Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (13)

Глава 12

Ден втори

21:43 часа, 2,8°С

Разлистваха и четяха интимните мисли на Джош, Разгледаха рисунките и драсканиците, нещо, което не бе предназначено за чужди очи. Мегън съсредоточаваше вниманието си върху всичко, което можеше да подскаже, че момчето е изпитвало страх или отвращение към възрастен човек.

Имаше хубави рисунки на спортни коли и бележки, в които той се оплакваше от момиче на име Кейт Мърфи, което бе решило да го направи свой приятел. Той харесваше учителката си. Брайън Хайет и Мат Конър бяха най-добрите му приятели — Тримата амигос. Споменаваше се за хокей, а на една от страниците имаше рисунка на Оли Суейн, който можеше да бъде познат по тъмното петно на лицето. До картината Джош бе написал: „Децата дразнят Оли, но това е долно. Той не е виновен за външния си вид.“

Знаеше, че родителите му имат проблеми. На рисунката майка му бе обърната на една страна със стетоскоп на врата, а баща му бе обърнат на другата страна, веждите му бяха свъсени, гневни черти, нарисувани с черно. Голям буреносен облак бе надвиснал над главите им, а от него валяха едри като куршуми капки дъжд. Под рисунката бе написал: „Татко е бесен. Мама е тъжна. Чувствам се зле.“

Мегън обърна страницата и потърка лицето си с ръце.

Мич гледаше бележката на похитителя, която беше пъхнал в тетрадката. Изглеждаше като тази, която бяха открили в сака. Бе отпечатана на лазерен принтер върху евтина хартия.

„Изпитвам лека скръб, родена от малък Грях.

Невежеството не е невинност, а Грях.“

Грях. Споменаваше се за втори път. Джош посещаваше „Сейнт Елисиус“. Ако не беше изчезнал, щеше да отиде на часовете си по религия в сряда вечерта. Вече бяха питали преподавателя дали някой не се е обаждал да каже, че Джош ще закъснее или че ще отсъства. Но имаше и други хора, свързани с църквата — няколкостотин енориаши. Може би похитителят нямаше нищо общо с църквата; можеше да е член на всяка от осемте църкви в Дийр Лейк — или на нито една.

Пейджърът на Мич иззвъня. Той остави парчето пица върху картонената кутия и стана от масата. Бръкна в джоба на якето, извади портативния си телефон и набра номера.

— Анди, какво става? — попита той, без да откъсва очи от Мегън.

Тя се изправи бавно от стола си, сякаш неочакваното движение можеше да разруши шанса им за добри новини.

— Имаме свидетел! — развълнувано отвърна сержантът. — Тя живее срещу ледената пързалка. Смята, че е видяла Джош миналата вечер. Казва, че се е качил в кола.

— И защо не се е обадила толкова дълго време? — ядоса се Мич. — Защо никой не е разговарял с нея снощи?

— Не зная, шефе. Тя сама ще дойде в управлението. Предположих, че и ти ще искаш да говориш с нея.

— Веднага тръгвам. — Той затвори телефона и каза на Мегън: — Ако е рекъл Господ, ще си поотдъхнем.

 

 

21:54 часа, 2,1°С

— Чувствам се ужасно, Мич.

Флуоресцентните лампи в конферентната зала осветяваха Хелън Блек, придавайки на лицето й призрачен вид. Хелън бе на четиридесет и три и беше разведена, запазена — според собствените й думи — благодарение на козметиката на Елизабет Арден и на Слим Фаст. При по-добро осветление тя беше привлекателна, но тази вечер бръчките около очите и устата й бяха очевидни. Медночервеният оттенък на косите й само подчертаваше бледността й.

Хелън имаше фотографско студио на втория етаж на възстановена стара сграда в центъра на града. Беше направила снимката на Мич и Джеси, която стоеше на бюрото в кабинета му. Имаше талант да отрази характера на клиентите си и хората търсеха услугите й. Преуспяваща и свободна, тя бе една от многото, с които приятелите му се бяха опитали да го запознаят през последните две години.

— Готвех се да заминавам. Приятелят ти от художествената галерия на дивата природа в Бърнсвил, Уес Ривър, ме покани на „Мис Сайгон“. Случайно погледнах през прозореца…

— По кое време? — попита Мегън, която пишеше полицейския доклад.

Седеше от другата страна на масата. Ръс Стайгър бе издърпал пластмасов стол от лявата страна на Мегън и бе сложил върху него тежките си зимни обувки. Топящият се сняг образуваше локвички на стола. Мич седеше до свидетелката с лице към нея. Той също бе извадил химикалка и бележник, но вниманието му бе погълнато от Хелън Блек.

Тя безпомощно вдигна ръце.

— Не мога да кажа точно. Вероятно е било преди седем часа. Сигурно е било малко по-късно от времето, по което момчетата обикновено ги прибират, иначе не бих си помислила нещо друго. Не се замислих. Просто си помислих, че има и друг, който закъснява като мен.

— Можете ли да се закълнете, че е било момчето на Киркууд? — попита Стайгър.

Тя изглеждаше дори още по-нещастна. Веждите й се смръщиха, издълбавайки дълбока бръчка на челото й.

— Не. Не обърнах голямо внимание. Зная, че има ярка зимна шапка. Зная, че беше единственото момче, застанало на тротоара. — Очите й се насълзиха. Стисна измачканата кърпичка в ръката си, но не я използва. — Ако знаех — ако имах някаква представа! Боже, горкото момче! И Хана — сигурно е полудяла.

Тя притисна устата си с юмрук, а сълзите започнаха да се стичат по страните й. Мич докосна ръката й.

— Хелън, вината не е твоя…

— Ако не си бях помислила… Ако се бях вгледала по-внимателно… Ако се бях обадила на някого тогава…

Стайгър невъзмутимо дъвчеше клечка за зъби. Той хвърли предизвикателен поглед към Мегън. Тя отвърна на погледа му, изпитваше желание да закопчае ризата си догоре.

— Щеше да е добре, ако можех да чуя тези новини преди двадесет часа — измърмори той.

— Толкова съжалявам! — извика Хелън, обръщайки се към Мич. — Просто не се замислих. Отидох до Минеаполис за пиесата и останах да пазарувам. Цял ден обикалях магазините. За случилото се с Джош разбрах, когато се върнах тази вечер. Мили Боже, само ако знаех!

Тя наведе глава и се разплака, Мич сърдито изгледа шерифа.

— Хелън — тихо изрече той, потупвайки я по рамото. — Не си имала причина да мислиш, че нещо не е наред. Какво си спомняш за колата?

Тя подсмръкна и издуха носа си с кърпичката.

— Беше пикап. Това е всичко. Ти ме познаваш — нищо не разбирам от коли.

— Добре, голям ли беше? — попита Стайгър нетърпеливо. Свали краката си от стола и започна да крачи като доберман, държан на каишка. — Какъв точно беше?

Хелън поклати глава. Мегън едва се сдържаше да не предложи на шерифа тя и Мич да продължат разпита. Насочи вниманието си върху свидетелката.

— Нека опитаме по друг начин, госпожо Блек — спокойно изрече. — Спомняте ли си дали пикапът беше светъл или тъмен?

— Ммм… беше светъл. Жълто-кафяв или сив. Може да е бил мръснобял. Нали разбирате, осветлението на паркинга хвърляше жълтеникави отблясъци върху пикапа. Това променя цвета.

— Така е — съгласи се Мегън, изписвайки „цвят: светъл“ в бележника си. — Имаше ли прозорци — като мини пикап, или беше без прозорци?

— Не. Не, имаше големи прозорци. Може би на задната врата да е имало малки, не съм сигурна.

— Това е добре. Много хора не могат да кажат дали имат прозорци на задната врата на собствения си пикап.

Хелън успя да се усмихне.

— Бившият ми съпруг беше абсолютен маниак по отношение на колите — призна тя. — Той помнеше деня, в който километражът на джипа му е показал сто хиляди километра. Забравяше годишнината от сватбата ни, но знаеше минутата, в която е сложил смазка на любимия си джип.

— А имаше ли парно — запита Мегън.

Хелън видимо се отпусна.

— Не беше точно от вида, с който бих се разкарвала из града, по-скоро беше нещо, което би карал водопроводчик.

Стайгър се намръщи.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Зная точно какво имате предвид — каза Мегън и отбеляза „комби“. — Небрежен водопроводчик или добър?

— Небрежен. Изглеждаше стар. Мръсен или може би ръждясал на места. — Тя се поколеба. — Водопроводчик — измърмори. — Не съм сигурна защо го казах, но сега като се замислих, формата му е същата като пикапа на Дийн Еберхард. Спомням си, че го наблюдавах, докато се отдалечаваше.

— Да не искате да кажете, че Дийн Еберхард е похитителят? — недоверчиво попита Стайгър.

— Не! — Жената изглеждаше ужасена от заключението му.

Мегън стисна зъби и погледна към Мич.

— „Форд Еконолайн“, началото на осемдесетте — отвърна и той. — Дийн ремонтира кухненската ми мивка. Трябваше да използвам цяло шише „Мистър Клийн“, за да изчистя пода след него.

— Да не ви е роднина, шерифе? — тихо запита Мегън. Тя изгледа Стайгър и посочи мръсната локва, която обувките му бяха оставили на стола.

— Забелязахте ли нещо друго, Хелън? — попита Мич. — Нещо, което да ви се е сторило странно поради някаква причина…

— Например номерата на колата? — изръмжа Стайгър.

Хелън го изгледа.

— Щеше да ми е необходим бинокъл. Не зная как сте вие, шерифе, но аз не държа бинокъл в дневната си.

— Отивам да предам информацията — каза Мегън на Мич. — Много ви благодаря, госпожо Блек, за помощта.

Очите на Хелън отново се насълзиха.

— Ще ми се да бях помогнала по-рано. Надявам се да не е твърде късно.

„На това се надяват всички“ — помисли си агентката и тръгна по коридора към кабинета си. Бюлетинът трябваше да бъде изпратен в главната квартира на Бюрото. Оттам информацията веднага щеше да достигне до всички агенции в Минесота и съседните щати.

— Какво ще напишеш в бюлетина? — запита я Стайгър. — Някой видял хлапето да влиза в пикап, който може да принадлежи на водопроводчик?

— Това е малко повече от онова, с което разполагахме преди час.

— Това са глупости.

Мегън се ядоса.

— Така ли мислиш? Вече разполагам с разпечатка на неотдавнашните случаи с възможни и известни престъпници, замесени с дела за деца в обсег на сто и шестдесет километра от нас. Ако един от тях е карал светъл стар пикап, то това е нашият заподозрян. Ти с какво разполагаш, шерифе?

Той се намръщи. Хвана Мегън за рамото и я спря.

— Мислиш се за много хитра, така ли? — просъска Стайгър.

— Това риторичен въпрос ли е, или искаш да видиш дипломите ми?

— Можеш да говориш така в големия град, но този номер няма да мине тук, скъпа. Тук си имаме свой начин да вършим тези неща…

— Да, забелязах стила ти в залата за конференции. Да вадиш душата на свидетел и да го докарваш до сълзи. Какво би направил, за да те изкарат на бис — ще занесеш полицейска палка на приятелчетата на Джош?

Очите му гневно запламтяха и той вдигна предупредително пръст.

— Чуй ме сега…

— Не, ти ме чуй, шерифе — заяви Мегън. — Всички работим денонощно и нервите ни са изопнати, но това не е извинение за начина, по който се държа с Хелън Блек. Тя ни даде следа, сега ти искаш да развалиш всичко, защото не ти е казала името на престъпника.

— И ти смяташ, че ще можеш да помогнеш на случая с тези доказателства — подиграй се Стайгър.

— Ще се опитам, по дяволите, и не е зле и ти да го сториш. Разследването е общо усилие. Предлагам ти да погледнеш на думата „сътрудничество“ в речника, шерифе. Изглежда, тази дума ти е непозната.

— До месец няма да си тук — изръмжа той.

— Не разчитай много на това. Доста хора се обзаложиха, че дори няма да получа тази работа. Ще те включа в списъка.

Тя се отправи към кабинета си. Знаеше, че си е спечелила враг, но беше твърде ядосана, за да мисли за това в момента. Извърна се още веднъж:

— Още едно нещо, Стайгър — не съм ти „скъпа“.

 

 

22:58 часа, 2,8°С

Когато си тръгна от паркинга, пред очите на Мич беше грозното лице на Оли Суейн, като гном, излязъл от нощните му кошмари. Оли Суейн караше очукан, ръждясал пикап шевролет от 1983, който някога е бил бял. Оли, който бе твърде странен. Оли, който имаше достъп до всяко малко момче в града. Оли, когото Мич смяташе за безобиден.

— Това трябва да е особено тежко за теб — тихо изрече Хелън.

Мич хвърли поглед към жената, която бе заела мястото до него в колата му, загърнала се със смешно изкуствено палто на леопардови шарки. То подхождаше много на чувството й за хумор, но сега в думите й нямаше и следа от него. На лицето й бе изписано състрадание, нещо, което бе виждал толкова често, че можеше да му стигне за цял живот.

— На никого не му е лесно — каза той. — Обади се на Хана. Тя много страда. Обвинява себе си за случилото се.

— Горкото дете. — Хелън наричаше така всеки, който е по-малък от нея. Този навик я караше да изглежда стара като света. — На майките вече не им е позволено да грешат. По-рано всеки би предположил, че само ще объркат децата си. Сега им се налага да бъдат жените чудо. Предполагам, че Пол не е поел никаква вина — изрече тя студено.

— Бил е на работа. Хана е трябвало да вземе Джош.

— Ъхъ. Горкият Пол!

Мич отново я изгледа. Устните й бяха здраво стиснати.

— Двамата с Пол май не се разбирате много.

— Той е задник.

— Защо мислиш така?

Тя не му отговори, а той не настоя.

— Хелън, ще можеш ли да погледнеш няколко пикапа и да ми кажеш дали някой от тях не отговаря на онзи, който си видяла онази нощ? Просто за да добия вярна представа.

— Разбира се.

Отидоха в източната част на града, където бе разположена голяма автокъща, заобиколена със знамена и огромни надуваеми животни, които да привличат вниманието на клиентите. Там Хелън посочи сив додж, но го увери, че не е съвсем същият. На връщане намали скоростта покрай няколко паркирани пикапа и й даде възможност да ги огледа. На нейната улица той премина покрай къщата й и се насочи към паркинга на ледената пързалка. Спря на десетина метра от пикапа на Оли, без да казва нищо.

Хелън смръщи вежди и прехапа устни. Стомахът на Мич се сви.

— По-скоро беше като този — бавно изрече тя.

— Но не точно като него?

— Не, не съм сигурна. Има нещо различно — цветът или формата. Но е подобен… Не зная. — Поклати глава. — Съжалявам, Мич. Видях го само за няколко секунди. Ще ми се да ти кажа, че е изглеждал точно като този, но не мога.

— Няма нищо — измърмори той, като зави обратно към къщата на Хелън. — Хареса ли ти мюзикълът? — попита я, докато вдигаше чантата й от пода.

— Да — усмихна се тя. — Уес ми харесва. Благодаря, че ме запозна с него: Ти си добър човек, Мич.

— Такъв съм си — последният от добрите момчета.

Изразът му се стори доста ироничен. Да, беше чудесен — насочвайки вниманието на жените към приятелите си, така че да се отърве от тях.

„Тази вечер май не избягваше Мегън, нали, Холт?“

Замисли се за нея. Странно как жена с такъв хаплив език като Мегън може да е толкова мила и сладка. Тя беше тази, която се отдръпна. Той щеше да прекрачи границата, от която нямаше връщане.

— Намери подходящия момент, Мич — измърмори си той, завивайки на юг.

На следващия ъгъл зави на изток и тръгна по улицата зад ледената пързалка.

Случаят изискваше цялата му енергия. И той би трябвало да е този, който да се отдръпне. Ако Мегън откриеше, че Оли кара пикап, и че Мич е ходил при него сам, тя щеше да се нахвърли като вълчица и да уплаши Оли. Мич знаеше, че дори най-безобидните жени караха Оли да се чувства неловко. Не можеше да си позволи той да се затвори в себе си, ако имаше нещо общо с изчезването на Джош.

Оли живееше в един гараж в крайния парцел на улицата. Мястото и гаражът бяха собственост на Оскар Руд, който колекционираше стари коли „Сааб“ и ги паркираше на всяко възможно място в двора и на улицата в нарушение на градските разпоредби. Оли нямаше къде да паркира своя пикап поради тази причина, така че го оставяше на паркинга на ледената пързалка. Ходеше пеша дотам в снега, кишата и калта — в зависимост от сезона.

Както основната къща, така и гаражът бяха облепени с покритие, имитиращо тухли. На покрива имаше изкривен кюнец, който отвеждаше пушека от печката. Единственият прозорец светеше. Мич чу, че телевизорът работи. Почука на вратата и зачака. Телевизорът замлъкна. Почука отново.

— Оли? Аз съм, Холт.

— Какво искаш?

— Само да поговорим. Има няколко въпроса, на които можеш да ми отговориш.

Вратата със скърцане се отвори и Оли предпазливо надникна.

— Какви въпроси?

— За различни неща. Мога ли да вляза. Навън е ужасно студено.

Домакинът отстъпи и го пропусна да влезе. Не обичаше посетители. Това бе неговото убежище, като старата барака, която бе открил като дете. Бараката се намираше на изоставено парче земя на края на града недалеч от къщата му. Тази земя граничеше с градския парк, но алеите в тази част бяха обрасли с растителност, така че никой не идваше до бараката. Оли си въобразяваше, че тя е негова, място, където можеше да отиде, за да избегне боя или да се скрие след тежък побой. В бараката се чувстваше в безопасност.

Така се чувстваше тук в гаража. Помещението беше малко и тъмно. Беше го напълнил с книги и неща, които купуваше от битаците. Не канеше никого вътре, но не можеше да откаже на шефа на полицията. Отстъпи назад до бюрото си и несъзнателно погали монитора на компютъра, сякаш бе любимата му котка.

Мич трябваше да се наведе, за да мине през вратата. Хвърли поглед наоколо. Имаше само една стая. Тъмна, студена стая с мръсно син килим, който покриваше циментовия под. Имаше стар хладилник и зелена печка. Банята бе отделена с две различни найлонови пердета, закачени на телена жица.

— Хубаво местенце си имаш, Оли.

Оли не каза нищо. Носеше същата зелена куртка и същия тъмен вълнен пуловер и половин ръкавици, с които бе и миналата вечер. Мич се зачуди дали си прави труда да сменя дрехите си през цялата зима. Всъщност се чудеше дали изобщо се къпе. Мястото миришеше на мръсни чорапи.

Огледа се къде да седне, като се надяваше Оли да се отпусне малко. Накрая реши да се облегне на стената. Навсякъде имаше книги. Рафтове книги. Купища книги. Мебелите, доколкото ги имаше, също бяха отрупани с книги. Малкото свободно място бе заето от компютрите. Мич преброи пет персонални компютъра.

— Откъде имаш толкова много компютри, Оли?

— От различни места. Изхвърлят ги, защото са остарели. Не съм ги откраднал.

— Не съм го и помислил. Просто питам, Оли. — Мич му се усмихна. — Значи фирмите ги изхвърлят, а? Това си е истинска сделка. Как разбра за това?

Оли се отпусна на стола си, здравото му око се движеше от монитора към Мич и обратно. Стъкленото око се бе втренчило в него.

— От професор Прийст. — Натисна един клавиш на клавиатурата. — Той ме пуска да посещавам някои от часовете.

— Той е добър човек.

Оли не каза нищо. Натисна друго копче и екранът пред него угасна.

— Какво правиш с всичките тези компютри?

— Най-различни неща.

Мич отново се усмихна и въздъхна. Този човек не беше от приказливите.

— Е, Оли, работи ли тази вечер?

— Да.

— Кои бяха към пет и половина на пързалката?

Той сви рамене.

— От клуба по кънки.

— Упражняват се за шоуто в неделя, предполагам.

Оли не отговори.

— Искам да ти задам няколко въпроса за вчера вечерта — каза Мич.

— Не сте открили момчето.

Прозвуча повече като констатация, отколкото като въпрос. Полицаят го наблюдаваше внимателно с безстрастно изражение.

— Не още, но правим всичко възможно. Разполагаме с няколко улики. Смяташ ли, че можеш да ни помогнеш с нещо?

Здравото око на Оли погледна към клавиатурата.

— Някой смята, че е видял Джош да се качва в пикап снощи. Такъв като твоя — стар и светъл на цвят. Ти не си забелязал подобен пикап, нали?

— Не.

— Не си давал твоя пикап на някого?

— Не.

— Оставяш ли ключовете на таблото?

— Не.

Мич взе една книга от купчината и погледна заглавието. „Историята на ирландската раса“. Зачуди се дали Оли е ирландец, или просто е любознателен.

Оли стана от стола си. Веждите му бяха свъсени.

— Не е бил моят пикап.

— Но ти беше вътре на пързалката — каза Мич. Остави книгата и пъхна ръце в джобовете на якето си. — Караше машината за изглаждане на леда, нали? Може би някой е използвал пикапа ти, без да те попита.

— Не. Не би могъл.

— Ами… — Мич се отдели от стената. — Хората вършат странни неща, Оли. Само за да сме сигурни, ще трябва да го огледаме отвътре. Имаш ли нещо против да ми го покажеш?

— Нямаш заповед за обиск — моментално отвърна Оли, но явно съжали.

Погледът на Мич Холт стана сериозен.

— Да си взема ли такава заповед, Оли? — От тихия му глас Оли настръхна.

— Не зная нищо! — извика той, блъскайки купчина книги. Те се разпиляха по пода. — Не съм направил нищо!

Мич наблюдаваше избухването му с каменно лице, не издаваше нищо от напрежението, което го беше обзело.

— Тогава няма какво да криеш.

Трескаво мислеше. Ако Оли се съгласеше да претърсят пикапа и откриеха нещо, дали съдията по-късно нямаше да отхвърли уликата, като се аргументира с това, че не е имал заповед за обиск, и че съгласието е изтръгнато по принуда? Без положителна идентификация на превозното средство Мич нямаше достатъчно основание да се сдобие със заповед за обиск и се съмняваше, че ще може да накара Оли да подпише формуляра. Проклетите формалности. Беше изчезнало дете и трябваше да го намери, избягвайки юридическите затруднения.

Ако Оли му позволеше да разгледа пикапа и той откриеше нещо, трябваше да изтегли пикапа на буксир и да го остави на паркинга на „Горди Мемориал Арена“, където бе забранено да се паркират коли през нощта. Конфискувайки пикапа, те щяха да могат да направят опис на вещите вътре и всичко, което им се стореше подозрително, щеше да им даде повод за издаване на заповед за обиск като законно действие и доказателство за престъпление.

Добре. Имаше план. Трябваше да запази гърба си. Следващият ход бе на Оли.

Оли го изгледа свирепо, малката му уста бе свита гневно. Петното от лявата страна на челото му бе потъмняло, а останалата част от лицето му бе побеляла. Ръцете му трепереха, когато вдигна пръст към Мич и заяви:

— Няма какво да крия.

Окото, което гледаше предизвикателно към полицая беше изкуствено. Другото неуверено гледаше встрани.