Йордан Милев
Шегобишко (12)

В гнездото на Стария Гургул

— Някакво гургуле се носи към нас — изгугука Гургулицата. — Струва ми се, че го виждам за първи път.

Откакто се преселиха на дъба — в селската овошка им беше задушно през лятото, — около гнездото кръжаха само техните две гургулета.

Стария Гургул надигна глава:

— Права си! — отвърна той. — Само да не е някой пакостник, че ще го дръста като гръста.

Поогледа се още веднъж. Изпъна шия. Върху нея блесна гердан от синкави пера. Истински красавец! „Ако беше в Африка — мислеше си понякога Гургулицата, — непременно щяха да го изберат за крал!“

Двете гургулета се обадиха: гу-гуу-гу, гу-гуу-гу. На гургулов език това означава: гла-дноо съм, гла-дноо съм.

— Мамините перушинчета — погали ги с крило Гургулицата, — мънички са още и само това знаят да казват.

— Струва ми се, че съм го виждал някъде! — зачуди се Стария Гургул. — И няма да го дръста като гръста.

— И на мен ми се струва, че съм го виждала.

Пак се чу:

— Гу-гуу-гу!

Гургулето приближаваше към гнездото на Стария Гургул.

Дъбът — вековен и могъщ — извисяваше още по-високо клоните си. Зиме му беше студено. Но дойдеше ли пролетта, цъфнеха ли божурите, бълбукаше ли кладенчето, той се разлистваше последен от всички дървета. А който се разлиства последен, най-дълго остава зелен.

— Струва ми се, че съм го виждал някъде! — повтори Стария Гургул.

— Виждал си го, как да не си го виждал — припляска с криле Гургулицата. — Та това е нашият Шегобишко!

— Шегобишко — припляска и Стария Гургул и извиси още по-високо своя кралски гердан, — да не съм Гургул, ако не може да се повярва на такива неща!

Познаваха го много добре. Зимно време прекарваха под коша на дядо Тошо — имаше какво да се клъвне там, пролетта разсаждаха заедно с баба Куна разни зърна и треви, а когато нямаше вече какво да й помагат, преселваха се на дъба, в доандеренската урва.

— Шегобишко! — подхвръкна и Гургулицата.

Помнеха, че когато държеше в ръката си комат хляб, все хвърляше и на тях някоя и друга трошица. И гонеше Кокорбашко, да се не кокорбачи много-много, ами да остави нещо и на двата бедни гълъба, ако някой можеше да ги смята за бедни. Всяка година от гнездото им излитаха по две гургулета и се заселваха на някой дъб. Само от време на време техните гласове се носеха из шумака: „Мамо, татко, не се бойте, все някак ще се оправим в тоя шумак!“

Шегобишко се намираше съвсем близо. Личеше, че е уплашен. Дишаше тежко. И потръпваше като гургуле, подгонено от орел.

Направиха му място да стъпи. Гургулетата се свиха настрана. Взеха да викат: гу-гуу-гу, гу-гуу-гу.

Гургулицата им се скара:

— Стига де, разбрах вече. Я какъв хубав гост ни е дошъл.

Шегобишко разказа всичко — от игла до конец — на Стария Гургул и Гургулицата. Толкова се уплашиха, че чак перушината им настръхна. Каза как от две години Орела го мъчи да стане орле, да хвърчи и да бръмчи, да се крие и да се бие, да лази и пази — не знам от какво — някой си цар Пишман, когото само е чувал как кряка по радиото на дядо Тошо.

Гургулицата се спусна и му донесе вода от кладенчето. Поръси го с няколко капки като с роса от дъбов лист. Направи му вятър с крилете си. Така се задъхваше, че двамата с Гургула трепереха от страх: „Ще може ли повече да хвърчи?“

Обади се едно от гургулчетата:

— Гу-гуу-гу!

Стария Гургул го хвана за опашката:

— Мирувай, че ще те дръста като гръста!

— Не му се карай — помоли Шегобишко, — не е хубаво да се караш на деца!

— Гладни са — отвърна Стария Гургул, — току-що се канех да литна, за да им търся храна. Бях оставил няколко зърна хе зад оня трън долу, но едно мушитрънче се мушнало там и изкълвало всичко без разрешение.

— О, мушитрънче ли — оживи се Шегобишко, — много е невъзпитано. Муши се като трън навсякъде. И хич даже не се и извинява.

— Ще останеш при нас! — отсече Гургулицата. — Дано Орела орлите да го отвлекат. Тогава ще видим какво ще правим.

— Ще живееш при нас — добави Стария Гургул.

Шегобишко огледа гнездото: топло и кръгло като шепа, постлано с мъхеста перушина, спретнато и чисто, без покрив. Само слънце и синьо небе над него, ако не бе един дъбов лист, заслонил го като чадър: гнездо като люлка, като майчина длан.

Стори му се тясно за петима. Опашките на двете гургулета вече стърчаха навън. А герданът на Стария Гургул можеше да се види от пътя наблизо.

— Не искам да ви притеснявам — каза Шегобишко, — толкова сте добри, а ви е тясно.

— Където има място за две гургулета — рече Стария Гургул, — ще се намери троха и за трето гърло.

— Мамините перушинчета! — подхвана ги Гургулицата и простря криле над тримата: над Шегобишко и над двете гургулета.

Шегобишко не издържа и заплака. Топлината, с която бе обгърнат, му припомни майчицата ръка. Как се случваше така, че винаги, когато се будеше, тая ръка-крило лежеше на челото му, галеше го по косите, унасяше го отново в приказен сън, в който той чуваше един гълъбов глас — ласкав и топъл: „Мамино гургуле!“

Отвори очи. Някаква мъгла се стелеше в тях. Когато се проясни, той се видя сгушен до две пухкави гургулета, а над главата му — топло и ласкаво гълъбово крило.

Беше уморен. Заспа. Гълъбов сън — звезден и ясен — се спусна над него.

Колко е спал, не помнеше. Дрезгави гласове го събудиха отдолу.

През доандеренската урва вървяха Туртака и Кривака. Някъде след тях — Карамел Му. Отдавна се беше съмнало и слънцето вече печеше над дъба.

— Одеве — прогърмя Туртака — един пастир ми каза, че не е виждал никакво момче насам, само привечер някакво гургуле кръжало тъдява.

— Така е — мърмореше си Кривака, — ще лети ли, ще кръжи ли, не знам… Тоя Шегобишко е един шмекер!

„Олеле, големи шашкъни, дядо!“ — щеше да извика Шегобишко, но не посмя, за да не събуди двете гургулета.

Кривака проточи глас:

— Абе аз поне веднъж да бях го наложил с кривак, та ще го питам после ще лети ли, ще бяга ли… и ще ни разиграва ли като маймуни да го търсим.

— Искате ли карамел му — чу се гласът на общинския пъдар. Вече беше ги настигнал.

— Сега не ни е до бонбони! — отсече троснато Туртака.

— Тъй ами — продължаваше още Кривака, — знам си аз как могат да се оправят нещата.

Долетя Стария Гургул. След него и Гургулицата. Почакаха да отминат тримата пътници и кацнаха в гнездото.

— Нещо страшно иде насам! — рече Стария Гургул.

— Страшно е, видях го с очите си! — подкрепи го Гургулицата.

— Кръжи и се вие — а̀ насам, а̀ натам — и може скоро да ни съгледа.

— Стори ми се, че се спусна към Криволичи — изгука Гургулицата, — може би няма да се върне.

— Ще се върне той, знам си го аз — говореше Стария Гургул, — познавам го, откакто съм се излюпил.

— Орела птица ли е — тревожеше го Гургулицата: — цар за цар се грижи!

— Ако дойде насам — завърши Стария Гургул, — ще се бия до последното си перо!

— Гу-гуу-гу!

— Гу-гуу-гу!

— Почакайте малко — сгълча ги Гургулицата. — Само това си знаете: гладно съм, гладно съм! Имаме по-голяма грижа сега.

— Дай им да ядат — гукаше Стария Гургул, — деца са. Как ще растат иначе. Нека им заякнат крилете. Само с гукане не се плашат орлите.

Шегобишко седеше и се чудеше какво да прави. Ако Орела минеше насам, не можеше да не го види. Отвисоко по-добре се вижда всичко. Да тръгнеше към село, щяха да го пресрещнат Туртака и Кривака.

А можеше и Карамел Му да му предложи бонбони.

Ами сега какво да прави? Сгуши се като гургуле, което беше решило да си остане гургуле, каквито и орли да го нападнеха.

— Ще се бия до последното си перо! — чу се гласът на Стария Гургул. — При гълъбите гостът е по-драг и от собствените гургулета.

Това беше главен гълъбов закон.

Шегобишко започна да се стяга. Беше много благодарен за всичко. Събра гълъбова топлина за цял живот. Не можеше повече да остане — беше му неудобно. Като възпитано момче, не искаше да притеснява своите приятели. Още повече, че те му бяха помогнали.

— Ще тръгвам вече — рече им той.

— Къде?

— Защо?

— По това време.

— Чакай поне да се мръкне.

Въпросите летяха като гургулета.

— Тогава ще ми бъде трудно да летя. В тъмницата трудно се ориентирам.

— Остани — молеше го Гургулицата, — ще се намерят трохи и за тебе!

— Добри хора — продума Шегобишко, — вие ме нахранихте с добрината си.

Погали едното гургуле по крилото, другото — по шията, където едва-едва се очертаваше светлосинкав гердан.

— Довиждане, приятели мои — обърна се Шегобишко към Стария Гургул и Гургулицата, — никога няма да ви забравя.

И полетя над доандеренската урва. Реши да се скрие в Змейовата пещера.