Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (33)

Глава 32

Ден десети

8:14 часа, –10°С

— Лони и Пат проверете гаража. Ноджи, ти си с мен, отиваме в къщата.

Те стояха пред две от патрулните коли пред дома на Албърт Флетчър, студът проникваше през специалната им екипировка като през копринени дрехи. Никой от съседите не беше толкова любопитен, че да излезе на студа. Мич забеляза, че пердето на къщата срещу тях потрепна. Набръчкано лице надникна през прозореца.

— Изглежда не е у дома — обади се Дайтц.

— Току-що е нападнал свещеника — изрече Мич. — Не ми се вярва да ни посрещне тържествено.

Нападение с каква цел? С какъв мотив?

Отец Том бе обяснил, доколкото можеше в спешното отделение на болницата в Дийр Лейк, докато доктор Ломакс зашиваше раната на главата му. Флетчър го беше видял да прегръща Хана и е изтълкувал прегръдката погрешно.

Невинната прегръдка едва ли беше достатъчна, за да накара човек да загуби самообладание.

Мич погледна към Хана за потвърждение, когато тя влезе в малката бяла стая. Тя трепереше — от студ или от шок, или от двете.

— Не зная какво си е помислил — измърмори тя със сведени очи. — Целият свят е подлудял.

„Амин“ — помисли си Мич, когато тръгна към вратата на дома на Флетчър. Ноджи заобиколи и отиде при задната врата в случай, че Албърт си е у дома и се опита да избяга. Където и да беше отишъл, беше тръгнал пеша. Тойотата му беше паркирана пред „Сейнт Елисиус“.

Мич беше издал заповед районът да се претърси. Всяко ченге в града и окръга беше нащрек. Съмняваха се, че Флетчър ще се прибере у дома, но все пак не се знаеше в какво състояние се намира. Те разполагаха със заповед за обиск. Ако не хванеха Албърт, то поне можеха да претърсят дома му.

Мич отвори мрежестата врата и почука по вътрешната врата.

— Господин Флетчър? — извика. — Полиция! Имаме заповед за обиск!

Изчака и бавно преброи до десет. Мегън щеше да го одере жив, че върши всичко това без нея, но тя не беше в кабинета си, когато й се обадиха по телефона, а той не можеше да чака. Той се обади по радиостанцията на Нога.

— Свърши си работата, Ноджи.

— Десет-четири, шефе.

Мич реши, че е твърде стар да разбива врати. Имаха стенобитна машина в багажника на едната от колите, но Нога беше достатъчно едър да се справи и без нея. След прекъсване на кариерата му в колежанския футболен отбор заради нараняване на коляното Нога винаги беше доволен, ако се блъснеше в нещо или някого.

Острото пропукване на счупено дърво проехтя в тихата утрин. Секунда по-късно Нога отвори входната врата отвътре.

— Каквото и да продавате, не искам от него!

Мич пристъпи в малкото антре:

— Наистина ли?

Нога вдигна дебелите си вежди и отстъпи назад в дневната.

— Какво си избираш? Горния или долния етаж?

— Горе. Да не забравите да проверите и мазето.

Мич бавно се заизкачва по стълбите. Разбираше, че е уязвим, ако Флетчър е горе и го очаква със свещ или с автомат. Не можеха да предположат, какво би сторил Флетчър. Не можеше да се каже какво вече бе извършил. Може би беше луд, но е успявал да се прикрива. Докато не е видял Хана в прегръдките на свещеника.

„Наградата за греха е смърт. Порочна дъщеря на Ева.“

Беше я намразил за това, че се беше намесила при лечението на съпругата му, за това, че се беше опитала да я спаси от болестта, която накрая уби Дорис Флетчър. Дали не беше я убил той?

Господин Флетчър? Полиция! Имаме заповед за претърсване!

Имаше заповед и за арест, въпреки че Мич се съмняваше, че отец Том би направил оплакване в полицията. Това им даваше правото да го задържат. Фактът, че Албърт беше избягал с оръжието, беше достатъчен за съдия Уит да издаде заповед за претърсване.

Някаква дъска изскърца под Мич в тясното коридорче. През прозореца пред него нахлуваше жълта утринна светлина. От двете страни на коридора две еднакви бели врати водеха към спални.

Опита дръжката на първата врата, беше отворена и той влезе вътре. Стаята беше празна. Приличаше на монашеска килия. Леглото беше тясно и покрито с военно одеяло, което беше толкова изопнато, че върху него можеше да хвърлиш монета и тя да отскочи. На нощното шкафче имаше лампа и овехтяла черна Библия. Единствената друга мебел в стаята беше скрин. На снежнобелите стени имаше само разпятие и гравюра на Исус.

Стаята от другата страна на коридора беше заключена. Мич отвори вратата с ритник. На долния етаж Ноджи извика, но Мич беше твърде изумен, за да отвърне.

Прозорците бяха покрити с черни сенници и спираха светлината отвън, но стаята беше светла от пламъчетата на свещите, които изпълваха стаята с миризмата на изгоряло и восък. Имаше свещи в стъклени свещници, които бяха наредени върху масата. Това бе личният параклис на Флетчър.

Стените на стаята бяха боядисани в същия цвят като стените в „Сейнт Елисиус“ и някой се беше постарал много, за да направи същите сложни розетки, които украсяваха стените на църквата. Дори таванът беше боядисан така, че оставяше впечатлението за наличието на арки и фрески. Грубо нарисувани ангели и светци гледаха надолу от сивите облаци, лицата им бяха странно изкривени, бяха нелепи.

В единия ъгъл на стаята имаше олтар, който беше драпиран с бял атлаз и дантела. Там бяха подредени всички принадлежности, необходими за католическа меса — златен потир, два свещника с дебели бели свещи. На стената над олтара висеше огромен кръст с нарисувано изображение на мършав Исус Христос, който умираше в агония, кръв се стичаше от раните на ръцете и дълбоката рана от едната му страна.

Предметите. Думата го стресна, докато се оглеждаше. Това не бяха имитации, а истински църковни принадлежности. Можеше да си представи как Албърт Флетчър ги мъкне тук от мазето на дома на свещеника през някоя тъмна нощ, почиства ги с дългите си костеливи пръсти, гали ги, докато ги гледа с фанатизъм в очите. Свещниците, разпятията, статуите.

Върху различни поставки в стаята имаше статуи на Богородица и различни други светци. Лицата им бяха ожулени и напукани. Те гледаха към четири също толкова овехтели църковни стола.

Мич настръхна, докато се оглеждаше. Глави и торсове, някои без ръце. Мъжките статуи бяха облечени с ризи, вратовръзки и стари сака. Женските бяха увити в черен плат. Те всички се взираха в олтара, светлината на свещите се отразяваше върху пластмасовите им лица.

До олтара стоеше още един техен безмълвен брат, облечен в черно расо и бял стихар. Послушник.

Тътен и тропот обяви, че Ноджи се качва на горния етаж. Мина по коридора и се закова на прага на стаята, пистолетът му бе насочен към тавана.

— Мили Боже! — Той гледаше с широко отворени очи. — Господи! Не бях виждал подобно нещо. От това могат да те полазят тръпки.

— Откри ли нещо долу? — попита Мич.

— Нищо. — Нога остана на прага, гледаше нервно към лицата на светците.

Мич се изправи.

— Това не е истинска църква, Ноджи. Не е необходимо да шепнеш.

Очите на едрия полицай се спряха върху статуята на Богородица, на която липсваше половината лице. Преглътна с усилие и потръпна.

— Много странно — продължи да шепне. — Долу сякаш не живее никой. Искам да кажа, че няма вестници, нито поща, нито дреболии, картини или огледала. — Очите му отново се разшириха. — Зная, че вампирите не слагат огледала.

— Не смятам, че е вампир, Ноджи — успокои го шефът му и отвори вратата на дрешника в дъното на олтара. — Кръстовете ги пропъждат.

— О, да.

В дрешника имаше църковни одежди, стари и изтъркани, но чисти и огладени. Някои все още бяха в опаковките си от ателието за химическо чистене „Мюлер“ в Татонка. Черни и червени раса, бели стихари и мантии в царствено червено и кардиналско червено, някои от тях бяха с богати бродерии.

— Мич! — извика от долния етаж Лони. — Мич?

— Горе съм! — отвърна той.

Дайтц се втурна нагоре по стъпалата. Лицето му бе придобило пепеляв оттенък, а носът му беше зачервен. Шапката му беше паднала, а косата му беше разрошена и приличаше на малко уплашено животно, хванало се здраво за главата му. Той спря на площадката, а Мич мина покрай Ноджи и излезе от стаята.

— Мисля, че ще е по-добре да дойдеш и да видиш сам — каза Дайтц. — Май открихме госпожа Флетчър.

Пат Стивънс вдигна прашното платнище от мумифицираните остатъци на Дорис Флетчър, която седеше зад волана на автомобил „Шевролет Каприз“ от 1982. Беше облечена в домашна памучна роба, която на места се беше разпаднала. Мич нямаше представа как е изглеждала като жива, дали е била слаба или пълна, красива или грозна. Смъртта бе изсушила тялото й и тя се беше свила, кожата бе прилепнала към костите. Гледката беше ужасяваща.

Това, че беше починала през зимата, беше спасило тялото от разлагане. Докато дойде топлото време, тя вече е била частично мумифицирана. Времето също бе попречило на съседите да узнаят съдбата й. Ако Албърт Флетчър бе заключил тялото на съпругата си в шевролета през юли в Минесота, нямаше да може да укрие тайната си дори три дни, да не говорим за три години.

— Как я е вкарал тук — размишляваше Лони нервно, докато крачеше покрай колата. Ноджи беше застанал до стената на гаража с отворена уста.

— Защо религиозен фанатик като Флетчър не я е погребал по християнски? — запита Пат Стивънс.

— Явно е сметнал, че тя не го заслужава — отвърна Мич.

Той прочете бележката, забодена на роклята на Дорис.

„Порочна дъщеря на Ева, сигурна бъди, че твоят грях ще те открие.“

 

 

9:41 часа

Папараците бдително обикаляха града с бусовете си. Когато прихванаха полицейската радиовръзка, те се насочиха към дома на Албърт Флетчър и пристигнаха там преди съдебния лекар. Струпаха се на алеята пред къщата, но полицаите ги прогониха.

Мич изруга тихо и поведе хората от лабораторията и агентите от Бюрото към гаража. Фотографите и операторите с камери бяха най-голямото зло. Опитваха се да се вмъкнат заедно със служебните лица, за да правят снимки на тялото и олтара.

Положението беше лошо и без странични наблюдатели. Мумифицираният труп им създаваше проблеми. Хората от Бюрото спореха помежду си как да се справят със ситуацията. Отсъствието на Мегън също усложняваше нещата.

Мич не можеше да повярва, че тя не се отзова на съобщението. Трябваше да е тук и да си води бележки за всичко.

Той се извърна от спорещите агенти и се отправи към вратата на гаража. Отвори я и налетя на репортер с глуповата усмивка.

— Трябва да изчакате навън — изръмжа Мич. — Тук е разрешено само за хора от полицията.

— Шефе Холт! — Усмивката на момчето стана още по-широка и то му подаде ръка. — Опитах се да ви се обадя още в девет сутринта, но секретарката ви е истинско куче пазач.

— Натали е моя лична асистентка — хладно изрече Мич. — Тя ръководи кабинета ми и ако ви чуе как я наричате, ще ви откъсне главата. Сега, ако ме извините, имам работа.

Момчето очевидно не знаеше дали да се засмее, или да се разкае. Мич го изгледа сърдито и го изблъска към изхода. Какъвто и да беше този човек, той наистина притежаваше голям инат. Той тръгна с Мич към къщата.

— Трябва да изчакате пресконференцията като всички останали — подхвърли полицаят.

— Но, шефе, изглежда, не разбирате. Аз не съм от пресата, а от Бюрото. — Извади карта от джоба на палтото си и я вдигна. — Агент Марти Вилхелм.

Мич се закова на място и изпита необяснима тревога.

— Не съм ви виждал преди.

Момчето отново му се усмихна, сякаш много добре разбираше създалата се ситуация.

— Току-що ме назначиха.

Холт се постара лицето му да остане безизразно. Агент? Мегън му бе казала, че Де Палма възнамерява да изпрати друг агент да й помага. Беше казала, че това ще е знак за отстраняването й.

— Добре, агент Вилхелм — тихо изрече той. — Къде е агент О’Мали? Тя трябваше да е тук.

Марти прибра картата си отново.

— Не знам къде е. Тя е отстранена от случая.

 

 

14:20 часа, –10°С

„Ще те изхвърлят от работа. Ще те съдят за клевета. Мигрената ти ще те довърши. Дните ти тук привършиха, агент О’Мали.“

Мегън предположи, че все още е следобед, но времето бе загубило значение за нея, а завесите в дневната бяха спуснати. Стаята тънеше в мрак. Но недостатъчно. Смъртта нямаше да е достатъчно тъмна, за да облекчи болката в очите й, или достатъчно тиха, за да не чува звуци, които пронизваха мозъка й. Хладилникът виеше и бумтеше, докато тя плачеше и се свиваше на кълбо.

Все още беше облечена с палто, въпреки че бе събула ботушите си. Дългият сив шал се опитваше да я удуши, докато се въртеше в леглото. Дръпна го с треперещи ръце и го хвърли на пода. Косата й все още беше вързана на опашка. Усещаше всеки косъм, който някаква невидима ръка дърпаше непрестанно, но дори не се сещаше да махне ластичето. Болката беше нетърпима, сякаш бормашина разбиваше главата й, а секира удряше черепа й. Господи, искаше някой да разцепи главата й и да я отърве от мъките.

Трябваше да си направи инжекция с имитрекс, но не можеше да помръдне.

Ганън и Фрайдей бяха заели местата си върху стереоуредбата и я наблюдаваха напрегнато. Бяха свикнали с подобни бдения. В такива моменти не се доближаваха и не издаваха звук, сякаш съчувстваха на страданията й. Лежаха в другия край на стаята и я наблюдаваха неотлъчно. Опашката на Фрайдей висеше от едната страна на кашон и бавно се поклащаше като махало.

Мегън я наблюдава известно време, сетне затвори очи, но продължи да я вижда. Ритъмът я замайваше, гадеше й се, но не можеше да изтрие гледката от ума си. Тогава започна да повтаря:

— Пейджи Прайс, Пейджи Прайс, Пейджи Прайс, Пейджи Прайс.

Чу се гласът на Де Палма, изпълнен с гняв: „Как може да си толкова глупава? Как можа да го кажеш пред двадесет проклети камери?“

— Пейджи Прайс…

„… пет милиона обезщетение за клевета…“

— Пейджи Прайс…

„… срещу теб и Бюрото.“

— Пейджи Прайс…

„… не ме интересува, дори да е блудницата от Вавилон.“

— Пейджи Прайс…

„… отстранена си от случая…“

— Отстранена…

О, Боже, не можеше да повярва. Не можеше да го понесе. Да я отстранят от случая. Думите я накараха да изпита срам, но по-страшна бе паниката, която стягаше гърдите й. Не можеха да я отстранят. Толкова се стараеше да открият Джош. Да заловят чудовището, което го бе отвлякло и бе измъчило всички. Искаше да му сложи белезниците, да го погледне в очите и да каже: „Хванах те, кучи сине.“ Искаше го заради себе си, заради Хана, заради Джош. Но я бяха отстранили.

Болката избухна в главата й като ярка бяла светлина. Притисна лице във възглавницата и заплака.

Някъде надалеч чуваше шума на хеликоптерите. Издирването вървеше и без нея. Случаят щеше да се разреши и без нея.

Телефонът иззвъня и секретарят се включи. Хенри Форстър искаше да говори с нея за Пейджи.

Телефонът отново иззвъня и тя простена. Телефонният секретар отново се включи:

— Мегън, обажда се Мич. Току-що научих, че са те изхвърлили. Помислих си, че може би си у дома. Ще се опитам да се свържа с теб по радиото. Ако получиш съобщението първа, обади ми се. Положението с Флетчър се промени. — Настъпи неловко мълчание. — Съжалявам. Зная какво означава работата за теб.

Извинението му прозвуча искрено. Той наистина съжаляваше. Утешаваше я като ченге друго ченге. „Лош късмет. Отстранена си. Беше ми приятно да се запознаем, О’Мали.“ Щеше да се превърне в спомен, някоя, която се бе появила в живота му за седмица и с която няколко нощи беше делил леглото си.

Не можеше да очаква той да изпита нещо по-дълбоко от физическо привличане. Не познаваше любовта и връзките, или какво е да си жена — както Мич беше изтъкнал. Беше се влюбвал достатъчно, за да се ожени, достатъчно, за да има семейство, достатъчно, за да тъгува след смъртта на жена си. Тя не беше изпитвала подобно нещо. Имаше само работата си, а сега беше загубила и нея.

Как можа да е толкова глупава?

Телефонът, изглежда, не преставаше да звъни. Пресата явно бе научила за разгрома. Пейджи, кучката, вероятно лично ги беше информирала от стъпалата пред кметството.

Мегън се зачуди за „ситуацията“ с Флетчър. Какво ли означаваше това? Изпитваше болка. Половин дузина полузапомнени разговори се въртяха в главата й, всички гласове говореха едновременно и главата й се завъртя.

„Моля, спрете.“

Телефонът отново иззвъня.

„Моля, спрете.“

По лицето й се стичаха сълзи. Беше замаяна, искаше й се да припадне. Свлече се от канапето и запълзя към телефона. Стигна навреме до кашона и повърна, но не можеше да събере сили да се върне до канапето. Сви се на кълбо на пода, очаквайки болката да престане.

 

 

16:27 часа, –8°С

Никой не бе виждал Флетчър. Беше изчезнал. Като Джош. Като Мегън.

Тя не отговаряше на телефона. Не отговори по радиостанцията в колата й. Изглежда беше излязла от полицията и беше изчезнала.

Мич кръстосваше по улиците на града, направлявайки по радиостанцията в експлоръра издирването на Флетчър. Радиото пропука. Разположение на групите. Оплакваха се от студа. Раздразнени от още една сляпа улица. Над него прелетя хеликоптер.

„Порочна дъщеря на Ева. Бъди сигурна, че грехът ще те открие.“

Мегън бе ходила при Флетчър в църквата. Той не беше очарован от нея. Ако той знаеше къде живее Мегън…

Забеляза лумината, паркирана до тротоара пред къщата й. Вратите бяха отключени. Представата, че са я измъкнали от колата, го накара да заобиколи старата викторианска къща. Затича нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. От апартамента не се чуваше шум. Под вратата не се процеждаше светлина.

— Мегън? — извика той и заудря по тежката стара врата. — Мегън, отвори!

Нищо.

„Ако колата й е тук, а тя не, то тогава къде може да бъде?“

— Мегън? — отново заудря по вратата, опита бравата. Беше заключена. — По дяволите! — изруга той и отстъпи назад. — Много си стар за това, Холт.

Пое дълбоко дъх и разби вратата. Слава богу, не беше сложила резето.

— Мегън? — извика Мич, оглеждайки тъмния апартамент.

Завесите бяха спуснати. Стаята беше студена, сякаш парното не беше работило известно време. Сърцето му биеше силно. Той извади пистолета и го насочи към тавана. Движеше се бавно, безшумно, готов да отскочи.

Докосна нещо с върха на ботуша си.

— Мегън?

Мегън помисли, че халюцинира, когато чу ударите и виковете му. Изпадаше в безсъзнание, губеше представата за реалност. Не беше сигурна дали ударите не бяха вътре в главата й. Болката придоби огромни размери. Превърна се в звук и светлина, в нещо, което не можеше да се опише.

— Мегън? Мегън! Господи!

Мич разблъска кашоните и коленичи до нея. Ръцете му силно трепереха, когато я докосна.

— Скъпа, какво се е случило? Кой те нарани? Флетчър ли?

Мегън се опита да се отдръпне от него. Но той я хвана за раменете и я обърна по гръб. Включи лампата от едната страна на канапето и тя изкрещя.

— Какво ти е? — настоя Мич. — Наранена ли си, скъпа?

— Мигрената — прошепна тя и стисна очи. — Изгаси проклетата светлина и се махай.

Лампата изгасна и тя си пое дъх. Отново се сви на кълбо.

Мич не беше виждал подобна агония в живота си. Не можеше да си представи толкова жестоко главоболие.

— Да те отведа ли в болницата?

— Не.

— Какво да сторя, скъпа? — прошепна той.

— Престани да ме наричаш скъпа и се махай. — Гордостта й не й позволяваше той да я види такава — слаба и уязвима.

— По дяволите, няма да си тръгна! — изръмжа той.

Вдигна я на ръце и се изправи. Мегън се сви до гърдите му, като се молеше да не повърне, докато я носи през дневната и коридора.

Той я остави на леглото, тя седна и се сви. Той съблече дрехите й и я облече в голямата памучна риза, която беше преметната на таблата на леглото. Тя легна.

— Имаш ли някакви лекарства? — попита той.

— В аптечката — прошепна тя, опитвайки се да скрие лице във възглавницата. — Имитрекс. Не говори толкова високо.

Той я остави и се върна със спринцовката, сетне започна да я убеждава да я откара в болницата. Тя обаче му обясни как да бие инжекцията.

— Мегън. Не мога. Аз съм ченге, а не лекар.

— Престани да мърмориш и го направи.

— Ами ако объркам нещо?

— Мускулна е, не можеш да объркаш нищо — изрече тя. — Сама бих я направила, но ръцете ми треперят.

Той вкара иглата в ръката й, отпусна буталото и преброи до десет. Мегън вдигна поглед към него. Той хвърли празната спринцовка в кошчето.

— Беше много мил с мен — измърмори тя.

— Да, наистина, но не свиквай — пошегува се той и нежно погали косата й.

— Не се притеснявай — прошепна тя.

Мич не знаеше дали говори за работата си или за връзката им. Не беше сигурен дали можеха да го нарекат връзка, но сега не беше време да го разискват.

— Ужасно ме уплаши — прошепна той. — Помислих, че някой те е отвлякъл.

— Кой? — попита Мегън.

— Флетчър удари отец Том по главата със свещник. Но ти вече знаеш какво е изпитал.

— Много хубаво. Ти успя ли да го хванеш?

— Ще го сторим. — Реши да й спести останалата част от историята. — Не се тревожи за това, О’Мали. Ще те заболи главата.

Мегън се опита да се усмихне.

— Нуждаеш се от почивка — каза й Мич. — Какво още мога да направя за теб?

Странно, но се срамуваше. Онова, което искаше, не беше нищо лично. Просто услуга. Но се чувстваше толкова уязвима…

— Разпусни ми косата. — Тя извърна лицето си, за да избегне погледа му.

„Странно, това трябва да е нещо доста лично“ — помисли си Мич, докато сваляше кадифената панделка от тъмната й коса и измъкваше ластика. Беше правил същото за Джеси. Може би това бе част от чувствата му — тя беше беззащитна като дете. Той беше поел ролята на неин защитник. Това никак нямаше да й хареса. Беше толкова независима, горда, а болката я беше принудила да го моли за помощ за нещо толкова просто. Нейната безпомощност го караше да се чувства силен, но също и уязвим.

Прокара пръсти през копринените й коси и ги разпиля по възглавницата. Допирът му беше лек като шепот, започна да масажира тила й. Тя не можа да сдържи сълзите си и тихо заплака, но не му каза да спре.

— Знаеш ли, никога не съм го правил с Лио — пошегува се той и я целуна по бузата. — Опитай се да поспиш, скъпа. — Мога ли да те наричам скъпа?

— Не.

— Добре, ти си непоправима. Ще съм в дневната, ако ти потрябвам.

„Ако ти потрябвам…“ Мегън не каза нищо, когато той я зави и излезе. Остави я сама. Сама с болката, в стая, която никога нямаше да е неин дом, защото беше проиграла шанса си. Вече й изглеждаше студена и празна, сякаш това място по някакъв начин знаеше, че тя скоро ще си тръгне.

„… ако ти трябвам…“

— Мич? — Мразеше се заради слабостта си, не искаше да е сама тази нощ.

Той седна на леглото и се загледа в нея. Тя затвори очи, за да не види той сълзите й.

— Моля те, прегърни ме.

— Господи, О’Мали — подразни я той. — Помислих си, че никога няма да ме помолиш.

Събу ботушите си и седна зад нея, старото легло изскърца. Той я прегърна и хвана ръката й. Целуна я нежно по косата и се заслуша в равномерното й дишане, когато тя най-после заспа.