Йордан Милев
Шегобишко (9)

Шегобишко и Щуравия Гъсок. Когато един слон продава слонова кост

Прибраха се по залез-слънце. На печката вече къкреше саламурът, а питата — изпечена и топла — димеше с всички миризми на ниви и бабини душици. Едно мушитрънче църцореше в зарзалията. Сричаше като първолак: „Все ня-ко-я тро-хи-чка ще ос-та-не и за мен“.

Седнаха около синията. Баба Кута не можеше да им се нарадва. Децата сърбаха топлата супа, вземаха кой крилце, кой кълчица и внимателно слушаха разказа на дядо Тошо как е спал под звездите, и как, ако Шегобишко не го беше превел през реката здрав и читав, е можел да се удави като доандеренската лисица.

— За едното чудо! — завърши той.

— Казвах ти аз — сгълча го баба Кута, — ходи ли се среднощ по къра… Каквито са петровски жеги напекли, само морска сол липсва на пустите му овце.

— И те са животинки! — пресече я дядо Тошо. — Както децата не могат без мляко, така и овцете не поминуват без сол.

— О, знаех си аз, щом отрязах главата на пилето и шурна кръв, та ме изпръска до лакти; не ще да е на добро туй. Може саламура сама да ям… — Като видя как сладко се хранят децата, завърши: — Сама, с тримата си унуци.

Привечер бяха идвали родителите на Попарко. Надникнаха през плета бащата и майката на Чуруличка.

— Няма ли го, Куто? — питаха едните.

— Къде се запиляха край тая река? — викнаха другите.

— Щом се върнат, веднага да се прибират в къщи — обадиха се първите.

— Да не си ги взела за храненици, та по цял ден са у вас? — казаха от отсрещния плет.

— Да са живи и здрави — отвърна баба Кута, — когато растат с приятели, стават по-добри и по-умни. Пък и нашият Шегобишко…

Не се доизказа. Влезе в стаята. Хвана престилката за единия пеш. Сълзи напълниха очите й. „… Нали е сираче… и залъкът му горчи, ако ги няма край него… Баща му — с това пусто джеде… никакъв го няма. Не го ли направи, божичко, най-после. Мигар все по джедета съм ходила!“

Поплака си, както не беше плакала отдавна. Одеве, преди да отвори портата, каквато си бе шеташница, ошета всичко: сложи храна на прасето, затвори кокошките, прибра гъските, видя, че го няма Щуравия Гъсок, но хич не й беше до него. Чакаше да се върне каруцата. Сърцето й тръпнеше. И тя беше видяла колко е придошла Криволичи.

— Бабо — каза й Шегобишко, като я видя замислена край синията, — намерихме лисицата удавена… Блъснала се в ритлите и пляс… на потоницата.

— А конете! — трепна тя и залъкът замръзна в ръката й.

— Не се уплашиха — продължи да разказва момчето, — такива капаци е измайсторил дядо, че вълк да мине край тях, няма да го видят.

— О, не говори така, Шегобишко! — спря да яде Чуруличка. — Страх ме е от вълци. Татко каза, че видял снощи един: смучел бонбони карамел му.

Старците се спогледаха. Дядо Тошо се покашля някак насила, прибра трохите в шепа, лапна ги като мушитрън и тръгна към прага.

— Чакай — рече — да видя какво приказва Пишман.

Щракна копчето на радиото. Нещо изкряка. Завъртя насам, завъртя натам — пак същото крякане се носеше из стаята.

Дядо Тошо се ядоса:

— Бре, мечка му стара… Пишман ли приказва, или гъсок кряка!

— Тошо, забравих да ти кажа — обади се баба Кута, — когато затварях гъските, тоя наш Щурав Гъсок никакъв го нямаше. Бибетата бяха тук, но Щуравия Гъсок го нямаше.

Викаха му така. Не беше гъсок като другите. Има гъсоци с човешки имена. Такива едни, че като ги видиш насреща, не можеш да разбереш — човек ли е тоя, или е истински гъсок! Някои се казват Гъси Гъси. Дядо Тошо беше чувал за такива, които носят имена на планини и морета. В приказките — Шегобишко беше чел — някои гъсоци се превръщат в лебеди, но никога лебедите — в гъсоци. А тоя, техният, не беше гъсок като гъсок. Когато гъските спят, той кряка. Тръгне ли с бибетата навън, мълчи като пукал. Само размахва криле, иска му се да хвърчи. Литне от тоя плет до другия — после обратно.

Туктам му маха: „Добре, добре!“ Върне се от портата до гъсарника. Кокорбашко му изкукурига: „Браво бе, братовчед. Ти летиш като орел!“

— Като го няма — пухтеше старецът, — хич няма да мисля за тоя Щурчо. Орел щеше да отнесе бибетата вчера, а той, наместо да съска срещу него, учи се да лети.

Дядо Тошо се спря сред стаята. Децата слушаха разговора между двамата. Огнището бумтеше, мъждукаше лампата.

Почеса се по главата и си каза: „Дали тоя Щурав Гъсок не е отлетял към Гереня и се е оплел в някоя радиовълна!“

Спомни си, че наскоро, когато седеше в селската кръчма, Карамел Му разправяше пред всички: „Въртя аз копчето на кутията… Пращи и нищо не се чува… После дойде техникът и казва: «Как ще слушаш за цар Пишман, а, Карамел Му… като всичките ти радиовълни са се оплели като кукувича прежда…» Ама вярно, бе хора… оплели се. Само че не кукувица кукаше, а сякаш гъсок крякаше!“

Отиде на другата вечер в кръчмата. Седяха хората около масите, пиеха вино, кой ракия. И жаби на една маса видя. Жабара хвана жабешко бутче, преди да го глътне, рече:

— Не знам какво става с това радио! Щом го отворя, нещо кряка като гъсок.

— Гъши работи! — обади се Туртака.

— Не ни оставя на мира тоя гъсок! — викаха други.

— Не може да вечеряме спокойно от него.

— Завъртиш копчето — и хоп: кряк-кряк.

И други работи се приказваха там. Един се оплакваше, друг се смееше, трети подхвърли:

— Оставете човека да си кряка: както си знае, така да кряка. Каквато му струната, такава и песента.

Дядо Тошо се прибра объркан. Шегобишко го чакаше с баба си пред вратницата. Рано беше за сън.

— Ще го хвана, дядо! — каза той. — Ще хвана Щуравия Гъсок, тъй да знаеш. Ще го науча как трябва да се грижи за бибетата. Баба казва, че соколът днес пак се спуснал над тях, добре, че наблизо бил Кокорбашко. Не само пилетата спасил, ами намерил кураж да запази и бибетата.

— Вярно, Тошо, вярно… Изскочи ми сърцето, когато видях това чудо на двора. Дотичахме с Шегобишко, но соколът отлетя като хала.

— Аз и днес щях да го намеря — рече Шегобишко, — само дето се заплеснахме по слона.

— Какъв слон?

— Оня, който търгува със слонова кост.

Дядо Тошо разбра, че край Криволичи се е появил слон, търговец на слонова кост.

Почуди се малко. Запали лулата. Завъртя ключа на радиото. Пак същото гъше крякане. Угаси го. Цяла нощ край реката някой викаше:

— Слонова кост продавам. Слоноваа коост продавам!

Сигурно беше сънувал. Когато се събуди, първата му работа беше да се ослуша. Никой никъде нищо не продаваше, Даже Кокорбашко тая сутрин не пя. Макар и победител вчера, беше си глътнал езика от страх.

Шегобишко го нямаше. Само баба му знаеше, че е отишъл на пасището в Гереня.

Рипна той рано. Дотича до Чуруличка:

— Ставай, тръгваме!

Влезе и у Попаркови:

— Време е — чукна на стъклото.

— Ей сега ще я изсърбам! — отвърна сънен Попарко. Разтърка очи. Разбра, че го викат за друго.

Предстоеше им страшно приключение. Снощи им каза Шегобишко:

— Светкавици и гръмотевици победих, змия укротих, подплашени коне — с един циганин на потоницата — възпрях, доандеренската лисица измъкнах от доандеренската урва, отлепих ръцете на баба Кута от нощвите… та Щуравия Гъсок ли няма да върна при милите ми бибета!

Щъкаха из пасището и гледаха към небето. Беше ясно и синьо. Стрелваха се лястовички, гургулета пърхаха с криле и летяха към дъба на Стария Гургул. Малко, подобно на шикалка мушитрънче се мушна в близкия трън. Чуруличка изчурулика:

— Гледайте, гледайте… какво прекрасно мушитрънче. Мушна се в тръна, без да се убоде.

Попарко и Шегобишко гледаха друго: откъм шумака летеше нещо бяло като лебед, но щураво като гъсок. И крякаше.

Наистина, това бе Щуравия Гъсок. Със заякнали криле, летеше като щурав. Не мислеше ни за бибета, ни за гъски.

Шегобишко се беше приготвил отрано. Нарони един мамул, сложи царевичните зърна в торбичката, с която носеше книгите си на училище. Едно зърно прободе с губерката, промуши го с дълъг-дълъг конец. Баба му криеше в скрина си кълбе с филдико — бяло филдико за черни дни. Беше казала веднъж на дядо Тошо, че когато умре, иска с филдико да зашият покрова над нея.

„Да ти се не види филдикото — сопна се дядо Тошо тогава, — все говориш врели-некипели пред момчето.“

Шегобишко се направи, че нищо не е чул. Когато видя, че Щуравия Гъсок три дни се щура над пасището край село, грабна кълбето, завърза царевичното зърно. Промуши още едно — за всеки случай. Щуравия Гъсок може да е щурав, но току-виж, че му щурнало да скъса филдикото. И тогава…

Шегобишко каза:

— Залягай!

Попарко и Чуруличка се тръшнаха край Качова млака. Така се наричаше продълговатото като бобено зърно езеро сред пасището. Никаква река не се вливаше в него. И нищо не извираше. Пълнеха го само облаците и снегът напролет. През лятото се изтъняваше. От езеро се превръщаше на млака.

— Лягай и не мърдай! — викаше Шегобишко.

Заложи зърното на брега. Опъна конеца двадесет-тридесет метра назад и започна да говори на Щуравия Гъсок.

— Може да си щурав, лебеде мой, но може и да не си толкова щурав! Три дни бибетата плачат за теб, на кого ги остави, при чии други бибета се юрна!

Щуравия Гъсок сякаш го чу. Поприбра криле и започна да пикира над Качова млака.

— Писмо ти нося от тях. Сложил съм го там, край брега!

— Какво ми пишат? — попита Щуравия Гъсок.

— Ако слезеш… можеш и сам да го прочетеш… или по-добре направо да ги изслушаш в къщи.

Щуравия Гъсок се замисли. Колкото и да беше щурав, мисълта за ония малки, жълти, пухкави топки, които се щураха из краката му, го натъжи.

Слезе край брега на Качова млака и започна да чете кукурузеното писмо.

Чете, чете, докато нагълта оная буква, която беше вързана с филдико.

Напи се с вода, припляска с криле, от което Шегобишко разбра: „Прочетох всичко. Напълно си прав!“

Но понеже беше щурав и такъв щеше да си остане, опита се да излети отново.

Тогава Шегобишко дръпна конеца. Щуравия Гъсок се преметна презглава. Попарко и Чуруличка се хвърлиха върху него.

Щяха да го смачкат.

Тръгнаха си към къщи. И точно да минат по лесата на Криволичи, чуха наблизо:

— Слоноваа коост продавам! Слоноваа коост продавам…

Слон, висок до небето, пристъпваше на брега.

Трите деца се стъписаха. Не стига това, което чуха, ами край слона някакъв полугол човек висеше във въздуха като паяк без паяжина. И то нагоре с краката.

Попарко и Чуруличка примряха от страх. Шегобишко пристъпи напред.

— Кой си ти, човек или факир, дето висиш във въздуха…

— … като паяк! — осмели се да допълни Попарко.

Слонът стоеше като планина, беше навел глава и единственият му зъб стърчеше, или по-точно само малка част от него.

Оня, който висеше нагоре с краката, каза:

— Не съм нито паяк, нито факир — аз съм индийски йога.

— Като си индийски йога — попита го Шегобишко, — не можеш ли да ходиш като човек надолу с краката, ами висиш като индийски факир нагоре с краката? Изплаши до смърт моите най-големи приятели Попарко и Чуруличка, момичето с двете лилави панделки. Не можеш ли да се преобърнеш?

— Не мосе, не мосе — профъфли слонът. Липсата на единия зъб и по-голяма част от другия му пречеше да говори нормално като слон.

— Уплаши ме попишкият змей! — проплака индийският йога. — И аз се преобърнах нагоре с краката. Само който убие тоя змей, може да ме върне на земята!

Шегобишко се замисли. Попарко и Чуруличка гледаха ококорени и удивени.

— Упласи го попиският змей! — повтори слонът.

— Къде е тоя попишки змей? — запита Шегобишко.

— В село Пописа! — отговори слонът.

— Попица, Попица — уточни индийският йога.

— Ще го убия — решително пристъпи напред Шегобишко, — ще го убия на място, но нека по-напред свърша една друга работа.

Всичко живо — и индийският йога, и индийският слон, и Щуравия Гъсок, и Попарко, и Ацилар — замря в очакване.

Страшно им беше дори да помислят какво ще стане по-нататък.