Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (7)

Глава 6

Ден първи

21:22 часа, 3°С

— Децата понякога вършат ужасни неща — заяви Натали. Тя работеше в кухнята, трупайки сандвичи с пуешко месо, докато кафе машината съскаше. — Спомням си как Трой веднъж ми скрои същия номер. Тогава беше на десет или единадесет. Беше решил да продава вестници, така че да спечели състезателна кола с дистанционно управление. Толкова бе погълнат от тази мисъл, че не можеше да мисли за нещо толкова незначително, като да ме уведоми какво смята да прави. „Да се обадя на майка си? Защо да й се обаждам, след като я виждам всеки ден?“

Тя поклати глава и изряза част от ъгълчето на сандвича с ножа за хляб с големината на трион.

— Това се случи, когато живеехме в града. По онова време в Минеаполис действаха много банди. Не можеш да си представиш какви мисли ми минаха през ума, когато Трой не се върна у дома до пет и половина.

„Да, мога.“ Същите мисли се въртяха в главата на Хана. Тя напрегнато крачеше от другата страна на бара. Дори не бе сменила дрехите, с които бе на работа. Пуловерът й имаше лек дъх на пот от усилията и стреса, докато се бе опитвала да спаси живота на Ида Берген. Черният й чорапогащник се бе впил в кръста, а дългата й пола бе измачкана. Бе събула ботушите си до вратата по навик.

Крачеше напред-назад по дължината на тезгяха, скръстила ръце на гърдите, втренчила се в телефона на стената, който не звънеше. До него имаше бележки: „Мама е в болницата. Татко е в офиса. 911 за спешен случай.“ Всичките бяха написани от Джош с разноцветни маркери. Домашен план за безопасна седмица.

Отново я обзе паника.

— Да ти кажа, бях като луда — продължи Натали, сипвайки кафето. Добави малко обезмаслено мляко във всяка чаша и ги постави на бара до сандвичите. — Обадихме се в полицията. Двамата с Джеймс излязохме да го търсим. Сетне едва не го сгазихме. Така го намерихме. Караше колелото си в тъмното, толкова погълнат от спечелването на проклетата кола с дистанционно, че дори не се оглеждаше за коли.

Хана погледна към приятелката си. Осъзна, че тя очаква от нея да й зададе въпрос.

— И какво направихте?

— Изскочих от колата, преди Джеймс да успее да спре, викайки колкото сили имам. Бяхме точно пред синагогата. Крещях толкова силно, че равинът излезе тичешком. И какво видя той? Полудяла черна жена, която крещи и разтърсва горкото малко момче като парцалена кукла. Така че той влезе отново вътре и се обади на полицията. Те пристигнаха със сирени и включени светлини. Естествено дотогава се бях успокоила и бях прегърнала момчето си, плачейки. Единственото, което можех да кажа, бе: „Бебчето ми! Малкото ми бебче!“ Сега си мисля, че може би не трябваше да наказваме Трой. Вероятно срамът му е бил достатъчен.

Хана отново не я слушаше. Гледаше към телефона, сякаш искаше да го накара да звънне. Натали въздъхна, осъзнавайки, че всъщност нищо не може да направи. Бе приготвила сандвичи и кафе не защото някой бе гладен, а защото това беше разумно, нещо нормално. Бъбреше, опитвайки се да отвлече вниманието на Хана и да запълни зловещата тишина.

Излезе от кухнята, хвана Хана за раменете и я побутна към стола до кухненския плот.

— Седни и хапни нещо, момиче. Кръвната ти захар сигурно е спаднала. Истинско чудо е, че можеш да стоиш на крака.

Хана седна на ъгъла на стола и се втренчи в чинията със сандвичи. Въпреки че не бе хапвала от обяд, не бе в състояние да хапне каквото и да било. Знаеше, че би трябвало да опита — заради самата себе си и заради Натали, която си бе направила труда да приготви сандвичите. Не искаше да обижда Натали. Не искаше да разочарова никого.

„Вече успя да го направиш днес.“

Пациентката й бе починала. Беше загубила Джош.

Телефонът мълчеше.

В дневната, където телевизорът работеше, Лили се събуди и слезе от канапето. Тя се насочи към кухнята, търкайки очи с юмруче, в другата си ръка стискаше плюшен далматинец с каишка. Сърцето на Хана се сви, докато наблюдаваше дъщеря си. На осемнадесет месеца Лили все още бе нейното бебе, олицетворение на невинността. Тя имаше русите къдрици на майка си и нейните сини очи. Не приличаше на Пол, всъщност той не се интересуваше от този факт. Все пак унижението, което трябваше да преживее в многобройните си опити да заченат Лили, изглежда, го караха да мисли, че заслужава дъщеря му да изглежда като него.

Мисълта за Пол накара Хана отново да се замисли за телефона. Той не се бе обадил, въпреки че тя бе оставила няколко отчаяни съобщения на телефонния секретар.

— Мамо? — изрече Лили, вдигайки свободната си ръка в молба да я вземат.

Хана с готовност изпълни молбата й. Прегърна силно дъщеря си и притисна малкото тяло, което ухаеше на пудра и сън. Искаше да е близо до Лили, не я изпускаше от погледа си, откакто се бяха върнали от бавачката.

— Здравей сладурче — прошепна, успокоявайки се от топлото, подвижно телце, облечено в пурпурна дрешка с дантели. — Би трябвало да си в леглото.

Лили попита с очарователна усмивка:

— Къде е Джош?

Усмивката на Хана замръзна. Ръцете й несъзнателно се стегнаха.

— Джош не е тук, миличко.

Паниката я удари като стенобитна машина, смазвайки съпротивата й. Бе уморена и ужасена. Искаше някой да я прегърне, да й каже, че всичко ще се уреди — и да го вярва. Искаше синът й да се върне и страхът да си отиде. Притисна Лили до себе си и затвори очи, за да спре бликащите сълзи. Горещи като киселина, те се процеждаха през миглите й и се стичаха по страните й. Тих, измъчен стон се откъсна от гърдите й. Уплашена, Лили също се разплака.

— Хана, скъпа, моля те, седни — тихо изрече Натали и я отведе при канапето. — Седни. Ще ти донеса нещо за пиене.

Навън кучето излая и някаква кола спря на алеята. Хана преглътна сълзите си. Напрежението във въздуха бе толкова натежало, че можеше да се реже с нож. Дали Джош щеше да се втурне в кухнята? Или Мич Холт идваше с новини, които нямаше да може да понесе?

— Защо Гизмо не е в задния двор, където му е мястото?

Пол влезе в кухнята със сърдито изражение на лицето.

Не погледна към Хана, а се залови с вечерния си ритуал, сякаш нищо не се бе случило. Влезе в малкия си кабинет и остави куфарчето си на бюрото, сетне закачи палтото си. Тя го наблюдаваше как изчезва в стаята, която бе негово светилище на идеалния ред. В нея се надигна гняв. Повече се интересуваше да закачи палтото си до останалите си палта — подредени отляво надясно по дължина, от обикновени към официални — отколкото за сина си.

— Къде е Джош? — подхвърли Пол, връщайки се в кухнята, разхлабвайки възела на вратовръзката си. — Това куче е негово задължение. Можеше да излезе и да го заведе в задния двор.

— Джош не е тук — остро отвърна Хана. — Ако си беше направил труда да прослушаш съобщенията ми, щеше да знаеш за това часове по-рано.

Той вдигна очи и предпазливо я изгледа.

— Какво?…

— Къде, по дяволите, беше? — настоя тя, несъзнателно притискайки Лили. Бебето сви юмруче и я удари по рамото, плачейки. — Опитвах се да те открия!

— Господи! Имах работа! — бързо отвърна той, опитвайки се да разбере какво става. — Имах ужасно много друга работа, не ми беше до това да прослушвам телефонния секретар.

— Наистина ли? Синът ти е изчезнал. Имаш ли по-важен клиент от самия Джош?

— Какво искаш да кажеш с това, че е изчезнал?

Натали пристъпи да вземе Лили. Бебето с готовност протегна ръчички към нея.

— Ще я сложа в леглото, а вие с Пол седнете и обсъдете въпроса трезво — твърдо изрече тя, втренчвайки се в Хана.

— Изчезнал? — повтори Пол, сложил ръце на кръста на модните си кафяви панталони. — Какво, по дяволите, става тук?

Натали се обърна към него.

— Седни, Пол — заповяда тя. Очите му се разшириха, но се подчини. Тя отново се обърна към Хана, свирепият й израз се промени. — Ти също. Започни от самото начало. Веднага ще се върна.

С Лили на ръце, тя излезе от дневната и се заизкачва по стълбите към горния етаж. Хана отново изпита вина, докато наблюдаваше как Лили е сложила глава на рамото на Натали и бъбри:

— Не, не, мама. — Големите й очи я обвиняваха.

„Господи, каква майка съм аз?“ Тя притисна с ръка устата си, уплашена от отговора, който би последвал и който не искаше да чуе.

— Хана, какво става? Изглеждаш ужасно.

Тя се обърна към съпруга си, чудейки се защо стресът придава характер на мъжките черти. Пол бе прекарал дванадесет часа в счетоводната къща, където бе партньор заедно със стария си приятел от колежа Стив Кристиансон. Изглеждаше уморен, бръчките му бяха малко по-дълбоки от обикновено, но това не го правеше по-малко привлекателен. Само сантиметър по-висок от нея, Пол бе спретнат и с атлетично тяло, с гладко лице и волева брадичка. Ризата му на райета вече не стоеше като колосана, но с разхлабена вратовръзка той изглеждаше дори по-привлекателен. Тя се почувства като нещо, което е изпълзяло от коша с мръсни дрехи.

— Имахме спешен случай в болницата — каза тихо тя, очите й бяха приковани в тези на съпруга й. — Закъснявах за уговорката с Джош. Накарах Карол да се обади, но когато отидох там, той беше изчезнал. Търсих го навсякъде, но не успях да го намеря. Полицията го търси сега.

Лицето На Пол се изопна. Той седна с изправени рамене.

— Ти си забравила нашия син? — гласът му режеше като бръснач.

— Не…

— Господи! — извика той и скочи на крака. — Проклетата ти работа е по-важна за теб…

— Аз съм лекар! Жената умираше!

— А сега някакъв лунатик е офейкал с нашия син!

— Откъде си толкова сигурен? — изкрещя Хана, мразейки го за това, че изрече на глас нейните страхове.

— Тогава къде е той? — извика Пол.

— Не зная!

— Престанете! — извика Натали, втурвайки се в кухнята. — Спрете и двамата! — Тя ги изгледа свирепо, поглед, с който бе изплашила не едно ченге в Дийр Лейк. — Горе детето плаче неутешимо и не може да заспи, защото родителите му се карат. Сега не е време за скандали.

Пол я изгледа, но нищо не каза. Хана се опита да заговори, сетне се извърна с гръб към тях. Когато някой позвъни на вратата и тя се втурна през дневната, спъна се в коридора и отвори вратата, сърцето й лудо биеше.

Мич Холт стоеше на прага, лицето му бе тъжно, очите — дълбоки кладенци от болка.

— Не — прошепна тя. — Не!

Той влезе и хвана ръката й.

— Скъпа, ще направим всичко възможно, за да го намерим.

— Не — отново прошепна тя, клатейки глава. — Не. Не ми казвай. Моля те, не ми казвай.

„Никакви тренировки не могат да подготвят полицай за това“ — помисли си Мич. Нямаше определени правила за разбития живот на родителите. Нямаше достатъчно баналности, нямаше извинение, което да е задоволително. Нищо не можеше да утеши болката. Нищо. Той беше баща и техен приятел, а спомените и вината пречеха на професионализма му. Пол и Натали стояха в коридора в очакване, с мрачни лица, като поразени.

— Не — прошепна Хана, устните й едва се движеха, пълните й със сълзи очи бяха отчаяни. — Моля те, Мич!

— Джош е бил отвлечен — каза той, думите едва се отрониха от устните му.

Тя се отпусна като счупена кукла. Мич я прегърна и я притиснало себе си.

— Съжалявам, скъпа — прошепна той. — Съжалявам.

— Мили Боже — измърмори Натали. Тя ги заобиколи и затвори вратата, през която влизаше студ.

Пол пристъпи към тях и махна едната ръка на Мич от рамото на Хана.

— Тя е моя съпруга — каза. Горчивината в гласа му накара Мич да вдигне глава.

Пол дръпна Хана и Мич отпусна ръце, но не направи опит да я утеши. Или вероятно Хана се бе отдръпнала, когато се опита. Струваше му се странно, но от друга страна, какво в тази нощ не бе сюрреалистично? Децата не бяха отвличани в Дийр Лейк. В Бюрото, нямаше агенти жени. А Мич Холт никога не бе губил контрол над себе си.

„Господи, каква лъжа.“

Гневът избухна в него, спаси го, колкото и иронично да изглеждаше. Даде му нещо, върху което да се съсредоточи, нещо познато, за което да се хване. Въздъхна силно и се съвзе. Потърка наболата си брада и погледна към Натали. Зад големите очила очите й плуваха в сълзи. Тя изглеждаше също толкова загубена като Хана, която стоеше в дневната с лице, притиснато в стената.

— Натали — каза той, докосвайки рамото й. — Има ли готово кафе? Ще ни се отрази добре.

Тя кимна и влезе в кухнята доволна, че има какво да върши.

Мич поведе Хана и Пол в дневната.

— Трябва да седнем и да поговорим.

— Да говорим? — подхвърли Пол. — Защо, по дяволите, не се опитате да откриете сина ми? Божичко, ти си началник на полицията!

Мич го изгледа.

— Всички офицери, с които разполагам, са ангажирани в случая. Свързахме се с отдела на шерифа, щатския патрул, а Бюрото по престъпността също има представител тук. Организирахме дружини за издирване. Хеликоптери идват с инфрачервени сензори, които могат да забележат всичко, което излъчва топлина. Описанието на Джош е разпратено в околните щати и е вкарано в системата на Националния информационен център по престъпността. Ще бъде регистриран като изчезнало дете в цялата страна. Аз ще координирам усилията на колегите ми лично, но първо трябва да ви задам няколко въпроса. Може би ще успеете да ми дадете някои напътствия, нещо, за което да се заловим.

— Трябва ли да знаем, че някакъв луд е отвлякъл сина ни? Господи, това е невероятно!

— Престани — възкликна Хана.

Пол я зяпна, преструвайки се на шокиран.

— Или може би Хана ще хвърли някаква светлина върху този въпрос. Тя е тази, която остави Джош там…

Съпругата му ахна, залитайки, сякаш я бе зашлевил.

Мич удари силно Пол с опакото на ръката си и той се стовари в люлеещия се стол.

— Престани, Пол — заповяда му. — Така не помагаш на никого.

Пол се сви на стола и неохотно промърмори:

— Съжалявам. Току-що се прибрах у дома. Не мога да повярвам, че всичко това се случва.

— Как разбрахте… — Хана не можеше да продължи. Тя седна в ъгъла на канапето, когато Мич съблече шубата си и седна в другия край.

— Намерихме сака му. В него имаше бележка.

— Каква бележка? — настоя Пол. — За откуп или нещо друго? Печеля добре, но нищо повече. А Хана… е, всеки знае колко получават лекарите… — Той не довърши мисълта си. Мич се намръщи. Тази забележка отново хвърляше вината върху Хана. Тя започна тихо да плаче, сълзи се стичаха по страните й, бе притиснала ръка към устата си.

— Не беше бележка за откуп, но даваше ясно да се разбере, че Джош е бил отвлечен — каза Мич. Думите бяха издълбани с киселина в мозъка му — една зловеща бележка, плод на извратен ум. Искаше му се да запази съдържанието й в тайна, но те бяха родителите на Джош и имаха право да знаят.

— В нея пише: „Невежеството не е невинност, а Грях“.

Хана изтръпна.

— Какво означава това? Какво…

— Означава, че е луд — заяви Пол. Той прокара пръсти през косата си. — О, Боже…

— Това не ви ли подсказва нещо? — попита Мич.

Те поклатиха глави, и двамата бяха твърде объркани, за да могат да мислят. Мич въздъхна.

— Сега трябва да съсредоточим вниманието си върху възможните извършители.

Натали донесе кафе и го постави на масата, където дистанционното управление лежеше като изоставена играчка. Подаде чаша на Мич, взе друга и я постави насила в ръката на Хана, оставяйки Пол да се обслужи сам. Той хвърли към жената свиреп поглед и се наведе напред, за да сложи захарин в кафето си.

— Честно казано, не мога да си представя, че някой от познатите ни би извършил подобно нещо — каза.

— Не — излъга Мич. Статистическите данни преминаваха през ума му като на телевизионен екран. Голяма част от отвличането на деца не бе извършвано от непознати. — Но искам и двамата да помислите. Дали пациенти или клиенти са били недоволни от вас? Забелязали ли сте някакви непознати да се навъртат наоколо или непознати коли, които да карат бавно из улицата? Нещо необикновено?

Пол се бе втренчил в кафето си и въздъхна.

— Как бихме могли да забележим, ако наоколо се навъртат непознати? Аз съм в офиса по цял ден. Откакто стана завеждаща на спешното отделение, Хана е много по-ангажирана от мене.

Тя трепна, сякаш я удариха. Мич искаше да ги попита откога имат проблеми, но се сдържа. Явно стресът пречеше на Пол да се контролира и той проявяваше своята склонност към жестокост.

— Казвал ли ви е Джош, че някой се навърта около училището или че го е заговарял на улицата?

Хана поклати глава. Ръката й силно трепереше, когато остави чашата си на таблата. Обгърна с ръце коленете си и тихи ридания разтърсиха тялото й. Някой бе откраднал сина й. Само за един миг Джош бе изчезнал от живота им, отведен от някой без лице, на място без име с цел, която никоя майка не би искала да научи. Чудеше се дали му е студено, дали е уплашен, дали мисли за нея и дали не се пита защо не го е взела навреме. Чудеше се дали е жив.

Пол се изправи и започна да крачи из стаята. Лицето му бе уморено и бледо.

— Подобни неща не се случват тук — измърмори. — Затова напуснахме големия град — за да можем да отгледаме децата си, без да се притесняваме, че някой извратен тип… — Удари с юмрук по камината. — Как можа да се случи? Как?

— Няма начин да разберем, без значение къде се случва — каза Мич. — Най-доброто, което можем да сторим, е да се опитаме да открием Джош. Ще записваме телефонните ви разговори в случай, че някой се опита да се свърже с вас.

— Да не би да очаквате, че ще стоим тук и ще чакаме? — попита Пол.

— Някой трябва да стои тук, тъй като може да се опитат да се свържат по телефона.

— Хана ще остане. — Той предложи съпругата си за доброволец, без да го обсъди с нея и без да се съобрази със състоянието й. Мич си помисли, че търпението му се изчерпва. — Искам да помогна при търсенето. Трябва да помогна с нещо.

— Да, добре — измърмори Мич, докато наблюдаваше Натали, която се опитваше да утеши Хана. — Пол, да отидем в кухнята и да го обсъдим, става ли?

— Какво да взема за издирването? — попита той, следвайки го, погълнат напълно от планирането на акцията. — Фенери? Сигнални ракети? Имаме доста добра екипировка за къмпинг…

— Това е добре — каза рязко Мич. Погледна Пол Киркууд в очите, давайки му да разбере, че обсъждането няма нищо общо с издирването. — Пол, зная, че положението е тежко — тихо изрече, — но не би ли могъл да бъдеш малко по-мил със съпругата си. Хана се нуждае от подкрепата ти.

Той го изгледа скептично и обидено.

— В момента съм й доста сърдит — заяви. — Тя е виновна нашият син да бъде отвлечен.

— Джош е жертва на обстоятелствата. Също и Хана. Тя не е могла да предвиди, че ще има спешен случай в болницата в същото време, когато е трябвало да вземе сина си.

— Така ли? — подигравателно го изгледа съпругът й. — На колко да се обзаложим, че е щяла да закъснее и без спешния случай? Тя има определено работно време, но не го спазва. Мотае се там в очакване нещо да се случи, така че да има извинение да остане до късно. Пази Боже, да прекара повече време у дома, с нашите деца…

— Престани, Пол — рязко го прекъсна Мич. — Каквито и да са проблемите между вас двамата, сега трябва да ги забравите. Разбра ли ме? Двамата сега трябва да сте заедно — заради Джош — а не да се нахвърляте един върху друг. Изливайте гнева си върху Господ или върху мен, или върху снизходителните съдии. Хана има достатъчно проблеми, без ти да й създаваш допълнителни.

Пол се отдръпна. Мич беше прав — той искаше да си го изкара на някого. На Хана — неговото златно момиче, неговата съпруга. Жената, която нямаше представа как да го направи щастлив. Беше твърде заета да помага на останалите, за да бъде у дома с него и децата. Това бе нейна грешка.

— Донеси каквото имаш — каза уморено Мич. — Ще се срещнем на ледената пързалка. — Той тръгна към коридора. — И вземи някаква дреха на Джош — тихо добави, очите му бяха приковани в Хана, свита на канапето. — Ще ни трябва нещо, което кучетата да помиришат.

Натали го последва до вратата.

— Този мъж има нужда от нещо повече от разговор. Трябва да получи един шут между краката — там, където е мозъкът му…

— Това е нарушение, но ако искаш да го направиш, тигрице, кълна се, че ще се престоря, че не съм забелязал нищо.

— Не мога да повярвам, че този мръсник оставя бедното момиче да плаче. Сякаш забива игли във вуду кукла…

— Знаеше ли, че си имат проблеми?

— Хана не говори за себе си. Тя би живяла с маркиз Дьо Сад и не би казала дума против него. Още повече никога не съм харесвала Пол, така че няма смисъл да ме питаш.

— Не трябва да го съдим много строго, Нат. Никой не се държи добре в подобна ситуация. Всеки реагира различно и невинаги добре.

— Бих искала да реагирам зле — измърмори тя.

— Можеш ли да останеш при Хана? Джеймс при децата ли е?

Натали кимна.

— Ще се обадя на някои приятели. Можем да се редуваме да стоим при нея.

— Използвай клетъчния ми телефон. По този начин няма да задържаме линията тук. Ще дойде човек да монтира подслушвателното устройство. Ако нещо се случи, използвай пейджъра. — Той я изгледа продължително, докато обличаше шубата си. — Струваш цяло състояние, госпожо Бриант.

— Кажи го на кмета — отбеляза тя, опитвайки се да разведри малко напрегнатата обстановка. — Могат да започнат с разчистването на Форт Нокс.

Той извади телефона от джоба си и й го подаде.

— Обади се на свещеника, докато си тук. Всяка помощ е добре дошла.