопатата.

Мина час — сякаш нищо не беше се случило. Олукът все така се протягаше от покрива към земята, една телена жица бягаше „отдолу нагоре“, провираше се под черчевето на прозореца. В стаята дядо Тошо пусна радиото. Чу се глас: „… Цар Пишман днеска отиде на лов. Срещата му с ловците завърши с голям народен празник…“

— Пишман да стане човек, че те е пуснал — изруга старецът.

Чу се щракане. Гласът на оня, който съобщаваше за цар Пишман, потъна в тишина.

„В котлето!“ — помисли си Шегобишко.

Излезе на поляната. Към него се затича Попарко.

— Ще ти кажа една тайна! — спря го Шегобишко.

Попарко изгаряше от нетърпение да му разказват тайни. Обичаше и приказките, но най-много ценеше тайните.

— Само се закълни на никого да не я кажеш…

— Заклевам се!

Клетвата му се състоеше от две крачки напред и толкова назад. Така се бяха договорили преди години.

Шегобишко му разказа всичко — от игла до конец. За котела, за антената, за светкавиците и гръмотевиците, дори и за онези неща, които още не бяха станали.

— Запомни ли я? — попита Шегобишко.

— Не, забравих я.

— Браво, ти си истински приятел.

Още от сутринта небето беше натегнало от облаци. Бухлати и крилати, те караха кокошките да кудкудякат, без да имат особена нужда от това.

По едно време излая и Туктам. „Ще вали — каза си той, — когато се зададат бухлати крилати облаци, ще има дъжд.“

Още не завършило мисълта си, кучето се прибра на сушина. Най-после Кокорбашко успя да прикот-котка пиленцата да се приберат в кокошарника.

Изведнъж така загърмя, така затрещя и засвятка, че баба Кута взе да се кръсти и да дърпа Шегобишко.

— По-далече, сине, от джама… да те не тресне някой гръм. Пустите му ваджии — само гледат да им се мерне някой джам — на парчета го направят.

Шегобишко седеше свит в скута на баба си. Но хич не го беше страх. При всяка светкавица и гръм виждаше белия котел в земята. Сякаш огън се свличаше по жицата… Полека-лека котелът се изпълваше с чудо на чудесата.

— Спиш ли, Шегобишко — разтърси го баба Кута, че се бе умълчал като буба.

— Буден съм, бабо, буден. Радвам се на светкавиците и гръмотевиците.

Тя си помисли: „Голям е вече — ни от куче се страхува, ни от гръмотевици!“

Преваля. И пак изгря слънцето. След икиндия стана така топло и приятно, че не го свърташе в стаята.

Дядо Тошо беше хванал нанякъде с Норка и Ружка. Чу само когато изтрополя каруцата. Кокорбашко се обади от двора. Туктам излезе изпод сушината на коша. Дърветата пак изправиха зелени погледи. Всичко заживя по старому своя мирен селски ден — окъпан и чист. Едничък Шегобишко търсеше лопатата под дърво и камък.

Намери я. Изчака баба му да седне на поляната със съседка Недка „на раздумка по икиндия“. И започна да изравя пръстта над котела.

Рови. Изтребва. Изхвърля. Стана вир-вода от пот. Сновеше около олука като совалка край бърдо. Озърташе се да не го види някой.

И о, чудо на чудесата: котелът блесна, пълен до повезлото със светкавици и гръмотевици.

Шегобишко не се побоя. Взе три светкавици — сложи ги в десния джоб; грабна три гръмотевици — пъхна ги в левия джоб. Изведнъж се усети десет пъти по-силен и двайсет пъти по-лек.

Каза си: „Ха сега да видим кой ще посмее да ми бърка в джобовете!“

Щом изхвърли последната лопата пръст, тръгна към стаята да си измие ръцете. Ненадейно нещо го повдигна от земята. Краката му свободно взеха да се мятат из въздуха. И тръгна нагоре-нагоре… „Така е, когато си силен!“ — успокои се той.

Изравни се с комина на къщата. Канеше се да завие над яворака от другата страна на покрива, когато някой го стресна.

— Шегобишко…

— Шегобишко… — прозвуча и момичешки глас.

До Попарко се полюшваха две лилави панделки. Чуруличка махаше с ръце и викаше:

— Къде без нас, Шегобишко… Почакай… да си оставя панделките в къщи. Могат да се закачат на някой облак.

— Хей, хора от долната земя — обади се Шегобишко някъде над комина, — що престъпвате клетвата си и споделяте тайните си с две лилави панделки!

На Попарко му идеше да потъне в дън земя от срам. Но продума:

— За какво сме на тоя свят… Прости ми, Шегобишко… Можем ли да живеем без две лилави панделки! Тя не искаше да й кажа нищо, но не ме остави на мира, докато не й казах всичко.

— О, клетвопрестъпнико — викаше Шегобишко, — ти заслужи да изядеш тая вечер трийсет зарзали.

От дъното на поляната са зададоха Норка и Ружка. Мярна се и калпакът на дядо Тошо.

Шегобишко не дочака да го видят къде се е юрнал по небесата. Насочи се към покрива, ритна няколко пъти с крака и скочи на земята край Чуруличка и Попарко. Те го гледаха изумени и не знаеха какво да кажат.

— По-настрана… по-настрана… Не се доближавайте до джобовете ми. Нали сте чували за някой ударен от гръм!

Попарко и Чуруличка мълчаха. Като разпрягаше конете, дядо Тошо ги наблюдаваше отдалеч. Попарко стърчеше с една рошава глава над тях. „Гръм и огън момче — радваше му се той. — Да е жив и здрав само — много има да хвърчи по света!“

Шегобишко се прибра в къщи — ни лук ял, ни лук мирисал. Вечеря кротко и мирно бобена лютика. Изпи чаша мляко „от черноглава плевенска овца“. И се насочи към леглото. Вече се завиваше, когато баба Кута тръгна към него.

— С панталонките ли ще спиш тая вечер? — укори го тя. — Я се събувай по-скоро.

— Бабо, много ти се моля…

— Какво?

— Ще ги събуя — само не се доближавай до тях! Много ти се моля — продължаваше да я уговаря Шегобишко, — обичам те и искам да си вечна като времената.

Баба Кута се стъписа. Когато дядо Тошо влезе в стаята, тя му сложи паницата с лютиката, почака да преполови канчето и рече:

— Тошо!

Той преглътна залъка си.

— Какво?

— Това момче пак са го урочасали!

— Мечка му стара!

Взе канчето и го пресуши до дъно. После каза:

— Само не ми споменавай да го водя пак на оня плътеник!

През това време Шегобишко вече спеше и сънуваше странен сън: из двора е плъзнал страшен врежак, а из него — тиква до тиква. Попарко срязва една от тях, обелва с чекийката си едно колелце. И пристъпя към Шегобишко, но така, внимателно, гледа да не се допре до джобовете му. Окачва колелцето от тиква върху ризата му. Казва:

„Носи честно тоя славен медал! Ти доживя и заслужи да те нарекат «цар на гръмотевиците и светкавиците»!“