Йордан Милев
Шегобишко (8)

Шегобишко и придошлата река. Лулата отново дими

Три дни и три нощи дядо Тошо ши хамутите и юздите на Норка и Ружка. Така се бяха изпокъсали, че му идеше да ги захвърли.

— Това не са юзди, а юлари — ядосваше се той някъде към икиндия на четвъртия ден, — магарета да водиш с тях, а не коне.

Но нямаше как — трябваше да ги закърпи. Триста работи го чакаха на полето. Трябваше да откара и морска сол на овцете в дръндарската кошара.

Взе губерката, пресука канап, намаза с лой ремъците и хем шиеше, хем пееше:

У Недкини равни двори слънце грее…

Ослуша се. Гласът му беше пресипнал. Няколко кокошки изкудкудякаха наблизо. Беше ги подгонил Кокорбашко, да не му пречат.

Започна пак:

У… Недкини равни двори слънце грее…

Изведнъж се сети за Съседка Недка и гласът му секна.

— Какво ти слънце и какви ти равни двори… като по цял ден седи на сянка под дудовете на поляната. Не стига това, ами губи времето и на Кута!

Така си приказваше понякога, когато беше ядосан.

Зад него стоеше Шегобишко, а малко по-назад — Попарко и Чуруличка. То не беше ваканция, а чудо. Не бе минал и месец, а толкова неща им се случиха. А колко още имаше да се случват…

Но да не избързваме. Защото скоро ще се случи нещо страшно и Шегобишко ще потъне в реката. И после…

— Дядо — обади се внукът му, когато той спря да пее, — я изпей оная, твоята… как почваше, а?

— Коя, сине?

Направи се, че не си спомня за коя песен става дума.

— Оная… за дядо Тошо!

— А-а… — плесна се по челото старецът, — помня, помня, имаше една такава песен.

— Същата, дядо! — настояваше. Шегобишко.

— Изпей я, дядо! — изчурулика Чуруличка.

— Добре, деца — каза той, — мислех вече да не я пея… Но щом ви харесва.

Бодна два-три пъти с губерката, опъна конеца, промърмори: „Добре, добре“, изкашля се и си пое дъх.

Тримата го гледаха право в устата. А̀ да започне, но той се бавеше.

— Почакайте да сложа капаците на юздите — рече дядо Тошо, наведен над ремъците, — че то кон без капаци кон ли е? Тоя циганин — да опустее макар, мечка му стара, — ако беше сложил капаци на очите им, конете щяха да гледат само напред и никаква доандеренска лисица нямаше да ги подплаши.

— Затвориха ли Пано? — попита Попарко и мина от другата страна на прага. Сякаш това, което щеше да каже дядо, можеше и да се види.

— Какво ще го затворят, циганина му с циганин, още не може да дойде на себе си и само повтаря: избяга… избяга… Как бих го лепнал с камшика, та да ме поменува по живо, по здраво.

Остави юздите, отмести хамутите. Извади лулата. Разтвори кожената кесия, взе огнивото, избра най-червения кремък. Замахна веднъж — рояк искри изскочиха и се полепиха по праханта, която Шегобишко му донесе от стария дъб. Замахна втори път — изви се тънка нишка дим и той сложи малката щипка прахан в лулата.

Всмукна веднъж, всмукна дваж… и изпусна дима, който се изви пред очите им като сребърна гривна.

— Слушайте сега — рече той, — а на който не му харесва, друга да си изпее.

И запя:

Ако някой види тука

или там край комшулука

седнал дядо във каруца —

що най-радостно скрибуца, —

а до него сладко внуче,

подир двамата и куче —

нека знае старо, младо,

че това е оня дядо,

който се нарича Тошо

и не прави нищо лошо.

Всмукна пак от лулата. И направи още една сребърна гривна. Край прага дотърча и Туктам. Щом чу думата „куче“, остави компанията на Кокорбашко и дотича насам. Завъртя опашка: „Тук или там закъде без Туктам!“

— Имаше още, дядо, още — подкани го Шегобишко.

— Трябваше вече да я научите! — свъси вежди той. — Колко време я пея!

— Ще я научим! — извикаха почти в един глас и тримата.

— Ще я научите… Срамота!… Толкова време — мърмореше той. Сянка премина по светлите им лица. Дядо Тошо подзе с друг тон: — Млади сте, що е време — пред вас е. Както се казва…

— … Не е срамно да не знаеш нещо, срамно е, ако не искаш да го научиш! — завърши Шегобишко. Дядо му често повтаряше тия думи и момчето ги знаеше наизуст.

— Слушайте сега — даде знак с ръка да мълчат, — да видим какво става по-нататък…

Тримата не смееха да мръднат. Притаи дъх и кучето. Кокорбашко спря да къркори наблизо. Над овошките се разнесе:

Слънцето му свети ярко,

че познава той Попарко.

Лекокрила като птичка —

радва го и Чуруличка.

Баба Кута му се кара,

но нали е вече стара,

много бързо й минава

и така му тя прощава:

дядо Тошо, дядо Тошо

никому не прави лошо.

Привечер дядо Тошо впрегна конете, натовари морската сол и потегли към кошарите. От вчера се беше заканил да откара сол на овцете. Дръндарската кошара беше далеч, зад шумака. Нямаше да има време да се върне. Щеше да преспи там, при пастирите.

Преди да затвори вратника, баба Кута го изпроводи със заръки:

— Внимавай с тия плашливи коне, мръкиня се — плътеник може да ги подплаши. Махай с камшика и викай от време на време: иш, иш…

„Изкуфяла е вече старицата. Все за плътеници и вампири говори! Човек, и да не го е страх, ще почне да се страхува. Ако някой от пастирите ме види и чуе, че викам иш-иш… веднага ще си каже: и дядо Тошо изкукурига!“ — помисли си той. Искаше да й се сопне, но хайде, тръгва на път, няма да е на добре.

Рече й:

— Как ще се уплашат, нали виждаш, че вече са с капаци? Три дни и нощи ших тия пусти юзди. О, да ми се мерне отнякъде Пано, такъв камшик ще му опъна по гърба, че не само ще започне да ишка, ами направо ще запее като петел!

И размаха камшика! Конете побягнаха в тръс. Шегобишко гледа, гледа след него. И се прибра с баба си в стаята.

— Искам и аз… с дядо — хълцаше той, заврял глава в престилката й.

С хълцане заспа. Скута се до баба си, че навън започна да гърми и святка.

И цяла нощ валя.

Протече покривът. Рукнаха порои. В овошките замириса на обрулена шума. Врабчетата от бряста се преселиха под стряхата. Три пъти баба Кута става и наметнала опанджака, гледа пороят да не отвлече пилетата подхвъркачета. Туктам от страх се беше сгушил до прасето, на Кокорбашко хич не му беше до пеене. Нямаше ги звездите, за да види петляно време ли е, или е още среднощ.

Спеше Шегобишко и не знаеше какво го чака. Спеше и сънуваше, че е краят на учебната година. Седи на чина и не знае какво да каже. Над него е разперил криле Орела — учителят, — гледа го право в очите и му казва: „Ти ще станеш орле!“ Какво орле, пита го той. „Такова — отвръща Орела, — като другите. Ще хвърчим и ще пазим небето над цар Пишман!“ Кой плаши Пишман? — пита Шегобишко и забравя да постави пред него цар. „Много да не знаеш… — върти крило Орела. Орле ще станеш, орле!“ Но аз искам да бъда, господин учителю… гургуле… да бъда като гургулетата на стария Гургул и Гургулицата… „Ставай! Ставай…“ — дръпна го Орела за рамото…

Шегобишко се обърна в полусън.

— Ставай… ставай, сине! — дърпаше го баба Кута.

Разтърка очи. Нямаше го Орела. Баба Кута му подаваше дрешките.

— Я кое време стана — рече му тя, — Попарко и Чуруличка отдавна закусиха.

Край синията седяха Попарко и Чуруличка. Гледаха с тревожни очи.

— Криволичи е придошла… Пуста да опустее тая река, щом малко валне — и тя се разтуртва като пита.

— Ни пиле може да прехвръкне, ни дядо Тошо да се върне от кошарите!

— Че и лулата си забрави! — ядосваше се баба Кута. — Пак ще има за какво да мърмори, като се върне.

Шегобишко слушаше и не знаеше какво да каже. Още беше сънен и сякаш някакъв орел се въртеше над главата му. Вън загука гургулица. Спомни си, че е искал да стане гургуле.

Не разказа съня на никого. Излезе навън. А след него — Попарко и Чуруличка. И Туктам клекна до тях.

Тръгнаха към реката.

След тях викаше баба Кута:

— Да внимавате, хей… Миналата година, когато придойде Криволичи, биволицата на Карамел Му се удави. Вода е — не се шегува. Като дойде, не пита кой е пъдар, кой не е.

Излязоха край селото. И що да видят — не река, а море. Единият бряг е пред краката им, другият чак в Гереня. До пасището. И там някъде — на отсрещния бряг — стоят Норка и Ружка. Чернее като мушитрън калпакът на дядо Тошо. Седи дядото в каруцата и сочи нещо с ръце, прави някакви кръгове.

— Цяла нощ не е пушил! — обади се Шегобишко.

Попарко и Чуруличка погледнаха пак: вярно, той правеше кръгове с ръце, а след това се хващаше за сърцето.

— Гладен е! — рече Чуруличка. — Казва, че е гладен.

Той разпрегна конете и ги пусна да пасат. Седна върху ока и остана така неподвижен под слънцето. Сам, с два коня и една каруца.

На отсамния бряг се събра сума народ. Викаха:

— Докато спадне реката, тоя човек ще изтънее като нищелник! На йога ще заприлича.

— Добър човек беше.

— Да беше си купил поне карамел му.

Всички се обърнаха натам, откъдето идваха думите. Карамел Му стоеше до общинските стражари Туртака и Кривака. До тях гледаше към реката старши полицейският стражар Лазар Жабара.

Обади се и той:

— Не бой се, народе, жаби щом има — няма да умре от глад!

— Той не яде жаби! — рече Чуруличка.

— Я си гледай лилавите панделки! — изрева Туртака.

— Да те не плесна! — сряза я с поглед Кривака.

… Шегобишко дотича в къщи. Намери лулата на дядо си. Върна се пак край реката. А хората идваха, идваха — цялото село се беше събрало при Криволичи.

— Гледайте… вижте… — викнаха от долния край.

— Какво, нищо не виждаме! — обадиха се от горния.

— Не виждате ли?

— Нищо не виждаме!

— Гледайте… биволицата на Карамел Му!

Всички се вторачиха в най-бързия бързей.

— И какво? — попита някой.

— Върба е това, а не биволица. Дънер от върба!

— Стой, къде? — извика Туртака.

Проеча гласът на старши полицейския стражар:

— Върни се, Шегобишко… ще се удавиш!

Стари жени заплакаха:

— Майчице мила, хвърли се надолу с главата!

— Сирак беше, сирак си отиде!

— Олеле! — изпищя и Чуруличка.

Попарко я сръга.

Шегобишко се отдалечи от брега. Носеше се като светкавица по реката. Плуваше с едната ръка, а в другата държеше дрехите си и лулата. И кесията с тютюн.

Ами сега какво ще стане! Водата се бореше с бреговете, като вода с брегове, и ги сриваше, та едно момче ли щеше да я победи. Не може да я премине и биволицата на Карамел Му.

Изведнъж Шегобишко изчезна. Ръката му само остана да стърчи. И никой вече не знаеше — ще остане ли жив, или не!

— Шегобишко, Шегобишко… — проплакваше Попарко и гласът му трепереше.

Шегобишко сякаш го чу. Показа се, метна се над вълните и започна да се смее, колкото му глас държи.

Щеше да се задави от смях.

Чуха го даже на брега:

— Олеле, ще се спукам от смях…

Потъна пак. Вълна го заля, друга го пребори.

Жените затвориха очи за да не гледат как се дави сирак. Обърна се с гръб и Чуруличка. Само Попарко гледаше и се чудеше. Нещо черно заплува подире му. Някаква опашка проряза водата, насочи се към него. Дявол ли беше, или попишкият змей, дето всички са го чули, че пищи, но никой не го е видял да плува!

— Шегобишко… Туктам иде след тебе — викна Попарко.

— Това се казва приятел! — обърна се Чуруличка.

Туктам го настигна. Излезе напред. Поведе го към брега… А там дядо Тошо ги разцелува и двамата: Шегобишко по очите, а Туктам по муцуната.

Всички въздъхнаха радостно. А оттатък реката задимя лула. Кучето се изтърси от водата. Облече се Шегобишко и взе да приказва нещо на Норка и Ружка. Потупа ги по гърба.

И — о, чудо — впрегнаха каруцата. Отпред седна Шегобишко, по средата дядо Тошо, а на опашницата — Туктам. Седна там като кормчия на лодка. И когато конете нагазиха във водата до гърди, започна да направлява с опашката си: „Наляво, направо, сега малко надясно… Ха така… браво, юнаци… Смелият брод не знае!“

Шегобишко пак се захласна от смях.

— Олеле, дядо, ще се спукам! Ха-ха, хо-хо — хвана се той за стомаха.

Спряха на другия бряг. Жените започнаха да ги прегръщат и да пустосват Криволичи. Най-много се радваха Попарко и Чуруличка.

Изведнъж се чу — ай, други казаха — вай… Около каруцата се образува гердан от хора. По-смелите пристъпиха напред.

Върху потоницата лежеше доандеренската лисица — удавена.

— Искала е да премине по лесата! — рече Карамел Му. — Паднала е между талпите… и се е удавила.

— Така й се пада! — приближи дядо Тошо. — Зло вършеше, зле завърши.

Хвана я за опашката и я захвърли в мътните води на реката.

— Мътните да я влачат! — прокле я той.

Когато седналите в каруцата се прибираха към къщи, а Туктам ситнеше отзад, дядо Тошо се обърна към Шегобишко:

— На какво толкова се смееше, сине… И към мен когато плуваше, и когато се връщаше.

— Остави се, дядо — Шегобишко пак взе да се смее, — ха-ха-ха… една пъдпъдурка така ме гъделичкаше по петата, че едва не потънах от смях.