Йордан Милев
Шегобишко (18)

Чудният сън

Индийският йога отново изсвири като синигерче.

Отвърна му колибарче.

Беше напуснало колибката си в близкия храст, мигаше към звездите, не можеше да се начуди: „На синигерова ли сватба ме викат, или молят за помощ. Ако те гонят, приятелю, в колибата ми ще се намери място и за теб!“

Гората мълчеше. Колибарчето се шмугна под храста и взе да подрежда сламките на леглото. Ужасно му се спеше.

За трети път долетя синигеров глас.

Шегобишко, Чуруличка и Попарко се държаха за ръце. Дядо Тошо ги заметна с опанджак. Захлади се в шумака. Туктам клечеше пред тях, махаше с опашка, идеше му да кихне, та перушини да се разхвърчат. Така му миришеше на колибарче, че ако скочеше в близкия храст, само на колибарче щеше да стане. Беше възпитано куче. Никога не правеше нещо, без да му разрешат.

Друг синигер се обади в шумака. Гласът му звучеше малко по-другояче: приличаше на червен синигер, който живее в скалите около Змейовата пещера.

Индийският йога се върна при групата. Каза: „Тука са“ — и я поведе по посока на гласа.

На малка поляна, изправени до ясеново дърво, стояха трима мъже. Тъмни и дълги като стебла, с винтяги, с пушки в ръцете, небръснати и с дълги коси. Изглеждаха страшни и непознати, но гласовете им бяха меки и топли — Чуруличка ги чу, когато индийският йога започна да си шепне с тях. И звездна светлина извираше от очите им.

— Какви са те — обърна се тя към дядо Тошо, защо брадите им са толкова големи?

Дядо Тошо я взе в скута си. Загърна я да не настине. И рече:

— Ще разбереш, дъще. Крият се, затова нямат време да се обръснат. Не искат да станат орли.

— А как се казват?

— Шумкари! — прошепна Шегобишко, който вече знаеше тая дума.

— Партизани! — поправи го дядо му.

— Значи няма да ми викат шумкар, а партизанин! — зарадва се Шегобишко.

Знаеше, че от тая нощ ще остане при партизаните. Ще идва понякога през нощта в селото, ще им взема цигари, ще налива вода от кладенчето под стария дъб, а пътят за бостана е вече ясен.

Още в пещерата индийският йога му каза:

— Няма да те пусна вече, Шегобишко, ще отидем заедно при шумкарите.

— Докога? — попита тогава.

— До Деня на свободата! — отвърна индийският йога и повече нищо не си казаха: един бухал толкова страшно започна да буха от дъното на пещерата, че Шегобишко се сви: така бухат бухалите, когато наблизо видят смок.

— А ние ще останем ли при партизаните? — попита отново Чуруличка. — С Попарко?

— Няма, дъще, ще се тревожат вашите. И аз ще се върна в село. Можем да помагаме и оттам.

Туктам изръмжа. Един таралеж така се търкаляше по пътеката, че тримата непознати мъже хванаха пушките. Търкулна се още един. И трети.

— Мач под звездите, с три топки! — каза дядо Тошо.

На децата не им беше до смях. Сърцата им пърхаха, пърхаха. Шумка да трепнеше, те се сепваха като зайчета и се гушеха ту към дядо Тошо, ту към Дръндаря, ту индийският йога ги прегръщаше и целуваше. Когато притиснеше Шегобишко, задържаше го по-дълго и шепнеше: „Вече ще бъдем заедно! Смело, Шегобишко, не се бой. Не е страшно, когато имаш приятели!“

— При това умни!

— Защо?

— Защото с умен човек можеш винаги да се разбереш, лошо е, ако срещнеш шашкънин.

— Кой те е учил на такива неща?

— Дядо!

Шепотът в шумака стихна. Чу се гугукане — меко и гълъбово. Повтори се още един път и още. Обади се улулица, отвърнаха й ваклушки — с вакли и топли гласове. Гъсталакът се изпълни с викове на птици, пееха и подсвиркваха, крещяха и лудуваха като деца, захласнати от игра в Гереня.

Пристъпи най-високият от тримата непознати мъже.

— Я да видя какви гости са ни дошли — рече той и загреба в прегръдка Чуруличка и Попарко. — Брей, че големи, не може човек да ги прегърне наведнъж. Сигурно много попара ядете?

— Да! — потвърди Попарко и усети, че сърцето му започна да се отпуска.

— А страх ли ви е от мен?

— Не! — отговори бързо момчето. — Татко спомена, че веднъж ви е мярнал в шумака и дори ви е познал, но не ми съобщи как се казвате.

— Ш-шшт! На никого нито дума, както е казал баща ти.

— Той не ми каза, а разказваше на мама, но аз чух — те си мислеха, че съм заспал.

— Гладен си бил сигурно, затова! Иначе всички деца заспиват рано.

— Мислех си дълго за Шегобишко. Напълни джобовете си с гръмотевици и светкавици. Цяла нощ ми святкаха и гърмяха в главата.

— А, добре, добре — каза непознатият мъж и прихлупи каскета си, — виждам, че ще станеш мечтател.

При Чуруличка дойдоха другите двама непознати мъже. Постлаха й полушуба да седне, загърнаха я с фланела да не се простуди. Единият я целуна по едната лилава панделка, а другият — по другата.

— И аз имам такова момиче — каза първият, — само че тя носи сини панделки и е с лунички по лицето…

Не довърши. Гласът му пресекна, изви се настрана, закашля се, извади кърпа.

— А моето момиче — рече вторият — още играе с кукли.

— И аз имам кукла — похвали се Чуруличка, — за Великден майка ми я уши от парцали. Една такава хубава, хубава — и с две лилави панделки. Като я гледам, Чуруличке — казва мама, — одрала ти е кожата. Досущ на тебе прилича.

Двамата мъже мълчаха.

Първият се обади:

— А ти каква искаш да станеш, когато дойде…

— Денят на свободата — подсказа Шегобишко.

— Денят на голямата радост!

Чуруличка помисли. Стесняваше се от непознатите хора, страхуваше се от тъмнината, плашеше я гласът на далечен бухал. „Сигурно е видял смок.“ Искаше й се да разкаже каква й лежеше в сърцето.

— Искам да рисувам! — каза тя, когато всички се бяха умълчали и гледаха звездите.

— Така ли! — учуди се първият мъж. — Какво искаш да рисуваш?

— Картини! Картини! — повтори Чуруличка — Много ми харесват картините… Когато рисувам, имам особено чувство. Вглеждам се в четката, която непрекъснато отива от единия край на листа до другия. Тя рисува живота в горите, в полята, в градовете и живота през турско робство.

— Браво! — похвали я вторият мъж и повдигна каскета си. Звездите осветиха високото му ясно чело. — Браво, това се казва художник!

След това я попита:

— А ти обичаш ли да разглеждаш картини?

— Много — отвърна тя, — не мога да отлепя очи, ако ми харесат.

— А какво ти харесва в тях?

Чуруличка каза:

— Ето вглеждам се в голяма картина… Изведнъж тя оживява. Човекът започва да ходи, птичките весело прелитат от клон на клон, ручейчетата и поточетата скачат по зелените тревички, дръвчетата все повече и все повече се раззеленяват. И животът става весел.

На Шегобишко му идваше да каже: „Шегобишко, Шегобишкоо… Сериозно нещо е животът, Шегобишко. Ти нищо не знаеш.“

Замълча. Искаше да слуша Чуруличка. За първи път чуваше такива неща от нея. Когато ходеха на училище, тя наистина рисуваше най-добре и нейните рисунки стояха по цели месеци върху стената на класната стая.

Първият чичко попита:

— И представяш ли си как един ден… ето, вече си голяма и си станала художничка! И какво?

Тя не дочака да й обясняват повече.

— Представям си — отговори спокойно — как ще седя на стола и с много разноцветни бои ще рисувам изгледи, партизаните в сражение с полицаите и други живописни картини…

Обади се Стария Гургул. Изгугука нещо и Гургулицата. Дали бяха чули всичко това, или си мислеха за своите деца — какво ще стане от тях и къде ще свият гнезда.

— Гу-гуу-гу, гу-гуу-гу — носеше се от далечината глас на гургуле, после друг.

— Среднощ е — каза Стария Гургул, — а те още отсега мислят за ядене.

— Гладни са! — обади се Гургулицата и разпери криле.

— Къде да им диря трохи в тая тъмница? Нищо не виждам из кореняка. Остарях.

Литнаха и двамата и се понесоха към стария дъб. Единият рог на луната беше легнал в гнездото, а другият се търкаляше по Млечния път. Приличаше им на кукурузено зърно, изпаднало в дълбоката бразда на небето.

 

 

… Баба Кута и дядо Тошо седяха на прага пред къщата. Отдавна се беше съмнало. Из селото мучеха крави. Скрибуцаха коли.

Кокорбашко скачаше по бунището и водеше лют бой с комшийското куче — малко пале, което искаше да си играе с пиленцата на пъстроперата квачка.

„Къш оттук, къш оттук! — къшкаше Кокорбашко. — Къде се е видяло куче да си играе с пилета. Равен с равен трябва да се бори!“ — закорбачи той.

Двамата мълчаха. Разговорът им не вървеше. По едно време той стана, накоси люцерна на конете, сгълча прасето да не грухти за щяло и нещяло, скара се и на Кокорбашко да не се занимава повече с това пале и се върна пак пред прага.

Седна до баба Кута. Липсваше им Шегобишко. Добре, че се сети за нещо, бръкна в джоба на елечето си. И плесна с ръце:

— Щях да забравя, мечка му стара! Нашият внук стихотворение написал за мен, ама аз — нали цяла нощ се лумбуросвах из тая тъмница — съвсем забравих за него.

— Къде е? — попита тя.

— Ето го… В пещерата го написал.

Тя разгърна листчето с трепереща ръка, сложи очилата си и започна да чете и препрочита:

„На дядо, най-добрият от всички!“

Обърна от другата страна. Позна почерка на Шегобишко. Зачете, сричайки полугласно. Дядо Тошо слушаше:

Знам: понякога съм лошо,

буйно, палаво момче…

Но за всичко дядо Тошо,

здраве да е, ще рече.

 

Пакост ли направя в къщи —

срещам две добри очи.

И не виждам да се мръщи,

недочувам да гълчи.

 

А с едно сърце голямо

ей така ми казва той:

— Всичко туй ще мине, само

здраве да е, сине мой!

Дядо Тошо мълчеше.

— Маминото внуче — рече баба Кута и свали очилата, — гургул да го пази, синигер да му пее, шумакът да го закриля. Нинашка куршум…

Недоизрече. Хлопна вратницата. До тях дотичаха Попарко и Чуруличка. И двамата сънени, рошави, прекрасни. Бяха възбудени и оживени. Май спореха за нещо.

— Дядо, можем ли да попитаме? — продума Попарко.

— Какво, чедо?

— Сънувах чуден сън…

— И аз го сънувах — обади се Чуруличка. — Чуден дядо, но същия като на Попарко.

— Разказах й какво съм сънувал, тя подскочи и изчурулика: „И аз същото нещо видях тая нощ“.

— Дядо — каза Чуруличка, — могат ли хората да сънуват едни и същи сънища?

— Могат, чедо, могат… Ето вече толкова години все еднакви сънища сънуваме с баба ви Кута. И на оня свят ще бъде така.

Попарко и Чуруличка не разбраха за какво става дума.