Йордан Милев
Шегобишко (5)

Шегобишко хваща доандеренската лисица

— Опашката ще ти отрежа, да знаеш! — закани й се Шегобишко.

Тя изквича като куче. Само Туктам разбра пумите й: „Няма. Няма.“ И си помисли: „Ще те пипна край кокошарника, ще те пипна — няма да ми избягаш!“

Тримата стояха и гледаха към гъсталака. За миг се объркаха: лисици ли да гонят, риба ли да ловят!

Попарко се наведе, взе в ръка пъдпъдурката:

— Една е, но ще ни стигне!

Знаеше, че сиренето в торбичката беше цяла буца, а в шумака щяха да намерят и диви ягоди. Такава закуска — сирене, диви ягоди и една пъдпъдурка — щеше да приготви, дето и цар Пишман не е виждал. „О — продължи да си приказва наум, — само да ни види, дълго има да се пишманосва, че е станал цар!“

Извади кибрита, взе една клечка и ха да я запали… През това време Чуруличка беше събрала съчки и сухи треви, струпа ги край брега. Какъв огън щеше да лумне — за чудо и приказ!

Попарко допря клечката до кибритената кутийка и така замръзна на мястото си:

— Не драскай! Не смей да драскаш!

Зад близката туфа имаше човек.

— Ха си запалил огън, ха си подпалил шумака!

Беше селският пъдар Карамел Му. Пушката му стърчеше на рамото като тояга.

— Цял ден вече ви дебна — излезе той иззад храста, — бре, викам си, тия, дето са полетели с това кошле, огън ще палят! Къде минат, гръм и мълнии ще бера след тях.

Шегобишко опипа и двата си джоба. Всичко беше в ред. Светкавиците и гръмотевиците мируваха, още не беше време да ги пусне в действие.

— Ние наужким — обърна се той към Карамел Му, — само тренираме.

Карамел Му се зачуди. Тая дума го затрудни.

— Какво тренирате — уж между другото попита той, — не виждам тук никаква топка.

Това „тук“ долови и Туктам и замаха с опашката: „Как да не виждаш, че съм тук, а какво ще кажеш, ако бях там!“

— Дебнем доандеренската лисица!

— Абе и вие сте едни лисици, ами не ги приказвайте такива.

— Мечка му стара, ако те лъжем — настояваше на своето Шегобишко, — тоя път без малко да я подпалим.

Карамел Му нищо не разбра, прибра кибрита и се запъти към къра.

— Какви приказки от Хешеразада му разказваше? — попита Чуруличка, когато пъдарят дотолкова се отдалечи, че да не може да ги чуе.

— Чуруличке — отвърна й Шегобишко, — това не бяха приказки от Шехеразада, ами самата истина. Утре ще видиш.

— Ох, гладна съм! — оплака се тя.

— Олеле, и аз огладнях — извика Попарко.

— Олеле, гладен съм като вълк — затича край брега и Шегобишко.

С викове, с игри, с песни — само след половин час и тримата лапаха с такъв апетит от дивите ягоди, сиренето и дъхавата житена питка, че ако тогава някой от вас беше минал край тримата, нямаше да се удържи да не седне на трапезата им.

— Всичко е чудесно! — хапна и последната ягодка Шегобишко. И добави: — Шегобишко, Шегобишко, трябва ти една клюса!

— Какво е това клюса? — полюбопитствува Чуруличка.

— Сядай в кошлето и повече — нито дума.

— Какво е… — искаше да попита и Попарко.

— Казах — тръгвайте… и нито дума. Сигурно дядо Тошо е потеглил вече с Норка и Ружка да ни търси.

Тримата полетяха към село. Свечеряваше се. Никой не забеляза, когато се разделиха на поляната пред Шегобишкови.

— Утре в седем! — заповяда Шегобишко.

— Утре в седем! — повтори Попарко.

— В седем и петнайсет — обади се Чуруличка, — че докато си направя фри… сурата.

Шегобишко не се стърпя:

— Все ги приказваш едни, ще ме скъсаш от смях. Лицето ти е като ябълка хубаво, но щом искаш да си направиш и фризурата — двайсет минути имаш от мене!

Когато приближи къщата, чу гласа на баба Кута:

— Боже, божее… отиде ми белият котел.

— Мълчи бе, жена!

— Да ти опустее и радиото, и всичко… няма в какво вода да си налея сега.

— Ама… мечка му стара. Ще ме изкараш из кожата…

— С тоя твой цар Пишман — пишман да стане човек!

Дядо Тошо смекчи гласа си. Колкото и да се заканваше, че ще направи това или онова, че ще излезе от кожата си и не знам още какво, беше добър и работен човек и никога не пречупи думата й на две.

— Нали трябваше да го заземя!

— Да го заземиш ли — продължаваше да се ядосва тя, — отиде ми най-хубавият бакърен котел!

Шегобишко се вмъкна на пръсти. Без да го забележи, баба Кута отиде към кандилото, прекръсти се три пъти и се обърна към дядо Тошо:

— Море да го заземят тоя, дето не си затваря устата, къде аз знам. По цяла вечер ушите ти са като на фуния.

Беше краят на упрека. Направеше ли три пъти кръст, баба Кута млъкваше и нямаше сила, която можеше да я накара да продължи.

— Мечка му стара! — промърмори дядо Тошо и седна с Шегобишко да вечеря.

Не попита внука си какво прави през деня.

Шегобишко легна, сгуши се — въздухът, слънцето и веселите игри го приспаха веднага.

Три пъти през нощта Чуруличка става и повдига пердето — дали не се е съмнало вече. Навън грееше такава месечина, че втория път й се стори: от прозореца на Попарко някой също надничаше.

Когато заспиваше, каза насън „клюса“, но никой не я чу.

Рано заранта Попарко намери кълчищен чувал, Чуруличка смъкна от стряхата една връв червени сухи чушки. Потърси и копралята, с която баща й ходеше на оран.

„Дали не забравих нещо!“ — питаше се тя сутринта. И погледна още веднъж бележката, написана снощи. Когато се разделяха, Шегобишко нареди: „Ти ще вземеш това, ти това, а всичко останало — аз!“

— Ами клюсата! — попита тогава Чуруличка.

— Оставете я на врял и кипял в тия работи човек!

Къде е врял и къде е кипял, не й стана много ясно.

— Готови ли сме! — изгледа ги Шегобишко и двамата. — Да не забравим нещо?

— Кибрита, кибрита — удари се по челото Попарко и развя шарената си риза към къщи. Като се върна, рече: — Нали тоя Карамел Му цяла нощ ме стряскаше насън и викаше: „Не драскай… не драскай!“ Когато се събудих, що да видя — така съм одраскал стената, че едва се очистих от варта.

Тримата се огледаха, снижиха се край оградата от тараби, завъртяха се за малко под бялата черница. Там Шегобишко викна ей тъй — ако има някой наблизо, да го чуе:

— О, така ми се ядат дуди, че цяла нощ не можах да спя. Дори по първи петли ставах да си похапна няколко. Да знаете преди съмнало колко са сладки!

Никой не се обади. И яхърът беше пуст. Иначе, щом чуеха гласа му, Норка и Ружка пръхтяха дълго, а Туктам въртеше опашка: „Искат да ги откараш на паша!“

Шегобишко се озърна и видя опашката на Туктам. „Не ми е за паша сега — махна му заканително с пръст, — толкова полска работа има още, а ти ще ми говориш за паша!“

Минаха през реката. По лесата, единственият мост между двата бряга. Някои от талпите бяха изчезнали и на две-три места Чуруличка без малко да цамбурне във водата.

— Олеле, страх ме е! — викаше тя.

Подаваха й ръка, Попарко й пазеше страха отдясно, Шегобишко отляво.

— Олеле, загивам! Дръжте ме!

Шегобишко се ядоса:

— Защо не си остана в къщи? Къде се е чуло и видяло — момиче лисица да лови.

— И то доандеренска! — обади се и Попарко. И той вече губеше търпение от това дълго минаване „през една нищо и никаква река“, но не го изрече. Само му мина през ума.

Пръв пристигна в доандеренската урва Туктам. И там, пред дупката на доандеренската лисица, вдигна такъв облак от кокоши пух, че тримата, когато преваляха билото на хълма, започнаха да викат:

— Гледайте, гледайте — облак от перушина!

— Лисици ли ще ловим, пухени възглавници ли ще правим!

— Чуруличке — прекъсна я Шегобишко, — възглавници се правят от гъши пух, а не от кокоша перушина.

— Аз не съм слушал за лисица в гъшарник!

Това беше Попарко.

Чуруличка прие обясненията, без много-много да мисли за тях. По-важно беше, че пристигнаха пред дупката на доандеренската лисица. Наоколо дъждовете бяха изровили дълбока урва, пръстта жълтееше. Оттук старите жени вземаха хума за миене на коса и за сапун. Веднъж и майка й я изми с тая „жълта кал“ и косата й стана мека, мека, по-мека от перушина.

Шегобишко се разшета, огледа всички шубраци и туфи. Един стар дъб — висок и могъщ — разстилаше шатъра си наблизо. Земята долу жълтееше от изпопадали желъди. Имаше следи от диви прасета. „Прасето — помисли си Шегобишко, — ако не хапе желъди, не е диво прасе!“

— Тук, тук — викна той и Туктам веднага дотича до него. — Не викам теб, а Попарко.

— Това ли е скритият вход? — попита Попарко.

В краката му чернееше малък отвор, полузарит с шума и изгорели треви.

— Това е! — отвърна Шегобишко. — Сложи тая клюса тук и се дръж като юнак!

— Олеле, страх ме е! — чу се наблизо познато чуруликане.

— Штт… тихо — закани се с пръст Шегобишко, — ако още веднъж чуя тая дума олеле, няма да ме познаваш вече. Казах ти снощи, да си седиш при куклите и разните там парцалчета.

— При скъпоценностите! — уточни Попарко.

— Ти много да не знаеш — сбърчи вежди към него Шегобишко. — Казах ти да държиш клюсата.

Шегобишко още веднъж отвори железния нашийник, затвори го, провери дали се заключва добре. Чу се щракане на желязо.

— Ей така — обясни на Попарко, — щом си подаде лисичата глава, щракни ключалката. А за да не избяга, дай да вържа синджира за колана ти.

— Ами ако ме повлече към дупката? — смутено промълви Попарко.

— Не се бой… Я се погледни какъв си мъж, а в тая дупка най-много петел може да влезе.

След това се обърна към Чуруличка:

— Дай плътника отпред!

Ставаше дума за чувала.

Разтвори го. Ушит наскоро за воденицата, корав и ухаещ на кълчища, той почти покри отвора на лисичата дупка. Туктам подскачаше като пощурял наоколо, радваше се: „Отдавна не съм гонил лисица. И то доандеренска!“ И така махаше с опашка, че ако тя беше ветрило, вихрушка щеше да се извие над тях.

— Я виж ти сега — говореше Шегобишко — как щях да забравя, дай чушките.

Подадоха му дългия наниз. Той отмести чувала и с копралята, по-дълга от тояга, намести цялата връв в дупката. Нахвърля след нея съчки и суха трева, и шума от стария дъб.

— Това е — изправи се той и изтърси колене от пръстта. — Сега внимание, господа!

Един фокусник казваше така на панаира в града, преди да започне поредния си номер. Почти беше го забравил какво правеше, но това „сега внимание, господа“ не излизаше от ума му.

Попарко и Чуруличка стояха на десетина метра един от друг. Чакаха със свити сърца да започне чудото.

Шегобишко нареди:

— Ако избяга към теб, пускай ключалката и се дръж здраво за храста, побегне ли към нас с Чуруличка — моя работа е това. — Помълча малко, направи фуния с двете си шепи, сложи я на устата си и викна: — Внимание, господа!

В урвата отекна неговият глас. Някъде долу, към ливадите, още три пъти се претърколи ехото: „Внимание, господа!“

Продължи:

— Доандеренска лисицо, я излез да видиш каква кълчищена рокля съм ти приготвил! Тръгвай, кумице, че те чакат на сватба!

— С печена кокошчица — обади се Попарко.

— С пъстропери петлета! — рече Чуруличка.

Джафна и Туктам: „Излизай! Излизай!“

Лисицата се спотайваше отвътре като лисица.

Слушаше как викат навън. По едно време някой се обади, че я няма — може би е отишла до реката да пие вода. Но през един процеп на дупката тя видя как кучето Туктам — стар неин познайник — махна с опашка, че е „тук, тук!“ Апетитният мирис на пролетна ярка му подсказваше, че тя преди малко сладко-сладко е закусила и сега, изтегната в леговището, дреме без грижи и мисли в лисичата си глава.

— Дай кибрита! — чу да казват навън.

Долови шум от драскане на клечка. Замириса на барут. Не беше дядо Тошо. Той палеше лулата си с огниво и прахан. Ами сега? Надникна през входа „откъм двора“, черния. Видя нашийника. И друг път я бяха дебнали с него. Тръгна към главния вход — за гости. Какви ти гости! Оттам се стелеше дим, замириса на шума и сено, нещо взе да я гъделичка по носа, залютя й.

Тримата лисичари взеха да кихат. Чуруличка беше избрала най-лютия пипер. „Откъде да знаем кой по̀ не люти!“ — кашляше тя и обясняваше на Попарко, който й се заканваше с ръка: „Къде ги намери тия чушки“. И потръпваше, загледан в клюсата.

Шегобишко стискаше чувала от единия край, Чуруличка — от другия. Струваше й се, че ако лисицата изхвръкне към чувала, нямаше да я намерят в шумака. Ала не смееше да извика „Олеле!“

Туктам настръхна. Козината му се обърна напред. Ушите му щръкнаха като антени. „Иде, иде — махаше той. — Сега, сега… след малко. Внимание, господа…“

Шегобишко поглеждаше Туктам и разбираше всичко.

И… о, чудо на чудесата. Като видя, че клюсата лежи като пръстен край малкия вход към гората, лисицата затвори очи, мина през огън и дим, козината й пламна… И бух… в чувала.

— Олеле! — изврещя Чуруличка.

Шегобишко се държеше като лъв, не се предаваше. Падна възнак, претърколи се, а чувалът — върху него. Да загинеш от страх. Туктам дотича и със зъби го свлече на земята. Момчето рипна, изглеждаше като шашардисано. Съвзе се. А Попарко вече държеше чувала от другия край.

Шегобишко опъна връвта, завърза я два пъти на клуп. Чак сега отвори уста да си поеме дъх.

— Ето какви лисичи работи стават в доандеренската урва! — рече той, като дойде на себе си. — Най-после и нашите кокошки да видят бял свят от тоя вампир с опашка.

После усука лисицата през чувала с една пръчка. От страх и вина тя дори не изскимтя.

Като видя, че всичко е „минало и заминало“, Чуруличка слезе от дъба и най-спокойно започна да събира желъди.

— Ще си играем на ашици!

Така тихо го каза, че двамата не разбраха за какво й са те.

Опитаха се да носят чувала — нищо не се получи. Оттук-оттам — спъваха се те. Не ставаше.

— Я го дайте на мен! — чу се глас като гръм.

Отстъпиха назад. После тръгнаха. Най-пред — Шегобишко. Поопипа джобовете си, духна си на ръцете, хвана чувала за ушите и го метна като светкавица на гърба си. Кихна веднъж, понеже опашката на лисицата стърчеше навън повече от метър и го закачи за носа.

— Поне я придържай — обърна се към Чуруличка, — като не знаеш как да се справиш с една нищо и никаква доандеренска лисица. Дръж тая опашка, а на рождения ти ден ще я имаш за шал.

Баба Кута седеше пред портата със Съседка Недка, хортуваха си. С дясната ръка въртеше вретеното. Щом ги видя — Туктам най-отпред, след него Шегобишко с чувал на гърба, до него Чуруличка маха някаква къделя да му прави ладовина и накрая Попарко, — тя изпусна вретеното, плесна с ръце и взе да се вайка:

— Ох, на баба мливарите… Колко пъти казвах на Тошо да отиде на воденица, а той с тоя пусти Пишман… време не му остава да смеле ярма за кокошките.