Йордан Милев
Шегобишко (17)

Индийският йога свири като синигерче

— Отърваха се и тоя път — рече Стария Гургул и разпери широко криле.

— Отърваха ли се? — попита Гургулицата.

— Спасиха се! — отвърна той.

Макар че в повечето случаи разбираше за какво става дума, тя питаше по няколко пъти за едни и същи неща. Обичаше да й гука. Гълъбовият му глас галеше перата й. Тя тръсваше глава и мънистата от синкавия гердан около гушата подскачаха като пухчета и пак лягаха там, за да я направят най-красивата гълъбица.

Кръжаха над шумака. Връщаха се от дръндарската кошара. Видяха и слона в стадото, разбраха, че в Змейовата пещера Туртака и Кривака, Карамел Му и Пано не са открили нищо.

— Ето тук ме стъписа Змея — обясняваше Пано на двамата общински стражари, застанали пред входа на пещерата, — водя аз слона на паша по тия места, че много обичам да паса слонове по месечина, и викам за всеки случай: „Има ли някой тук?“ О, душо циганска, като пъдпъдурка скочи сърцето ми, ще изхвръкне. От дън земя долетя страшен глас: „Имаа!“ Предпочетох слонът да ме глътне, но той си пасеше по месечина и не ме глътна.

— И после? — попита Туртака.

— И после? — обади се Кривака.

— После още два-три змея взеха да повтарят след първия змей: „Имааа… имаа!“ Стиснах зъби, затворих очи, събрах кураж и попитах: „Кой си ти?“ А той: „Този, който много пъти си срещал край Криволичи“.

— Присънило му се е! — отсече Карамел Му и сложи карамел му в устата си. Отдавна не беше мляскал. — Когато циганин легне под стария дъб, всякакви сънища могат да му се присънят.

— Карамел Му е прав! — обади се Кривака. — Я да му ударя един кривак на тоя маймунек, стига ни е разигравал като маймуни.

— Не лъжа бе, хора — хленчеше Пано. — Много ми приличаше тоя глас… напомняше ми за…

— За кого? — прекъснаха го и тримата, ококорени от нетърпение.

— За Шегобишко!

— Я да те наложа аз с кривака — продължи Кривака, — къде се е чуло и видяло змей на момче да се превърне. Чувал съм за обратното нещо.

Карамел Му запя:

— Мене ме, мамоо, змей любиии-и…

— За песни ли е сега? — сряза го Туртака.

— Ще те наложа аз — хич дума да не става, че тоя път ще минеш метър.

Кривака свали ножа от общинската пушка, позаглади го няколко пъти върху дланта си, грапава като брус, и се отправи към отсрещния храст. Отряза дълга дрянова тояга — кривак на криваците, — очегари я оттук-оттам. Върна се при тримата и се обърна към Пано:

— Я излез малко по-настрана!

Пано изврещя като яре:

— Олеле, бащицее… не прави девет циганчета сирачета!

— Какви ти сирачета — ядоса се Кривака и замахна, — на̀, на̀… няма ли най-после да спреш с тия кражби на хорски коне.

— И на слонове! — допълни Карамел Му, който беше престанал да пее.

Пано така изфуча към шумака, че дряновата тояга се заби като гюлле в земята.

— Айде, айде — каза Туртака, — ще изровиш още една Змейова дупка.

Тримата тръгнаха към село.

 

 

— Отърва се и тоя! — рече Стария Гургул.

— Отърва ли се?

— Спаси се… и повече няма да помисли за чужди коне.

Стария Гургул и Гургулицата летяха около час, разглеждаха с, любопитство какво става долу на земята, гмурнаха се в старото лозе до стария дъб и ха да изкълват един гроздак, но се отказаха. Стори им се кисел. Търсеха ранозрейка. В тоя миг чуха къдравия глас на врабчето:

— Чик-чирик, чик-чирик!

— Казва, че й е рано да узрее.

— Наесен, наесен — гукаше Гургулицата.

— Наесен е друго, щеше да бъде добре сега да занесем на гургулетата зърно ранозрейка.

— Наесен, наесен — гукаше Гургулицата.

— Наесен те няма да бъдат вече гургулета! — завърши той.

Извиха се над бостаните. Върху колеца, където висяха дрехите на плашилото, не бе останало нищо. Слънцето ли беше изгорило старите дрехи на дядо Тошо и елечето на Дръндаря, вятърът ли ги беше отвял… Колецът стърчеше гол като върлина и никакви скорци и гарвани не се плашеха вече от него.

Стария Гургул отърси пера. Стори му се натежал от житен прах.

— От годините, от годините! — гукаше Гургулицата край него.

Двамата сведоха гълъбови очи. И какво да видят: по пътя към дръндарската кошара вървяха дядо Тошо и Дръндаря. Стадата пасяха, кротнати край реката, посред тях стърчеше слонът.

— Магаре си нямам — говореше Дръндаря, — краката ми се откъснаха да обикалям по стърнищата и угарите. Брей, ама то като има човек късмет! Добре, че дойде индийският йога. „Вземи го тоя слон“, казва. Думам му аз — магаре ми трябва, а не слон. „Халал да ти е! — настоява той. — Без пари го вземи. Ще ти върши работа за десет магарета. Само го пои със суроватка и го пускай да пасе заедно с овцете!“ Каза, че когато свърши пашата, по Димитровден, щял да дойде да си го прибере. Искал да се връща в Индия — нови факирства да учи.

— Да учи, мечка му стара!

Дядо Тошо и Дръндаря влязоха в дръндарската кошара. Пред входа ги посрещна Туктам. „Тук са, тук са — махаше с опашката си той, — а може и да са там!“

Не ставаше дума за Змейовата пещера.

Стария Гургул и Гургулицата се спуснаха към шумака. Умориха се вече. А и не бяха клъввали нищо от сутринта. Само зърното от оня голям гроздак в старото лозе още им киселееше. Гмурнаха се под сводовете от гъст листак. Избраха най-удобния клон, разходиха се по него, казаха си още няколко гу-гу-та и притвориха в дрямка гълъбовите си очи.

Сега да се върнем в дръндарската кошара. Там ставаха такива неща, че Чуруличка и Попарко ту чуруликаха от радост, ту се свиваха като врабчета от страх.

— Ох, страх ме е — чуруликаше Чуруличка, — къде посред нощ из шумака. Олеле, майчице, тръпки ме побиват.

— Недей да чуруликаш така! — караше и се Попарко. — Като те слушам, започва да ми се грачи.

— Не бойте се, деца — каза индийският йога, днес беше мълчалив и много добър, — аз ще ви водя. Щом сте с мен, нищо няма да ви се случи.

И той им разказа, че шумакът не е толкова страшен нощем. Там живеят хора като тях, даже и по-добри. Не са змейове, а хора, които също като Шегобишко не искат да станат орли на цар Пишман, но като орли се борят против него.

— На хората вече им стана пишман от царуването му! — почти шепнешком рече индийският йога, защото Туктам излая навън.

Индийският йога надникна през прозорчето. Децата се свиха като гургулета.

— Спокойно, спокойно — каза индийският йога, — разперете криле: дядо Тошо и Дръндаря идат насам.

— Дядо Тошо ли? — рипна Шегобишко. — Къде е?

Три дни не беше го виждал. Застана до вратата. Затвори очи.

Чу се проскърцване на резе. Скръцна вратата. Шегобишко разпери ръце и без да поглежда, понесен от радостта, увисна върху шията на… Дръндаря.

— Дядо, дядо… — викаше момчето, — колко е страшно на земята без дядо!

— Така е, момчето ми — рече Дръндаря, — ха сега прегърни и дядо си.

Шегобишко отвори очи. Идеше му да се разплаче. И докато се чудеше какво да каже, потъна като гълъбов пух сред топлите ръце на дядо Тошо.

— Дядо, дядо — викаше внукът, — какво правят Норка и Ружка.

— Добре са, сине, все за тебе ме питат.

— А Кокорбашко?

— Пее и преди петляно време и пита къде си.

— А баба?

— Остави се, сине — отвърна дядо Тошо, — така се изплаши с това твое изчезване, че малко оставаше да тръгнем пак към оня вампир Нинашка. Куршум да ти лее, от змея да те спасява.

— Олеле, страх ме е — подскочи Чуруличка.

Думата змей я накара да потръпне. Дядо Тошо я погали по главата:

— Няма никакъв змей, не се бой. Баба ви Кута само ги измисля тия вампирски работи. Двама сина прежали тя — и все мисли, че черен змей ги откъсна от ръцете ни. То и третият — бащата на Шегобишко — се изгуби по това пусто джеде… Откакто се помина майката на Шегобишко, никакъв го няма. Ни вест, ни кост — жив ли е, здрав ли е.

Индийският йога притисна към себе си Шегобишко. Приглади с топла ръка златистата му коса. Попарко забеляза, че в очите му имаше сълзи. За пръв път виждаше йога да плаче.

— Дядо, дядо — обади се Шегобишко, — като си мислех за теб в Змейовата пещера…

— Беше ти много мъчно! — продължи дядо му.

— Вярно е, мъчно ми беше… и затова написах…

— Писмо ли?

— Не, дядо! — отвърна момчето. — Написах стихотворение за теб.

— Къде е?

— Ей сега ще го намеря.

Шегобишко дълго рови в шарената си торбичка. Извади една гъба, имаше няколко желъди, комат сух хляб. По едно време откри парче измачкана хартийка, поиздуха я от трохите и рече:

— Ето го, дядо, заповядай! Писах го малко преди писмото, което ви донесе Туктам.

Дядо Тошо взе хартийката, приближи я до очите си — от ден на ден виждаше все по-трудно — и прочете надписа от едната й страна. Затаи дъх. Сякаш далечен и много близък глас му шепнеше: „На дядо, най-добрия от всички!“

Някой тропна в пруста на къщето. Влезе Дръндаря.

— Време е да вървим. Мръква се вече. Откъде да знаем дали Туртака и Кривака няма да наминат насам. Току-виж, че пак ги подгонил старши полицейският стражар Лазар Жабара.

— Да са само те, лесно ще се справим — отвърна дядо Тошо, — ама да не дойде и Карамел Му, че откъде ще му търся в тоя шумак бонбони.

Чуруличка ситнеше в колоната и не смееше дума да обели. Най-отпред вървеше Дръндаря, следваха дядо Тошо, хванал за ръка Шегобишко. След него подтичваше Попарко, гонеше го Чуруличка, а най-отзад вървеше приведен индийският йога. Той се снишаваше край върбите, оглеждаше се, ослушваше се — птица ли се обажда, или някой свири с уста. И пак настигаше групата.

Прекосиха ливадата, дъхава от сено. Шегобишко намери някакво закъсняло цвете, наведе се да го помирише, а Чуруличка му се скара:

— Стига толкова, тръгвай! Ще се измирише и повече няма да мирише.

Минаха край бостана на дядо Тошо. Дръндаря подритна с крак две любеници, грабна ги под мишница и пак поведе колоната към шумака.

Индийският йога каза на Шегобишко:

— Оттук ще имаш грижата да ни носиш любеници и пъпеши. Докато не изгори врежакът.

Стана още по-тъмно. И точно Чуруличка да извика: „Олеле, страх ме е!“, когато чу гласа на Дръндаря:

— Спри и чакай!

Индийският йога се изкачи на висок бук, постоя малко на клона… и засвири като жълто синигерче — тънко, тревожно, на къдрави пресекулки. Сякаш Шегобишко се люлееше на великденска люлка и свиреше с уста.

— Ту-каа сме, ту-каа сме — обади се Стария Гургул.

— Ту-каа сме, ту-каа сме — повтори и Гургулицата.

— Мълчете, приятели — шепнешком промълви индийският йога, — не се отнася за вас.