Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (18)

Глава 17

Ден четвърти

12:24 часа, –12°С

Мегън сънуваше, че светът е покрит с черен прах за отпечатъци. Прахът се носеше по въздуха като мъгла, а дробовете я боляха, когато се опитваше да диша, сякаш слон бе седнал на гърдите й. Всички повърхности бяха покрити с отпечатъци. Те плуваха в пространството. Тя се стресна и откри, че Фрайдей е легнал на гърдите й и я наблюдава, очите му светеха в полумрака.

— Господи, тежиш цял тон! Разкарай се! — замърмори Мегън и седна в леглото.

Котката скочи върху кашона с книги и я изгледа зловещо, сетне вдигна задния си крак зад главата си и спокойно започна да се чисти.

Мегън се опита да прогони мисълта за котката, да се освободи от дезориентацията, която изпита при рязкото събуждане, сякаш се намираше на съвсем чуждо място. Трябваше да разопакова нещата си и да направи дом от това място, помисли си, докато завързваше колана на стария си син халат. Не можеше да понесе чувството на преходност. Разбира се, призна тя пред себе си, преходността можеше да опише положението й в Дийр Лейк, ако Де Палма се вбеси.

Ако можеше да открие следа, нещата щяха да се поуспокоят, щеше да насочи пресата към нещо по-важно отколкото първата жена — агент в щата. А ако откриеше следа, може би щяха да намерят Джош и да го върнат у дома.

Тя сама сне отпечатъците на Оли от бутилката, пренесе ги на картон за отпечатъци и го изпрати по факса в архива на Главната квартира, за да бъдат вкарани в компютъра. Автоматичната система щеше да търси в база данните, за да открие дали ги има в архива. Центърът по информация към ФБР във Вашингтон също щеше да ги вкара в своята автоматична система за идентификация на отпечатъци от пръсти. Те щяха да извършат издирване, започвайки със Средния Запад и всички останали щати в страната.

Някой някъде познаваше Оли Суейн. Някой някъде го бе изпратил в затвора.

Представи си отново избледнелите сини линии от татуировка на пръстите му. Груба работа от онзи вид, който затворниците си правеха един на друг в затвора. Не беше успяла да ги разгледа добре, но можеше да се закълне, че е така. Беше сигурна, че е бил в затвора.

Почукването на вратата бе като нахлуване на чужд свят в нейната сфера от тишина. Мегън скочи и веднага посегна към пистолета на масата. По навик тя заобиколи вратата и се притисна до стената. Отново се почука. Тя изчака и пое дълбоко дъх.

— Мегън? Мич е.

Тя въздъхна и отключи.

— Отбиваше ли се при Лио след полунощ? — попита, когато му отвори вратата.

— Не — тихо отвърна той.

Влезе, пъхнал ръце в джобовете. Погледът му се плъзна по деветмилиметровия пистолет, който тя остави на масата, но нищо не каза. Може би всички жени, които посещаваше по това време на нощта, отваряха вратите с пистолети в ръце.

— Минавах наблизо — промърмори той. — И видях светлина.

Мегън размишляваше дали да му каже за отпечатъците на Оли. Беше се ядосала, че той крие информация от нея, но не искаше да повдига този въпрос сега. Беше късно. Още повече, може би от това нямаше да излезе нищо. А и Мич изглеждаше така, сякаш не му се говореше за работа. Стори й се уморен и самотен. Той премина през лабиринта от кашони до прозореца и погледна към улицата. Тя го последва, погалвайки Ганън по навик, когато мина покрай кашона, който той бе избрал за легло. Сивата котка вдигна глава и примигна към нея, сетне втренчено загледа Мич и издаде гърлен звук на задоволство.

— Защо си тръгна тази вечер? — запита той, когато тя се облегна на рамката на прозореца.

— Имаше нужда да прекараш известно време само с Джеси. Не исках да ви преча… Как беше парадът?

— Тъжен. Опитват се да забравят… защото са уплашени. Те гледаха към мен с надеждата да ги спася и не осъзнаваха… — Той я погледна, кафявите му очи бяха уморени и зачервени, напрежението бе издълбало бръчки по лицето му. — Аз не съм спасител. Аз съм просто ченге. И съм много уморен. — Отново се обърна към прозореца. — Уморен съм от всичко.

Уморен от болката. Уморен от отговорността. Уморен от паниката, която свиваше стомаха му, от страха, че не е в състояние да раздели доброто от злото, че не е Супермен, а само Кларк Кент с мания за величие. Той се обърна към Мегън и тя видя всичко това изписано на лицето му.

Мегън, която познаваше, с прибраната назад коса и с безполовите й дрехи, с правилата и наредбите не бе жената, която бе застанала пред него. Косата й беше пусната. В стария си халат тя изглеждаше мъничка и деликатна. Света Джоан без бронята си. Стоеше тук до него, мълчалива и търпелива.

— Не съм кой знае какъв герой — измърмори той. — Би трябвало да го знаят.

— Правиш всичко, което е по силите ти — изрече тя. — Всички го правим.

„Не е достатъчно.“ Спомни си думите, които бе изрекъл предишния ден в гаража на старата пожарна, изпълнени с разкаяние и ненавист.

Той отново се загледа в прозореца.

— Продължавам да мисля, че можех да предотвратя това, че трябваше да го предвидя, да направя нещо. — Устните му се изкривиха горчиво. — Повтаряща се тема в моя живот.

Мегън не го запита. Не би го молила. Той щеше да сподели, защото искаше, или защото се нуждаеше от това, или щяха да стоят цяла нощ, без да си кажат нищо.

— Имах син — накрая изрече той. — Кайл. Беше шестгодишен.

Дъхът й спря.

— Те бяха на неподходящо място в неподходящо време. — Поклати глава. — Защо ли казваме така? Не бяха на неподходящо място. Съпругата и синът ми отидоха в магазина за мляко и хляб. Наркоманът с пушката с отрязана цев е бил на неподходящото място. Но аз ги изпратих там, така че какъв съм аз?

„Жертва“ — помисли си Мегън, макар да знаеше, че неговият отговор ще е „виновен“. Никой съд не би го осъдил, но той сам се бе осъдил до края на живота си. Какъв ненормален свят, в който добрият човек трябва да плаща за нещо толкова обикновено като две думи, обикновени като решението да отидеш до магазина, докато убиецът няма угризения на съвестта, никога не изпитва болка за живота, който е отнел.

— Просто ги е застрелял — прошепна той.

Все още ги виждаше, окървавени, легнали на мръсния линолеум, безжизнени. Телата им, застинали в странни пози като захвърлени кукли, очите им бяха широко отворени, с пустия поглед на мъртвите. Алисън бе протегнала ръка към сина им. Кайл беше до нея, а бейзболният му екип бе оцветен в тъмночервено, в ръката си стискаше колода бейзболни карти. Този светъл малък живот бе смазан, погубен, захвърлен като празна кутия.

— Чух съобщението по радиото. Дори преди да видя колата на Алисън на паркинга, вече знаех. Просто го знаех.

И обвиненията започнаха, както сега. Безпощадни. Неизбежни. И въпросите започнаха, както започнаха сега, а яростта се натрупваше зад тях. Той работеше усилено за справедливостта. Следваше правилата. Имаше принципи. Беше добър човек, добро ченге. Би трябвало да бъде възнаграден, а вместо това беше загубил най-скъпите си хора.

— Сто шестдесет и девет долара — изрече той, все така взирайки се навън в нощта. — Толкова е взел мошеникът, толкова е струвал животът им за него.

Затвори очи и сълза се плъзна по бузата му. Беше горд човек, твърд човек, но болката и объркването го погубваха. Той беше ченге. Вярваше в доброто и злото, в черното и бялото. Светът се бе превърнал в мъгливо място на огледала и дим. Мегън го долавяше в гласа му — отчаянието на мъж, който се опитва да открие някакъв смисъл в безсмисленото.

Сигурно е непоносимо да загубиш любима жена и дете. По-добре да си обичал и да загубиш любовта, казваше поговорката, но Мегън не вярваше в това. По-добре е изобщо да не обичаш, отколкото сърцето ти да е сломено.

— Мисля за Пол и Хана — промърмори той. — Не пожелавам подобна болка никому.

За да го утеши, Мегън плъзна ръце под якето му, прегърна го през кръста и притисна лице към гърдите му.

— Ще го намерим. Ще видиш.

В стремежа си да поеме част от нейната увереност той я прегърна и я притисна силно към себе си. Сега не мислеше за нейните правила. Сега те не бяха полицаи. Той отблъсна всичко друго, освен истината — той беше мъж, а тя жена и електричеството между тях бе непреодолимо, приканвайки ги да изключат заобикалящия ги свят от съзнанието си. Нямаше намерение да се съпротивлява на изкушението. Тази нощ това бе всичко, което искаше — да бъде мъж без минало или бъдеще с жена, която може да прегърне и да желае.

Погали косата й. Впи устни в нейните, целувката му предотврати протеста й. Вкусът на устните й бе сладък. Усещането на тялото й в ръцете му съживяваше силата му. Желанието прогони умората, а целувката ставаше все по-страстна.

Тя се притисна силно към него. Тя не можеше да намери думи, за да му откаже. Всичко, което намираше в себе си, бе желание. Той прокара устни по врата й. Сетне я вдигна на ръце.

Прекоси стаята с няколко крачки, блъскайки се в кашоните по пътя си, плашейки котката. Очите му не се откъсваха от нейните. Изразът му бе напрегнат и решителен, сякаш ако примигне или погледне встрани, това щеше да развали магията между тях. Положи я по средата на леглото, отстъпи назад и съблече якето си, без да отклонява погледа си от нея. Измъкна през главата пуловера и тениската си и ги захвърли.

Мегън се изправи на колене, без да откъсва очи от него. Косата му беше разрошена. Сянката от наболата му брада затъмняваше скулите му. Имаше вид на воин, който е видял много битки. Стегнат, строен и мускулест. По гърдите и плоския му корем имаше тъмни косъмчета, спускащи се надолу до колана на джинсите му.

Все така загледана в него, тя развърза колана на халата си и той се свлече от раменете й. Вече не съществуваха добро и зло. Нямаше правила. Нямаше думи. Съществуваше само невероятното чувство на очакване и сливане на две болезнени души.

Мич прокара пръсти по рамото й и надолу по ръката й. Докосна кръста й и нежната извивка на бедрото й. Кожата й бе с цвят на сметана и нежна като коприна. Той я целуна бавно и еротично. Искаше да я погълне, да намери утеха в топлото й тяло. Да забрави за себе си. Да почувства как твърдият възел на самотата и болката се разчупва и се стопява от топлината на тяхното сливане.

Те се отпуснаха в леглото и се притиснаха един в друг. Мегън се сгуши в него, наслаждавайки се на топлината на тялото му, на докосването на зърната на гърдите й до космите на неговите гърди. Тя се отдаде на чувството — да го докосва, да вдишва уханието на тялото му. Капитулирайки… Потръпна при тази мисъл, но тогава той целуна зърното на гърдата й и мисълта изчезна.

Тя вплете пръсти в косата му, после погали раменете му. Изненада се, че той все още е с джинси. Извъртя се под него и напипа копчето на панталона му. Мич й позволи, надигна се на колене и тя дръпна ципа.

Ръцете й трепереха, докато смъкваше джинсите му. Цялото й тяло трепереше от желание. Тя нежно го погали между бедрата и той изстена.

— Ела тук — прошепна той, протягайки ръце към нея.

Мегън се подчини и с готовност го целуна, притискайки се към него. Обви врата му с ръце и отметна глава назад, докато той я целуваше. Големите му ръце галеха гърба й. После я повдигна и я сложи в скута си. Тя плъзна ръка между телата им и го насочи, държейки се здраво за него, докато той я отпусна внимателно надолу.

Дъхът й секна, когато той бавно проникна в нея. Тялото й се стегна. Той отново я повдигна и бавно я отпусна надолу.

Очакването бе като навита пружина вътре в нея, все постегната и по-стегната, търсеща начин да се освободи. Тя започна да се движи с вкопчени в раменете му ръце и с отметната назад глава. Все по-бързо и по-бързо, докато остана без дъх, докато тялото й не се покри с пот, докато желанието й не експлодира като огнена буря.

Те силно се притискаха един към друг, когато отново се върнаха на земята, когато ударите на сърцата им се забавиха, когато реалността се завърна. Мич дръпна завивката върху тях. Горещата страст беше задоволена и януарската нощ ги охлади.

Ганън скочи на леглото и се сви на мястото си зад коленете на Мегън, сякаш Мич не бе там. Тя не можеше да си спомни кога за последен път в леглото й бе имало мъж. Връзките й можеха да се преброят на пръстите на едната й ръка. Всички те бяха пълен провал. Тя не излизаше с ченгета, но никой, освен друг полицай не би могъл да я разбере, следователно… А под това извинение се криеха дълбоко потискани причини, страх, демони, които я преследваха като сенки през целия й живот. Страхът, че никой няма да я обича, че не е родена да бъде обичана, опетнена от греховете на майка си. Страхове, в които нямаше логика. Страхове, които съществуваха в най-тъмните ъгълчета на сърцето й като отровни гъби.

Сега бе глупаво дори да мисли за това. Мич Холт не я обичаше, просто изпитваше нужда. Имаха нужда един от друг, за да избягат от самотата на нощта, да избягат от ужасния случай. Това не беше любов. По-скоро нещо като услуга между приятели. На тази светлина красотата на любовната им игра избледня, удоволствието да лежат притиснати един до друг вече не беше същото.

„Той дори не е свободен“ — помисли си тя, загледана в халката на лявата му ръка. Тя просто бе нарушила всичките си правила с мъж, който бе женен за миналото. „Наистина знаеш как да ги подбираш, момиче.“

Все пак тя не съжаляваше за това, което току-що бяха споделили. Не можеше да си забрани да продължи да го желае, също както не бе в състояние да потисне страха си.

Мич усети, че тя трепери, и я зави до раменете. Чувстваше се добре в прегръдката му. Чувстваше се удобно и сигурно. Любенето им беше невероятно. Самата мисъл за това го караше да я желае силно.

Очакваше да го обхване чувството за вина, което изпитваше винаги когато посещаваше жени след смъртта на Алисън. Но то не се появи. Бе намерил оазис поне за кратко време, за тази нощ. Скоро щеше да съмне и отново щяха да се превърнат в ченгета, щяха да се върнат към кошмара, опитвайки се да открият похитителя, без да разполагат с истински следи и без истински заподозрян. Но дотогава пред тях бе нощта.

Той се обърна на една страна и подпря главата си с ръка, така че да може да наблюдава Мегън. Тя също вдигна поглед към него, изразът й бе предпазлив и предизвикателен.

— Ако ще ми държиш реч за голямата грешка, която току-що направихме, можеш да си го спестиш — каза тя.

— Защото вече знаеш, че е грешка? — внимателно я запита той.

Грешка не бе истинската дума, беше твърде невинна. Това бе нещо, което можеше да сложи край на кариерата й. Ако се влюбеше в Мич Холт, той само щеше да разбие сърцето й, а тя бе преживяла достатъчно.

— Да не искаш да кажеш, че съжаляваш? — попита я.

Тя се вгледа в измореното му лице и в очите му, които изглеждаха стари като света. Замисли се за чувствата, който той криеше в себе си — гнева, болката и съмненията. Помисли си за нежността и страстта му, за любовта, която той изпитваше към дъщеря си. Нямаше да е разумно да го потвърждава; най-добрата защита бе атаката. Тя не виждаше бъдеще за връзката им. Нямаше смисъл да отлага неизбежното. Можеше да прекъсне всичко сега и гордостта й, макар и наранена, да остане непокътната, но…

— Не — прошепна тя. — Просто смятам, че не бива това да ни става навик.

Седна на леглото и грабна халата си, Мич протегна ръка и хвана ръкава й, преди тя да успее да го облече. Тя се извърна и го погледна предпазливо.

— Защо не? — предизвика я той.

— Защото…

— Това не е отговор за всеки, който е навършил седем години.

— Отговорът се подразбира — отвърна Мегън. — Не биваше да го задаваш.

Тя дръпна ръкава и се отдалечи от леглото, загръщайки халата около себе си. Отиде до тоалетката и докосна няколко от нещата, които бе разопаковала. Малка порцеланова котка, която й бе подарък за завършване на гимназията от Франсис Клей, жената, която чистеше църквата и се грижеше за нея. Кутията за бижута, която си бе купила от антикварен магазин със собствени пари на дванадесетия си рожден ден. Като малка се преструваше, че кутията е подарък от майка й, когато всъщност никой никога не й беше правил подаръци.

— Ние работим заедно — напрегнато изрече тя. — Затова не бива да спим заедно.

Наблюдаваше го в огледалото, когато той отметна завивката и стана от леглото. Неочаквано я завладя силно желание. Уплаши се, че тялото й може толкова бързо да се привърже към неговото, че го желае толкова силно. Нужда. Господи, не можеше да си го позволи!

Погледите им се срещнаха в огледалото. Изразът му бе напрегнат, хищен.

— Това няма нищо общо с работата ни — изрече той с пресипнал глас.

Бавно я обърна с лице към себе си и развърза колана на халата й. Тя едва си пое дъх, когато той разтвори дрехата, втренчи се в голото й тяло и я докосна. Нежно погали гърдите й, докосвайки с палец зърната им, и тя отново остана без дъх. Удовлетворение и възбуда грееха в очите му. Пръстите му се плъзнаха по тялото й и спряха на бедрата й. Той се наведе и я целуна.

— И кой е казал, че ще спим? — прошепна той.