Йордан Милев
Шегобишко (6)

Шегобишко отлепя от нощвите ръцете на баба Кута

Тримата се спогледаха. Напуши ги смях. Още малко и а̀ да избухне Чуруличка и да изчурулика какво чудо са направили днес, но видя, че Шегобишко смръщи вежди.

— Имаше много мливари — някак разсеяно подхвърли той, — кой ярма, кой зоб, други — брашно… Затова се забавихме.

Едва се дотътра до хамбара. Попарко изтича да му отвори. Хвърли чувала връз другите плътници, пусна резето, изтри с ръкав потта от челото си и въздъхна:

— Попишкият змей да беше, нямаше така да ми тежи.

Литнаха към Чуруличкини да оставят копралята. Приличаха на врабчета, които, разтворили криле, пърхат-пърхат над топлата земя.

Свечеряваше се. Пред портата изцвилиха Норка и Ружка. Падаше мека юлска вечер — пълна с щурци и мирис на петровки.

Баба Кута отвори едната порта, след това другата. Свали празното бъкле от каруцата, прибра и торбичката за хляб. Каквото беше останало в нея, даде на Кокорбашко, който се провираше под корема на Норка и светеше като пламък.

— Иш, момаа палио — караше му се баба Кута, — ще те смачкат като царевично зърно!

— О — затюхка се дядо Тошо, — мечка му стара макар: добре, че ме подсети. Откога се каня да дам зоб на конете, ама все се улисвам в друго.

— Ми с твоя Пишман време не ти остава да мислиш! — напомни му тя.

Той не отвърна. Нямаше настроение да се разправя тая вечер. „Какво пък — мислеше дядо Тошо и ситнеше към хамбара, — заземих го, не пращи вече… Сега говори ясно като флигорна… Бе то и радиото си иска майстора. Като го пуснех по-рано, как да разбера светкавици и гръмотевици ли се преплитат някъде, или Пишман фъфле като пелтек!“

Вдигна резето. Направи две крачки. Упои го мирис на брашно и трици, блъсна го в гърдите дъх на узрели ниви, на кехлибарена царевица. Сумракът се стелеше гъст и той, като опипа с ръце два-три плътника, реши, че в този, пълния, дето бе сложен най-отгоре, е зобта на конете.

Сграбчи го с две ръце и го хвърли през рамо.

Приклекна.

Стори му се възтежък, без малко не извика: „Мечка му стара!“ Чу се само „Бре!“

После продума:

— Овлажняла е… Тоя дъжд преди два дни щеше да ни разкисне. Зобта е станала тежка и хлъзгава.

Изправи се. Мустаците му за миг щръкнаха. Стори му се, че нещо шавна покрай врата му.

— Майски бръмбар ще да е — рече си той, — вече сме юли, а той не си затваря крилете!

Опита се да тръгне. Плътникът се залюля и дядо Тошо едва не падна на пода. Добре, че се подпря с ръка на стената.

„Не съм пил — и дъхна, за да се увери, че от снощи не е пипал канчето. — Къде ти време при толкова работа по къра!“

— Куто… Кутоо — викна той.

Тя шеташе по двора: кокошките да затвори, на прасето да даде храна, Туктам да върже. Чу го и се обади от кокошарника:

— Почакай малко… да прибера Кокорбашко, че тая пуста доандеренска лисица ще ни остави без тамазлък!

— Остави тамазлъка — викаше той, — ами по-скоро донеси лампата!

Усещаше, че мравки го лазят по гърба. Нещо мърдаше в тоя плътник. Зобта шаваше като жива.

Намести плътника да виси на рамото му и дръпна с ръка левия мустак. Ощипа и десния.

— Не сънувам, мечка му стара! Буден съм като лисица.

Едва изрече последната дума, и чувалът се свлече по гърба му. Нещо излая като диво куче в краката му. Настръхнал и ужасѐн, дядо Тошо подскочи до тавана, изврещя като яре, строполиха се няколко чувала край него. Докато разбере какво става, тупна надолу с главата в бялото брашно.

— Олеле — викаше той, — в тоя плътник има плътеник! Леле божичко, вампир държах на гърба си.

Баба Кута загръщаше с престилка лампата — да не я духне вятърът — и бързаше към хамбара. Чу, че падна нещо, писъците на стареца долетяха до нея. Та си помисли, че се е спънал на прага, и а-ха да изрече: „Нали от твоя Пишман нямаш време и един фенер да закачиш в хамбара!“

— Кутоо… — гласът му излизаше като издън земя — Кутоо… и мене вампироса с тая твоя Нинашка, вампирите да я вземат!

Като видя, че той рита в бялото брашно, затича напред, но се спъна на прага, лампата отхвръкна. Счупените парченца звъннаха като звънчета по шията на гергьовски агнета. Идеше му да изблее от страх.

— Къде си, бе човек! Какво става с тебе? Що дириш в брашното…

Искаше да му подаде ръка, да го измъкне — побелял до ушите, но усети, че нещо шава в краката й, квичи или лае: нямаше време да разбере какво става.

— Иш, натам, иш, насам — изкрещя тя и се понесе право към поляната, за да търси Съседка Недка.

Насреща й се зададе Шегобишко. Спря изненадан, разтърка очите си и не можа да повярва: баба Кута летеше по-бързо и от Чуруличка. И викаше, като размахваше ръце ту насам, ту натам:

— Иш, насам, иш, натам… нищо тука не знам!

— Бабо, бабо — дръпна я той за ръкава. Така се бе затичала, че кенарът остана в ръката му.

— Чуваш ли, бабо — викна още по-силно Шегобишко, — аз съм, не ме ли чуваш?

Чак сега го забеляза. Върна се две-три крачки… Започна да го прегръща. И да нарежда:

— Ох, на мама сс… — щеше да каже сирачето, но си спомни, че той не искаше да го нарича така — ох, на мама синчето — викаше тя и го целуваше по главата, по лицето.

— По-настрана, бабо — помоли я той и се отмести: джобовете му бяха пълни догоре… — Какво е станало, чуваш ли?

— Мамино, маминоо юначе — изреждаше тя, — дядо ти Тошо… ах, как не вярваше в плътеници и вампири, а сега жив плътеник го е затиснал в хамбара. Плътеникът се е скрил в плътника… и само Нинашка ще оправи тая вампирска работа.

Като чу за Нинашка, Шегобишко си спомни за кучешкия кокал, който облиза, когато му бая тя. Сега не беше време да споменава за нея.

— Какви ги приказваш, бабо? Стига с тия твои плътеници и вампири! Кой вярва сега в тях! Дядо… дядо — изрече той и затича към хамбара.

Тя се повъртя на място, но като видя, че момчето хич не беше го страх, тръгна натам, макар и по-бавно. Влезе в къщата да търси друга лампа.

Шегобишко с един скок се намери в хамбара.

— Не ме пипай… не смей! — извика старецът, като помисли, че това е страшилището, дето беше нарамил преди малко. — Ще те удавя… в брашното, плътенико ниеден.

— Аз съм, дядо, аз! — смееше се Шегобишко. — О, какво може да направи една доандеренска лисица… Не се бой!

Дядо Тошо се посъвзе. Престана да трепере. Поотърси брашното от лицето си. Последната дума на Шегобишко проблесна в ума му. Няколко пъти се беше канил пред него да ходи да я хваща с чувал и люти чушки, и сега…

— Сега, дядо, ох, ох, ах — смееше се момчето, — няма никакви плътеници и вампири. — Я ела и виж как кротко лежи край коритото. Де и Кокорбашко да беше в плътника — нямаше да има по-щастлива кумица от нея. — След малко рече като мъж на осем години: — Пипнах я най-сетне днеска.

— Какви ги правиш ти — нахока го дядо Тошо, — защо не казваш, ами щеше да ми изхвръкне сърцето.

— Живи ли сте? — питаше от прага баба Кута. — Хей, живи ли сте. Сложила съм да ви лея куршум!

— Я остави тия твои куршуми — сгълча я дядо Тошо, — ами слагай нощвите да месиш, че съм гладен като вълк.

— Колко си хубав, дядо! — гледаше го Шегобишко. — Такъв побелял не съм те виждал никога.

После им разказа къде е ходил, какво е правил с Чуруличка и Попарко, какво добро е сторил за селските кокошки и петли.

— Голям подвиг си извършил, сине! Само че… казвай навреме. Иначе щеше да ме погубиш млад и зелен. Ох, на дядо юначето!

Изтърси мустаците си от брашното. Прегърна го, а след това го целуна по челото. На Шегобишко се стори, че на челото му остана звезда.

Баба Кута преся брашното. Стопли в синьото канче вода. Обърна нощвите. Забърса ги с месала. Отвори долапа, извади огрибката. Кандилото светеше, лампата мъждукаше, в стаята се насели мека и топла вечер. На печката къкреше гърнето със саламур от пролетешно пиле.

— Щяхме жива да я изгорим! — досети се по някое време Шегобишко. — Само още минута да беше останала в леговището!

— На когото е съдено да се удави — обади се дядо Тошо, — няма да изгори!

Повече не говориха за лисицата. Момчето се завъртя край нощвите и не отдели очи от ръцете на баба Кута. Помагаше й да меси, като от време на време сипваше по малко топла вода. Дядо Тошо поглеждаше към канчето и като видя, че скоро няма да го получи, тръгна и без него да се разтъпче до мазата.

— Сипи, сине, сипи — подканяше баба Кута.

Загледан в игривите пламъци в огнището, той се унесе и трябваше да го подсещат да капне две-три капки вода.

— Клисав е още — говореше на себе си баба Кута, — ха, сега стана по-дъхав… Сипи, сипи… Ето я вече с душа… тая пита честита.

Вън грееше месечината. Всяка звезда беше малка пита, търкулната по небето. Идеше му да яхне ластунка и да я подгони, докъдето му видят очите.

— Сега ще я сложим в огнището — шепнеше в душата му познатият глас, — ще я заринем с жарава, а тя ще тръгне да обикаля пътища и кръстопътища, ще мине през нивите, ще види овцете в дръндарската кошара, ще стопли с ръце вечерта и хоп — когато сложим синията, ще се търколи върху нея като златна пара̀.

Шегобишко се виждаше на нивата. Тичаше след питата като след колело. Не… това е сърпът, с който жънеше баба Кута… После месецът се надвеси над прозореца, освети нощвите, огря синията. Шегобишко погледна натам и какво да види: баба Кута не месеше, не говореше вече нищо, ръцете й лежаха, залепени за нощвите.

— Бабо — обърна се Шегобишко, — бабо, за що не месиш?

Тя мълчеше. Седеше на трикракото столче огряна от месечината, загледана в огнището, неподвижна.

Дъхът му запря. „Какво й стана!“ — заоглежда се той.

— Бабо, защо не месиш? — попита я пак.

— Не мога, сине… остарях! Ръцете ми се залепиха за тия нощви. Тъй и ще ме погребете.

— Моля ти се, бабо, не говори така. Стига ми една звезда на небето.

— Звездите са много, сине! Я ги погледни.

Той пак се помъчи да отмести ръцете й. Влезе и дядо Тошо. Шегобишко го погледна тревожно.

— Срасна се с нощвите, дядо! — извика той.

— Затова и всяка вечер ядем топъл хляб.

— Какво ще правим сега? — зачуди се Шегобишко.

— Нищо!

— Но, дядо… как така нищо!

— Така… ще свалим гърнето със саламура, ще хвърлим хляба в огнището, тоя хляб, дето всички го ядат, но много малко хора го месят.

Дядо Тошо му подаде огрибката. И посочи нощвите.

— Огреби ги, сине, огреби — и всичко ще бъде наред.

Той огреба полепналото тесто, хвърли два пъти с шепите си брашно, наведе се оттук, духна оттам — и когато се изправи, беше набрашнен от главата до петите. Видя как баба Кута вдигна ръце и го прегърна, такъв бял и хубав, топъл и дъхав хляб.

— Най-сладкият ми залък! — шепнешком издума тя.

Когато тримата вечеряха край огнището, той дълго мислеше: наистина ли се бяха залепили ръцете на баба Кута, или тя беше забравила да ги вдигне оттам! Като си припомняше близките няколко години, тя все седеше край нощвите с набрашнени ръце. Толкова дълго се навеждаше там, че не можа да си я спомни на друго място.

— Бабо — сви се до скута й той, — искам да спя при тебе!

Тя го погали по главата, щипна го по бузките. Започна да прибира синията.

Пропя петел.

— Кокорбашко се обажда! — тръгна навън дядо Тошо. — Май е подушил, че наблизо има лисица.