Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (29)

Глава 28

Ден осми

21:30 часа –30°С

Мич гледаше втренчено дъската за полицейски бюлетини на стената, докато посланията на похитителя започнаха да блуждаят пред погледа му. Разтърка лицето си с ръце. Умората го правеше раздразнителен, опасен за околните. Тя счупваше твърдата обвивка на самоконтрола и даваше път на вината и несигурността, които се сипеха като опияняващи питиета.

Тази вина. Пред очите му беше изражението на Хана, когато Пол хвърляше обвиненията си срещу нея. Това беше проява на болката му, прикриваща вината. И Хана също се обвиняваше. Мич познаваше това безкрайно самонаказване. Една позната болка, към която човек перверзно се привързваше.

— Защо не дезинфекцираш ръката си — каза Мегън. — Злобата на Стайгър направо е отровна. Аз тръгвам към болницата. Ще дойдеш ли с мен?

Мич свали ръцете си от лицето. Колко ли време го беше наблюдавала, докато той се бореше със своите демони.

— Нищо ми няма — каза той, загледан в ожулените си юмруци. — Вече ми биха инжекция против тетанус. Защо ще ходиш в болницата?

— Знам, че разпитахме всички. Все пак не е зле да проверя пак. Хана не вярва, че неин пациент или семейството на неин пациент могат да извършат подобно престъпление. Тя може да не знае за враждебно настроените пациенти, но съм сигурна, че някоя от сестрите ще подхвърли едно-две имена. Всеки е мразен от някого.

— Ти си циничка.

— Не. Аз съм реалистка — поправи го Мегън. — Знам, че хората са егоистични, злобни и отмъстителни. Има и доста хаховци.

— Има и такива като нашия човек. — Мич стана от стола. — Има и изроди!

Изроди. От такива се бояха най-много още от самото начало. Отвличане за подкуп беше свързано с алчност. С нея човек можеше да се справи. Душевноболните бяха опасни и непредвидими, но обикновено се проваляха някъде по пътя. Изродите бяха студени и пресметливи. Те си правеха подли и непредсказуеми планове. Изродите без усилия подхвърляха доказателствен материал, след което спокойно прекрачваха прага на съседите и питаха за изчезнало куче.

Художественият портрет на ранния посетител на Рут Купър беше закачен на таблото за бюлетини. Човекът беше на неопределена възраст, с дълго лице и без отличителни белези. Очите бяха скрити зад спортни очила. Косата под тъмната шапка можеше да бъде с какъвто и да е цвят. Ушите му не се виждаха. Черните шалове криеха лицето му и той приличаше на дух от отвъдното.

— Де да беше снимка, а? — отбеляза Мегън разочаровано.

— Не. Не е снимка, но поне госпожа Купър може да го познае, ако го срещне отново. Тя е сигурна, че помни гласа му.

Когато Мич си помисли за нахалството на този човек, за жестокостта му и за начина, по който разкриваше хитрия си, жесток ум, инстинктивно стисна юмруци.

— Арогантен кучи син — измърмори, — ще стъпиш накриво. Тогава ще се стоваря върху теб с всичка сила.

— Може приятелят му да го спъне, ако имаме късмет — каза младата жена. — В момента уреждам Кристофър Прийст да се заеме с компютрите на Оли, за да види дали ще може да влезе във файловете. Оли е ходил на курсове за компютри в „Харис“. Само Прийст може да заобиколи капаните му. Остава да се занимаем с Пол.

Преди Мич да й отговори, тя продължи:

— Връзката му с пикапа е явна. Той се опитва да прикрие това от нас. Алибито му за нощта, през която изчезна Джош, не е убедително. Никой не знае къде е бил в шест сутринта онази сутрин, докато Рут Купър е имала среща с тайнствения мъж. Бил казал на дежурния агент, че ще шофира и ще се оглежда за Джош. Само че има твърде много съвпадения.

— Какъв ще бъде мотивът му? — попита Мич. — Защо ще върши такива неща със собствения си син?

— И това се случва — настоя тя. — Ти го знаеш много добре. Помниш случая от миналата година в Айрън Рейндж. Това, което онзи мъж беше сторил със собствената си дъщеря, е немислимо, а всеки ден участваше в издирванията, отправяше молби по медиите, ипотекира къщата си за пари за награда.

Тъй като той не проявяваше интерес, тя нетърпеливо додаде:

— Шефе, ние не сме в Утопия. Този град е като всички останали. Хората тук са като хората навсякъде. Някои са добри, други — лоши. И в райската градина е имало змия. Ами нека я стъпчем.

Погледът, който той й отправи, беше твърд и студен.

— Ти какво, мислиш, че не се справям ли?

— Мисля, че отказваш да се справиш.

— Да, известно ми е как разсъждаваш — изрече той язвително. — Ти мислиш само как да извадиш задничето си сухо от водата и как да те отбележат със златна звездичка в досието ти. Дори ако ти се наложи да разкъсаш някого по пътя. Целта оправдава средствата.

— Защо не си спестиш тази шибана реч за Пейджи Прайс? — изкрещя Мегън. — Много добре знаеш, че искам да намеря Джош. Затова не ми се зъби, когато говоря истини. Мисля си, че много лесно се поставяш на мястото на Пол, а това ще ни струва доста!

Мич не беше в настроение да слуша лекции по професионално поведение. Изморен и объркан той се нахвърли върху нея:

— С други думи, агент О’Мали, длъжен съм да забравя, че този мъж е изгубил сина си, и да я карам рутинно. Нека изкажа това, което мисля, както ти го направи. Работа на първо място. Ето какво мисля! Работата, шибаната работа! — изкрещя той.

— Аз също гласувам „за“ работата — отвърна Мегън и очите й заблестяха. — Ако не ти допада как си я върша, майната ти!

— Ти само това си знаеш — изръмжа Мич. — Опазил те Бог, ако свалиш за малко значката и се превърнеш в жена! Няма да знаеш какво да правиш.

Мегън се сви, сякаш я беше ударил. Тя беше живяла и без значка. Тя беше жена. Поне за него. Но, изглежда, се беше провалила.

— О, знаех си, че не бих могла да очаквам нещо друго от теб, шефе! — отвърна тя на удара. — Да се потъркаляме на дивана ти? Да, и затова аз трябва да се откажа от кариерата си.

Той сви презрително устни.

— Не си спомням да си се оплаквала, когато увиваше краката си около мен.

— Да, не се оплаках — отвърна тя, без да трепне, затаила болката си. — Беше чудесно, докато го имаше. Но сега свърши. Успокой се, вече си свободен. Връзките, които продължават повече от три-четири дни, са като едра шарка за теб!

— Престани — викна Мич и вдигна предупредително ръка. Златната халка заблестя от светлината, сякаш уличаваше и двамата в грях.

Той извърна глава и пое дълбоко дъх. Боже мой, как стигнаха дотук? Какво го интересуваха принципите на Мегън? Спаха заедно. Голяма работа! Той не изискваше нищо от нея и не молеше за опрощение на минали грехове. Затова нямаше претенции към Мегън О’Мали. Тя беше упорита и изпълнена с предразсъдъци. Тя го предизвикваше и се държеше като равна с него. Когато той беше близо до нея, не можеше да се контролира. А нея, по дяволите, как да контролира?

Мегън вече се беше съвзела. Знаеше причината, заради която двамата не можеха да се разберат. Току-що той й доказа, че не е трябвало да нарушава своето правило: никакъв секс с колега! Сега, когато явно всичко свърши между тях, той щеше да използва недостатъците й срещу нея. Отношенията им ще се обтегнат.

„О’Мали, би трябвало да познаваш живота. Защо се излъга и се остави да те лъжат?“ Тя се освободи от тези мисли и се върна в настоящето.

— Трябва да снемем отпечатъците на Пол — каза тя. — Той е собственик на пикапа, може би ключовете са още у него. Ако открием негови отпечатъци там, ще му се наложи да обяснява. Доведи го, шефе, иначе ще го сторя аз!

Мич с интерес я наблюдаваше как отново надяна полицейската си кожа. Новоизградената стена между тях обаче го смрази. С нея тя смяташе да се пази от ноктите му. Смущаваше го този неин самоконтрол точно в моменти, когато му се искаше да я разтърси. Смути се от съжалението за думите, изречени, преди малко, от чувствата си към нея.

— О’Мали, не си играй с мен — каза той.

Тя сви вежди.

— О, да. И какво ще направиш? Ще свикаш пресконференция, за да заявиш, че си ме видял гола? — Тя си тръгна с гордо вдигната глава.

— Върши си работата, шефе, или ме остави аз да я свърша вместо теб.

Мич не отговори и тя напусна „бойното поле“. Той закрачи из стаята: опитваше се да се успокои и да се съсредоточи над работата.

Рязко се извъртя и се втренчи в съобщението на стената. Не можеше да си представи, че Пол печата тези изродени послания. Познаваше случаи, в които родители губеха контрол над себе си и извършваха грехове, на каквито сами не биха повярвали, че са способни. След това си помисли за своя син, за това как се почувства, когато го видя мъртъв, как живееше с мисълта на колко години щеше да бъде Кайл сега, с какво би се занимавал, ако беше останал жив. Сети се за острата болка, която изпитваше, щом видеше момчетата как тичат след топката, как се надпреварват с велосипедите си и кучетата по улицата. Не можеше да допусне, че един баща би могъл умишлено да причини болка на детето си.

„Много лесно се поставяш на мястото на Пол, а това ще ни струва доста!“

Лесно? Не, не. Това никак не беше лесно.

Той се върна на масата, където беше блокчето на Джош. На него му трябваше заподозрян. Някой, който познаваше семейството, някой, който беше местен и познаваше Джош.

Той разлисти блока, прегледа страниците с игрите, прочете записките за отношенията между родителите му. „Татко е полудял… мама е тъжна. Не ми е добре…“ Изключено беше семейните проблеми да превърнат Пол Киркууд в луд, който открадва сина си, оставяйки цитати за греха и падението си.

Грехове.

Мич разлисти друга страница и се взря в рисунката. Джош беше нарисувал Създателя и Дявола, беше показал отношението си към религията — лица на луди и палци, насочени надолу. Грях. Сега си спомни за Албърт Флетчър, дякона от „Сейнт Елисиус“, застанал на насипа при Олд Сидър Роуд, с качулка, закриваща дългото му лице.

 

 

21:57 часа, –30°С

„В един идеален свят Хана можеше да е светица.“ Това бяха думи на Катлин Кейзи. Тя седеше в стаята на сестрите. Машинално дъвчеше ръба на пластмасова чаша, разсеяно поглеждаше към екрана на телевизора.

„Всички, които искаме да живеем в идеален свят, да кажем да“ — беше казала тя.

Мегън седеше в кожен фотьойл. Двете бяха сами в стаята. В болницата беше спокойно. Чуваше се обичайният звън на телефони. Обичайното писукане на пейджъри.

Далечни послания, навярно от различните болници с техните тревоги и спешни случаи. Мегън си помисли дали тук няма да се намери едно празно легло за нея. Инжекция демерол и осем-десет часа забрава. Потърка челото си и въздъхна.

— Как се отнасят към нея колегите й? — запита и подчерта думата „колеги“ в бележника си.

— Аз вече обясних на девет ченгета, че доктор Гарисън е мечтата на всяка сестра. С удоволствие работя с нея. Шестнадесет години в тази професия. Винаги се нервирам, когато помагам на нахални лекари или шефове на персонала, които нагло заявяват, че никога не биха страдали от комплексите на Създателя, защото те самите били Създателя. Ако те са в рая, когато аз отида там, ще искам да ми извадят друга виза.

— Какви са отношенията й с останалите лекари?

— Отлични. С изключение май на Чад Еверет или доктор Крейг Ломакс. Той получи криза, когато назначиха Хана за шеф на отделението. Сигурно в онзи момент е забравил, че не го бива като лекар.

— И какво му стана от кризата?

— Нищо, само че ние доста си изпатихме. Дълго време ходеше по петите на Хана като досаден стар плъх. — Сестрата отпи от пепси-колата, след което завинти капачката. — Ако питате дали е достатъчно луд, за да отвлече Джош, отговорът е категорично отрицателен. Отвратителен е, но не е луд. Освен това през онази нощ е бил на дежурство.

— Какво ще кажеш за пациентите? — попита агентката. — Спомняш ли си човек, който не се е примирил със завършека на някой от медицинските случаи? Някой, който би стоварил вината върху нея.

Катлин прокара ръка през гъстата си, червеникава коса и се замисли.

— Тук не сме като в градовете, нали знаете? Тук хората рядко завеждат дела срещу лекари. Обикновено им се доверяват и са достатъчно разумни да преценят, че те не са магьосници и понякога също допускат грешки.

Мегън не се предаваше.

— Да си спомняте за роднини на хора, които са починали? За някой родител, изгубил дете?

— Нека си помисля… Семейство Мюлер изгуби бебе миналата есен. Донесоха го тук. Хана се опита да го спаси, но не успя.

— Родителите как го понесоха?

— Не зная, но не се сърдиха на Хана. Защото те гледаха как тя прави и невъзможното да го спаси. — Сестрата пак се замисли. — Просто не се сещам за човек, който би сторил подобно нещо. Хана е отличен лекар. Тя е по-добър транквилант за хората от шепа валиум. Освен това тя е наясно с възможностите на болницата ни. Ако реши, веднага изпраща тежко болните пациенти в по-голяма болница.

Сестрата свали краката си от масичката за кафе и ги сви под себе си на дивана. Тя вдигна пръст и каза:

— Спомням си, че тя лично откара Дорис Флетчър в клиниката „Майо“ за изследвания, защото мъжът й категорично отказа да я заведе.

Името привлече вниманието на Мегън.

— Флетчър? Да не е роднина на Албърт Флетчър.

Катлин възкликна:

— О, нашият велик Дякон на Мрака! За когото светът стремглаво се плъзга към ада. Който твърди, че жените са коренът на злото. Който се облича като монах от инквизицията? За този ли Албърт Флетчър става дума? Да. Дорис имаше лош късмет да се омъжи за него.

— И тогава той не я заведе в болницата за изследвания? — недоверчиво попита Мегън.

— Той казал, че било по-добре лечението й да се остави в ръцете на Всевишния. А самият Бог сигурно сам е гледал към небето и е стенел: „Та нали ви дадох клиниката «Майо», о, хора! Какво още искате от мене!“ Да, да, Бедната Дорис.

— Когато д-р Гарисън е завела жена му за изследванията противно на желанията му, каква е била реакцията на Флетчър?

— Беше бесен. Албърт не обича жените да му заповядват. Той е убеден, че ние все още сме виновни, защото не сме го послушали.

— От какво почина жена му? — попита Мегън.

— Не се знае. Беше засегнат стомахът, след което отказаха и бъбреците й — каза сестрата. — Тъжна история. Никой не можа да постави окончателна диагноза. Казах им, че Албърт сигурно й е дал арсеник, но никой не изслушва сестрите.

Тъй като Мегън не се засмя, Катлин се стресна.

— Не. Аз само се шегувам. За арсеника говоря, де. Това беше шега.

— Възможно ли е да е била отровена? — попита агентката сериозно.

Очите на сестрата се разшириха.

— Какво говорите? Дяконът да наруши някоя от десетте божи заповеди? Та нали небесата ще потъмнеят и земята ще се разтресе.

— Правена ли е аутопсия?

Катлин сякаш изтрезня.

— Не — тихо каза тя. — От болницата „Майо“ настояха за това, защото се бояха, да не би да е някаква болест, която не могат да установят. Колкото до Албърт, той отказа по религиозни причини.

Мегън погледна бележките си. Нали похитителят беше изпращал послания за греховете? За лична вендета. Ако Флетчър е отровил жена си и се е измъкнал безнаказано, той навярно все още би желал да отмъсти на Хана. Разбира се, ако беше достатъчно луд. В нощта на изчезването на Джош той е имал часове по вероучение, но тъй като всичко това явно беше дело на болен ум, всякакво алиби нямаше никакво значение.

— Нима предполагате, че той е отвлякъл Джош? — попита Катлин смаяна. — Аз бях по-скоро склонна да вярвам, че Оли е сторил това, а сега той се пържи в ада!

Мегън стана от мястото си.

— Може и да е в ада, но най-вероятно пази място за още някого. И аз трябва да разбера за кого.

 

 

Единственият въпрос, който я занимаваше, докато шофираше през града, беше дали ще си запази службата. Тя проклинаше наум бюрократичните позиции на официалните власти. Беше изпратена тук да си свърши работата — толкова просто. Но в ситуацията, в която се бяха озовали сега, нямаше нищо просто. Всички бяха затруднени — тя самата, Мич, Хана, Пол и останалите в Дийр Лейк, онези хора, които им бяха предложили помощта си. Това злодеяние беше променило техния живот. Отвличането на Джош беше задействало една верижна реакция. Животът им беше дислоциран. Те зависеха от следващия ход на един луд.

Тя се чудеше, дали той разбира това. Взирайки се в сенките на тъмната нощ, тя се питаше дали сега той не обмисля следващото си злодеяние и кои ще бъдат героите в неговия злодейски сценарий.

Чувството за мощ. Желанието на един маниак да бъде Господ. Удоволствието да измъчваш хората, докато не започнат да молят за милост. И самоизтъкването, разбира се. Да се покаже колко е умен.

— Лесно е да се спечели играта, когато само ти си наясно с правилата — промърмори младата жена. — Ах, ти, гадино! Дай ни само знак и тогава да те видим.

Но трябваше да бърза. Времето й изтичаше. Де Палма й беше поставил ултиматум. „Да сториш нещо полезно най-накрая“ — беше казал той.

Тя зави по Симли Стрийт малко на запад от „Сейнт Елисиус“, изгаси фаровете и продължи така стотина метра преди да спре. В десет часа на Симли Стрийт нямаше живот. Обитателите на спретнатите къщурки наоколо бяха пред телевизорите. Но не и Албърт Флетчър. В хола му на номер 606 нямаше светлини. Нито един от прозорците на ниската сграда не светеше.

Къде можеше да бъде един шестдесетгодишен дякон в десет и петнайсет в сряда вечерта? Навън, при някоя разгонена вдовица?

Мегън пресече улицата и тръгна по алеята край номер 606. Шмугна се към гаража. Надяваше се никой от близките къщи да не я забележи. Снегът остро скърцаше под обувките й. Макар че беше добре облечена, трепереше от студ. Съжали, че е дошла в този гаден град — хладилник.

Страничната врата на гаража беше затворена. Мегън надникна през прозореца. Забеляза някаква кола, покрита с платнище, която приличаше на старо канапе, завито с вестници. Помещението беше чисто. На пода нямаше дори едно мазно петно.

Тя се обърна и тръгна по една пътечка към задната веранда. Искаше да погледне вътре в къщата, но пердетата бяха спуснати. Дори прозорците на мазето бяха закрити. Основите на къщата бяха добре изолирани.

Мегън коленичи пред прозорчето на мазето и започна да разчиства снега с ръка. Свали едната ръкавица, извади от джоба си ножче и си помогна с него да разчопли изолацията, за да надникне в мазето. След това освети с фенерчето. Мазето беше лъснато като дансинг. Нямаше стари кутии от боя, нито стари вестници и списания. Нямаше кашони със стари дрехи. Не, това не беше подземие за инквизиции.

Разочарована, Мегън се подпря на колене, и изгаси фенерчето. В същия момент по алеята блеснаха фарове.

— Майната му!

Тя припряно пъхна фенерчето и ножчето в джоба си, като се поряза в бързината и едва не извика. Със здравата си ръка върна обратно снега на мястото му.

Вратата на гаража автоматично се плъзна нагоре. Флетчър подкара, без да я забележи. Ако той решеше да влезе вкъщи през задната врата, тя със сигурност щеше да бъде уволнена.

Двигателят на колата изръмжа и угасна. Мегън се приведе и хукна към задното стълбище, скочи и побягна с всички сили към далечната страна на къщата. Изведнъж се блъсна в някакъв човек.

Писъкът й беше заглушен от голяма ръка с ръкавица. Една ръка я обгърна и тя се оказа притисната силно към някакъв мъж. Той се извърна и се прилепи към стената на къщата. Мегън го ритна в глезена. Той изръмжа глухо от болка, но само затегна хватката.

— Стой мирно! — заповяда й с дрезгав шепот.

Познат шепот.

Мегън погледна към мъжа. Дори в мрака веднага позна Мич. Той махна ръката си от устата й.

Мегън с облекчение си пое дъх. Флетчър блъсна вратата на колата си. Снегът заскърца под краката му към задната врата. Дано тръгнеше по стълбите към входната врата на къщата си и да не забележи стъпките в снега.

Той се поколеба. Мегън почти го видя как проверява прозорчето около мазето. „Хайде, Албърт, движение. Моля ти се, моля ти се…“

Той тръгна бавно по стълбите. Мегън затаи дъх. Дали бе усетил нещо? Дали гледаше към южната страна? Дали виждаше следите по снега?

Задрънчаха ключове… Накрая тежката врата най-сетне се затвори зад него.

Мегън въздъхна с облекчение и едва тогава осъзна, че трепери от студ. Погледна към Мич и зашепна:

— Откъде се взе, по дяволите?

— А ти откъде се взе, по дяволите?

— Не мислиш ли, че е по-добре да пренесем спора си в някоя сграда? — измърмори тя. — Задникът ми замръзва.

 

 

22:55 часа, –25°С

В бар „Синята гъска“ нямаше много посетители. Барманката — достолепна жена с къдрици с миши цвят, стоеше зад тезгяха, пушеше и с мръсна кърпа бършеше бирени халби. Гледаше повторението на „Бар Наздраве“, а очичките, върху месестото й лице приличаха на стафиди в тесто. Имаше само един посетител — старец с лоши зъби, който пиеше шнапс и водеше оживен разговор със себе си относно жалкото положение на щата Минесота след свалянето на Хубърт Хъмфри.

Мич беше избрал последното сепаре, точно пред стаята за билярд, и седна удобно, за да наблюдава входа и прозореца, който гледаше към улицата. Стар навик. Поръча кафе и уиски „Джак Даниълс“, което обърна на един дъх. Отпиваше от кафето си, докато Мегън му разказваше за разговора си с Катлин Кейзи, за мистериозната смърт на Дорис Флетчър и за враждебното отношение на съпруга й към Хана Гарисън заради нейната намеса.

Мегън изля уискито в кафето си и добави сметана. Питието беше горещо и силно и я затопли.

— Но защо ще изчаква цели три години, за да си отмъсти? — попита Мич.

— Откъде да знам.

— По времето, когато е изчезнало момчето, той е имал часове в „Сейнт Елисиус“.

— Май пак ще се появи съучастник.

— Шефе, ти също се беше запътил към Флетчър. Защо се опитваш да ми четеш нравоучения, сякаш си ми баща?

— Защото ролята ми допада.

— Като изключим перверзните ти навици, сигурно си имал причина да се появиш тук.

— Просто си душа наоколо. Флетчър е завладян от църквата. В бележника на Джош прочетох, че момчето не е харесвало часовете по вероучение.

— На негово място и аз не бих ги харесвала. Кой нормален човек ще се радва на преподавател като Флетчър? — Тя потрепери.

— Винсънт Прайс би се стреснал от Албърт Флетчър.

— Четох показанията, които той е дал на Нуги в нощта на изчезването на Джош — каза Мич. — В тях няма нищо подозрително.

На пръв поглед поведението на Албърт Флетчър не даваше основания за подозрения. Той се беше посветил на църквата. Почитан гражданин. Хората не наричаха такива хора психопати. Само че имаше много неща, които не бяха в ред. Задълженията на Флетчър към църквата го свързваха с много деца. Положението му в „Сейнт Елисиус“ караше и възрастни, и деца да му имат доверие. Той едва ли би рискувал да загуби това доверие.

— Дали се е познавал с Оли?

— Не вярвам, но все пак ще проверим.

Мич бе готов още тази вечер да вкара дякона зад решетките, но това беше невъзможно. Не можеше да го арестува заради недоказано подозрение. Заради някаква история от преди три години. Нищо не го свързваше с Джош. Никой не беше докладвал за нещо необичайно в къщата на Флетчър. Мич беше оставил човек да наблюдава жилището през нощта.

Той бръкна в портфейла си и извади няколко еднодоларови банкноти. Същото стори и Мегън. Барманката се приближи към масата да прибере плячката, докато те излизаха.

— Заповядайте пак, господа — каза тя с глас, напомнящ на този на Луис Армстронг.

Студът навън спря дъха на Мегън.

— Господи — мърмореше тя, докато търсеше ключовете на колата си. — Ако не беше Джош, сама бих помолила да ме преместят.

— Калявай се или ще умреш на поста си, О’Мали — язвително изрече Мич.

Тя нищо не отговори, докато се настаняваше зад волана на джипа си.

Мич се качи в своя експлорър и потегли, а тя се почувства така, сякаш беше останала сама на цялата планета.

Имаше по-лоши неща от самотата, но в този момент тя не можеше да се сети за тях.