Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (27)

Глава 26

Ден осми

15:07 часа, –19°С

Западно от Динкитаун има една блатиста местност, наричана „Райън Бей“^[1] — име, доста неподходящо за това сковано от зимата място. Този къс земя беше анексиран към общината на Дийр Лейк през седемдесетте, но тук нямаше водопровод и канализация и обитателите на „Залива“ се считаха за независими от града. Може би затова Рут Купър незабавно позвъни на шерифа, когато лабрадорът й изскочи иззад тръстиката с детско яке между зъбите си.

Стайгър беше там, облечен в дебело яке, с вдигната яка и с голяма рунтава шапка на трапер. Той беше звездата на медийния цирк.

— Ето, дотук бяхме с пресъздаването на сцената — промърмори Мегън, когато Мич спря експлоръра до микробуса на новинарския екип KSTP.

Новинари, цивилни лица, хора на шерифа и отвързани кучета отъпкваха снега и душеха наоколо. Мич понечи да се обърне към Пол на задната седалка, но той вече беше изскочил от колата и се насочваше към епицентъра на вихрушката. Репортерите го забелязаха и му направиха път. Камерите се завъртяха към него. Мич изскочи от колата и хукна след него, като се надяваше да предотврати събитията, в които Пол Киркууд се хвърляше.

Стайгър беше вдигнал яркото скиорско яке като трофей. Пол се хвърли към шерифа, сграбчи якето и падна на колене в утъпкания сняг. Стиснал якето, зарида и закри лицето си.

— Боже мой! Джош! Джош! О, Боже мой, не!

Побеснял Мич разбута струпалите се репортери. После се обърна към тях и извика:

— Махайте се!

Закри с ръка обектива на една фотокамера, следяща Пол.

— Исусе, нямате ли капка състрадание? Махайте се!

Зад себе си чуваше стенанията на Пол Киркууд. Нямаше по-страшно нещо от мъката на родителя.

Маккой беше коленичил до Пол и му говореше нещо. Стайгър стоеше на два метра от тях, доста объркан и сърдит. Тези духовни неща не бяха за него.

Мич се обърна към шерифа с кисела усмивка:

— Ръс, благодаря, че ми се обади.

Стайгър подсмръкна и се изплю в снега.

— Моля ви, отстранете се! — извика Мегън и вдигна картата си, докато Ноджи и други двама служители на реда избутваха тълпата на Олд Сидър Роуд. — Вие се намирате на мястото на възможно престъпление! Умоляваме ви, дръпнете се назад!

— Я ме оставете — извика внезапно Пол и блъсна достопочтения Том, който падна в снега. — Не искам нищо от вас! Махнете се от мен!

— Спокойно, Пол — хвана го за ръката Мич и го поведе по-далеч от жадните очи на репортерите. — Хайде. Трябва малко да размислим и да решим какво да правим.

— Той е мъртъв — изрече Пол с прегракнал глас. Вдигна якето и се втренчи в него, сякаш синът му се беше скрил там. — Той е мъртъв… той е мъртъв…

Мич дръпна якето.

— Все още не знаем. Това е якето. Синът ти не е тук. Това яке е във всяка обява, във всички новини за Джош. Хората, които са го отвлекли, са го подхвърлили, за да ни объркат.

Пол започна отново да ридае.

— Той е мъртъв. Няма го… няма го…

— Хюстън! — извика Мич на един от офицерите, образуващи кордона.

Едрият брадат полицай веднага се отзова. Снегът скърцаше изпод тежките му зимни обувки. Дъхът му беше оформил скреж по брадата. Лицето му беше зачервено от студа и вятъра.

— Хайде, придружи Киркууд до тях — заповяда му Мич. — Обясни на доктор Гарисън какво се случи и стой с тях, докато не дойда.

— Дадено — каза Хюстън и обгърна Пол със силната си ръка. — Хайде, господин Киркууд, нека да си отидем у дома. Тук няма нищо, освен проклетия студ.

Преди да тръгнат, Мич хвана якето на Джош и се опита да го изтръгне от ръцете на Пол.

— Пусни го, Пол — каза спокойно той, — трябва ни за доказателство, за лабораторен анализ.

Пол неохотно пусна дрехата. Закри лицето си с ръце и тръгна заедно с Хюстън.

— Много страда — каза отец Том, изтупвайки снега от расото си.

— А ти, отче? — попита Мегън. — Добре ли си?

Очилата му се бяха изкривили и той ги намести.

— Аз съм си добре. Трябваше да знам. Пол и без това не е сред големите ми почитатели. Но когато Ноджи дойде в църквата, за да ползва телефона, и разбрахме за случилото се, си помислих, че трябва да бъда тук.

— Вие? — изненада се Мич. Църквата се намираше на петстотин метра на югоизток и кулите й стърчаха над дърветата.

— С Албърт преглеждахме църковни сметки — каза отецът. — Ако мислите за дискретност, според мен е вече твърде късно.

Мич нищо не каза. Огледа внимателно околността. Заливът беше замръзнал и покрит със сняг. Полузатрупани бяха и търговските павилиончета, чиито скелети стърчаха над снега. Една бяла снежна пустиня, където вятърът свистеше. През лятото тук вероятно беше раят на комарите, въпреки това хората бяха предпочели да издигнат къщите си на това място. Някои от къщите, наредени край северозападната част на залива, бяха по-различни. Имаше и зимни хижи, имаше и луксозни дървени къщи от скъп кедър, с удобни кейове, които беше по-нормално да се видят в Нантъкет. Тези постройки се намираха сред добре поддържан терен от три до пет акра земя с борове и други дървета.

На запад, зад откритите земеделски площи и малките горички се виждаше само снежна вихрушка. На югоизточния бряг нямаше къщи — само гъсталак от сухи храсти и тънки, млади фиданки, напомнящи на огромни клечки за зъби. В тази посока най-близките постройки бяха на юг, зад „Сейнт Елисиус“. Оттук приличаха на малки подредени кутийки, изпускащи кълба дим от комините си.

Мич вдигна очи и погледна към Олд Сидър Роуд, задръстена от коли, микробуси и хора. Албърт Флетчър беше в края на тълпата. Висок, с черно палто и черна качулка, дръпната над лицето му, той се забелязваше отдалеч.

— И двамата ли дойдохте тук с Ноджи? — попита Мич.

— Само аз. — Отец Том вдигна вежди и забеляза дякона. — Албърт трябва да е пристигнал сам. Не мислех, че се интересува от случая. Беше ми казал, че не се чувства добре, мислеше, че е настинал и…

— Вероятно сега е по-добре — прекъсна го Мегън.

— Да-а а-а… Май трябва да тръгвам — каза свещеникът. — Знам, че на Пол не му е до мен, но на Хана ще й трябва подкрепа.

Той се изкачи по насипа, където стоеше Албърт Флетчър. Двамата тръгнаха заедно.

Мич насочи вниманието си върху детското яке в ръцете си и върху надписа от вътрешната страна на яката с неизтриваемо мастило. Той го подаде на Мегън и тя го взе от него с тежка въздишка.

— Май това доказва нещата.

Стайгър се приближи, придружен от една жена, която водеше голям черен лабрадор на каишка.

— Мич, да ти представя Рут Купър. Нейното куче е открило якето.

Мич кимна.

— Госпожо Купър.

Мегън изгледа остро шерифа и се представи:

— Госпожо Купър, аз съм агент О’Мали от Бюрото за борба с престъпността.

— Приятно ми е. Как сте? Калеб, седни — каза жената и дръпна каишката. Кучето въпросително погледна господарката си.

Шестдесетгодишната жена беше облечена в мораво скиорско яке. Беше дребна и закръглена. Зачервеният й нос говореше, че е прекарвала доста време на студа. Докато разказваше, тя пристъпваше от крак на крак.

— Разхождах Калеб — каза и когато кучето чу името си, весело размаха опашка. — Не му даваме да се скита сам. Така че или аз, или Стан го разхождаме в това време. Сега Стан не може да излиза. Нали знаете, че върлува грип? Още есента му казах да се ваксинира, но той е твърдоглав. Както и да е, разхождахме се около залива, а Калеб доста обича да навлиза в тръстиките и да плаши пернатите. И така, отиде и се върна с това. — Тя хвана якето на Джош за ръкава и го вдигна. — Познавам това яке. Веднага се досетих. Бедното хлапе.

— Госпожо Купър — попита Мич, — всеки ден ли разхождате Калеб тук?

— Да, да. На него му е нужна разходка и двамата със Стан всеки ден го извеждаме. Живеем ето там — в онази спретната сива къщурка. Искате ли да се отбиете за едно кафе? Тук е доста студено.

— Може, но след няколко минути, госпожо Купър — отвърна той. — Съжалявам, че стоим тук на студа, но трябва да видим точно къде го е намерил Калеб.

Жената и кучето тръгнаха напред. Стайгър ги следваше.

Ноджи и Мич вървяха заедно.

— Шефе, аз бях в претърсващия екип в петък — каза Рут. — Преровихме това място, ала никой не откри тази дреха. При това имахме обучено куче от Спасителните служби. Това яке просто го нямаше там.

Мич се намръщи.

— Кога за последен път забелязахте Калеб да излиза насам, госпожо Купър?

— Вчера следобед бяхме на това място.

Тя спря на края на блатото и посочи с ръка.

— Оттогава до днес следобед видяхте ли се с някого? — попита Мегън и бавно разтвори един от джобовете на якето, за да провери съдържанието. Имаше салфетка и опаковка от дъвка.

— Има хора тук, които понякога срещам. Тук има една хубава пътека за моторни шейни или за скиори. Някои от тези спортуващи маниаци са невероятни. Излизат по всяко време за джогинг — каза Купър. — Имаше един човек тук рано сутринта — продължи тя, — бях в кухнята, чаках водата да заври, за да направя чай на Стан, и тогава го видях да върви по пътеката.

— Успяхте ли да го огледате добре? — попита Мич.

— Той дойде до къщата, но така беше увит, че не можах да го разгледам. Бил си изгубил кучето. Искаше да знае дали съм го видяла. Някакво огромно, космато същество. Имам предвид кучето, не мъжа. Казах му, че не съм, а той ме помоли да се оглеждам за подобно куче. Обещах му. Аз, знаете ли, обичам кучета. В този студ и аз бих отишла да си го търся.

Калеб сякаш разбра и поласкан помаха с опашка. След това прилегна в краката й.

Стайгър се обърна към Мич.

— Хората ми вече претърсиха тази зона. — Беше пъхнал ръце в джобовете на якето си и от студа изглеждаше вдървен като индиански стълб. — Няма друго за гледане. Хайде да се отзовем на поканата на Рут.

— Трябва да поогледам малко — отвърна му Холт и тръгна по насипа.

Рут си спомни:

— Той каза… кучето на сина ми. Каза името. Нещо като… Гримсби? Гетсби? Гизмо! Да! Точно така. Гизмо.

Страхът сграбчи Мич. Представи си рисунката от блокчето на Джош — момче с куче. Едно рошаво куче и името му — Гизмо.

— Мич!

Тонът на Мегън го накара веднага да се обърне към нея. Очите й бяха разширени, а лицето й беше без цвят. Държеше в ръката си лист хартия.

Той се затича надолу по насипа и хвана хартийката с пръсти. Едва след като прочете думите, разбра какво означаваше да се сковеш от страх. Кръвта потече като лед във вените му.

… моят дух ме обгръща като наметало,

като звяр ме пази от света…

Отвътре някакви лъчи

ме гледат с много зли очи.

 

 

4:55 часа, –27°С

Стайгър обикаляше около масата.

— Какво, по дяволите, означават тези думи?

Мегън беше седнала на масата. Това беше тяхната заседателна зала, стаята, където за пръв път беше видяла Мич да танцува с дълги долни червени гащи. Беше само преди седмица. Сега той се беше облегнал на стената точно пред нея, със скръстени ръце, с напрегнато изморено лице, но въпреки това изглеждаше силен.

Стаята вече се бе превърнала в „бойната зала“. Карти на щата Минесота и на окръг Парк закриваха таблото за полицейски бюлетини, а териториите за обиск бяха маркирани с червени карфици. Имаше и схема, обозначаваща изгубеното време. Върху бялата дъска за послания Мич бе добавил и четиристишието от последната бележка със своя смел наклонен почерк.

Цитатът беше от стихотворението на Уилям Блейк „Моят Дух“.

— Да не би да ни казва, че страда от раздвоение на личността? — обади се Мегън, а шерифът й се присмя. — Може да намеква за съучастник?

— Оли Суейн — отсече шерифът. — Оня кучи син е самият грях. Нали видяхте снимките му…

— Те са стари — отвърна Мич. — Тук досието му е чисто.

Шерифът иронично изрече:

— Ама, че съм и аз. Веднъж обвинен за злоупотреба с малолетни, значи завинаги в списъка. Мислиш ли, че докато беше тук, не е посягал на някое дете?

— Не сме имали оплаквания…

— Ами. Такива неща се случват. Никой не научава нищо. Хлапетата са алчни. Оли дава на някое десет кинта за малко опипване, а хлапето нищо не разбира. Взема парите и си държи устата затворена. Оли го е сторил.

— След това се е заклел в живота си, че не е той — намеси се Мегън с намерението да уязви Стайгър. Тя не вярваше на теориите му.

— А ти би ли повярвала? — Той поклати глава и злобно се усмихна. — Е, ние знаем как се добра до детективското място.

— А това какво означава? — изръмжа Мич, изправяйки се от стената.

— Означава, че Стайгър е глупак — равнодушно изрече Мегън. Тя продължи, без да даде възможност на Стайгър да й отвърне. — С цитата може да ни казва, че се чувства виновен за постъпката си, но не ми се вярва. Той не е направил нищо лошо, разбира се, само ни се подиграва. Сигурна съм, че си седи и ни се присмива, докато обикаляме като Кийстоун Копс.

— По дяволите, с тези умни игри — мърмореше Мич. — Умни игри от болен мозък. Толкова болен, че има смелостта да поднесе улика, след което спокойно да се вмъкне в някоя къща, да заговори стопанката, отново да подхвърли някоя улика по време на разговора, след което просто да си тръгне.

— Разбирам те. Знаем, че Оли няма нищо общо с обаждането от Сейнт Питър в събота. Не той е подхвърлил тетрадката. Не той е предоставил скиорското яке. Миналата вечер Оли изобщо не се е обаждал.

— За какво обаждане става въпрос? — попита Стайгър.

Мегън не му обърна внимание.

— Някой може да си е правил шега, въпреки това има връзка с нашия случай.

Шерифът пристъпи напред.

— Какво обаждане?

— Миналата вечер някой ми се обади — каза Мич и посочи дъската за бюлетини. Повтаряше едно и също — „сляпо, голо невежество“. Там записах „шега“.

Стайгър се ухили.

— Слепи и голи, а — каза той, — да не е гледал в прозореца ти?

— Слушай, Ръс, май ще е по-добре да мислиш върху случая и да се въздържаш от коментари.

Мегън се смъкна от масата, защото пейджърът й започна да дава сигнали. Тя го свали от колана, натисна бутона за дисплей и се намръщи.

— Май се налага да говоря — измърмори и посрещна погледа на Мич като истински картоиграч, — та, шефе, нали си готов за оня разговор със семейство Киркууд?

Той кимна. Не му харесваше, че Мегън е напрегната. Обаждането сигурно беше от Де Палма. Казваше си, че тя прекалено драматизира нещата, но това не го успокояваше. Той не желаеше тя да бъде отстранена от случая. Не искаше да бъде наказана по негова вина. Защото знаеше, че когато Мегън работеше, мотото й беше „предпазливост“. Всъщност именно той я накара да забрави за това.

— Дай ми пет минути — каза й. — Аз ще дойда в кабинета ти.

Загледа се след нея, докато се измъкваше през вратата, и за момент забрави присъствието на Стайгър. Но шерифът не допускаше да бъде забравян.

— Е, тя как ти се струва? — попита той. — Нали не ти се струва много секси? Ама кой знае, тая уста може би прави и по-добри неща, вместо да издава команди.

Мич реагира светкавично. Той отправи бързо дясно кроше, което попадна в носа на Стайгър. Главата на шерифа сякаш се откачи и той приседна на колена. Кръвта струеше измежду ръцете му и обагряше килима в червено.

— Боже! Та ти счупи носа ми! — възкликна той.

Мич се наведе над него с див и искрящ поглед и изръмжа:

— Лесно се отърва, Ръс. Това е за петното, която лепна на Мегън, сякаш е една евтина курва, за това, че не можеш да пазиш тайни и, че си просто един кучи син. Само счупен нос? За всичко това? По дяволите, та ти и преди това не беше красив!

— Обаче те предупреждавам, Ръс — каза той. — Ако пусна новините в осем и чуя „чичкото“ да рецитира Уилям Блейк, ще дойда в тенекиената кутийка, в която живееш и ще ти пръсна мозъка. Наясно ли си какво ти казвам, Ръс?

— Да ти… — профъфли Стайгър, докато търсеше носна кърпичка.

— Добре казано, шерифе — доволно забеляза Мич, изправи се и излезе от вратата. — Както виждам, изговаряш съгласните добре. Де да беше така добър и като полицай!

 

 

— Излъгала те е — изкрещя Мегън в слушалката. — Но какво говоря? За какво да те лъже, след като тя нищо не знае? Брус…

— Когато съм ядосан, не ме наричай Брус — отсече Де Палма.

— Слушам, сър — въздъхна Мегън. Струваше й се, че невидими ръце забиваха нажежени игли в очите й. — Но тя просто си е измислила историята…

— Нали не беше в дома на шефа Холт в три сутринта?

— За това има елементарно обяснение. Прайс не правеше опити да ме пипне преди пресконференцията.

— Значи всичко това е малко недоразумение, което изведнъж става голям балон.

— Да.

— Агент О’Мали, подобни обяснения се превръщат в част от вашата същност — изрече той с остър тон и тя се намръщи.

— Ние вече говорихме по тези въпроси. На Бюрото му липсва само сексскандал.

— Слушам, сър.

— Имате ли представа какво може да стане тук? Значи ние назначаваме най-сетне една жена на оперативна работа, а първото нещо, което тя прави, е да прелъсти шефа на полицията.

— Но кого съм съблазнявала…

— Може да не си, поне според моето мнение. Но пресата вероятно разсъждава по друг начин. Какво става там?

Мегън преглътна.

— Двамата с Холт обсъждахме случая на чаша кафе…

— На тъмно?

— Не, защото камината гореше и телевизорът беше пуснат. От тези два източника се излъчваше достатъчно светлина.

— Продължавай.

— Знаете, че отделяме много време за този случай. Бяхме преуморени. Просто заспахме.

Последва дълга пауза. Челото на Мегън се ороси с капчици пот. Не обичаше да лъже. Но пък защо някой трябваше да се интересува с какво се занимаваше тя след работно време? Ако беше мъж, едва ли някой щеше да се занимава с нея. Ако беше мъж, всяко прелъстяване щеше да бъде в нейна полза.

Тя да прелъстява? Мисълта за тази дума остави горчив привкус в устата й. Беше толкова вулгарно. Никой нямаше право да окачествява по този начин отношенията им с Мич.

— Шестнадесетгодишният ми син съчинява по-убедителни истории — отбеляза Де Палма.

— Не, аз казвам истината. Поне по-голямата част от нея.

Де Палма въздъхна.

— Мегън, харесваш ми. Ти си добро ченге. Искрено желая да усвоиш тази професия, но поставяш Бюрото в невъзможни условия. Възгордяхме се и те посочихме за пример, като първата жена в нашето Бюро, а сега ще ни обвинят в разпуснатост. Непрекъснато се намесваш в някаква история — или се караш с Киркууд, или спиш с Холт…

— Но аз ви казах…

— Не, че ме интересува дали си спала с него или не, обаче хората вярват на всичко.

— Най-вече вярват на вас.

— А сега какво? Единственият заподозрян пуква в затвора.

— Да не би да съм обвинена и в неговото убийство?

— Всичко това не ми харесва.

— Опазил ни Бог и от престъпления, които ни се харесват.

— Мегън, тъкмо острият ти език е причина за бедите ти. Ако не искаш да те уволнят, трябва да сдържаш ирландския си темперамент.

Слава Богу, това означаваше, че тя все още беше на работа. Обаче, ако направеше още една погрешна стъпка, всичко свършваше.

— Разбери ме, Мег, и без това сме затънали до ушите в кал. Не ми се иска и ти да се изцапаш.

— Слушам, сър.

— Докъде стигнахте със случая?

„До една лисича дупка в компанията на луд“, помисли си тя, след което обясни създалата се ситуация.

Де Палма попита:

— Тази жена, Купър, може ли да познае мъжа, който е отишъл в къщата й?

— Мисля, че не. Главата му е била увита заради студа. Сега тя е при художника.

— На якето имаше ли кръв?

— Не се виждаше с просто око. Изпратихме го за експертиза.

— За бележката какво мислиш? Дали не намеква, че е убил момчето?

— Нямам представа.

— Не предположихте ли, че съучастникът на Суейн може да е някой негов стар познат от Вашингтон?

— Както разбираме от събрания материал — каза Мегън, — той и там е бил самотник. Най-близкият му човек е един негов братовчед. Той се е превъплъщавал в него. Най-доброто, което е казвал за Оли, е, че е боклук. Разбира се, аз също щях да откача, ако братовчед ми откраднеше шофьорската ми книжка, след което се представяше за мен в друг щат, после извършва отвратително престъпление и се прочува в целия свят.

— Може би трябва да ти изпратя помощ — каза Де Палма.

Мег настръхна.

— Как така „помощ“?

— Работите ти не вървят. Сигурно ти трябва човек със свеж ум.

— Брус, сама ще се справя — заяви тя.

— Да, да, знам. Но мисля си, че когато нещата не вървят, един нов човек може да пооправи нещата.

„Той ме харесвал“ — кисело си помисли Мегън. Можеше да разгадае плана му. Де Палма щеше да изпрати друг агент, който ще поеме работата, а нея тихомълком щяха да я върнат в щаба. Така щяха да я отстранят без много шум.

— Мисля, че ще направите грешка — опитваше се да сдържа гнева си тя. — Всеки нов човек трябва да се запознае с показанията, да вика пак свидетелите, да разговаря с родителите. Честно казано, те не се нуждаят от допълнителни емоции.

— Да, да, ще го имам предвид. Междувременно, Мегън, на теб са ти необходими и положителни прояви. Нали разбираш за какво намеквам?

— Да, отлично.

Щом приключиха разговора, тя се озъби срещу телефона:

— И не ме наричай Мегън, не виждаш ли, че ме е яд на теб!

— О, разбира се, мадам — чу се отговор и Мич се появи на вратата.

Мегън го погледна, но беше много изморена и загрижена, за да му се усмихва.

— Нямах предвид теб — каза тя.

Той влезе в кабинета й.

— Какво е това на ръката ти?

Мич се намръщи и погледна ръката си.

— Забавлявах се. Трябваше да ударя нещо.

— Какво, тухлена стена ли?

— Не, лицето на Стайгър.

Тя изненадано вдигна вежди.

— Боже, шефе, бих си платила за подобна гледка.

— Май е по-добре без свидетели. Стайгър е давал информация на Пейдж Прайс. Просто изразих неудовлетворението си.

Слепоочията на Мегън започнаха да пулсират от гняв.

— Значи тя спи със Стайгър заради информацията и има наглостта да ме сочи с пръст. Ох, как искам и аз да ударя нещо.

— Ако я докоснеш, това ще ти струва не само работата, нали знаеш — каза Мич и прокара пръст по бронзовата й значка. Той я свали от блузата и прочете надписа отзад: „Не се примирявай с боклуците, не се извинявай на никого.“

— Какво ти каза Де Палма?

— Какво ми каза или какво искаше да ми каже? Нали знаеш, в щаба не излизат с официален коментар. Най-хладнокръвно ти заявяват какво мислят за теб. Официалната част беше, че могат да изпратят друг агент за помощник. Но ако това стане, ще кажа сбогом на тази професия, след което вероятно ще заседна на някое от бюрата в щаба и ще прелиствам книжа и досиета на дребни престъпници.

Мич се намръщи и я последва към закачалката за дрехи.

— Защо не ми позволи аз да си поговоря с него?

Мегън поклати глава:

— Няма смисъл да водиш моите битки.

— Това, Мегън, се нарича да помогнеш на приятеля си.

Тя се обърна и се изправи пред него. Той беше много близко, сякаш се опитваше да я сплаши с ръста и внушителния си вид. Или пък искаше да й внуши увереност, да й покаже, че има кой да се грижи за нея.

— Не желая да забърквам и теб в лъжи.

Мич нищо не отговори. Помисли си, че тя е твърде независима и упорита. А той искаше да му се довери. Сега това негово желание сякаш го изненада. Опитваше се да спаси честта й. Какъв старомоден израз за толкова модерна жена! Тези мисли го тласкаха към опасния път на обвързването, а нали и двамата се пазеха от това?

— Ще уредим нещата — промърмори той, но не беше сигурен какво точно ще уреди.

Мегън на свой ред си помисли: „Какво да уреждаме? Професионалните отношения? Личните си отношения?“ Реши, че сигурно става въпрос за последното.

— Трябва да открием Джош — каза, — това трябва да направим.