Йордан Милев
Шегобишко (14)

В Змейовата пещера

Щом напусна гнездото на Стария Гургул, Шегобишко направи няколко кръга около шумака, прескочи до Криволичи и пак се върна насам. Стори му се, че тежка сянка лежи над къра. Не беше сянка на облак или дърво.

Беше сянката на Орела.

Сви се сърцето на Шегобишко. Втора нощ беше далеч от къщи. Поне Туктам да бе с него, две думи да му довери. Да го прати с вест при дядо Тошо и баба Кута. Колко ли се тревожеха за него!

Ами сега накъде да върви?

Сянката ставаше все по-голяма, приближаваше, ето — след малко щеше да дойде над шумака, щеше да го открие Орела и тогава…

Спусна се по доандеренската урва. След малко се намери в Змейовата пещера.

Сянката прелетя по-нататък. Не се върна. Шегобишко пое дъх — не са го забелязали!

Змейовата пещера бе стара като земята наоколо… Лятно време пастирите пладнуваха с овцете в нея, а през зимата вълци се свираха на топло. Къде свършваше и колко беше дълбока, никой не знаеше. Някаква тайна криеше тая тъмница и на никого не искаше да я повери.

Шегобишко се свиваше от страх. Много неща препати, но сега беше настанал най-страшният час от живота му.

Да върви навътре — не знаеше в какви бездни ще се пребие, да излезе навън — един орел го беше нарочил и нямаше да го остави, докато не стане орле.

Притвори очи. Унесе се. Сгуши се край грамадна скала. В далечината пред него проблясваха светлините на входа.

Къде ли бяха сега Попарко и Чуруличка? Ако бяха тримата, нямаше толкова да го е страх. И несгодите щяха да понесат по-лесно!

Както си мислеше, така се унесе в сън.

Стори му се, че чува конски тропот. Не знаеше сън ли беше, или наяве. Чу цвилене. Не беше от Норка и Ружка.

Откъм входа долетя глас, мощен и страшен:

— От това място се вижда целият кър. Претърсихме клон след клон из шумака. Само тук се е скрил Шегобишко, в тая пещера на змейове и змеици!

Позна го: беше гласът на Туртака.

— Не може да бъде — отвърна Кривака, — конете си изпотрошиха краката да се катерят по урвата. Кое момче ще има смелост да се завре в тъмницата? Ти си голям шашкънин. Не виждаш ли, че паяк е замрежил входа. Виждам прилеп на грамадната скала отсреща. Да беше минал Шегобишко оттука, той щеше да изхвръкне и да се лепне на друга скала. Не е ли по-добре да побързаме докато не ни е налапал някой змей. Казвах ти да си седим в къщи, а не да се щураме като щурави посред нощ. И да се лумбуросваме като таласъми.

Конете изтрополяха надолу. Тишината легна отново — нощна и трепетна. Стана още по-тъмно и непрогледно. Сова пищеше, виеше чакал.

Кой можеше да подаде ръка на Шегобишко! Добре, че задряма пак и не чуваше тия страхотии, които всяка нощ стават в Змейовата пещера.

Дойде петляно време. Най-ранобудният петел се обади в селото:

— Ставайте, хей… — и по-нататък не се чу какво иска да каже.

Камък се търкулна пред пещерата. Някой пристъпваше и пръхтеше като слон. До него — човек. А върху слона — зеблен чувал.

Шегобишко разтърка очи. Пещерата да беше се разтворила, нямаше да повярва на това.

Затаи дъх. Нощта му се стори пълна със стражари, коне, слонове и един индийски йога. И още — със змейове и зли духове.

Тоя, който водеше слона, огледа входа. Пристъпи две-три крачки навътре. Изписука прилеп. Човекът бързо се върна обратно.

Пано циганинът извика с треперещ глас:

— Има ли някой тук?

— О, душо циганска! — Сякаш издън Змейовата пещера се обади Змея: — Имаа!

— Имаа… имаа… — повтори ехото.

Ами сега? Да остави ли слона и индийския йога и да му удари незапомнена кушия през шумака? Ами жълтиците, които чуваше да подрънкват в торбата!

Мисълта за жълтиците надделя над страха.

— Кой си ти?

— Този, който много пъти си срещал край Криволичи.

— Зъл дух ли си, или добър?

— Добър! — отвърна гласът издън пещерата.

— Добър… добър… — повтори ехото.

Един прилеп изхвръкна и закачи с крило шапката на циганина. Тя тупна на земята и подплаши друг прилеп. Пано рипна като ожилен.

— Господарю на добрите духове — започна да се моли той, сякаш клещи стискаха гърлото му, — господарю на господарите! Царю на царете! Бащице! Изгони всички змейове и змеици от пещерата. Дай на новодошлите същите права и богатства, каквито имаш ти, и най-вече — да не ги е страх да влязат в твоята пещера. Душите им вземи, урочасай ги, вампирясай ги, но им позволи да отпочинат поне един ден в твоя дворец на нощта!

— Дворец на нощта… дворец на нощта… — продължи да повтаря ехото.

— Влизайте по-бързо, откога ви чакам — каза духът, — не съм закусвал от вчера сутринта. Как се предпочитате — печени или сурови?

Пано се шашардиса. Долови в гласа на духа, че е виновен за нещо. Упрекват го. И му предлагат сам да реши циганската си съдба.

Престраши се да попита, преди да го набият на кол и да го опекат. Изрева:

— Господарю на добрите духове! Бащице! Има ли някой обитател на твоето пещерно царство, когото да съм обидил с нещо? Има ли човек на тая земя, пред когото да съм виновен?

— Виновен… виновен… — чу се в дъното на пещерата.

— Има, Конекрадецо!

Пано подскочи като попарен. Без малко да му се пукне сърцето.

— Има конекрадецо… има конекрадецо!

— С какви недостойни постъпки съм наранил светлата ти душа?

— Преди време открадна два коня!

— Как се казват тия два коня?

— Норка и Ружка!

Тръпки полазиха по гърба на Пано. „Нищо не може да се скрие на тоя свят!“ — трепереше той.

Гласът отвътре изгърмя:

— А тая нощ задигна индийския йога заедно с индийския слон. И стана слонокрадец!

Ехото се обади три пъти:

— Слонокрадец… слонокрадец… слонокрадец!

— Какво да правя? — попита слонокрадецът.

— Дори циганин трябва да се черви от срам, когато върши нещо лошо!

— По-добре да се червя в тъмното пред пещерата, отколкото утре на слънце! — проточи с пресипнал глас Пано и презглава хукна да бяга. Накъдето му видят очите и го носят краката.

Тича, пада, става. По едно време се блъсна в Стария дъб. И тупна на земята като желъд. Без малко да събори гнездото на Стария Гургул, Гургулицата и техните гургулета.

— Какво е това? — събуди се Гургулицата.

— Навярно вихрушка се усука в дъба — каза Стария Гургул, който се беше разсънил, — но не виждам вихрушка наблизо.

— Гу-гуу-гу, гу-гуу-гу! — размърдаха се гургулетата.

— Спете — сгълча ги баща им, — стига с това гу-гуу-гу. Къде още по тъмно да търся тези трохи! И мушиците не летят по това време.

— Лисугерът ще да е! — помисли Гургулицата. — Опитал се е с един удар на опашката да отсече дъба. Я виж какво става долу.

— Какво да видя?

— Дали няма да замахне втори път! Да почака поне да му изпеем една песен. Откакто легнах да мътя, не съм пяла.

Стария Гургул разпери криле. Взе да пикира около дъба. Развиделяваше се. От сутрешния сумрак израстваше шумакът. Тънка мъгла се стелеше над Криволичи. Лаеше куче и тичаше из Гереня. Търсеше някого.

Стария Гургул се спусна до кладенчето. Пи вода да му мине страхът. Тръгна напред. Спъваше се в нападалите желъди и се клатеше като пате.

Подхвръкна от страх. Край тъмния дънер лежеше човек. Едва успя да го познае. Пано циганинът беше в несвяст…

— Сегобиско… Сегобиско… хо, хо, хо — викаше слонът и се заливаше от смях.

— Аз съм, приятелю мой! — обади се Шегобишко и излезе иззад грамадната скала.

Тръгна да го посрещне.

И да не беше се обадил, слонът веднага го позна. По гласа. Всички слонове имат невероятен слух. И виждат дори в тъмното. От сто метра могат да познаят колко е часът на ръчен часовник. Шегобишко ги знаеше тия работи.

— Сегобиско, Сегобиско — продължаваше слонът, — страсен си, Сегобиско!

— Когато човек живее в пещера, не може да бъде друг! — отвърна момчето и го погали по челото. И слонът го прегърна с хобота.

Не беше прегръдка, ами чудесия. Сякаш всичките гургули на шумака го галеха с крилете си.

Индийският йога скочи на крака. Скъта зебления чувал.

— Да си жив и здрав, Шегобишко — рече той. — Юнак си ти!

Йогата го прегърна, както може да прегръща само един индийски йога. На Шегобишко се стори, че плаче, когато чу: „Браво, момчето ми, браво! Не се предавай пред нищо! От никого не се плаши! Повече на никого няма да те дам…“

Шегобишко стоеше и не смееше да шавне. Топлината, която се преливаше от ръката на индийския йога, му беше много позната…

— Кой е? — попита Гургулицата, когато Стария Гургул се върна в гнездото. — Лисугерът ли?

Стария Гургул изгугука всичко, каквото видя и чу. И тя му отвърна нещо. Двамата започнаха дълго да си гугукат. Като гургули.

— Пак е откраднал нещо — рече Гургулицата, — когато открадне нещо и го хванат, изпада в несвяст.