Йордан Милев
Шегобишко (10)

Шегобишко убива на място попишкия змей

— Подръж за малко Щуравия Гъсок — обърна се Шегобишко към Попарко. — Я, Чуруличке, я ми подай торбичката.

Извади оттам лозарските ножици. Хвана за крилете Щуравия Гъсок. И — хрт, хррт — отряза ги за едното чудо.

Щуравия Гъсок изрева като щурав. Не че го болеше много. Беше му страшно да слуша това хрт, хррт… Перушината му се преобърна като индийския йога.

— За какво ти са тия гъши криле? — попита го индийският йога. — Попишкия змей ли ще плашиш с тях?

— Попиския, попиския… — обади се и слонът.

— Не ми трябват двете гъши криле — рече спокойно Шегобишко и изтри с ръка потта от челото си. Беше се изморил от работа. — Щуравия Гъсок е нужен на бибетата си. А за да стои при тях, човек трябва да му отреже крилете.

— Умно момче — похвали го индийският йога. — Само такъв човек може да убие попишкия змей.

— Умно момсе — повтори и слонът, — умни работи прикасва.

— Как се казваш, момче? — попита го индийският йога.

— Как се касваш?

— Шегобишко. Викат ми Шегобишко.

— Много весело име — каза индийският йога.

— Сегобиско, Сегобиско — тресеше се от смях индийският слон. Краката му затъваха на брега.

— Виждаш ли — обърна се към него Шегобишко, — когато търгуваш със слонова кост, накрая оставаш без зъби.

— Умно момсе, умно момсе — смееше се слонът, а след това със сълзи на очи разказа на трите деца и на Щуравия Гъсок, който мигаше наблизо без криле, че от дълго пътуване е останал без подметки. И че единственото богатство, което му останало и с което можел да преживее „по широкия свят“, било слоновата кост… Затова я продавал.

— Аз да съм — отговори му Шегобишко, — няма да я продавам. Не се заменя щрък за гъска!

Чу се гъше крякане. Всички се обърнаха нататък. Попарко беше хванал Щуравия Гъсок под мишница и го отнасяше при бибетата.

Шегобишко му заръча:

— Донеси манарата и турската сабя, с която баба Кута реже сапун.

В това село на брадвата казват манара.

Едва Попарко се беше отдалечил на двайсетина крачки, когато Шегобишко отново му викна:

— Вземи и дудука… Откъде да го знам тоя попишки змей дали няма да поиска, преди да умре, да чуе песен на дудук. Последните желания на змейовете са страшни. И кучето доведи.

Когато се обърна, видя, че Туктам вече махаше опашка зад него: „Тук съм, там съм, където ме не сееш, там никна!“

— Умно кусе! — забеляза слонът.

Шегобишко каза:

— Виждаш ли колко е трудно без зъби.

— Нисто, нисто, Сегобиско… не се тревоси… бяха млецни…

— Други ще му порастат — не се стърпя индийският йога. Не стига, дето висеше нагоре с краката, ами и това съскане му играеше по нервите. — Те бяха млечни — повтори той, — други ще му порастат.

— А на мен можеш ли да продадеш? — Шегобишко се обърна към слона. — Но много, много мъничко!

Показа показалеца си.

— Ето толкова — уточни той, — или още по-малко.

— Какво се правис с нея?

— Губерка за дядо Тошо!

— Добро момсе, умно момсе — рече слонът, — стом е са тебе — мосе, мосе!

 

 

… Баба Кута влезе в стаята и натроши кукуруз за гъските. Сложи няколко какалашки в печката, забърка трици за прасето.

Дядо Тошо слушаше цар Пишман. След като видя Щуравия Гъсок в гъшарника, той се върна в стаята, завъртя копчето, послуша малко и рече:

— Тоя път Пишман май не кряка… Абе прав бях аз… Мислех, че се е заплел в някоя радиовълна тоя Щурав Гъсок — и така излезе!

Страшен рев се чу от кухнята. Оттам изхвръкна баба Кута с лист от тетрадка в ръце. Очилата й литнаха като лястовичка. Тя се спъна на прага, тупна с цял ръст на земята, взе да рита, да маха с ръце и да вика:

— Иш, натам, иш, насам…

— Полудя! — сепна се дядо Тошо. Тръгна към нея: — Колко пъти й казвах, че ще се побърка с нейните баяния и врачувания, и разните вампирски фантасмагории, ама жена — разбира ли!

Затича се — това „иш-иш-иш…“ продължи повече от всеки друг път.

След малко баба Кута се поизправи, разпери ръце: поогледа се като втрещена, после взе да скубе коси и да плаче:

— Олеле, на маамаа сира… че… тоо. Олеле, на мамаааа отмммянатаа… Вампир не го отвлечее, плътеник не го умммоории, ами змей ще го, ма-маа, по… губии. Иш… Ишшш.

Дядо Тошо стоеше облещен. По едно време съгледа бележката, която лежеше като гъше перо на земята, наведе се и я взе.

Беше по пладне, та трябваше да направи сянка. Вдигна длан над очите си.

Започна да чете:

Бабо Куто и дядо Тошо,

Утиваме да убиваме попишкия Змеи. Йогата виси нагор с крачолите. (Като паек). Ако не се върнем — збогом. Вие сте най-добрите баба и дядо на Земята. И на оня свят. И попарата при вас е най-слатка.

Загинали сме като юнаци пред Змея.

Попарко

— Бре, мечка му стара — започна да се вайка дядо Тошо, — чувах за тоя попишки змей, но все мислех, че това е измишльотина.

— Олелее, Тошоо, отиде ни… о, си… ра… че… то на мамаа — нареждаше баба Кута.

— Ставай, Куто, ставай!

— Как да станаа, за кого да станаа! — нареждаше тя.

— Може пък нищо да не се случи — утешаваше я той.

— Как няма да се случи — изтри сълзите си тя и рипна като момиченце, — змия да беше — нищо, не го е страх внука от змии. Мигар не четеш какво пише? — и тя издърпа листа от ръката му. — Чети… змей. И то попишки!

Влезе вътре и докато запали кандилото, дълго нарежда:

Бай, бабо, бабули,

да му свариш мамули…

… Децата пътуваха към село Попица. По Криволичи, по Криволичи, покрай града — и оттам, право в Попица.

Попишкият змей се беше прочул в околността като чудо невиждано. Свирел като смок и бълвал огън като светкавица. Бозал от овца, а други разказваха как са го видели, че язди магаре. Няколко бабички бяха припаднали, две деца дигнаха четиридесет и три градуса температура. Доктор Чудо обяснил, че това не е възможно — човек не може да вдигне такава висока температура, отсякъл той.

Говореха още, че теле се родило с три глави. Пръч минал през една требенина и я обръстил до корен. А в кръчмата Карамел Му разказваше, че това не бил никакъв пръч, ами попишкият змей, който днес можел да се преправи на пръч, а утре — на индийски слон. Така е, така е, подкрепи го Кривака. И показа сплесканата си като кривак пушка. Когато слязъл да пие вода от стубленското кладенче и оставил пушката си на пътя, някакъв слон минал тъдява, стъпил върху нея и от нея вече не ставало пушка, а овчарски кривак.

И други страхотии се носеха по тая земя, но докато се разказваха, едно славно слоношествие се насочваше към село Попица.

Най-напред ситнеше Туктам. Похвали се, че познавал тия криволишки пътеки и той щял да ги води. Съгласиха се.

След него тежко пристъпяше слонът — еднозъб, понесъл на гръб Попарко, Ацилар и едно мушитрънче. Мушитрънчето се беше скрило зад ухото му. Когато го забеляза, Попарко извика:

— Хей, я да се махаш оттам! Възпитаният човек не пътува гратис. Това не е трън, а ухо на слон. И то индийски.

Мушитрънчето отлетя да търси трън.

В ръцете си държаха манарата и турската сабя, с която баба Кута сечеше сапун. Може би затова страшно им миришеше на сода.

Индийският йога риташе нагоре с крака и все така висеше във въздуха като паяк. Да се чудиш и маеш как може да виси така човек. Много фокуси знаеше той, можеше да сложи единия си крак на врата, а другия в джоба, да гълта жаби и да плюе гущери, но това, което направи с него попишкият змей, не беше по силите му — никаква магия не можеше да го преобърне надолу с краката.

Последен вървеше Шегобишко. Знаеше — когато потрябва, ще стане пръв!

Никак не се страхуваше. Само не можеше да разбере защо тоя човек — йогата — се беше изсушил и изглеждаше плосък като пъдпъдурка.

Минаха покрай града. Огромни шатри блестяха под слънцето. Имаше панаир. Въртяха се колела, чуваха се изстрели, продаваше се червено на клечка. Един продавач викаше, та се чуваше чак край реката: „Карамел му… карамел му.“

Не им беше сега до панаир. Чуруличка примираше зад Попарко. Как й се искаше да скочи, да рипне към шарените шатри и куполи — няколко пъти е идвала на панаира, — но как да остави приятелите си. Още повече, когато са тръгнали да убиват попишкия змей.

Помисли това и още повече се сви зад Попарко.

— Знаеш ли как се убива змей? — обърна се Шегобишко към слона, като се изравни с него.

Наближаваха Попица.

— Убивал ли си такъв?

— Снам, снам, Сегобиско… Не съм убивал, ами съм ги тъпкал като гъсеници… Смейовете му със смейове!

Влязоха в Попица. Попитаха първия срещнат:

— Къде е тоя попишки змей!

— Към горния край!

Вървяха, вървяха, вървяха.

Попитаха пак:

— Къде е тоя попишки змей!

— Към долния край!

Вървяха, вървяха, вървяха.

В селото нямаше никой. Всичко се бе изпокрило из къра — спяха по круши и по брястове, свиваха се по мази и тавани. Само черни котки се разхождаха като вампири и таласъми, без страх от попишкия змей.

Стигнаха до къщата, където им казаха, че се крие попишкият змей.

— Страх ме е! — изчурулика Чуруличка.

— Олеле, Вишну, Брахма и Шива — извика индийският йога и започна да се моли на индийските богове.

Пръв влезе Шегобишко. В едната си ръка държеше манарата, а в другата турската сабя, с която баба му сечеше сапун.

„На сапун ще го направя!“ — помисли Шегобишко. И реши: с десет глави да бъде, ще сече. И нито крачка назад. А две напред!

Нещо започна да свири в стената. Една старица излетя от къщата и завика:

— Появи се, засвири… олеле, боже… змей свири на стена!

Слонът се стъписа. Индийският йога се преметна презглава. И пак остана с краката нагоре. А Попарко и Чуруличка се покатериха върху слона. Толкова далеч им се виждаше земята, че ако решеха да скочат, щяха да станат на пихтия.

Изкудкудякаха кокошки. Кучета завиха. Взеха да мучат крави. Стана толкова страшно, че Шегобишко също потрепера като крушево листо.

Чуруличка се обади с примряло от страх сърце:

— Шегобишко, махни му с двете гъши криле!

Той я погледна учуден.

Тя обясни:

— Чувала съм от баба, че змеят от нищо не се страхува — само от гъши криле. Мисли ги за светкавици!

Шегобишко опипа джобовете си. Всичко беше в ред. Не само светкавици, ами и гръмотевици спяха там. Почувствува, че му растат криле. Но не гъши.

Не обърна внимание на приказките на Чуруличка. „Приказки е чела или е слушала“ — рече си той.

Стената пак засвири. Дълго, пронизително сякаш някой дереше жив вол. Пищеше, та цепеше въздуха.

Ами сега какво да прави! Накъде да удря с манарата! Какво да сече със сабята?

Старицата бягаше из двора и викаше:

— Огън излиза от устата му, седем пусти глави е подврял под тая пуста стена.

Шегобишко се реши — и влезе. Пък каквото сабя покаже. И манарата.

О, Чуруличка затвори очи, да не гледа. Щеше ли да излезе жив оттам?

— Шегобишко, сбогом! — крещеше Попарко и трепереше.

— Сегобиско, Сегобиско — клатеше глава слонът.

Индийският йога висеше нагоре с краката — ни жив, ни умрял.

Ами сега — какво щеше да стане!

 

 

… По селския път за село Попица препускаше каруца. Два коня летяха, сякаш бяха с криле. Дядо Тошо размахваше камшика и викаше с цяло гърло:

— Дий, Норке, дий, Ружке…

— О, загива милото внуче… сирачето ми! — пригласяше баба Кута.

В каруцата върху потоницата беше седнал и Карамел Му като представител на властта. От време на време подвикваше за кураж:

— От години го дебна змея, за него ми тегне тоя кривак — и той стискаше по-здраво пушката, — но тоя път няма да ми убегне!

— Дий, Норке, дий, Ружке… — плющеше камшикът.

Пристигнаха точно навреме. Пръв ги забеляза Туктам. Замаха с опашка към тях: „Не съм суеверен, но щом нещо свири и бълва огън, на змей ми мирише. Това ще е най-страшният змей на змейовете!“

Реши се и влезе след Шегобишко. Какво му струваше да жертвува един кучешки живот!

Нещо светна. Чу се пукот. Замириса на изгоряло.

— Опече го пустият змей! — изпищя баба Кута.

После настана тишина. Страшна и неподвижна. Даже индийският йога се закова във въздуха, навирил крака към небето.

… На вратата — жив и здрав, — само с една отвертка в ръка се показа Шегобишко. След него подскачаше кучето. Направи две крачки. Застана пред прага. Продума:

— Убих го на място!

Даже слонът въздъхна.

Шегобишко продължи:

— Беше с осем лампи, седем ключа, три полилея и едно… късо съединение. Свиреше като змей.