Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (32)

Глава 31

Ден десети

5:47 часа, –18°С

„Грехът има много оръдия, но лъжата е дръжката, която пасва на всички.“ Бяха открили, че е цитиран Оливър Уендъл Холмс.

Бяха открили фразата в стара книга с цитати в домашния кабинет на Пол, прекрасна стая, която спокойно можеше да бъде показана в мебелен магазин. Мегън внимателно оглеждаше. Всяка книга, всеки молив бяха на мястото си. Блестеше от чистота. Нито една картина не бе изкривена. Отблъскващо, фанатично подредено. Не беше дело на Хана, тя дори не знаеше, че той притежава книгата с цитатите. Който поддържа стаята толкова чиста, трябваше да знае заглавието на всяка книга по кориците.

Серийните убийци често бяха отблъскващо подредени. Мегън го знаеше от курса по психология в академията на ФБР. Макар че не смятаха Пол Киркууд за сериен убиец, тя отбеляза този факт в ума си. Както и факта, че е бил извън дома си, когато са му се обадили. Изпратиха хора до офиса му до „Омни Комплекс“. Офицерите бяха събудили Пол. Той твърдеше, че е заспал дълбоко на канапето, и го отведоха у дома.

Мегън забеляза напрегнатия поглед на Хана, когато Пол влезе в кухнята. Господи, загубата на Джош не им ли бе достатъчна? Трябваше ли да се разпадне и бракът им? От друга страна, не заслужаваше ли Хана нещо по-добро от Пол? Той беше слаб, раздразнителен и егоист. Мегън го съжаляваше.

Но ако той се бе обадил посред нощ на жена си и се бе подиграл с нея, то той беше изключителен актьор.

Изглеждаше потресен, когато му съобщиха за телефонното обаждане. Дали от страх, или от вина обаче?

Телефонното обаждане бе от Дийр Лейк. Не успяха да го засекат. Можеше да дойде отвсякъде — от къщата от другата страна на улицата или от другата страна на езерото, където Албърт Флетчър живееше под сянката на „Сейнт Елисиус“. Можеше да идва и от кабинета на Пол. Можеше да идва от всеки обществен телефон в Дийр Лейк.

Мегън напрегнато обмисляше възможностите. Беше изтощена от безсъние. Мисълта за съобщението на Де Палма, с което й нареждаше да му се обади възможно най-бързо, я крепеше да не припадне. И сега, когато се бе върнала от дома на Киркууд, беше твърде късно да си легне и твърде рано, за да отиде в кабинета си.

Тя седна на масата. Трепереше от напрежение. Между кафетата и лекарствата, с които се опитваше да потисне главоболието, тя се чувстваше така, сякаш тялото й се зареждаше с ракетно гориво. Сърцето й силно биеше и тя беше като замаяна. Злоупотребяваше с тялото си, злоупотребяваше с лекарствата. Скоро щеше да заплати за греховете си. Трябваше да издържи още малко. Само ако можеха парченцата от мозайката да се подредят. Само да успееха да видят онова, което им убягваше.

„Грехът има много инструменти, но лъжата е дръжка, която пасва на всички.“ Чия лъжа? Чий грях? Какво не можеха да видят?

Болката притисна слепоочията й. Изправи се на крака и отиде в банята, за да вземе пропанол. После застана неподвижно, взирайки се в огледалото.

— Още един удар и си вън от играта О’Мали — прошепна тя.

Болката в слепоочията й я пронизваше.

Един глас й нашепваше, че вече е извън играта.

 

 

7:15 часа, –13°С

Тя отмина кабинета си, не гореше от желание да отговори на телефонното обаждане на Де Палма. Първо спря в командния център, за да разбере има ли нещо ново. Имаше много обаждания за и против Пол. Една жена твърдеше, че Джош бил отвлечен от извънземни. Мнозина искаха да накажат Мегън за това, че се заяжда с Пейджи Прайс. Тя напусна центъра с обещанието да се върне в осем, за да информира хората си за последното развитие и да постави задачите за деня.

В полицейското управление отиде първо в залата, където бяха подредени доказателствата. Мич вече бе идвал тук. Цитатът от Оливър Уендъл Холм беше добавен към списъка. Обаждането за Хана също бе отбелязано.

Мегън тръгна в обратната посока, търсейки знак, че Пол е в сърцевината на мистерията. Той ги беше излъгал. Този човек криеше някаква тайна, в това беше убедена, но дали тя беше толкова зловеща, че да нарани собствения му син?

Името на Албърт Флетчър се появи само веднъж — когато е изчезнал Джош, когато е преподавал в класа по религия. Линията беше само за фактите, не за предположения и подозрения. Липсваха им сериозни улики. Техният човек можеше да е всеки от петнадесетте хиляди жители на Дийр Лейк — разбира се, ако беше от Дийр Лейк. Можеше да е някой, с когото се беше разминала на улицата. Можеше да седи в кафенето отсреща. Онова, което знаеха със сигурност, бе, че някой е бил близо до Джош, когато той е бил напълно уязвим. Тази следа сочеше към Оли Суейн, а той беше мъртъв.

Следващата й задача беше да провери дали компютрите на Оли са подготвени за Кристофър Прийст. Оказа се, че той вече ги разглеждаше. Те бяха подредени на дълга маса в малка сива стая, в която нямаше нищо друго, освен пластмасови столове с хромирани крака. Дисковите устройства леко бучаха, мониторите светеха. Прийст бе седнал пред един от тях и се мръщеше на съобщението на екрана. Вдигна поглед, когато Мегън влезе в стаята, и побутна големите си очила.

— Подранили сте, професоре. Очаквах ви след осем и тридесет.

— Отбих се да проверя дали са донесени. Иска ми се да започна колкото е възможно по-рано.

— Ще проверя дали човекът от главната квартира е наоколо — каза Мегън. — Той трябва да е някъде тук, след като машините са включени. Не сте ги включили вие, нали?

— Не. — Професорът скръсти ръце като малко момче, на което са казали да не пипат нищо в магазина за играчки.

— Добре. Всъщност не бива да сте тук без него — изтъкна тя. — Процедура — обясни, за да не го обиди.

Прийст безизразно я изгледа.

— Защо не седнете в трапезарията, изпийте чаша кафе, докато потърся човека? — предложи Мегън, отваряйки вратата.

— Надявам се да е тук. — Той неохотно отстъпи от масата. — В един часа има събрание във факултета. Бих искал да приключа… — не се доизказа, отправяйки влюбен поглед към компютрите.

— Вероятно е в кабинета ми. — Мегън застана до вратата. Не можеха да си позволят провал с доказателствата. Ако компютрите на Оли разкриеха нещо за съучастник, средствата им трябваше да издържат на подробното разглеждане пред съдията. Ако тази следа бъдеше отхвърлена от съдията, защото е решил, че не са играли според правилата, всичко, което бяха открили, щеше да отиде по дяволите. Плод от отровено дърво, така го наричаха адвокатите. Ченгетата употребяваха други, по-груби изрази.

Прийст се измъкна покрай нея в коридора.

— Аз заслужавам доверие, агент О’Мали — погледна я той обидено. Работил съм за полицията и преди.

— Тогава знаете, че не влагам нищо лично. — Тя му се усмихна и затвори вратата. — Просто си пазя гърба.

Почувства се неловко. Кристофър Прийст можеше да е модел на добродетелността, преподавател, доброволец, но беше познавал Оли Суейн. Всеки прокурор би се захванал с това, ако откриеше, че Прийст е бил в стаята с компютрите сам.

Тя тръгна по лабиринта от коридори, без да обръща внимание на хората, с които се разминаваше.

Когато стигна до кабинета си, се оказа, че той е отключен.

От стола за посетители се надигна мъж, в едната си ръка държеше списанието „Закон и ред“, а в другата — полуизядена поничка. Беше към трийсетте, въпреки че лицето му беше момчешко. Очите му бяха големи, блестящи и кафяви, носът му бе твърде къс. Косата му беше кестенява и къдрава. Заприлича й на кокер шпаньол. Тя се намръщи, че са нарушили нейната територия.

— Мегън О’Мали — изрече тя и хвърли чантата си на бюрото. Продължи да го гледа сърдито, докато закачваше палтото си. — В случай, че се чудите в чий кабинет сте попаднали.

Момчето шпаньол я изгледа с пресилена свенливост и остави на бюрото списанието и недоядената поничка. Обърса ръката си в тъмносиния си панталон, сетне я протегна към Мегън.

— Марти Вилхелм.

Мегън не му подаде ръка. На телефонния секретар светеше лампичка.

— Предполагам знаете, че мястото ви е в малката стаичка до отдел „Показания“. Професорът е готов да започне с компютрите.

— А… ъ?

— Професора. Компютрите — повтори тя. — От лявата страна. Бих казала, че ще ви трябва ключ, но явно на вас не ви е необходим.

На устните му се появи срамежлива усмивка.

— Мисля, че ме бъркате с някого.

— Зависи кой сте.

— Агент Марти Вилхелм. От главната квартира би трябвало да са ви информирали. Всъщност Брус де Палма каза, че ще говори с вас лично.

Мегън се втренчи в телефонния секретар. Потръпна. Насили се да погледне към ентусиазирания Марти.

— Съжалявам — изрече тя, удивена, че гласът й прозвуча съвсем нормално, когато цялото й тяло трепереше. — Страхувам се, че не разбирам нищо. Не съм говорила с Брус де Палма днес.

— О, Боже! Толкова ми е неудобно. — Той се прокашля.

— Аз съм вашият заместник. Вие временно сте отстранена от случая.

Едва сега си спомни Марти Вилхелм. Той бе кандидат за това място. Марти Вилхелм, който беше сгоден за дъщерята на Ханк Уелш. Марти Вилхелм, който очевидно бе стоял зад кулисите, очаквайки тя да се провали.

Първата й реакция бе да извади деветмилиметровия си пистолет и да заличи самодоволната му усмивка. Малката хитра невестулка. Единственото, което би му доставило по-голямо удоволствие, беше да има свидетели, пред които да я унижи. Беше истинско чудо, че не я беше изчакал в приемната, така че да я изложи пред другите ченгета.

— Бихте ли си показали документите за самоличност — изрече тя.

Марти вдигна вежди. Но извади картата си и й я подаде. Мегън я прочете, сетне я остави на бюрото си — по-точно на неговото бюро. Коленете й трепереха и тя се отпусна на счупения стол на Лио Козловски.

— Трябва да се обадя на няколко места — заяви тя.

Той седна на стола за посетители и великодушно посочи към телефона.

— Би ли бил така любезен да се разкараш от кабинета, докато говоря по телефона.

— Виж, Мегън — започна той покровителствено. — Всъщност не можеш да ми заповядаш.

— Така е — съгласи се тя, — но съм способна да направя нещо, за което по вестниците да пишат „Недоволно ченге стреля напосоки“. Сигурно не би искал да споменават името ти в подобна статия, нали, Марти?

Той се усмихна пресилено. Изправи се и тръгна към вратата.

— Ще се опитам да оправя онова объркване с компютрите и професора.

— Да, направи го.

— Пак ще се отбия.

— Разбира се.

Той се измъкна през вратата и тихо я затвори.

„Провали се, О’Мали. Издъни се. Те чакаха като вълци да сбъркаш някъде и сега ще те сдъвчат и ще те изплюят.“

Самообвинението беше като удари от камшик. Какво й ставаше? Това беше работата, която толкова много желаеше, а тя се провали, като се компрометира с Мич Холт. Колко пъти си беше повтаряла да внимава.

Тя се опита да запази самообладание. Нямаше да се предаде без борба.

Посегна към слушалката с трепереща ръка.

 

 

7:42 часа, –12°С

— Видях Джош.

Отец Том седна на скамейката до Хана. Беше му се обадила рано сутринта и го беше помолила да се срещнат преди утринната служба. Слънцето беше изгряло преди час, пращайки бледи лъчи през изрисуваните прозорци.

Хана беше бледа и уморена, очите й трескаво блестяха. Златистата й коса беше сплъстена и небрежно вързана на опашка. Голям черен пуловер скриваше нежните очертания на тялото й. Ръцете й бяха деликатни и бледи, почти прозрачни. Той й подаде ръка и тя мигновено я хвана с двете си ръце.

— Какво искаш да кажеш с това, че си го видяла? — внимателно запита той.

— Миналата нощ. Беше като сън, но по-различно. Като… видение. Зная, че звучи налудничаво — добави бързо, — но беше точно така. Беше съвсем реално, триизмерно. Носеше пижама, която никога не съм виждала, и имаше превръзка… — Замълча, разстроена и нетърпелива. — Сигурно ти се струвам като лунатик, но това е истина и беше съвсем реално. Не ми вярваш, нали?

— Разбира се, че ти вярвам, Хана — прошепна той. — Не зная какво да ти кажа, но вярвам, че си видяла нещо. Какво смяташ, че е било?

Видение. Паранормално явление. Без значение как го наричаше, звучеше като бълнувания на отчаяна жена.

— Не зная — отвърна тя и въздъхна.

Отец Том обмисли думите си внимателно. Знаеше, че навлиза в деликатна територия.

— Ти си подложена на невероятен стрес, Хана. Искаш да видиш Джош повече от всичко на света. Не е необичайно да го сънуваш, а сънят ти е бил твърде реален…

— Не беше сън — упорито отвърна тя.

— Какво мисли Пол?

— Не съм му казала.

Тя отдръпна ръце и се взря в пръстена, който съпругът й и беше подарил — символ на тяхната любов и съюз. Дали го предаваше с нейните съмнения? Въпросите се гърчеха в нея като змии, отровни и страшни същества, върху които нямаше контрол. Вдигна поглед към тавана на църквата и към стъклописа, изобразяващ Исус с агне в ръце. Втренчи се в орнаментите на разпятието, Исус ги гледаше от мястото си на кръста. Празна, църквата изглеждаше като студена пещера и тя се почувства малка и безпомощна.

— От полицията го помолиха за пръстови отпечатъци — прошепна тя, сякаш се изповядваше.

— Зная.

— Не го казват, но смятат, че той е замесен.

— А ти какво мислиш? — внимателно запита отец Том.

Тя замълча, докато змиите вътре в нея се извиваха.

— Не зная.

Затвори очи и въздъхна.

— Не би трябвало да се съмнявам в него. Той е мой съпруг. Той е единственият човек, на когото мога да се доверя. Мислех, че сме най-щастливата двойка на земята — прошепна тя. — Обичахме се. Доверявахме се един на друг. Уважавахме се. Направихме семейство. Сега се чудя дали всичко това е било наистина. Имам чувството, че просто сме летели на един и същи самолет, а сега е време да слизаме и да тръгнем в различни посоки. Вече дори не можем да разговаряме. Чувствам се измамена и глупава. Не зная какво да сторя.

Беше толкова объркана. Интелигентна и способна, каквато беше, Хана не беше подготвена за подобен вид катастрофи. Беше израснала в любящо семейство, беше се омъжила за красив мъж и имаше прекрасен брак. Не си беше изградила защита срещу болката и неприятели. Тя му се стори беззащитна и той се улови, че проклина Бог, че е толкова жесток.

— О, Хана — измърмори Том и отмести златна къдрица от лицето й. Беше добре обучен в изкуството на състраданието, но не можеше да й предложи нищо, освен празни думи… и може би самия себе си.

Тя се извърна и сложи глава на рамото му. Сълзите й потекоха.

— Просто не разбирам! Опитвам се толкова усилено!

Да се справи с нещо, което никога не биваше да й се случва.

Том я прегърна и я притисна предпазливо към себе си. Огледа се наоколо в празната църква — в свещите, малките пламъчета на надеждата. Страхът, който изпита, го накара да я притисне силно към себе си. Нейните ръце също се плъзнаха покрай кръста му. Той я погали по гърба. Пое чистия, сладък мирис на косата й и изпита копнеж, който не познаваше. Копнеж, който бе свързан с любовта между мъжа и жената, откакто свят светува.

Не се запита защо. Защо точно Хана. Защо точно сега. Въпросите и обвиненията можеха да почакат. Желанието не. Той силно я притисна към себе си, затаи дъх и се помоли този миг да продължи. Целуна слепоочието й и опита солените й топли сълзи.

— Грешници!

Обвинението проехтя като гръмотевица от небето. Но викът не идваше от Бога, беше Албърт Флетчър. Дяконът се появи иззад завесата, която прикриваше вратата към дома на свещеника. Бързо слезе по стъпалата, целият в черно, очите му бяха широко разтворени, в ръцете си носеше тежка купа. В същото време вратата на църквата се отвори и богомолците влязоха.

Отец Том се изправи. Хана се извърна към Флетчър. Той се надвеси над нея и запищя като луд:

— Грешниците ги изгарят! — И изпразни съдържанието на купата.

Светената вода удари Хана като вълна и изпръска отец Том. Възрастна жена в дъното на църквата изпищя.

— Албърт! — извика Том.

— Грехът се наказва със смърт! Порочна дъщеря на Ева!

Флетчър хвърли купата към Хана. Тя изпищя, опитвайки се да я избегне и да се предпази от удара. Том бързо застана пред нея и изстена, когато купата го удари по бедрото, падна на скамейката до него и се разби на пода. Без да обръща внимание на болката, Том се спусна по пътеката сред скамейките и се опита да залови Флетчър. Дяконът отскочи назад.

— Наказанието за греха е смърт! — изпищя отново той, изкачвайки се по стълбите към олтара.

— Албърт, спри! — настоя Том, приближавайки се към него. — Изслушай ме! Не се владееш! Не знаеш какво правиш! Не разбираш какво си видял. А сега се успокой и ще обсъдим положението.

Флетчър продължаваше да отстъпва, стъпало след стъпало, докато не стигна до олтара. Присвитите му очи не се откъсваха от отец Том.

— Пази се от лъжепророци, които идват в стадото в агнешки кожи, но крият вълчи души — цитираше той с тих монотонен глас. Стигна до олтара, криеше ръцете си зад себе си, пръстите му търсеха нещо. Лицето му беше бяло като восък и потно.

Отец Том се изкачи на последното стъпало, бавно протягайки ръце към него. Не беше ли предвидил, че това някога ще се случи? Защо не направи нищо, за да го предотврати? Винаги бе смятал, че Албърт Флетчър е маниак. Имаше и по-лоши мании от тази да вярваш в Бог. Но лудостта си е лудост. Протегна ръка с намерение да възпре енориаша си да прекрачи границата.

— Не разбираш, Албърт — тихо изрече той. — Ела с мен и ми дай възможност да ти обясня.

— Лъжепророк! Син на Сатаната! — Той замахна и удари Том в слепоочието с тежък месингов свещник.

Замаян, свещеникът падна на колене на стълбите. Не можеше да контролира ръцете и краката си. Опита се да проговори, но не успя. Опита се да посочи към хората, когато те се втурнаха към него и го заобиколиха, наблюдавайки го изумено. Флетчър избяга през страничната врата.