Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (9)

Глава 8

— Стара приятелка? — внимателно, запита Мегън, когато Мич бързо се качи по стълбите.

Той механично хвърли поглед към фоайето. От наблюдателния й пункт тя вероятно бе станала свидетел на цялата сцена. Вероятно хората от телевизионния екип също бяха видели всичко. Чудесно!

Той седна до нея, загледан сърдито пред себе си.

— Не и в този живот.

— Какво стана? Измъчи ли те с този случай?

— Разчленяването е по-точно описание — измърмори той на себе си, погледът му се премести върху ледената пързалка.

Нямаше желание да говори, нямаше желание да удовлетвори любопитството на Мегън О’Мали относно миналото му. Очите му се спряха на мястото, където я бе притиснал до мантинелата. Струваше му се, че оттогава е изминала цяла година, и все пак все още изпитваше желание да я целуне, все още усещаше леката миризма на сирене, която се разнасяше от шубата й. Искаше му се този момент да бе продължил вечно. Опасна мисъл за мъж, който не търси приятелството на жена, която не излиза с ченгета. Щяха да си имат достатъчно проблеми по въпроса кой отговаря за случая, без да намесват секса.

— Нека просто да кажа, че Пейджи Прайс трябва да се снима с брадва в едната ръка и с нож в другата — измърмори.

„И да носи черно дантелено бельо и обувки с висок ток.“ Мегън запази тази мисъл за себе си. Подобна забележка можеше да бъде изтълкувана погрешно. „А как би трябвало да разбере такава забележка, О’Мали?“ Не можеше да отговори на този въпрос. Не искаше да знае как Пейджи Прайс — толкова висока и ослепителна — я караше да се чувства ниска и обикновена. Блестящият външен вид не беше задължителен за нейната работа. А работата бе всичко, което имаше значение за нея.

— Къде искаш да разположим контролния пост? — попита тя.

— В старата пожарна. На Осло Стрийт, на половин пресечка от полицията и на половин пресечка от отдела на шерифа. Има няколко зали, които ще свършат работа за целта, и спални на горния етаж. Вече се обадих на телефонната компания и на фирмата „Бекер Офис Съплай“ да свържат там факсове, телефони и ксерокси.

— Каква информация вече върви по телекса на Бюрото? Свързах се с Националния център за изчезнали деца. Те ще изпратят човек от Минесота. Това ще е от голяма помощ в регионален и национален мащаб. Те също предложиха подкрепа за семейството.

Мич си помисли за Хана, седнала на канапето сама и нещастна, и сърцето му се сви.

— Ще имат нужда от помощ.

— От архива ще ни изпратят списък на всички заподозрени в престъпления с деца в радиус от двеста километра и списък на всички доклади за опити за отвличане.

— Това е като да намериш игла в купа сено — отвърна навъсено Мич.

— Това е началото, шефе. Трябва да започнем отнякъде.

— Да. Само ако знаехме къде отиваме.

Замълчаха за миг. Мич подпря лакти на колената си. Откакто работеше в Дийр Лейк, кражбите, побоите и домашните скандали бяха основните престъпления в малкия град. Нямаше нищо общо с наркотрафикантите и криминалните случаи във Флорида.

Той бе станал може би малко мързелив. Когато работеше в Маями, бе като състезателен кон — кълбо от мускули и нерви, инстинктите му бяха бързи като светкавица, подхранвани от адреналина и кофеина. Всеки ден бе кризисен и притъпяваше чувствителността му, докато убийствата, изнасилванията, кражбите и отвличанията започнаха да му изглеждат като нещо нормално. Но тези дни бяха далеч в миналото. Сега се чувстваше ръждясал, бавен и тромав.

— Имала ли си и преди случай на отвличане? — попита той.

— Участвала съм в няколко издирвания. Но познавам добре процедурата — изрече тя отбранително. Седна малко поизправено на седалката. — Ако искаш да си губиш времето, проверявайки…

— О, истинска фурия си! — Мич вдигна ръка, за да спре тирадата й. — Това беше съвсем невинен въпрос, не съм подлагал на съмнение способностите ти.

— Съжалявам. — Младата жена се изчерви и се сви на мястото си.

Мич не обърна внимание на смущението й. Погледът му беше мрачен, бръчките бяха станали още по-дълбоки.

— Аз съм участвал в четири.

— Намерил си четири деца? — Моментално съжали, че го попита. Обзе я тревожно предчувствие.

— Два пъти. — Лицето му говореше за трагедиите, разочарованието и трудните житейски уроци, които получават полицаите и семействата на жертвите.

— Не всички свършват по този начин — изрече Мегън и се изправи. — Този няма да е такъв. По дяволите, няма да позволим да свърши така.

Това не зависеше от тях, помисли си Мич и се изправи. Можеха да предприемат сериозно разследване, да включат много полицаи и пак да не стигнат доникъде.

„Тя също го знае — помисли си, но не би го признала. Тя не би се предала на страха.“ Беше вирнала упорито брадичка, веждите й бяха смръщени над блестящите й зелени очи. Усещаше как решителността й се надига, искаше да я прегърне и да поеме част от нея, защото в този миг се чувстваше уморен. Идеята не беше разумна.

— Да се захващаме за работа, О’Мали — каза той. — Да видим дали ще успеем да изпълним обещанието си.

 

 

Подвижната лаборатория и техниците от отдела за специални операции пристигнаха почти едновременно с хеликоптера на Бюрото. Той се приземи на паркинга и Мич отиде да го посрещне. Мегън поведе другите агенти към ледената арена, за да ги информира по случая.

— Какво имаш за нас, ирландке? — чу тя гласа на Дейв Ларкин. Той беше тридесетгодишен, привлекателен мъж, който обичаше работата си. Винаги пристигаше на местопрестъплението си нетърпелив да открие колкото може повече доказателства. Беше добро момче и добър полицай, един от хората, с които се бе сприятелила, когато постъпи в Бюрото. Ако не носеше значка и нямаше дълъг списък със симпатични бивши приятелки, тя може би щеше да приеме една от поканите му да излязат.

— Не много — призна тя. — Предполагаме, че момчето е отвлечено от тротоара пред сградата, но нямаме свидетели, следователно нямаме истинско място на престъплението. Във всеки случай на паркинга и на алеята е имало много коли, така че там не можем да направим нищо. Разполагаме само с чантата на Джош Киркууд — която оставихме там, където я намерихме — и имаме тази бележка, която бе пъхната в чантата.

Тя подаде на Дейв найлоново пликче, в което бе бележката. Той я прочете и се намръщи.

— Господи, това е труден случай.

— Всяко отвличане на дете от улицата е труден случай, независимо дали е оставена бележка или не — отбеляза Ханк Уелш, фотограф, в „Специални операции“.

Останалите мрачно кимнаха.

Дейв започна да изучава бележката.

— Не може да се каже кой знае какво. Отпечатано е на лазерен принтер на обикновена хартия. Ще направим тестове с нихидрин и аргонно-йонен лазерен тест, но шансовете да открием добри отпечатъци оттук…

— Направете всичко, което е възможно — каза Мегън. — Като за начало трябва да монтираме записващо устройство към телефона на семейство Киркууд. Въпреки, че нямаме място на престъплението, ще ви помоля, момчета, да направите снимки и видеофилм пред сградата. Може по-късно да ни дотрябват.

— Ти си шефът — отвърна Ханк.

Мегън остро го изгледа. Уелш бе едър, с румено лице и белези от младежко акне. Беше към петдесетгодишен и никак не беше доволен, че е тук. Мегън се чудеше дали причината е случаят, или тя.

Хората от техническия отдел тръгнаха към вратата, но Дейв Ларкин се върна и тихо й каза:

— Носят се слухове, че Марти Вилхелм се е надявал да вземе мястото на Лио. Познаваш ли го? Той е от отдела на специалните операции.

Тя поклати глава.

— Марти е сгоден за дъщерята на Ханк…

— Прекрасно!

— Недей така, Ханк добре си познава работата. — Той й се усмихна. — Радвам се, че си получила задача. Ти го заслужаваш.

— В момента не съм убедена дали това е комплимент или проклятие.

— Комплимент е — и не го правя, с цел да те накарам да излезеш с мен.

— Само в съня ти, Ларкин.

Глух за отказите й, той продължи:

— Не съм единственият, който се радва на постиженията ти, ирландке. Мнозина смятат, че си заслужила това назначение. Ти си пионер в тази област.

— Не искам да съм пионер, искам да съм ченге. Понякога си мисля, че животът щеше да е много по-лесен, ако бяхме безполови.

— Да, но тогава как щяхме да решим кой ще води на танците?

— Щяхме да се сменяме — каза тя, отваряйки врата. — Нямам желание да прекарам живота си в танци.

Когато излязоха на студа, усмивката му се стопи.

— Колко човека ще ви отпуснат от регионалното управление?

— Може би петнадесет.

— Ще събереш може би и десетина доброволци. Нали знаеш, ако децата не могат да се разхождат свободно по улиците на градче като това… И ако не заловим човека, който върши подобни неща, тогава какви ченгета ще сме?

Отчаяни ченгета. Уплашени ченгета. Мегън запази отговора за себе си и се огледа. Надолу по улицата ярко светеше лампа над веранда. Можеше да види неколцина от униформените мъже на Мич да обикалят от къща на къща. В другата посока лъчи от фенерчета осветяваха полето. Над главите им се носеше бученето на хеликоптер. А някъде там някой държеше живота на Джош Киркууд в ръцете си.

Уплашена и отчаяна, тя се опита да прогони тревожните мисли.

 

 

Ден втори

4:34 часа, 2°С

Пол паркира селиката в гаража и остана неподвижен, взирайки се във велосипедите, които бе закачил на стената за зимата. Два планински велосипеда и един нов, който Джош бе получил за рождения си ден. Той беше черен с неонови червени и жълти точки. Колелата бяха като големи пусти очи, взиращи се в него.

„Джош. Джош. Джош.“

Бяха викали из полето до четири часа тази сутрин. Казаха им, че ще се прегрупират в старата пожарна в осем. Измръзнали, уморени и обезверени, полицаите и хората от патрулната полиция се бяха върнали при паркинга на ледената пързалка.

Пол можеше да се види като на филмова лента — как размахва гневно ръце и с изкривено лице ругае Мич Холт.

— Какво, по дяволите, става тук? Защо прибирате хората си? Джош сигурно е там някъде!

— Пол, не можем да искаме невъзможното от хората. — Те стояха до експлоръра на Холт. Мич се опитваше да застане между него и хората на паркинга. — Те са навън цяла нощ. Всички са премръзнали и уморени. По-добре ще е, ако си починат малко, и да продължат през деня.

— Искаш да спиш? — изкрещя Пол, искаше цял свят да го чуе. Мъжете се обърнаха. — Оставяш сина ми с някакъв луд, за да могат хората ти да си поспят? Това е невероятно!

Думите му стигнаха до ушите на хората от пресата и те се спуснаха като комари, надушили кръв. Холт бе побеснял от импровизираната пресконференция, но на Пол не му пукаше. Настояваше мъката и отчаянието му да бъдат записани на видеолента, така че цял свят да разбере.

Сега се чувстваше изтощен, празен. Ръцете му трепереха на волана. Сърцето му биеше така, сякаш се опитваше да изскочи, задушаваше се. Някъде в далечината чу хеликоптер да прелита над къщите.

„Джош. Джош. Джош.“

Изскочи от колата си и се качи по стълбите. В кухнята светеше. Непознат мъж седеше на масата, разглеждаше списание и пиеше кафе в голяма керамична чаша, спомен от Ренесансовия фестивал. Той вдигна глава, когато Пол влезе в кухнята.

— Кърт Маккаскил, Бюро по престъпността — потискайки прозявката си, той вдигна картата си.

Пол се наведе над масата и се взря в нея, сетне изгледа агента подозрително, сякаш не му се доверяваше напълно. Маккаскил издържа стоически проучването. Зачервените му от безсъние очи бяха сини, а косата му бе гъста и тъмночервена. Носеше скиорски пуловер.

— А вие сте… — попита агентът.

— Пол Киркууд. Живея тук. Това е моята маса и пиете моето кафе, колегите ви би трябвало да търсят моя син, ако не бяха твърде мързеливи, за да си направят този труд.

Мъжът се намръщи, заобиколи масата и протегна ръка.

— Съжалявам за сина ви, господин Киркууд. Прекратиха ли нощното търсене?

Пол отиде до шкафа, извади чаша и я напълни с кафе. Беше горчиво и силно.

— Изоставиха сина ми на произвола на съдбата — измърмори.

— Понякога е по-добре да се прегрупират и да започнат отново — отвърна Маккаскил.

Пол се загледа в балатума.

— А понякога е твърде късно.

В настъпилото мълчание хладилникът тихо бръмчеше, а машината за лед тракаше.

„Джош. Джош. Джош.“

— А… тук съм, за да следя телефонните разговори — обясни Маккаскил, избягвайки основната тема. — Всички обаждания ще бъдат записани, в случай че престъпникът поиска откуп. Тогава ще успеем да го проследим.

Киркууд, изглежда, не се заинтересува от техниката. Той продължи да се взира в пода още една минута, сетне вдигна глава. Очите му бяха зачервени, лицето му беше измъчено, кожата беше сивкава. Ръката му трепереше, когато постави чашата на барплота. Горкият човек.

— Защо не си вземете горещ душ, господин Киркууд. После си починете. Ще ви повикам, ако има нещо.

Без да каже нито дума, Пол се обърна и отиде в дневната, където светеше само една лампа. Мина покрай канапето и подскочи, когато Карен Райт седна внезапно. Тъмночервено одеяло се смъкна в скута й, когато тя вдигна поглед към него. Хвана се за облегалката и приглади пепеляворусата си коса.

— Здравей, Пол — измърмори тя. — Натали Бриант ми се обади да дойда при Хана. Съжалявам за Джош.

Той само я изгледа.

— Всички съседски жени ще се редуваме.

— Добре — измърмори той.

— Добре ли си? — попита тя. — Вероятно би трябвало да си починеш.

— Да — прошепна Пол. — Да, отивам да полегна.

Едва не побягна от стаята, потеше се обилно, въпреки че го тресеше. Съблече пуловера и го хвърли на пода в коридора. Несръчно разкопча ризата си. Целият трепереше. Сърцето му биеше лудо. Главата му пулсираше.

„Джош. Джош. Джош.“

Препъвайки се, се отправи към банята. Падна на колене пред тоалетната и повърна, конвулсии разтресоха тялото му, докато продължаваше да повръща. Вкопчвайки се в тоалетната чиния, той отпусна глава и затвори очи.

„Джош. Джош. Джош.“

— О, Господи, Джош! — проплака.

Горещи сълзи потекоха от очите му. Когато пристъпът премина, той се изправи и продължи да се съблича, като сгъваше дрехите си и ги хвърляше в коша. Треперейки, той влезе във ваната и пусна топлата вода да стопли премръзналото му тяло.

След като се избърса, той облече черна хавлия и излезе в коридора. Вратата на Лили бе открехната и върху розовия килим падаше светлина. Нататък по коридора вратата на спалнята на Джош бе отворена.

Всичко в стаята му бе момчешко. Приятел на Хана бе нарисувал стенописи, изобразяващи различен спорт на всяка стена. Постер на Кирби Пъкет от „Туинс“ бе заел място на бейзболната стена. Между двата прозореца имаше бюро, отрупано с книги, играчки и фигурки. На другата стена беше тясното легло на два етажа.

Хана седеше на долното легло, свила дългите си крака и прегърнала голям плюшен динозавър. Наблюдаваше Пол, докато той палеше малката нощна лампа. Искаше й се да й се усмихне, да я прегърне и да й каже, че са открили Джош жив и здрав, но знаеше, че това няма да се случи. Пол изглеждаше уморен и остарял.

— Преустановиха издирването до сутринта.

Хана не каза нищо. Нямаше сили и смелост да го запита дали са открили някакви доказателства. Пол би й казал, ако имаше такива. Той просто я гледаше. Мълчанието му говореше достатъчно.

— Спа ли?

— Не.

Тя изглеждаше така, сякаш не бе спала с дни. Косата й бе разрошена, под очите й имаше тъмни кръгове. Беше свалила дрехите си и бе облякла една от хавлиите му, евтина, яркосиня, която майка му бе подарила за Коледа преди години. Пол бе отказал да я носи. Той работеше усилено, за да може да си позволи по-луксозни неща от онези, които продаваха в супермаркетите. Но Хана бе отказала да я изхвърли. Пазеше я в гардероба си и я носеше от време на време.

Изглеждаше уязвима. „Уязвима“ бе дума, която Пол използваше рядко за съпругата си. Хана бе съвременна жена — интелигентна, способна и силна. Можеше да се справи без него. Беше мечтал точно за такава жена. Съпруга, с която можеше да се гордее. Жена, която не е сянка на съпруга си, роб или изтривалка.

„Внимавай какво си пожелаваш, Пол…“ — чу тънкия глас на майка си.

— Просто седях тук — промърмори Хана. — Исках да се почувствам близо до него.

Брадичката й трепна и тя затвори очи. Пол седна до нея и докосна ръката й. Пръстите й бяха студени като лед. Той хвана ръката й, преди му бе много по-лесно да я докосва. Беше време, когато не можеха да се наситят един на друг, но това, изглежда, се бе случило преди векове.

— За… Когато ми каза… — Той замълча и въздъхна, сетне отново се опита да продължи: — Съжалявам, не биваше да се нахвърлям върху теб. Просто исках да стоваря вината върху някого.

— Опитах се — прошепна тя, сякаш говореше на себе си. — Толкова много се опитвах.

Да бъде добра съпруга. Да бъде добра майка. Да бъде добър лекар. Да бъде добър човек. Опитваше се толкова усилено и смяташе, че през повечето време успяваше. Но сигурно бе сбъркала някъде и сега трябваше да плати.

— Шшшш… — Пол измъкна динозавъра от ръцете й и я прегърна, остави я да поплаче на рамото му. Погали я по гърба през евтината хавлия и се почувства необходим. — Шшш…

Целуна косата й и пое уханието й. Вслуша се в тихия плач, осъзна, че тя има нужда от него, и желание премина през тялото му като дим. Сега Хана имаше нужда от него. Супер жената. Доктор Гарисън. Нямаше нужда от парите или от приятелите му. Господи, тя дори не се нуждаеше от името му. Той беше излишен в живота й. Беше сянка, никой, но сега се нуждаеше от него. Тя го прегърна и се притисна към него.

— Хайде да си лягаме — прошепна той.

Хана го остави да й помогне да стане от леглото на Джош и да я поведе по коридора към тяхната спалня. Не се опита да протестира, когато свали хавлията от раменете й и я целуна по врата. Дъхът й секна, когато той погали гърдите й. Беше толкова самотна тази вечер. Емоционално изоставена. Изпратена в изгнание. Имаше ужасна нужда да се почувства обичана, утешена, опростена.

Тя извърна глава и докосна устните му, подканвайки го да я целуне, гърдите й се притиснаха към него, гърбът й се изви, когато ръката му се плъзна по кръста й. Желанието изтласка страха за миг. То спираше времето и предлагаше убежище. Хана отчаяно се потопи в него. Тя повлече Пол на леглото със себе си. Искаше да го почувства вътре в себе си. Притискаше го към себе си, докато той проникна в нея, отново и отново, не искаше нищо друго, освен контакт, илюзията за интимност. Когато всичко свърши, тя затвори очи и положи глава на рамото му, силно желаейки това чувство на близост да не я напуска. Но то щеше да я напусне дори и тази вечер, когато отчаяно искаше да се хване за нещо като удавник.

„Какво се случи с нас, Пол?“

Не знаеше как да го запита. Все още не можеше да приеме отчуждението и гнева, който изпитваха един към друг. Струваше й се като лош сън. Бяха толкова щастливи. Идеалното семейство. Идеалната двойка. Идеалният живот на Хана Гарисън. Сега бракът й се разпадаше, а синът й бе отвлечен. „Отвлечен… взет… откраднат. Господи, какъв кошмар!“

При тази ужасна мисъл затвори очи, умората най-после я надви и тя потъна в благословен мрак.

Пол усети мига, в който тя заспа. Напрежението изчезна от ръката, с която го бе прегърнала през гърдите. Дишането й стана дълбоко. Той лежеше и се взираше в тавана. Имаше чувството, че наблюдава сюрреалистична пиеса. Синът му бе изчезнал. Утре за Джош Киркууд щеше да се говори във всеки дом на щата. Снимката му заедно с пламенната молба на Пол, която бе направил на паркинга пред ледената пързалка, щяха да се появят на първите страници на вестниците.

„Моля, върнете ми сина!“

„Джош. Джош. Джош.“

Очите му горяха, докато гледаше към небето без звезди. И пиесата продължаваше. Второ действие. Съпругата му лежеше гола в ръцете му, само часове след като любовницата му бе сторила същото. Над главите им в черното небе летеше хеликоптер.

 

 

„Из дневника

Ден втори

Действие първо: Хаос и паника. Предсказана и покъртителна. Ние наблюдавахме, забавлявайки се от тяхната безсмислена упоритост. Запътили се с убийствена крачка към нищото. Протягат ръце в тъмното и не намират нищо, освен страх.

Но може ли да се намери някаква утеха?

Човек… обича онова, което губи.

Какво повече има да се каже?“