Йордан Милев
Шегобишко (7)

Шегобишко спира Норка и Ружка и въздъхва два пъти

С фенер в ръка дядо Тошо влезе в хамбара. Огледа плътниците. Единият от тях шаваше като жив.

— Мирувай, хайде холан — ритна го той, — не стига, че ми изкара акъла, ами сега няма да дадеш и на Кокорбашко да спи.

Подхвана плътника с ръце. Метна го през рамо. И го понесе навън.

Няколко кокошки изкудкудякаха.

— Сокол ще да е минал тъдява! — помисли баба Кута. — Добре, че затворих пиленцата.

— Какъв сокол — попита Шегобишко, който се гушеше под ръката й като пиле под крило.

— Никакъв — отвърна тя, — така ми се стори. Спи!

Влезе дядо Тошо.

— Дядо — обади се в тъмното Шегобишко, — какво прави лисицата?

— Не е зле, топло й е в хамбара, та я изнесох да пренощува в каруцата.

— Кога ще я бесиш, а, дядо?

Преди години дядото се беше заканил, че ако я хване, ще я обеси нагоре с опашката. Винаги, когато станеше дума за нея или че някоя кокошка пак е потеглила на пътешествие към доандеренската урва, момчето все си представяше как една лисица виси, обесена върху най-ниския клон на стария дъб. И то нагоре с опашката! А около нея са се събрали всички кокошки на селото и кудкудякат: „Обречените на смърт те поздравяват.“

— Няма да я беся — чу в тъмното, — ами, ще си мърся ръцете с тая мърцина! Ще я хвърля утре в Синия вир. Язък само за чувала… Още на воденица не съм ходил с него!

Скоро заспаха. Месечината стана още по-ясна. Укроти се лисицата. Хладнината я приспа. Толкова страх изпита вчера, че не щеше и да помисли за пъстропери кокошки и глупави пилета, дето разбират само от една дума: кът… кът… кът. И после — дръж за гушата.

Сви се в чувала като лисица, без капка мисъл за утре. „Каквото опашка покаже!“ Изскимтя и потъна в дълбок лисичи сън.

Някъде след полунощ стана нещо страшно. Само Кокорбашко го зърна. Настръхна му перушината. Но не се обади. Това не беше лисица, нито лисугер. Не беше и плътеник. Усещаше, че му мирише на лисица, но какво — сянката, която се спусна от бряста, беше дълга, ходеше на два крака.

Ами сега какво да прави! Да кукурига ли! Погледна към прозорчето. Небето — синкаво и звездно. Нямаше я само Зорницата. Не беше още петляно време. Петелът затова е петел — да кукурига тъкмо навреме.

Дали не беше сокол! Къде ти сокол среднощ? Соколът се вие само по пладне. Останалото време се крие в гори и дъбрави, вие соколови гнезда, крие се в соколови дупки. Кокорбашко ги знае тия работи!

Нещо скръцна пред стаята. Изръмжа. Кокорбашко надигна криле. Дали не беше дядо Тошо! Не, Туктам преметна опашка насън. Вместо да дотича тук, продължи да си спи там. „Куче ли е това — ядоса се Кокорбашко, — по цял ден тича, а нощем спи. Кучешка му работа!“

Сянката пропълзя през двора. Надникна в каруцата. Побягна към яхъра.

Изцвили Норка. Обади се и Ружка. Звъннаха синджири, проскърцаха хамути. В едната си ръка сянката водеше Норка и Ружка, а с другата влачеше юздите.

Впрегна конете в каруцата. Размаха камшика. Шибна ги по гърба. Колелетата затрополяха. През отрано отворената порта конете се понесоха в тръст, сетне в галоп. Накрая хвръкнаха като хали. Пано Конекрадеца държеше здраво юздите.

Кокорбашко погледна небето. Колата трептеше край Млечния път. Видя и Мечка от звезди. До нея един Кози рог искаше да намуши с рогата си месеца.

Показа се Зорницата. Чак тогава Кокорбашко си позволи да изпляска с криле. Подаде главата си през прозорчето. Запя:

— Ставайте, хей… Който пее, зло не мисли!

Ама злото беше дошло. И дойде, защото той чакаше петляното време. Ако беше запял навреме, ако беше разбудил кокошките, ако беше стреснал в съня му и Туктам, ако беше събудил дядо Тошо, ако беше рипнал и Шегобишко — Пано Конекрадеца нямаше да открадне конете и каруцата, а без да знае — и доандеренската лисица.

Шибаше Пано с камшика Норка и Ружка и се радваше като циганин, какъвто всъщност беше:

— Мечка страх, мене не: пустият му дядо Тошо, сякаш е знаел, че ще пипна, конете най-после. Откога ги дебна — та е оставил върху потоницата и един плътник със зоб! Тичайте, атове, след малко ще ви назобя в Мечилъг! Е-хей, уу, душо циганска, и на тебе да излезе късметът!

— Ставайте, хей… — викаше петелът.

Кучето се обади:

— Джаф, джаф — „Стига си кукуригал!“ — Джаф, джаф — „Стига, че не мога да се наспя от тебе!“

Излезе на прага дядо Тошо.

— Време е — рече, като погледна Зорницата, — чакай да сложа малко зоб на конете.

Но щом стигна сред двора, разтърка очи. Стори му се, че сънува.

— Бре, мечка му стара — изруга той, — откога съм станал сомнамбул… Тия вампирски работи хептен ще ме побъркат.

Разтърси глава. Калпакът му тупна на земята и гръмна като топ.

— Олеле, започва война! — изкукурига Кокорбашко и повече не му се чу гласът.

Дотича и Туктам. Помириса тук, вдигна крак там, замаха с опашка: „Щом я няма каруцата, има нещо!“

Тръгна след дядо Тошо. Видя, че яхърът е празен. Чу познат глас: „Мечка му стара, ще го убия тоя конекрадец. Колко пъти викам на Карамел Му, че Пано се навърта около конете и им е хвърлил око, а той смуче бонбони карамел му и вика: «Не бой се, Тошо, няма нищо лошо!» Ще го убия, мечка му стара!“

Край тях стоеше Шегобишко. Идеше му да заплаче от мъка. Беше му мъчно и за нещо друго, но за него ще узнаете по-късно. Стига само да не ви е страх да четете по-нататък какви страхотии изживя след няколко часа.

Зората се показа алеста и лъскава като Норка и Ружка. Изгря и слънцето. Скръцна вратницата. Тичешком към Шегобишко летяха Попарко и Чуруличка. Цяла нощ тя сънува на шията си лисича опашка, а Попарко си представяше как взема въже, завързва го за гредата под коша и беси една невъзпитана лисица нагоре с опашката.

— Ни лисица, ни коне! — въздъхна дядо Тошо. Лулата му димеше като комин на тухларница.

„Огън гори в гърдите му!“ — помисли Попарко и не посмя да го разпитва за нещо повече от това, което чу.

Баба Кута се щураше из стаята. Търсеше някакъв котел. По едно време спря пред кандилото и взе да се кръсти:

— Иш, насам, иш, натам…

— Стига си ишкала — прекъсна я сърдито дядо Тошо, — с това твое иш-иш кокошка няма да завъртим в двора! Камо ли коне!

„Ами сега какво да се прави!“ — завъртя се на прага Шегобишко. Край него стояха Попарко и Чуруличка с двете лилави панделки. „Пременила се като за сватба!“ — ядоса се той.

— Каквото ще правим — ще правим — ругаеше дядо Тошо, — познавам му аз табиета. Няма веднага да ги закара на конския пазар в града. Ще ги крие някъде й ще чака някой друг циганин да му наброи торба с жълтици и да ги затътре през доандеренската урва! Нали му казвах на тоя Карамел Му… — не довърши, понеже на вратата стоеше Карамел Му.

Да ги оставим да се разберат и да видим какво правеше през това време Пано Конекрадеца.

Щом се развидели, той спря в Мечилъг.

— Тпрру… тпрру — шепнеше като стар коняр, много коне беше препродал, — спрете малко да си похапнете. Каква зоб съм приготвил!

Конете, без да подозират къде отиват, намалиха ход, от галоп минаха в тръс, после клоп-клоп-клоп… и спряха сред вековната гора на Мечилъг. Малко се сепнаха, когато водачът им ги отби встрани от пътя, дето никога досега не бяха се свирали, но като видяха каква висока трева газеха, помислиха: „Голяма паша ще падне тука!“

Пано не свали юздите им. Върна се назад към пътя, огледа селото, което едва-едва се виждаше в далечината. Чу кучешки лай, песен на петли. Мучеха крави. Селяните тръгваха към къра, нарамили мотики и косила.

„Тук ще се прекара цял ден — помисли си Пано, — а нощеска — през девет, гори в десетата!“ — И той взе да потрива ръце, сякаш усещаше парите, които щяха да му броят за Норка и Ружка.

Върна се при каруцата. Потупа Норка по гърба. „Много пари ще паднат!“ Отметна гривата на Ружка: „Не кон, ами лъв!“ И се качи на потоницата, за да развърже плътника със зобта…

 

 

— Казвах ти аз — викаше дядо Тошо извън себе си, сякаш беше пресушил две сини канчета, — казвах ти аз, Карамел Му, че тоя циганин, мечка му стара, рано или късно ще пипне конете… ама ти — смучеш си карамел му, сладко ти е на душата, а мене отрова ме гори.

— Чакай бе, човек — пристъпваше от крак на крак Карамел Му, — укроти се да се разберем.

— Ще се разбирам аз — не спираше старецът и Шегобишко не смееше да мръдне край него, — казах еднъж и на Туртака, и на Кривака, а те — навирили пушки като криваци. Не оставят хората едно канче да си изпият спокойно. Шумкари търсят, гонят децата, орлета да стават, и току носят жаби на оня, Жабара, жаба да го изпие отвътре!

— Ей, Тошо — чу се глас от стаята, — какви ги приказваш, не виждаш ли, че има деца край тебе.

На децата хич им не беше до Жабара. Тръпнеха като листо и си мислеха: къде са сега конете, какво ли ще стане с лисицата!

— Ами и Гургула сте подгонили с вашите пушки, и Гургулицата, и техните Гургулета.

Шегобишко не можа да чуе края на разговора. Баба Кута извика да си изядат попарата. Макар че никак не им се ядеше сега, те тръгнаха към шарените паници, пълни догоре с попара…

 

 

Пано Конекрадеца отвърза внимателно връвта. Норка и Ружка изпръхтяха подплашено с ноздри. Приклекнаха като пред скок. Пано не забеляза това.

Продължи да изнизва връвта и за всеки случай я сложи в джоба си. „Може да ми потрябва!“ — издума той.

Конете пак изпръхтяха. От миг на миг ставаха по-неспокойни. Ако Туктам беше тук, веднага щеше да махне с опашка: „Не съм суеверен, но тая работа мирише на нещо, а щом има нещо, не може да не се случи нищо!“

Пано понечи да вдигне плътника и… о, триста вампири и караконджули, таласъми и плътеници, нещо червено като пламък, и при това с опашка, изхвръкна от плътника, метна се като мълния между конете. А да знаете само конете колко не се страхуват от лисица!…

Гръм и мълния проблесна в конските им сърца. Те се свиха като пружини и рипнаха като лъвове. Препускаха през Мечилъг, през храсти и шубраци, докато излязат на пътя. После — право към село. Не беше бяг, а сякаш два великана бяха развели огнени гриви, а след копитата им се извиваха вихрушки и облаци от прах.

— Скоро ще завали! — викаха селяните, които гледаха отдалеч. — Облак се вдига над нивите.

— Може и град да бие! — тюхкаха се други.

Някои казваха, че вече им мирише на колендро. И добавяха с въздишка:

— Пустият му град, сигурно е бил като кокоши яйца! Чии ли ниви е направил на лютика?

— Кокоши, кокоши… — пригласяха трети и изведнъж взеха да викат:

— У-бре!

— Ду-бре!

— Бре, бре, брей!

— Хей!

Доандеренската лисица се носеше по пътя като светкавица, а на стотина метра след нея два изплашени коня препускаха като полудели, развели гриви и диви от страх. Каруцарят лежеше върху потоницата в несвяст. И подскачаше като любеница.

Лисицата се изхитри. Сви от пътя и се шмугна в близкия кукуруз. Но конете не са лисици. Когато се уплашат, и то от лисица, нищо не виждат. Летяха по пътя към селото, стрелнаха се край първите къщи.

Баби запищяха и започнаха да викат внуците си. Кокошки се разхвърчаха из прахоляка. Прасета изгрухтяха.

— У-бре!

— Ду-бре!

— Бре, бре, брей! — чуваше се от плетищата.

— Няма ли кой да спре тия атове! — извикаха почти в един глас Туртака и Кривака и се скриха зад един дуд. Знаеха едно — когато се подплашат коне, да не си им насреща! Ще те смачкат като гъсеница.

— Помощ! Помощ! — осмелиха се някои хора.

Тоя глас долетя и до Шегобишко и той литна към поляната. В далечината, откъм горния край на селото, се чу тропот.

— Помощ! Помощ! — идеше гласът оттам.

Облакът от прах и трополенето на колелетата го накараха веднага да разбере — някой е подплашил конете. Вгледа се нататък. Изтръпна.

Бяха Норка и Ружка.

Попарко и Чуруличка се върнаха край вратницата. Шегобишко остана на пътя. Свали ризата си. Вдигна я над главата си. И я размаха:

— Стой! Стой! Тппрруу… Стой!

Знаеше от дядо си: когато се подплаши кон — можеш да го спреш само… ако застанеш пред него.

— Шегобишко, бягай! — извика Попарко.

— Шегобишко… — чу се гласът на Чуруличка.

А той стоеше като камък на пътя и викаше с все сила:

— Стой! Стой!

Конете приближаваха неудържимо. Двете ритли на каруцата се бяха разхвърчали някъде по пътя. Останал бе само окът и потоницата и върху нея, ни жив, ни умрял, един черен човек, изгубил ума и дума.

Още малко — и Норка и Ружка бяха близо. Препускаха като слепи. Не чуваха и вика му: „Стой! Стой!“ А. край вратницата стояха с примрели сърца Попарко и Чуруличка. Тя закри очите си с шепи — да не гледа.

Шегобишко изчака още миг. Каза за последен път „Стой!“, отстъпи две крачки встрани… и се хвърли върху гърба на Норка. Хвана се за юздите, измъкна ги от краката й, потупа я по гривата.

Жени от близките къщи се завайкаха:

— Боже, майчице Богородице, загина това момче!

— Не момче, а гръм и мълния!

— Пешкин момче…

— Шегобишко! Шегобишко…

Усетила човек на гърба си, Норка намали своя бяг. И Ружка почувствува, че позната ръка я гали по гривата. Сепнаха се като от сън, забиха копита в земята и след двадесетина метра завиха към близкия плет.

Насъбраха се хора. Стара жена донесе котел с вода. Карамел Му заля Пано. Той скочи като опарен. Беше си глътнал езика и гледаше втрещен. Срещна очите на дядо Тошо.

— Избяга! — едва успя да каже и отново изпадна в несвяст.

Шегобишко и дядо Тошо, Попарко и Чуруличка разбраха, че става дума за доандеренската лисица.

Децата се върнаха към поляната. Попарко и Чуруличка гледаха с грейнали очи своя приятел. А той мълчеше. Дори въздъхна веднъж.

— Какво ти е, Шегобишко — не се стърпя Чуруличка, — да не би да си се ударил.

Огледа го. Нямаше синини. Нито беше с ожулени колене.

— Тъжно ми е — отвърна той и отново въздъхна. — Малко ми е тъжно. Иначе нищо ми няма.

— За какво ти е тъжно? — попита тя.

— Ей тъй… малко ми е мъчно за опашката… бях ти я обещал.

Тя не можа да се сети.

— Какво си ми обещал?

— Да ти я подаря на рождения ден… Хубаво шалче щеше да имаш! От лисича опашка.

— Доандеренска! — допълни Попарко.