Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (10)

Глава 9

Ден втори

7:30 часа, 2,4°С

Залата на старата пожарна на Дийр Лейк бе пълна с полицаи, доброволци и хора от медиите, както и с любопитни местни жители. Мич пристигна. Бе успял да вземе душ и да се избръсне. Беше си поръчал голяма чаша кафе в „Том Тъмб“ и я изпи по пътя.

Очакваше пълен хаос и се чудеше дали ще има търпение да се справи с хората, но изглежда, в лудостта имаше чувство за ред. Командният пост бе организиран в една от двете общински стаи, използвана най-вече за игра на карти, след като пожарната се измести в ново помещение на Рамси Драйв. Телефоните за директна връзка бяха монтирани — шест от тях бяха разположени на дълга маса. Копирната машина и факсът се намираха до отсрещната стена. На друга дълга маса доброволците подреждаха листовки със снимката на Джош и информация за него.

Мич отиде в съседната стая, където онези, които щяха да продължат издирването, крачеха напред-назад, пиеха кафе и ядяха понички. Тази стая щеше да служи за конференции и център за медиите. Стените бяха боядисани в зелено — боята бе купена на разпродажба от „Ханк Хадрдуеър“ през 1986. Отвратителният цвят много подхождаше на миризмата на стар балатум и прах. Стаята вече бе препълнена с репортери, фотографи от вестниците, радиото и телевизията от щата. Един фотограф си убиваше времето, като правеше художествени снимки. Телевизионен репортер се беше облегнал на стената и гледаше мрачно в обектива на видеокамера, докато разказваше баналности за градовете на Норман Рокуел и американските семейства.

Броят на онези, които отразяват трагедията, щеше да се увеличава, докато продължаваше издирването. Поне през следващата седмица — ако продължеше толкова дълго. „Проклети паразити“ — помисли си Мич, докато си пробиваше път през тълпата репортери, ръмжейки в отговор на въпросите им.

В предната част на стаята Мегън организираше местата за пресконференцията, подиума, екрана за прожекции и прожекционния апарат. Тя се скара на един репортер, който се бе осмелил да се приближи твърде много.

— Повтарям ви за шестдесет и девети път, господин Форстър, пресконференцията няма да започне преди девет часа. Първата ни грижа е да открием Джош Киркууд. Ако той все още е наблизо, това означава, че трябва да организираме хората си и да продължим издирването.

Репортер от „Стар Трибюн“ от дните на линотипа, Хенри Форстър имаше лице на булдог, оплешивяваща глава на кафяви петна и дълги, редки сиви кичури коса, които заресваше на темето си. Мръсните му рогови очила бяха изкривени под гъстите му вежди. Той бе едър боен кон с дебели бедра и корем. Мегън можеше да предположи, че е спал с кафявите си панталони и евтината бяла риза, но знаеше от предишните си срещи с Хенри, че той винаги изглежда раздърпан.

Той вдигна рошавите си вежди.

— Това означава ли, че смятате, че момчето е някъде наблизо?

Двама от колегите му се приближиха като плъхове, надушили храна.

Мегън ги спря с поглед, който би ги изпепелил. Тя отново насочи вниманието си върху Хенри. Той не отстъпи. Продължаваше да я гледа, сякаш очакваше отговор.

„Несъмнено точно това очаква“ — помисли си тя. Форстър беше най-опитният сред репортерите, кабинетът му бе пълен с награди, които използваше като тежести за затискане на страниците или като пепелници. Политиците се свиваха от страх, когато чуеха името му. Хората от Бюрото за борба с престъпността проклинаха деня, в който се е родил. Хенри Форстър бе човек, който бе повдигнал капака на сексуалния тормоз в Бюрото предишната есен. Беше последният човек, който Мегън искаше да види. Напрежението по този случай бе достатъчно, без Хенри Форстър да дебне всяко нейно движение.

„Не показвай страха си, Мегън. Той може да го подуши — дори през миризмата на одеколона си.“

— Това означава, че офицер Нога ще ви придружи извън тази стая, ако не се съобразявате с нарежданията — изрече тя.

Обърна се с гръб към репортера, докато той изръмжа нещо в отговор на обидата. Един от другите репортери, който бе застанал близо до него с надежда да подочуе нещо, изрече тихо:

— Кучка.

Мегън се чудеше дали ще посмеят да правят забележки зад широкия гръб на Нога. Тя го дръпна за ръкава и той я погледна с тъмните си очи, зачервени от безсъние.

— Офицер Нога, бихте ли държали тези досадници от пресата надалеч, преди да съм им изтръгнала езиците?

Той погледна намръщено репортерите.

— Разбира се, госпожице… агент…

— Няма нищо — измърмори Мич, заемайки мястото, което Нога бе освободил, — но смятам, че днес не е зле да се престориш на госпожица Приветливост.

— Това са глупости, още повече днес нито ти, нито аз сме материал за красива снимка. Ти изглеждаш така, както се чувствам аз.

Той направи гримаса.

— Объркване на половете, а? Няма да позволя на момчетата от „Пайниър Прес“ да научат за това.

— Смятам, че те вече си имат теория по въпроса.

— Успя ли да поспиш?

Тя беше облечена в черни джинси и дебел пуловер над полото. Тъмната й коса бе чиста и вързана на опашка. Гримът й бе съвсем лек и не можеше да скрие сенките под очите й.

— Мога да мина и само с леден душ. В апартамента си нямам никакви удобства. Обръснах краката си на светлината на фенер, нахраних котките и се върнах тук. Ами ти?

— Нахраних кучето и си взех топъл душ — отвърна той, заобикаляйки масата. — И оставих краката си космати, благодаря. Твоите хора откриха ли нещо?

— Освен десетте страници с познатите ни педофили ли? Не.

Мич поклати глава, стомахът му се свиваше при мисълта, че има толкова много извратени типове, които дебнат децата в радиус от сто и шестдесет километра. Господи, светът се бе превърнал в помийна яма. Дори в Минесота можеше да усети мръсотията. Сякаш за една нощ някой бе отприщил шлюзовете на каналите.

Погледна към тълпата, когато стъпи на подиума — хората от новата служба и тези от отдела на шерифа, доброволците пожарникари, загрижени граждани, студенти от колежа „Харис“, които бяха останали тук през зимната ваканция. Онова, което виждаше по лицата им, бе загриженост и страх. Един от тях беше отвлечен и те бяха тук, за да го върнат. Мич искаше да повярва, че ще го направят.

Той се изправи и заговори. Обърна се към хората си и издаде заповеди. Присви очи към прожекторите и телевизионните камери.

Камерите заснемаха всичко, нямаха търпение да изчакат официалната пресконференция, не искаха да изпуснат нищо от тази драма.

Проблясваха светкавици, когато фотографите от вестниците правеха снимки на полицаите и тълпата. Репортерите пишеха. На предната редица бе седнала Пейджи Прайс с бележник в скута. Гледаше към Мич със сериозно изражение, докато операторът бе коленичил до нея и я снимаше. Работа, както винаги.

Картата на окръг Парк се появи на екрана, местността бе разделена на секции с червени линии, които Мич и Ръс Стайгър бяха начертали в пет часа сутринта. Групите по издирване бяха прикрепени към дадените места. Бяха дадени инструкции относно техниката и онова, което да търсят. Мич предаде микрофона на Стайгър, който добави още заповеди и подробности на полицаите, доброволците и на клуба по снегомобили, които щяха да претърсват полето и горските участъци извън града.

Бяха раздадени листовки на всички присъстващи, включително на хората от пресата. Снимката на Джош също бе прожектирана на екрана. В залата настъпи мълчание. Разговорите замряха. Шумоленето на хартия заглъхна. Тишината бе тежка, слабият шум от видеокамерите сякаш я подсилваше. Очите, мислите и молитвите на всички бяха съсредоточени върху екрана. Джош гледаше към тях широко усмихнат, косата му бе разрошена, всяка луничка бе знак на невинност. Носеше с гордост скаутската си униформа. Очите му блестяха от вълнение в очакване на това, което можеше да му предложи животът.

— Това е Джош — изрече тихо Мич. — Той е добро момче. Повечето от вас имат момчета също като него. Приветливи, готови да помогнат, добри ученици. Щастливо малко момче. Обича да спортува и да играе с кучето си. Има сестричка, която се чуди къде е той. Родителите му са добри хора. Повечето от вас познават майка му, доктор Гарисън. Мнозина познават бащата, Пол Киркууд. Те искат синът им да се върне. Нека направим така, че това да стане.

За момент настъпи тишина, сетне грубият глас на Ръс Стайгър заповяда на мъжете да излизат и търсенето бе подновено. Мич искаше да тръгне с тях. Обаче негово задължение бе да се справи с пресата, с кмета и градския съвет. Постът, който заемаше, често нямаше нищо общо с полицейската работа. Налагаше му се да се занимава с политика, от която никога не се бе интересувал.

Погледът му неволно се спря на Пейджи Прайс. Тя веднага реагира — като пъстърва, която налапва муха — и се изправи грациозно. Приближи се към него, докато колегите й останаха по местата си.

— Мич. — Тя стигна до подиума, изключвайки микрофона. — За миналата вечер… не искам да ми се сърдиш.

— Сигурен съм, че не искаш — съгласи се Мич. — Така е по-добре.

Пейджи му хвърли обиден поглед, с който стопяваше не една мъжка съпротива. Но Мич Холт не се хвана на въдицата и тя мислено го нарече кучи син. Репортажът й от миналата вечер беше похвален от директора на новините и този на канала. Нейният агент имаше една дума за успеха й — долари. Ако успееше да изпревари останалите по този случай, това би означавало големи пари, може би дори предложение от по-голям телевизионен канал. Тя се целеше в Лос Анжелис. Топлият и слънчев Ел Ей. Където и да отидеше, щеше да е по-добре от тази забравена от Бога, скована от лед земя. Но Мич Холт стоеше на пътя й, рицарят, верен на старомодните идеали.

— Съжалявам, щом мислиш, че това е единствената ми мотивация — измърка тя. — Не съм баракуда, Мич. Да, искам да направя репортаж за този случай, но това се отнася за всеки друг репортер в тази стая. Моята първа грижа обаче е това момче да бъде спасено.

— Спести си го — отряза я Мич.

Пейджи прехапа устни. С периферното си зрение виждаше Хенри Форстър от „Стар Трибюн“ да си проправя път през тълпата, опитвайки се да стигне до тях. Той мразеше някой от телевизията да го измества, освен ако не е жена. Но преди да ги прекъсне, агент О’Мали пристъпи между тях.

— Пресконференцията ще започне след малко, госпожице Прайс — заяви тя. — Защо не си вземете чаша кафе и хубава кнедла.

Предложението бе изречено с усмивка, гравирана в стомана. Репортерката погледна към Мегън О’Мали, развеселена, че такава дребна жена се притичва на помощ на мъж като Мич. Тя им хвърли хитър поглед. И двете лица не изразяваха нищо, което според Пейдж говореше много. Тя тръгна към кафе машината и примирително вдигна ръка.

— Винаги ли се разтапяш така, когато я видиш? — изрече Мегън съвсем тихо, връщайки се зад масата. Забеляза сърдития поглед на Мич и се намръщи. — От безсъние ставам немилостива.

Той вдигна вежди, подреди листовете си и включи отново микрофона.

На журналистите не бе предоставена никаква информация. Нямаха заподозрян. Нямаха свидетели. Нямаха нищо, освен бележката, оставена от похитителя, а Мич нямаше намерение да им съобщава какво пише в нея, тъй като това можеше да попречи на следствието. Официалното му изявление беше, че полицията в Дийр Лейк заедно с другите агенции прави всичко възможно да открие Джош и да залови похитителя.

Ръс Стайгър добави, че отделът на шерифа ще работи денонощно. Той лично щеше да ръководи издирването — предизвикателно изявление. Областният прокурор на Парк Руди Стович направи необходимото изявление относно преследването по съдебен ред. Мегън говори за обикновената процедура на Бюрото, предлагайки подкрепа на разследването, лабораторни тестове и сътрудничество с архива при молба от страна на полицията или от шерифската служба.

Сетне започна безумието. Репортерите крещяха, за да привлекат вниманието им, всеки се опитваше да надвика останалите.

— Истина ли е, че търсите известен на властите педофил?

— Родителите ще направят ли изявление?

— Повикани ли са агенти от ФБР?

— Те са информирани за ситуацията — каза Мич. — Три агенции работят по случая. На разположение са източниците на Бюрото по престъпността. Засега смятаме, че Джош не е бил отведен извън щата. Ако възникне съмнение, че похитителят го е извел от щата, ще се обърнем към ФБР. Междувременно смятам, че агенциите разполагат с необходимите средства, за да се справят със ситуацията.

— Практика ли е да се оставят осемгодишните деца без наблюдение на ледената пързалка?

— Имало ли е други подобни инциденти с деца в Дийр Лейк?

— Вярно ли е, че майката на момчето просто е забравила да го прибере след тренировката?

Мич ядосано се обърна към репортера от „Пайниър Прес“:

— Няма нищо „просто“ в дадения случай. Доктор Гарисън се е опитвала да спаси човешки живот в спешното отделение. Тя не е забравила да го прибере и по никакъв начин не е виновна за отвличането му.

— Какво ще кажете за изявлението на бащата, че управата на пързалката и треньорът трябва да бъдат подведени под отговорност?

— Ами вие, шефе Холт? — изправи се Пейджи. — Вие чувствате ли се отговорен?

Той я изгледа, без да мигне.

— До известна степен, да. Като началник на полицията нося отговорност за безопасността на гражданите на този град.

— Това ваша професионална философия ли е, или чувствата ви са предизвикани от вина, свързана с вашите лични…

— Госпожице Прайс — процеди той, — смятам, че бях ясен миналата нощ: този случай няма нищо общо с други. Тук говорим за Джош Киркууд и опитите, които правим, за да го открием. Точка по въпроса.

Мегън следеше разговора им. Вниманието й бе съсредоточено върху Мич. Усещаше гнева му. Нещо в поведението му й подсказа, че Пейджи Прайс му бе нанесла удар под кръста. Мегън си каза, че реагира само чувството й за справедливост, нищо повече от лоялност, която изпитва към друго ченге. Тя се изправи и отклони огъня от Мич.

— От името на Бюрото бих искала да хвърля малко повече светлина върху това, което каза господин Холт. От изключителна важност е да се съсредоточим върху Джош Киркууд. Важно е да привлечете вниманието на читателите, слушателите и онези, които гледат телевизия, върху Джош. Той трябва да е в сърцата и умовете на всеки, до когото можем да стигнем. Бихме искали снимката му да бъде разпространена. Молим хората от радиото да направят подробно описание на Джош и с какво е бил облечен. Ако има вероятност някой да го е видял, ние трябва да направим всичко възможно, за да се уверим, че тези хора ще разпознаят Джош като жертва на отвличане.

— Агент О’Мали, вярно ли е, че вчера е бил първият ви работен ден в Дийр Лейк?

Тя студено изгледа Хенри Форстър и се прокле, че бе съобщила тази информация на Пейджи миналата нощ.

— Не виждам каква е връзката между въпроса ви и това, което току-що казах.

Той сви рамене.

— Това също е новина.

Няколко глави кимнаха в знак на съгласие. Пейджи се изправи отново, не желаеше да остави на мира своята съперничка.

— Госпожице О’Мали, можете ли да ни кажете колко жени работят в Бюрото за борба с престъпността?

— Агент О’Мали — поправи я Мегън. Само това й трябваше — някаква кучка да се занимава с нея и случая. Можеше да си представи как кръвното на Брус де Палма скача нагоре. Тя бавно си пое въздух и се опита да намери по-дипломатичен начин да й каже да си гледа работата.

— В Бюрото работят доста жени.

— В главната квартира, административна работа. Какво ще кажете за действащите агенти?

Мич избута Мегън от микрофона.

— Ако нямате други въпроси относно отвличането на Джош Киркууд, закривам пресконференцията. Предполагам, че ще проявите разбиране към факта, че имаме много по-важна работа. Всяка секунда е от значение. Благодаря.

Той изключи микрофона и кимна на Мегън към страничната врата, през която можеха да излязат, без да се налага да преминават през тълпата. Тя с готовност се подчини. Забеляза, че Стайгър и областният прокурор останаха, за да получат още малко внимание. Репортерите се втурнаха към тях. Пейджи се доближи до шерифа, грубо изблъсквайки Форстър. Тя насочи големите си сини очи към Стайгър и той се наду.

— Тя успя да си хвана утешителна жертва — измърмори Мегън, когато Мич отвори вратата.

— По-добре да е той, отколкото аз.

— Същото се отнася за мен.

Двамата въздъхнаха. Младата жена се облегна на стената, наслаждавайки се на краткия миг спокойствие. Бяха избягали в гаража, където някога са били трите коли на пожарната команда. Сега вътре бе останала само една. По-голямата част от помещението бе заета от ремаркета за сено, боядисани като за парад. Най-близкото до тях представляваше огромна пъстърва от фибростъкло, която изскача от поток от синьо фибростъкло, ремаркето бе украсено със сини и бели знаменца. Блестяща табела се издигаше в задната част на ремаркето, канейки всички да се позабавляват в Деня на пъстървата.

Творението на Клуба на пъстървата беше далеч от професионалното изпълнение на платформата за празника на зимния карнавал на Сейнт Пол. Беше огромна, а членовете на клуба, които бяха поработили върху нея през свободното си време, явно бяха много горди от резултата. Мисълта порази Мегън неочаквано, напомняйки й за невинността и наивността, характерни за жителите на малките градове. Неща, които бяха отнети само с един безпощаден акт.

Невежеството не е невинност, а Грях.

Представи си лицето на Джош, премигна и се съсредоточи върху работата си.

— Стайгър няма да ни създаде проблеми, нали? — попита тя, поглеждайки към Мич.

Той се бе облегнал на стената и беше скръстил ръце на гърдите си. Изглеждаше уморен и опасен. Суровите черти на лицето му бяха като изсечени от камък. Изгледа я с присвити очи.

— По какъв начин?

— Като играе ролята на неотразим за разследването. Нямаме нужда от пушечно месо в нашия случай.

Той поклати глава.

— Ръс е свестен човек. Тревожи се за следващите избори, това е всичко. Нека се възползва от пресата. Слава Богу, че моята работа не зависи от гласовете на съгражданите ми.

Но зависеше от Градския съвет и Мич изпитваше неприятно чувство, че преди края на деня щеше да се наложи да отговаря на въпросите на всеки член на съвета.

Той изгледа Мегън накриво.

— Смятах, че ти си пушечното месо.

Тя невинно примигна:

— Кой, аз ли? Никога. Просто си върша работата.

Мич се намръщи при това напомняне.

— Да. Трябваше да слушам по-добре. Може би, ако се движех бързо, както ти искаше…

— Недей — заповяда му Мегън, посягайки напред, сякаш искаше да сложи ръка върху неговата.

Жестът беше несъзнателен и тя бързо се отдръпна. Не обичаше да я докосват и да докосва останалите. Не можеше да си позволи действия, които бяха се изтълкували погрешно. В нейната работа беше важно да бъде твърда и да се държи на положение. Въпреки това не можеше просто да изтрие вината, изписана на лицето на Мич. И в момента чуваше гласа на Пейджи Прайс: — „Чувствате ли вина, свързана с личната…“ „Какво?“ — чудеше се Мегън и си каза, че това няма значение. Нямаше да допусне друго ченге да се съмнява в себе си, когато това не бе от значение.

— Бяхме закъснели, преди още да разберем за случилото се — каза тя. — Още повече това е твоят град. Ти го познаваш по-добре от мен. Ти реагира правилно. Направи каквото беше по силите ти.

Гласовете им бяха съвсем тихи. Взираха се един в друг. Тя беше толкова сериозна, толкова сигурна в това, което казваше. Зелените й очи блестяха решително. Искаше да го убеди в това. Мич беше готов да се изсмее — не защото му беше смешно, а с цинизма на човек, който добре познава извратената ирония на реалния живот. Очевидно Мегън не бе видяла достатъчно, не се бе проваляла така, че да престане да вярва в себе си. Тя смяташе, че доброто е добро, а лошото — лошо. Живееше според правилата. Вършеше си работата съвестно. Спазваше правилата и жънеше успехи.

Усмихна се накриво. Една от жестоките шеги на живота — не съществуваха награди, а само случайни действия на доброто и лудостта. Истината, от която се опитваше да избяга, го бе открила в този град, беше протегнала ръка и бе поразила Джош Киркууд и родителите му.

Той докосна бузата на Мегън и изпита силно желание да я целуне. Щеше да е хубаво да се докосне до увереността й, да повярва, че може да отпие от нея и да излекува старите си рани. Но за момента реши, че трябва да се задоволи с допира до топлата й кожа.

— Старанията ми не бяха достатъчни — прошепна той. — Отново.

Мегън го проследи с поглед, когато той се отдалечи, докосна бузата си, сърцето й силно биеше. Просто се бе опитала да подкрепи колега. Не беше нищо лично. Опасна мисъл за човек, който се опитва да има ясна представа за света и мястото си в него.

— Няма да се повтори — прошепна Мегън, когато тръгна към вратата.

 

 

Кабинетът, който бе заемал Лио Козловски, приличаше на обитателя си: квадратен и обикновен, зле поддържан. Беше пълно с разпръснати листа, имаше безброй петна от кафе и миришеше на застоял дим от цигари.

— Мили Боже — измърмори Мегън. Влезе в стаята и сбърчи нос от застоялата миризма и вида на северната щука, закачена на стената, с цигара, забодена в ъгъла на зъбатата й паст. Предположи, че това е паметник на риболовните умения на Лио и талантливото препариране на Роли Мацлер.

Натали се оглеждаше с отвращение, докато вадеше ключовете.

— Лио беше добро момче — отбеляза. — Не разбираше изобщо от домакинство, иначе беше добър човек.

Мегън отвори с молив празна кутия от понички, в която се мъдреше стара бухтичка. Тя я прободе с молива и я хвърли в кошчето за боклук.

— Добре, че не е починал тук. Никой нямаше да забележи.

— Трябваше да наредя да изчистят — каза Натали. — Но не искахме никой да пипа нищо, докато не бъде назначен нов агент.

— Голяма късметлийка съм.

Младата жена извади от куфарчето си табелка с името си и я постави на бюрото. Името й бе гравирано със старинни римски букви: АГЕНТ МЕГЪН О’МАЛИ, Бюро по престъпността. От обратната страна имаше: „Не вярвай на глупости и не се извинявай.“

Натали прочете написаното и се засмя:

— Може и да си права, агент О’Мали.

— Ако вонята тук не ме довърши преди това — сухо изрече Мегън.

Огледа бъркотията на бюрото и започна да трупа листовете на купчини, отделяйки обвивките от бонбони, празните пластмасови чаши от кафе, два стъклени пепелника, пълни с фасове, и полупразна бутилка уиски. Тъкмо изправяше телефона, когато той иззвъня.

Натали остави ключа в ъгъла на бюрото и тръгна към вратата, обещавайки да изпрати някого да почисти и да донесе кашон освежители за въздух. Мегън й махна с благодарност и вдигна слушалката.

— Агент О’Мали.

— Мастилото от подписа ми под назначението ти още не е изсъхнало, а вече дузина репортери се обадиха да питат за теб.

Когато чу гласа на Де Палма, тя затвори очи и си представи какво биха направили с ламинираните си журналистически карти.

— Става дума за отвличане, Брус — изрече и се отпусна в стария зелен стол зад бюрото. Беше продънен от тежестта на Лио и се накланяше наляво. Тапицерията беше протрита и на петна с неизвестен произход. Мегън се намръщи.

— Правя всичко възможно да насоча интереса на репортерите към делото, а не към себе си.

— Дано да е така. Завеждащият отдела не иска името на Бюрото да бъде на прицел. Не желае името ти да се появява по първите страници. Ясен ли съм?

— Да, сър — отвърна тя примирено.

Главата започваше да я боли.

— Как върви издирването?

— Засега няма нищо ново. Трябва да намерим улика. Не очаквам бележката да ни помогне кой знае колко.

— Работата е сериозна — отвличане на дете — тихо изрече Де Палма. Той имаше три момчета, едното от тях не беше много по-голямо от Джош. Мегън бе виждала семейната фотография на бюрото му много пъти. Те всички приличаха на Брус. Горките деца! — Работих по случая Уетерлинг — продължи той. — Тежко е за всички.

— Да, така е.

— Направи всичко, на което си способна, и се опитай да не се изтъкваш много.

Като затвори телефона и се облегна назад, в главата й прозвучаха думите на Мич: „Не бях достатъчно добър… отново.“ Нямаше желание да разбере какво е искал да каже с „отново“. Всички трябваше да дадат най-доброто от себе си за Джош.

Пак си спомни за бележката. Между петната от кафе и телефонните номера на местните ресторанти намери празно място на бюрото и написа текста на бележката: „Невежеството не е невинност, а Грях.“ Невежеството за какво? За кого? Цитатът бе от Робърт Браунинг. Това беше ли от значение? Замисли се: невежество, невинност, грях, поезия, литература — книги. Спря се на тази дума. Грабна слушалката и набра номера на архива на Бюрото. Притискайки слушалката между ухото и рамото си, тя започна да рови в куфарчето си за разпечатката с познатите престъпници и прочете имената и адресите.

— Архив. Анет се обажда, с какво мога да ви помогна?

— Анет, говори Мегън О’Мали. Можеш ли да провериш едно име от вчерашния списък?

— Кажи името на този мазник.

— Суейн. Оли Суейн.

 

 

Както бе предположил Мич, цяла сутрин му се обаждаха членовете на Градския съвет, а също и кметът Дон Гилен, изразявайки своя ужас, гняв и вярата си в Мич да оправи нещата.

Имаше дискусии дали Сноудейс, който започваше след един ден да бъде отложен или отменен. От една страна, изглеждаше жестоко да се празнува. От друга страна, докарването в Дийр Лейк на средношколските оркестри и туристите, които вече бяха резервирали стаи в хотелите, имаше икономически ефект. Ако отменяха това събитие, това би означавало, че се предават пред престъпността. Ако не го отменяха, дали биха могли да използват събитието за събиране на нови доброволци и за повече подкрепа и печалба за града?

След двадесет минути, прекарани с кмета, Мич се измъкна от тези дискусии. Дон бе добър човек, способен и загрижен за доброто на гражданите. Мич оценяваше проблемите му, но даде ясно да се разбере, че ще посвети цялото си време на случая.

Освен изчезването на Джош съществуваха и други задължения, които не можеше да пренебрегне — инспектирането на затвора, преглеждането на журнала, писмената работа, с която трябваше да се справя, разследването на серия от кражби, бюлетина за регионалната служба по наркотиците, обаждането от директора на колежа „Харис“ за курса по криминология. Тези задачи бяха ежедневни за малко градче като това. Но днес всяка една от тях му тежеше като воденичен камък.

Натали влизаше и излизаше от кабинета му, облекчавайки доколкото може работата му. Чуваше как телефонът й непрекъснато звъни и мислено я благославяше, че му прехвърляше само най-важните от тях. В дванадесет и петнадесет му донесе плик със сандвичи и в два и половина му се скара, че все още не е обядвал.

— Да не мислиш, че калориите могат да изскочат от плика и да се усвоят от тялото ти по въздуха? Двамата с моя Трой трябва да се съберете. Той също смята, че като стои в една стая с учебника си по алгебра е достатъчно, за да стане математически гений. Трябва да основете клуб — Бандата на Осмозата.

— Съжалявам, Нат. — Мич потърка очи, докато прелистваше докладите за скитници и маниаци за последните шест месеца, търсейки нещо, което да може да се свърже с Хана, Пол и Джош или децата изобщо. — Много съм зает.

— Добре, отдели две секунди — нареди тя. — Няма да изкараш целия ден гладен.

— Да, майко.

— И предложи от пържените картофки на агент О’Мали — каза тя, отваряйки широко вратата. Мегън чакаше от другата страна. — Ако я духне вятърът, ще отлети чак в Уисконсин.

— Донесла съм си нещо, благодаря — каза Мегън и вдигна банана си.

Натали завъртя очи.

— Цял банан? Ще преядеш!

— Ще съм късметлийка, ако успея да го обеля, да не говорим за ядене — измърмори тя, отпускайки се на стола за посетители. Сложи разпечатката на бюрото и остави банана върху купчина листа.

— Какво е това четиво? — попита Мич, вадейки сандвича с пуешко месо от плика.

Той отхапа и задъвка, а очите му бяха приковани в Мегън.

Когато погледът й се спря на устните му, я заля странна горещина. Той се хранеше така, сякаш не желаеше да си губи времето. Брадичката му бе изцапана с майонеза. Той я изтри нетърпеливо и облиза пръсти. Пулсът на Мегън се ускори.

Отвратена от себе си, тя отмести поглед и бързо огледа кабинета. Чист и прибран. Нямаше ловни и рибни трофеи. Нямаше дори дипломи и сертификати в рамки по стените. Ченге със стажа на Мич би трябвало да е натрупало доста такива неща досега. Единствените рамки, които висяха по стените, съдържаха снимки на малко момиче с дълга тъмна коса и голямо жълтеникаво куче, захапало кънка.

— Какво ми носиш, О’Мали? — попита той.

— Известните престъпници — отвърна тя. — Преразгледах справките и докладите от неотдавнашните инциденти наоколо, свързани с превозно средство, с надеждата нещо да съвпадне. Отсявам възможностите, сетне ако имаме малко време…

— Откри ли нещо?

— Още не. Обадих се в архива и направих проверка на твоя човек Оли Суейн. Нямат нищо за него, освен една глоба за превишена скорост.

Мич отново отхапа от сандвича и преглътна.

— Оли? Той е безобиден.

— Толкова ли сте близки двамата с него? — попита тя.

— Не, но той е по-дълго тук от мен и никога не сме имали оплакване срещу него. — Отпи от топлата кока-кола и направи гримаса.

Мегън седна изправено на стола.

— Това означава ли, че си получавал оплаквания, които не са сериозни?

Той сви рамене.

— Една от майките на хокеистите беше малко неспокойна, че се навърта около децата на пързалката, но това е глупаво. Искам да кажа, че работата му е там, на площадката. Какво трябва да прави — да се крие в стаичката си ли?

— Тя твърдеше ли нещо определено?

— Че видът на Оли я плаши.

— Представи си само!

— Тя говореше същото и за лидера на скаутския клуб. Каза ми, че трябва да изпратя някого под прикритие в „Сейнт Елисиус“, защото всички знаят, че свещениците са хомосексуалисти и педофили. Обвини учителя на сина си от втори клас, че извращава децата, като им чете „Шел Силвърстейн“ и показва илюстрациите към книгата, които всеки християнин би потвърдил, че са мръсни и пълни с фалически символи.

— О! — Тя се отпусна на стола.

— Децата никога не са се оплаквали от Оли. Какво те накара да се усъмниш в него?

— От него ме побиват тръпки — глупаво отвърна, белейки намръщено банана. От Оли Суейн наистина я побиваха тръпки. За нещастие това не можеше да е причина да му вземе отпечатъци. — Миналата вечер ми се стори нервен. Имам впечатлението, че не обича ченгетата.

— Оли винаги е бил нервен. Това е част от чара му — каза Мич, подреждайки бюрото си, извинение, за да не я гледа. — Лично аз го проверих, когато госпожа Фавр направи оплакване. Оли е чист.

— Сигурен ли си? — Мегън набърчи нос, припомняйки си миризмата на пот. — Не смяташ ли, че може да има нещо общо с изчезването на Джош?

— Той няма да има смелостта да отвлече дете, а после да застане пред мен, да ме погледне в очите и да каже, че не знае нищо.

— Той те е погледнал в очите? С истинското или с изкуственото си око?

Той поклати глава и натисна копчето на интеркома, който звънеше.

— Да?

— Кристофър Прийст е дошъл при вас, шефе — обяви Натали. — Казва, че вероятно ще може да помогне на разследването.

— Нека влезе.

Мич хвърли остатъка от сандвича си в кошчето за боклук и изтри ръцете си със салфетка. Заобиколи бюрото и Мегън също се изправи.

Мъжът, който влезе, никак не приличаше на спасител. Беше дребен, слаб и носеше университетско спортно яке в бяло и синьо с емблемата на колежа „Харис“. Дори с това яке никой не би решил, че е спортист. Имаше вид на компютърен маниак. Кристофър Прийст беше блед, деликатен мъж, за когото най-опасният спорт бе шахът. Мегън предположи, че е над тридесет години, около метър и седемдесет, с кестенява коса и кафяви очи зад очила, които скриваха половината от лицето му. Беше незабележим.

— Професоре — подаде му ръка Мич. — Това е агент О’Мали. Агент О’Мали, Кристофър Прийст, ръководител на отдела по компютърни науки в „Харис“.

Те си подадоха ръце — тази на Мегън бе силна и здрава, ръка, която би държала деветмилиметрово оръжие, без да трепне, тази на Прийст бе тънка, костите прозираха през кожата. Тя едва се сдържа да не погледне надолу, за да разбере дали не го е наранила.

— Изглеждате ми познат — каза тя. — Работите с непълнолетните нарушители, нали?

Прийст се усмихна срамежливо.

— Моята гордост — Фантастичните каубои.

— Чудесна програма — Мич посочи на професора празния стол и се върна зад бюрото си. — Трябва да се гордееш с нея. Да извадиш децата от погрешния път и да им дадеш образование и бъдеще, е повече от похвално.

— Е, благодаря, но не мога да препиша на себе си цялата заслуга. Фил Пикард и Гарет Райт също отделят много време на децата. — Той седна на стола и якето се надигна до ушите му. Заприлича им на костенурка от анимационно филмче, готова да скрие глава в къщичката си. — Чух за Джош Киркууд. Много ми е мъчно за Пол и Хана.

— Познавате ли ги добре? — попита Мегън.

— Ние сме един вид съседи. Тяхната къща е последната на Лейкшор Драйв. Моята е зад тях на около петстотин метра на север от Куари Хилс Парк. Разбира се, че познавам Хана. Всички в града я познават. Били сме заедно на няколко благотворителни мероприятия. Имали нещо ново по случая?

Мич поклати глава.

— Смяташ ли, че можеш да помогнеш по някакъв начин?

— Чух, че си организирал команден пункт. Той служи като център за информация, нали?

— Да.

— Е, спомням си, че четях статиите във вестника по време на издирването на младо момиче в Инвър Гроув Хайтс. Полицията говореше за обема на информацията, с която трябва да се справят. Някои неща се пропускат, а други се правят по няколко пъти и така нататък.

— Амин! — възкликна Мегън, размахвайки страниците на разпечатката.

— Искам да предложа разрешение на въпроса — каза Прийст. — В моя отдел има много персонални компютри. Сега е зимната ваканция и в момента няма много студенти, но онези, които са в града, имат желание да ви помогнат. Можем да вкараме всичко в компютрите, всичко, от което се нуждаете. Също можем да сканираме снимката на Джош и да я изпратим из цялата страна и Канада по електронната поща. Това е добро задание за моите студенти и ви спестява главоболието.

Мич се облегна назад и се замисли. Едно от нещата, които му липсваха най-много в малкия град, бе апаратурата. Градският съвет на Дийр Лейк разбираше нуждата от нов затвор и полицейско управление, но не и от съвременна апаратура. В момента в отдела имаше шест компютъра от каменния век. Натали сама си купи преносим компютър, за да работи на него.

— Не зная — поколеба се той и прокара пръсти през косата си. — Студентите може би ще имат достъп до секретна информация. Те не са давали клетва. Това може да се окаже проблем.

— Този проблем не може ли да се разреши някак си? — попита Прийст.

— Може би. Нека проверя при областния прокурор и ще те информирам.

Професорът кимна и се изправи.

— Обади ми се. Не е проблем да преместим компютрите, имаме пикап. Ще уредим всичко много бързо.

— Благодаря.

Те отново си подадоха ръце и Прийст тръгна към вратата. Поколеба се с ръка на дръжката и тъжно поклати глава.

— Тази седмица не беше лека за никого. Джош Киркууд бе похитен. Сега аз съм тръгнал за болницата, за да посетя студент, който е попаднал в ужасна катастрофа. Майка ми казва, че неволите идват по три. Нека се надяваме, че греши.

— Да се надяваме — прошепна Мич, затваряйки вратата.

— Не е зле да разполагаме с няколко компютъра. А още по-добре ще е, ако имаше какво да вкараме в тях.

— Да. Цял ден не чувам нищо друго, освен извинения — мърмореше Мич. — Предпочитам да съм навън. Имам чувството, че се състарявам от седене тук.

— Тогава да вървим — импулсивно възкликна Мегън. Наруга се в мига, в който изрече думите. Имаше много работа в отдела и нямаше смисъл да се свързва с мъж, който непрекъснато я разсейваше.

— Исках да кажа, че смятам да отида до командния пункт, а после да се присъединя към една от групите за няколко часа. Ти можеш да направиш същото. Не е необходимо да сме заедно. Всъщност сигурно ще е по-добре, ако се разделим.

Тя се изчерви и Мич неволно се усмихна. Радваше се, че може да помисли за нещо друго, освен за случая. Изчервяването на хладнокръвната агентка О’Мали беше добро забавление за него.

Той стана и заобиколи бюрото, пъхна ръце в джобовете си и втренчено изгледа Мегън.

— Ти се изчерви, агент О’Мали.

— Не, просто ми е горещо — трепна тя. — Тук е много топло.

Мич се приближи още повече.

— Горещо ли ти е?

Вгледа се в очите й. Сега беше подходящият момент да я атакува. Мускулите й се напрегнаха, но тя не успя да реагира достатъчно бързо. Той прочете мислите й и се наведе над нея.

— Какво те кара да се чувстваш така? — прошепна той, забравяйки за обещанието си да не я пожелава. Харесваше му това вълнение. Караше го да се чувства жив и да забрави за умората и страха.

— Не смееш ли се да се возиш в една кола с мен, агент О’Мали?

— Не се страхувам от теб — прошепна Мегън. Не харесваше това предателско желание, което се носеше около тях като дим. Неуловимо, но осезаемо, то променяше отношенията им и очакванията. Тя не му се доверяваше. Не се доверяваше и на себе си, когато я връхлиташе като прилив.

— Не се страхувам от нищо.

Мич забеляза как смелостта й се възвръща. Тя щеше да го остави да се забавлява до известна степен, сетне щеше да го отблъсне. Още по-добре, каза си. Още по-добре за двамата. Времето и мястото не бяха подходящи. Тя се държеше предизвикателно.

— Не се самозалъгвай — измърмори той, когато умората се завърна.

— Ние всички се страхуваме от нещо.