Йордан Милев
Шегобишко (13)

Пано Конекрадеца става слонокрадец

— Сърбят ме ръцете — разтърка длани Пано Конекрадеца, — отдавна не съм краднал коне. Не остана жълтица в торбата.

Той бръкна в нея, но какво може да се намери в една циганска торба. Всичко друго, но не и пари.

След открадването на Норка и Ружка и откакто три дни беше в несвяст, не можа да намери други коне. Тогава Кривака го наложи с един кривак, свести се веднага и — дим да го няма.

Обеща, че друг път няма да краде коне.

Но може ли, когато човек е конекрадец, да се откаже от занаята си!

Той потърка още веднъж ръце, каза вррр, след това ррр — някакви овце минаваха наблизо.

Овцете не бяха работа за него.

Подмина, без да ги погледне.

Изведнъж, както си вървеше покрай Криволичи, прииска му се да изцвили от радост. В далечината, в кривола до реката, нещо блестеше на слънцето, сякаш конска опашка гонеше мухи.

„Кон ще да е — помисли си той, — и то много голям кон! Олеле, сума ти жълтици ще паднат за него!“

Сниши се до близката върба, легна по гръб и се престори на заспал. Може да мине някой тъдява и ако го види и познае, нека после разказва: „Абе видях Пано край реката, спеше като заклан и за никакви коне не му идваше наум. Може ли човек, когато спи, да мисли за кражба!“

Прохърква той — къде насила, къде наистина, — докато се стъмни. Запяха щурците, изгря месецът. Но след малко се шмугна като мушитрън зад един облак и стана тъмно като в цигански катун.

В тоя миг Пано рипна като младо конче. Още веднъж разтърка длани: сърбежът беше нетърпим. Трябваше да се действува.

Циганинът тръгна към реката — нататък, където през деня му се мярна онова нещо, което приличаше на конска опашка. Спъна се в някакви тикви, смачка като пити два-три пъпеша, стори му се, че скълца на лютика няколко лехи пипер. Нищо не можеше да го отклони от целта — мястото, където нещо го примами като магнит.

Вървя той, що вървя, и не щеш ли — стори му се, че чу квичене. Не се уплаши. „Лисугер ще е туй, рече си в тъмнината, тръгнал е да търси доандеренската лисица!“

Отново настана тишина. Тиха лятна нощ, в която само щурците свиреха щуро, бухаше бухал, улулухаше уловица и един дърдавец дърдореше край реката.

Как да го разбереш какво си дърдори!

Пано пристъпи крачка-две и се шмугна под разклонената стара върба, прескочи изсъхнал дънер, изкорубен като корито, и щеше да подскочи от радост: на десетина метра пред него той чу шумолене, сякаш кон пасеше:

— Хръстт, ръсттт, хръстт, ръстт…

Сърбежът му беше преминал. Друга сила повдигна ръцете му, той ги разпери като за прегръдка и пропълзя на колене последните метри.

Стана още по-тъмно. Конят продължаваше да пасе. Видя му се малко едър, даже два коня, даже три… и едва не извика от учудване:

— Това не е кон — промълви тихо, потръпвайки от радост, — ами кон планина. Три коня наведнъж. Руска тройка.

Приближи се още две крачки. Каква ти руска тройка!

— Кон мамонт! — прошепна той. — Леле, циганска душо, ще се позлатиш! Само в златни сандали ще ходиш.

Направи му впечатление, че на гърба на коня-мамонт чернее нещо като чувал.

— Тоя мамонт и зобта си носи! — зарадва се Пано Конекрадеца. — Ето това се казва кон. А то нашите дръгливи кранти са едни нищо и никакви магарета.

И други мисли му минаваха през главата в тоя най-трепетен миг. Щеше да погали коня по конската глава, щеше да вчеше гривата му, да го потупа по гърба. И когато конят се убеди, че това е един чудесен човек, а не циганин-конекрадец, щеше да тръгне като палаш след него. Където го заведат и с каквото го нахранят.

Пано протегна ръце да го погали по главата. Сепна се за миг. Напипа нещо дълго, подобно на маркуч. И си помисли: „Май някой е гасил пожар тъдява!“

Погали го и по ухото. Но ухо като ухо ли беше: „Идвала е пожарната тук — продължаваше да предполага конекрадецът, — някой пожарникар е забравил и пожарната камбанка!“

Понечи да го хване за краката, да не би да е спънат с букаи. Крака като крака ли бяха! Електрически стълбове!

Тръпки полазиха по гърба на Пано Конекрадеца. „О, душо страдалнице — викаше той, — къде дойде и на какво попадна!“

Малко оставаше да се понесе в такава кушия, че едва ли щеше да помисли повече за коне. И точно се готвеше да запраши към село, настръхнал и ужасен, когато един комар, голям като врабче, така го ухапа по челото, че той с все сила се удари по него… И тогава дойде оня щастлив миг на просветление, който е помагал и ще помага на много конекрадци.

„Та това е слонът — крещеше той и скачаше на един крак като щъркел, — това е слонът на индийския йога! Хей, душо циганска, доживя да станеш и слонокрадец.“

Погледна към чувала със зобта и разбра, че това не е никаква зоб, а индийският йога, мушнат в някакъв зеблен чувал и заспал върху гърба на слона, сякаш е легнал под индийски балдахин.

Така беше заспал, че само някой друг йога можеше да го събуди.

„Ще се справя лесно с него — каза си Пано Слонокрадеца, — колко му е, един йога, може и в реката да го цамбурна — ще го вземат рибите за костур. Ами сега да видя какво да правя с това златно индийско съкровище?“

Слонът тръгна покорно подир него. От мига, когато Орела разпръсна децата в Гереня, той остана да си пасе кротко край реката. Нали господарят му беше с него. Все се надяваше, че децата могат пак да се върнат и, току-виж, тръгнали отново нанякъде, та дори и нов змей да убиват. Поглеждаше често към Качова млака, но там не се вестяваше никакво дете. Само една сянка летеше от време на време над пасището, кръжеше над шумака и пак изчезваше някъде над доандеренската урва.

— Къде ме водиш? — спря се слонът. — Искам да снам!

— Ще те крада! — каза Пано. — Аз съм конекрадец! Реших тоя път да стана слонокрадец.

Слонът започна да подскача от радост:

— Олеле, че интересно… Страсно интересно.

Пано Слонокрадеца се уплаши.

Слонът скачаше като бесен. Опиянен от радост, той изтъпка край реката цял харман. Заприлича на самодивско сборище.

— Няма да те крада! — разколеба се Пано Слонокрадеца. — Искам пак да си бъда конекрадец.

Слонът коленичи пред него.

— Моля те!

— Какво ме молиш?

— С циста индийска дуса те моля!

— Какво? — не разбираше Пано от такива индийски неща.

— Открадни ме!

— Защо да те открадна?

— Открадни ме… Толкова ми е интересно… Никога досега не съм краден!

— Никога ли? — Пано потърка ръце. — Наистина ли никога не си краден?

— Ей богу — упорствуваше слонът, — Брахма и Буда са ми свидетели. Само веднъс в дсунглата, където съм роден, два лъва се опитаха да ме откраднат, но станаха само на лъвове.

Пано се поотдръпна.

— Истина ти казвам, открадни ме. Това е толкова интересно.

Циганинът поразмисли и се съгласи. Поведе го пак по брега на реката. Но вървеше пет крачки пред него — достатъчно разстояние, че ако потрябва или се случи нещо непредвидено, да хукне и да не се върне.

А индийският йога спеше. Никак не му минаваше насън, че един слонокрадец го води по брега на Криволичи. Добре, че се беше вързал още когато лягаше да спи. Иначе из тия трапища и долища, бъзаци и коприви, из които Пано водеше слона, можеше да се изтърси заедно с чувала и да сънува, че го жарят с коприва.

Пано спря. Спря и слонът. Няколко дърдавци така се раздърдориха, че Слонокрадеца настръхна цял. Чу се квичене. Сянка с дълга рунтава опашка се проточи наблизо. „Лисугер ще да, е! — реши Пано. И си каза: — Когато се удави лисица, цяла година по месечина лисугерът обикаля покрай реката и вече не се връща в леговището си. От мъка и за кокошки не мисли!“

Две сенки се движеха в тъмнината. Отпред едната, по-малката, приведена и плаха, лист да трепне — и тя се снишава, а по-назад — другата, огромна като планина, спокойна. Нито дърдавец я плаши, нито лисугер може да й направи нещо, ако й мине път. И е радостна. Защото първата сянка е откраднала втората.

Облакът, който затуляше месеца, се разсея като мъгла. Замлъкнаха дърдавците. Спряха да бухат бухалите. В далечината от селото долетя кукуригане.

„Петляно време е! — рече си Слонокрадеца. — Трябва да се бърза. Скоро ще съмне!“

Ускори крачка. Слонът след него — туп, туп, туп. Пращяха съчки и клони. Бягаха гущери и змии. Никой не искаше да попадне под краката му.

— Къде отиваме? — попита той, защото му омръзна да мълчи. — Скоро ли ще стигнем?

— Скоро! Шшшт… тихо!

— Ссст… тихо — повтори слонът, защото индийският йога се размърда на гърба му. Чувалът отново затихна. — Когато те носи слон, можеш да бъдеш спокоен!

Пано се огледа в ранния сумрак. Не беше сбъркал пътя. Наблизо чернееше доандеренската урва. Реши така: „Ще прекараме деня в пещерата… пък като се мръкне, право при търговците на коне… Все някой ще се реши да купи слон!“

Ето ги пред входа на Змейовата пещера. Пано Слонокрадеца, слонът и индийският йога.