Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Йордан Милев. Шегобишко
Редактор: Ваня Филипова
Художник: Христо Жаблянов
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мери Илиева
Издателство „Народна младеж“, София, 1979
ДП „Тодор Димитров“, София, 1979
История
- — Добавяне
Попарко и Чуруличка се притичват на помощ
Два дни и две нощи баба Кута и дядо Тошо не знаеха нито сън, нито мира.
— Олеле, сирачето ми — плачеше тя и а̀ да викне „иш-ишш“, но като гледаше дядо Тошо как мълчи, свъсил вежди, шепнеше полугласно: — Цигани ли го откраднаха, удави ли се?
— Мълчи, старо, мълчи — проговаряше той, — какъвто е пешкин, не вярвам в циганска торба да го сложат. Може и при баща си да е отишъл.
— Какво ще прави на това джеде — вайкаше се тя, — камъни ли ще чука. Мигар няма кой да прави джедето, ами той — недорасъл и незавързал — пръстите си да троши!
Пратиха хабер да го търсят нататък, по джедето, но ни вест, ни кост пристигаше оттам.
Угасна слънцето за Попарко и Чуруличка. Двете лилави панделки спряха да чуруликат всяка сутрин край стаята, на Попарко попарата не беше вече така сладка. Седяха край баба и дядо и все им разказваха как някаква сянка на Орел се спуснала, засенчила слънцето… Шегобишко се вдигнал и полетял като вихрушка: нямал време даже да им заръча нещо, да каже къде отива и кога ще се върне.
Два пъти обикаляха покрай Криволичи. Надничаха във всеки кривол и пръдище — да не би, удавен, да го е изхвърлила водата. Бяха при кладенчето на Стублата, пребродиха надлъж и шир шумака. Питаха и разпитваха.
Никой не беше чул нищо за него, нито го беше видял.
— Змей го е отмъкнал — говореше по пладне баба Кута, — че нали си го знам: още от мъничък го хващаха у̀роки.
Дядо Тошо накоси люцерна в горния край на двора, сложи на конете. Някакво чудо беше станало в тоя дом. Кокорбашко не искаше да пее — мълчеше като пукал.
— Не е на добро, Тошо — каза баба Кута, като седеше на пруста и бършеше сълзите си, — когато петелът мълчи, не е на хаир в тоя дом.
Той не обичаше нейните предричания и нищо не отговори. Даже снощи така се беше ядосал, че излезе извън кожата си: „Ако само споменеш за тоя вампир Нинашка, кандилото ще скълцам на парчета!“
Попарко и Чуруличка седяха край нея, мълчаха. Родителите им все така ходеха на къра, прибираха се по залез-слънце и по-късно. Дори понякога дядо Тошо се отбиваше ту в Чуруличкини, ту в Попаркови. Затваряше кокошките, прибираше добитъка. Нямаха си тия хора дядо и баба и им беше много трудно в дните на усилената кърска работа.
Изведнъж Попарко и Чуруличка скочиха като пружини. През вратницата се спусна Туктам, излая тревожно и спря право пред баба Кута.
— Тошо — викна тя, — Тошо, я ела да видиш кой е дошъл.
— Шегобишко — обади се дядо Тошо от яхъра, — ей сега, милото ми!
Кучето дишаше запъхтяно. Изплезило език до земята, то клатеше ритмично глава и дъх не му стигаше дума да им продума.
Наведе главата си. Върху нашийника белееше къс хартия, сгънат и привързан с филдико.
Пристигна и дядо Тошо. Докривя му, че не видя Шегобишко, но щом разбра, че има бележка, помисли: „Нещо важно ще да е!“
— Чети, Тошо, чети… — рече баба Кута — страх ме е да чета писмо, донесено от куче.
Дядо Тошо взе бележката, разгърна я. Попарко и Чуруличка, изгаряни от нетърпение, надвесиха глави. Познаха, че е писана от Шегобишко.
— Жив е! Жив е! — заподскачаха те.
— Кога ще се прибере? — попита баба Кута.
Дядо Тошо прочете:
Попарко и Чуруличке,
Бабо и Дядо,
Наверно това е последното ми писмо. Докато го прочетете, може и да ме нема…
Намирам се в Змейовата пещера. Гладен съм като Змей. Да знаете — обичах ви повече от мене си.
— Детето ми, сирачето ми — хвана главата си баба Кута, — не стига, дето при змея са го затворили, ами и няма какво да яде. Олеле, божичко, ще пости, без да е заговял.
— Стига, старо, стига — прошепна дядо Тошо, че нещо гласът му започна да трепере. — Жив е. Хляб му трябва сега, а не сълзи.
— И сирене! — обади се Чуруличка.
Хем й беше страшно, че Шегобишко е в Змейовата пещера — няколко пъти беше минавала покрай нея, — хем сърцето й пърхаше, че може пак да го види.
— Аз ще му занеса храна! — отсече решително Попарко. — Каквото ще да става, тръгвам да му нося!
Приготвиха набързо бохчата. Баба Кута сложи курабийки, отчупи от козунака, извади цяла буца сирене от качето в мазето. Раздруса черницата. Земята почерня от дуди. Тя събра най-едрите, изми ги, сложи ги в една паничка.
— Много обича дуди — рече тя, — всичките си ризки оплеска с тях. Ох, на мама бибето.
Попарко грабна бохчата и ха да тръгне, когато чу плач. Дядо Тошо попита:
— Защо плачеш, Чуруличке?
— И аз искам да ида — подсмърчаше тя, — искам да видя Шегобишко.
Попарко не се предаваше:
— Къде в тая Змейова пещера! Това работа за моми ли е?
— Не съм момаа — плачеше Чуруличка, — искам да ида при Шегобишко.
Тръгнаха двамата. Туктам тичаше като луд. Нямаше търпение да ги чака.
Преплува през Криволичи. Прекоси Гереня. Спусна се като стрела към доандеренската урва. Щом мина покрай стария дъб, видя, че Туртака, Кривака и общинският пъдар Карамел Му, предвождани от Пано циганина, вървяха към Змейовата пещера.
Карамел Му креташе последен и пееше:
— Мене ме, мамо, змей люби…
Туктам не дочака края на песента. Тичаше презглава, искаше час по-скоро да стигне.
Ами ако стражарите го изпреварят!
Кучето ускори бягането си. Спусна се като светкавица. Хвърли се, ни жив ни умрял пред входа на Змейовата пещера. Така падна, че Шегобишко извика:
— Замерят ни с камъни. Искат да видят има ли някой в пещерата.
Шегобишко забеляза Туктам. И веднага разбра: става нещо страшно. Трябва да се бърза.
„Да се бърза, да се бърза — махаше опашка Туктам, — по-бързо навън от Змейовата пещера… Насам идат стражари.“
Нямаше нужда да маха повече. Шегобишко всичко разбра.
Извика индийския йога. Поведе слона. Спуснаха се надолу по урвата. Покрай шумака, покрай шумака, през реката — и право в дръндарската кошара.
Колко тежка е кучешката съдба. Туктам беше свършил работата си наполовина. Трябваше да се върне към Гереня, да превари Попарко и Чуруличка. Да ги преведе по усойни места и букаци, трънаци и глогинки, дрехите им да съдере, но да ги доведе при Шегобишко.
Някъде след икиндия стадата кротко пасяха край реката. Откъм бостаните трополеше каруца, пълна до ритлите с любеници и пъпеши. Стопанинът подвикваше на конете: „Спокойно, спокойно… ще се натъртят любениците!“ И конете едва вдигаха краката си от прахта.
Дръндаря размаха тояга и извика към стадото: „Айде, айде… рррр“. Искаше да възвие стадото към върбите, обрасли с троскот и детелина. До него вървеше индийският йога и нещо си приказваха.
В това време откъм шумака изскочиха Туртака и Кривака, общинският пъдар Карамел Му и Пано циганинът. Спряха човека с любениците, попитаха го нещо. Човекът вдигна рамене и кимна с глава. Пуснаха го да си върви.
Вървяха насам. Бяха на около километър от стадото на Дръндаря. Туртака сложи длан над очите си и каза:
— Какво ми се привижда? Нещо голямо пасе сред овцете.
— Голямо магаре ще да е! — рече Кривака и той сложи длан над очите си.
Погледна и Карамел Му:
— Струва ми се, че е магаре колкото слон!
Пано уточни:
— Слон! Това е индийският слон.
Четиримата се върнаха при Дръндаря. Видяха и индийския йога. Той беше седнал под една върба като Буда и гледаше право към най-горния клон на върбата. Не мигаше и не трепваше. Сякаш беше забравил кой е, а може би се намираше вече и на оня свят.
Стражарите поздравиха, както могат да поздравят само стражари. Чу се ръмжене, а не думи. И понеже йогата нищо не отговори, решиха, че трябва да се разберат с Дръндаря.
— Да си виждал някакво момче тъдява? — рече Туртака и сложи пушката на кръста като кривак.
— Какво момче? — попита Дръндаря. Правеше се, че тая дума момче не е му много ясна. Ужким не разбираше за кого го разпитваха.
— Ей такова — обясни Карамел Му, — с панталонки от шаяк, с кенарена ризка и коса като паламида.
Индийският йога сведе поглед от горния клон на върбата. Изправи се на крака. Върна се на тоя свят. И застана до Дръндаря.
— Виждал съм, вижда го — започна бързо да говори той и се обърка, — точно преди два дни и половина го видях.
Тримата, без Пано циганина, трепнаха като лисугери, подушили петел.
— Къде си го виждал? — процеди през зъби Кривака.
— Ами къде… — индийският йога се хвана за челото — чакайте да си спомня. Тези йогийски упражнения ми изморяват нещо акъла. Чакайте… чакайте…
Те чакаха, затаили дъх.
— А, да — плесна се по челото индийският йога, — точно така… Видях го преди два дни и половина при… попишкия змей.
— Ти си луд! — изреваха едновременно Туртака и Кривака. — Подиграваш се с нас. Чакай да те разстреляме в упор!
Намеси се Карамел Му и оправи положението. Мина без кръвопролития.
А по същото време Шегобишко седеше в дръндарската кошара, далеч оттук, и не можеше да се нарадва на Попарко и Чуруличка. Отново бяха заедно. С грейнали лица, хубави и добри.
Шегобишко остави попарата настрана.
— Ох, не ми се яде… Нахранихте ме с добрината си, скъпи приятели!
Попарко се възпротиви:
— Не, не я оставяй. Каквато си я надробил, такава ще я сърбаш докрай.
Туктам стоеше на пост пред входа на кошарата.