Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (6)

Глава 5

Ден първи

21:30 часа, 3°С

Последните играчи от лигата на ветераните хокеисти излизаха отпуснати от игрището на „Горди Кнътсън Мемориал Арена“, когато Мич спря своя експлорър на алеята отпред. Макар че бяха над петдесетгодишни, хокеистите все още показваха завидна грация на леда. Те се пързаляха, перчеха се, смееха се и псуваха. Но когато играта приключи, събуваха кънките и възрастта отмъстително напомняше за себе си. Слизаха бавно по стълбите с изкривени в гримаси лица.

Ноджи ги наблюдаваше с усмивка, облегнал се на патрулиращата кола пред сградата. Поздрави ги с вдигнат палец и се засмя, когато Ал Джексън му каза да върви по дяволите.

— Защо продължаваш да играеш, когато играта ти причинява толкова мъки, Ал?

— Що за глупав въпрос! — отвърна той. — О, забравих, че по-рано играеше футбол. Твърде много са те ритали по главата.

— Поне имаме ум достатъчно, че да носим каски — върна му го Ноджи.

— Искаш да кажеш, че няма извинение за лицето ти.

Нога изръмжа и им направи знак да продължават пътя си.

— Какво става, Ноджи? — запита Бил Ленъкс, мятайки през рамо спортния си сак. — Да не си хванал Оли за превишена скорост с машината за заглаждане на леда?

Всички се изсмяха, но погледите им се насочиха към Мич и Мегън, които приближаваха по тротоара.

— Добър вечер, Мич — провикна се Джексън, вдигайки стика си. — Да няма вълна от престъпления на ледената пързалка?

— Да, има оплакване, че ударът ти е престъпен.

Мъжете силно се изсмяха. Мич ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха, сетне се обърна към полицая:

— Офицер Нога, това е агент О’Мали…

— Срещнахме се вече — каза Мегън, нетърпеливо потрепвайки с крака по снега.

Огледа околността. Пързалката бе в края на улицата, доста отдалечена от къщите. Междущатската магистрала бе разположена в югоизточния край на Дийр Лейк. Отвъд острова от изкуствена светлина имаше паркинг, нощта бе тъмна, злокобна и определено недружелюбна. От другата страна имаше голи храсталаци, а зад тях бяха земите на околията Парк, имаше поле и стари запустели сгради. Мястото изглеждаше изоставено и някак зловещо, сякаш сенките бяха населени с тъмни сили, които можеха да бъдат прогонени с карнавални огньове и тълпи хора. Дори докато гледаше към града. Мегън изпита чувство на самота.

— Всичко това е заради изчезналото момче, нали? — попита Нога.

Мич кимна.

— Момчето на Хана Гарисън, Джош. Тя е трябвало да го прибере оттук. Предполагам, че ще трябва да огледаме мястото и да поговорим с Оли…

— Би трябвало да изпратим униформени полицаи по къщите наоколо — прекъсна го Мегън, местейки очи от Мич към Нога. — Открийте дали съседите са забелязали момчето да върши нещо необичайно. Полето също би трябвало да се претърси, когато отцепим района.

Мич се беше опитал да се отърве от нея, като й предложи да остане при Хана за морална подкрепа, докато очакват новини за Джош. Тя му заяви, че моралната подкрепа не фигурира в нейната характеристика, сетне предложи да се обадят на приятел, който да дойде при Хана и да й помогне да се обадят пак на приятелите на Джош. Накрая Мич се обади на Натали, която беше съседка на Хана.

Той погледна недоволно към Мегън, въздъхна дълбоко и заговори на офицера с пресилено спокойствие:

— Влез вътре и потърси Оли. Ще дойда след минута.

— Разбрано — веднага се съгласи Нога, доволен да се отдалечи от огневата линия.

Мич се втренчи в Мегън, челюстите му бяха силно стиснати, а очите му потъмнели. Можеше да усети напрежението, което се излъчваше от него.

— Агент О’Мали — студено изрече той, — чие разследване е това?

— Ваше — отвърна тя. — А вие го проваляте.

— Много си дипломатична.

— Не ми плащат, за да съм дипломатична, а да давам консултации, съвети и да разследвам. Аз те съветвам ти да поемеш случая, шефе, вместо да се мотаеш наоколо, преструвайки се, че нищо не се е случило.

— Не съм те молил за консултация или съвет, госпожице О’Мали.

Ситуацията никак не харесваше на Мич. Не харесваше възможностите и онова, което можеха да означават те за Дийр Лейк. А в момента изпитваше и силна ненавист към Мегън О’Мали само защото бе тук, и бе свидетел на всичко и накърняваше неговия авторитет.

— Знаеш ли, старият Лио не беше с кой знае каква външност, но много добре си знаеше мястото. Той не би си пъхал носа в това, докато не го помоля.

— Вероятно дори тогава не е бързал много — възрази Мегън. Ако отстъпеше сега, един Господ знаеше, че сигурно щеше да седи в кабинета си с поглед впит в кафеварката. Не бе само въпрос на принцип, трябваше да се наложи и да остане в действащата група. — Ако не повикаш униформените полицаи да разпитат съседите, аз лично ще го направя веднага щом огледам тук.

Мич стисна зъби и стомахът му се сви. Един глас прошепна в главата му: „Ами ако е права? Ами ако грешиш, Холт? Ами ако се провалиш?“ Съмнението го ядоса и той с готовност прехвърли този гняв към жената, застанала срещу него.

— Ще се обадя да дойдат още две части. Нога може да започне да оглежда наоколо — рязко изрече. — Ти можеш да дойдеш с мен, агент О’Мали. Не искам да обикаляш из града и да паникьосваш жителите му.

— Не съм ти собственост, че да ме държиш на каишка.

Устните му се извиха в гадна усмивка.

— Да, но е приятно човек да пофантазира — отвърна той и тръгна бързо по тротоара и нагоре по стъпалата. Тя го последва, проклинайки хлъзгавата повърхност и Мич Холт.

— Може би трябва да направим някакъв план — каза тя, като го настигна. — Реши какво ще предприемеш. Бих искала да разбера сега, защото ако ще прескачаме жив плет, трябва да се науча как да си вдигам крака.

Той я изгледа.

— Не са те учили на това в академията на ФБР?

— Не. Научиха ме как да се справям с агресивни мъже, като ги сритам в топките.

— Сигурно си много забавна, като отидеш на среща.

— Никога няма да разбереш това.

Той отвори една от вратите, която водеше към ледената площадка, и я задържа. Мегън нарочно пристъпи встрани и отвори другата врата.

— Не очаквам с мен да се държат специално — каза тя. — Искам да се държат с мен като с равен.

— Добре. — Мич свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба на якето си. — Ако се опиташ да направиш нещо без мое знание, ще съм ядосан както на всеки друг. Ако ме ядосаш достатъчно, ще те изхвърля оттук.

— Това е обида.

— Повикай ченге — подхвърли той през рамо и тръгна към пързалката.

Мегън погледна нагоре.

— Търсих си го!

 

 

Оли Суейн вършеше по-голямата част от работата в „Горди Кнътсън Мемориал“ повече от пет години. Работеше от три до единадесет часа шест дни в седмицата, поддържаше съблекалните, метеше боклука от трибуните, заглаждаше грапавините по леда с машината „Замбони“ и други неща, които се налагаше да бъдат поправени. Истинското му име не беше Оли, но той предпочиташе да го наричат така. Смяташе, че колкото по-малко хора знаят за миналото му, толкова по-добре — тактика, която бе възприел още от малък. Анонимността бе удобно наметало, а истината неонова светлина, която насочваше нежелано внимание върху нещастния му живот.

„Гледай си работата, Леели. Не се гордей, Леели. Гордостта и високомерието са грехове човешки.“

Тези думи бяха втълпени с железен юмрук в главата му още когато беше дете. Загадките бяха това, от което вероятно можеше да се гордее. Беше дребен и грозен, с лилаво петно на лицето. Не притежаваше таланти. Опитът му бе низ от срам и добре пазени тайни. Ако някой се заинтересуваше от него, той се затваряше в себе си, отричайки синините и одраскванията, обяснявайки изкуственото си око с падане от дърво.

Беше умен, бе чел много книги, проявявайки интерес към компютрите. Този факт той също криеше, ценейки го като светъл лъч в иначе мрачното си съществуване.

Оли не обичаше ченгетата, особено мъжете. Тяхната големина, сила и агресивна сексуалност, всичко това отприщваше лоши чувства в него, поради което нямаше истински приятели на неговата възраст. Позволяваше си само да говори с хокеистите. Възхищаваше се на техния темперамент, който прикриваше невинността им. Те го харесваха, защото можеше да се пързаля добре и да прави акробатични номера. Някои се отнасяха жестоко към външния му вид, но повечето го приемаха, а това бе най-доброто, на което можеше да се надява.

Той стоеше в ъгъла на препълнения с вещи склад, където си бе направил кабинет. Напрегна се, когато на вратата се очерта силуетът на шефа Холт.

— Здравей, Оли — поздрави Мич. Усмивката му бе фалшива и уморена. — Как вървят нещата?

— Добре — рязко отвърна той и свали ръкавите на ватираната си пилотска куртка, която бе купил от военноморския магазин в големия град. Под дебелия му вълнен пуловер започна да се стича пот.

Една жена надникна от дясната страна на Холт. Имаше яркозелени очи и хубаво личице, тъмна коса, прибрана назад.

— Това е агент О’Мали. — Холт се отдръпна малко. Жената вдигна поглед към него, беше стиснала зъби, сякаш се опитваше да влезе през тясно пространство в малката стая.

— Агент О’Мали, запознай се с Оли Суейн. Оли е нощният пазач.

Оли кимна любезно. „Какъв агент?“ — зачуди се той, но не попита. „Гледай си работата, Леели.“ Добър съвет, помисли си, независимо от източника, от който идваше. Отрано се бе научил да сдържа любопитството си и да насочва интереса си към книгите и фантазиите си.

— Бихме искали да ти зададем няколко въпроса. Господин Суейн, съгласен ли сте? — запита Мегън, разхлабвайки възела на шала си заради топлината в стаята.

Тя го огледа. Беше висок колкото жокей, с лице на боксьор и твърде кръгли очи. Лявото му око бе изкуствено и гледаше направо, докато другото се въртеше наоколо, погледът му, изглежда, отскачаше от всичко, към което погледнеше. Стъкленото око бе малко по-светлокафяво. Неестественият бял цвят на изкуственото око бе подчертан от яркочервения цвят на белега му по рождение, който заемаше горната лява част на лицето му. Косата му бе кестенява с бели кичури и стърчеше нагоре. Вероятно бе тридесет и няколко годишен и не обичаше ченгетата.

Това естествено бе рискът на професията. Дори най-невинните хора се изнервяха, когато ченгета навлязат в тяхната територия. А тогава понякога дори се страхуваха. Тя се чудеше кое от двете отговаряше на поведението на Оли.

— Опитваме се да открием Джош Киркууд — каза Мич, тонът му бе съвсем делови. — Той играе в отбора на Джон Олсен. Познаваш ли го?

Оли сви рамене.

— Сигурно.

Не каза нищо повече. Не задаваше въпроси. Погледна към ръкавиците, и сложи дясната си ръка на лявата. „Типично за Оли“ — помисли си Мич. Човекът не обичаше да общува много, никога нямаше какво да каже или да съдейства. Странен човек, но нямаше закон против това. Всичко, което изглежда искаше от живота, бе да си върши работата и да бъде оставен на спокойствие, за да чете книгите си.

От мястото си до вратата Мич можеше да види цялата стая и Оли, без да мести погледа си. Стара зелена маса за карти и дървен стол заемаха по-голямата част от помещението. Под масата имаше купища стари учебници по компютри, психология и английска литература и други.

— Майката на Джош е закъсняла да го прибере — продължи Мич. — Когато пристигнала тук, не го намерила. Виждал ли си го да си тръгва с някого?

— Не. — Оли наклони глава. — Бях зает. Трябваше да мина по леда с машината „Замбони“ преди тренировките на клуба по фигурно пързаляне — речта му бе един вид лингвистична стенография, сведена до голата действителност, достатъчно, за да каже онова, което иска, но не дотолкова, че да окуражи разговор. Бръкна в джобовете си, започна да се поти още повече и зачака следващия въпрос.

— Някой обади ли ти се от болницата, че доктор Гарисън ще закъснее? — попита Мегън.

— Не.

— Ти би ли разбрал, ако някой друг го е направил?

— Не.

Мегън кимна и свали ципа на шубата си. Малката стая се намираше до парното отделение и вътре беше като в сауна. Мич бе свалил ципа на якето си и го бе отметнал назад. Оли продължаваше да стои пред тях с ръце в джобовете.

— Забелязал ли си Джош да се връща в сградата, след като другите момчета са си тръгнали?

— Не.

— Случайно да си забелязал навън някакви чужди коли?

— Не.

Мич стисна устни и въздъхна.

— Съжалявам — тихо изрече Оли. — Ще ми се да можех да ви помогна. Джош е мило момче. Мислите ли, че му се е случило нещо?

— Като какво например? — Мегън не откъсваше очи от него.

Той отново сви рамене.

— Светът е скапано място за живеене.

— Вероятно се е прибрал у дома с приятелче — каза Мич. Думите прозвучаха изтъркано, повтаряше ги толкова често през последните два часа. Пейджърът му безмълвно висеше на колана му като оловна тежест. Очакваше някой да го потърси по него и да му каже, че Джош е бил намерен да яде пица и да гледа играта „Тимбърулфс“ в семейния клуб в другия край на града. Очакването гризеше нервите му като термити.

От друга страна, Мегън явно се справяше с положението. Това го подразни.

— Господин Суейн, цяла вечер ли бяхте тук? — попита тя.

— Такава ми е работата.

— Може ли някой да го потвърди?

По челото на Оли се стече капка пот и влезе в здравото му око. Той примигна като сърна, хваната от хрътките на ловец.

— Защо? Не съм направил нищо.

Тя му се усмихна. Той не се хвана на този номер, но това нямаше значение.

— Това е просто рутинен въпрос, господин Суейн. Имате ли…

Мич я хвана за колана на шубата и дискретно я дръпна. Тя го изгледа.

— Благодаря, Оли — каза той. — Ако се сетиш за нещо, с което да ни помогнеш, ще се обадиш, нали?

— Разбира се. Надявам се, всичко да е наред — каза Оли.

Чувството за клаустрофобия се махна от гърдите му, когато Холт и жената отстъпиха от вратата. Щом стъпките им заглъхнаха, чувството за самота започна да се завръща. Той се разходи из стаята, докосвайки с пръсти стените, маркирайки територията си, изтривайки натрапничеството на чуждите хора. Седна на стола и поглади с ръка книгите си, галейки ги сякаш бяха неговите любими домашни животни.

Мразеше ченгетата. Не обичаше да му задават въпроси. Искаше да бъде оставен сам. „Гледай си работата, Леели.“ Щеше му се и другите хора да послушат този съвет.

 

 

— Не ми харесва този дребен смешник — рязко подхвърли Мегън.

Тя подтичваше, за да не изостава от Мич. Стъпките им отекваха по циментовия под. Лампи осветяваха гладкия бял лед. Местата за зрителите тънеха в мрак, стадионът напомняше на студен празен театър.

— Извинявай — саркастично изрече той, с удоволствие продължавайки враждебния си разговор оттам, откъдето го бяха изоставили. — Свикнал съм да работя сам. Може би маниерите ми имат нужда от малко лустро.

— Това няма нищо общо с маниерите, а с професионалната учтивост.

— Професионална учтивост? — Вдигна вежди. — Изглежда, това е чуждо за теб, агент О’Мали. Не смятам, че я оценяваш.

— Ти ме прекъсна…

— Да съм те прекъснал? Би трябвало направо да те изхвърля.

— Ти накърняваш авторитета ми…

Нещо горещо и червено избухна зад очите на Мич. Пламъците изгаряха самоконтрола му за пръв път от много дълго време. Той се извърна към Мегън, хвана я за раменете и я притисна към плексигласа, който се издигаше над мантинелата.

— Това е моят град, агент О’Мали — изръмжа той, лицето му бе на сантиметър от нейното. — Ти нямаш никакъв авторитет. Ти си тук да помагаш, когато е необходимо. Можеш да имаш всякакви степени, но очевидно си била в дамската тоалетна точно на тази лекция в Бюрото.

Тя вдигна поглед към него, очите й бяха огромни, устните й бяха полуотворени. Той имаше намерение да я уплаши, да я шокира. Мисията бе изпълнена.

Като омагьосан Мич сведе поглед към тялото й. С приковани назад рамене, гърдите й изпъкваха напред и привлякоха вниманието му. Бяха малки и кръгли, и докато ги наблюдаваше, зърната й леко напъпиха през материята на пуловера. Гневът, който напираше в него, се промени от пламъци на възмущение в нещо много по-нецивилизовано, нещо примитивно. Намерението му бе да установи професионално надмощие, но мотивацията му се стопи и се смени, плъзгайки се от логиката до онази част вътре в него, където тя нямаше място.

Погледът бавно се отмести от брадичката й, която бе издадена леко напред, към устните, които бяха леко извити, предавайки усилията й да изглежда смела, нагоре към очите й — тъмнозелени като кадифе с къси и гъсти мигли.

— Никога не съм имал подобни неприятности с Лио — измърмори той. — Но от друга страна, никога не съм искал да го целуна.

Мегън нямаше намерение да му го позволи. Знаеше всеки аргумент срещу подобно действие — беше си ги повтаряла цяла вечер като молитва срещу зли духове. „Глупаво е. Опасно е. Това е лоша работа…“ Дори докато тези мисли преминаваха през главата й, тя повдигна брадичка, поемайки си дъх…

Отблъсна го. Той дръпна глава назад и премигна, главата му постепенно се проясни. Беше загубил контрол над себе си. Мисълта отекваше като камбана в ушите му. Не беше изгубил контрол. „Сдържай гнева си. Контролирай ума си. Контролирай желанията си.“ Тези правила му бяха помогнали да преживее последните две години, а сега само за миг с Мегън О’Мали едва не ги наруши.

Те се изгледаха предпазливо, в очакване, със затаен дъх на тъмната ледена арена.

— Възнамерявам да се престоря, че това не се е случило — заяви тя, но в гласа й не се долавяше възмущение. По-скоро думите й прозвучаха като обещание, което едва ли би могла да спази.

Мич нищо не каза. Той я пусна и отстъпи назад. Тя искаше да накърни авторитета му, сетне да го лиши от разсъдъка му, а после се преструваше, че нищо не се е случило.

Никак не бе разумно да желае Мегън О’Мали. Следователно нямаше да я желае. Много просто. Тя дори не беше неговият тип. Той харесваше високи, сърдечни и мили елегантни жени. Такава, каквато бе Алисън. Не като този дребосък с ирландски темперамент и феминистки разбирания.

— Да — промълви той, опитвайки се отново да бъде саркастичен. — Добър ход, О’Мали, забрави го. Сигурно не искаш да бъдеш заловена как показваш своята женственост.

Думите му я ужилиха, както явно бе възнамерявал, но не му донесоха удовлетворение. Изпитваше вина и съжаление, така че нямаше желание да се замисля повече над случилото се.

Една от вратите се отвори.

— Шефе! — изрева Нога. — Шефе!

Мич се втурна към него, тревогата му се засили, докато тичаше покрай мантинелата. „Моля те, Боже, дано да каже, че са открили Джош. И нека да е жив.“ Но дори докато се молеше, страхът със студени кокалести пръсти стегна гърлото му.

— Какво има? — попита, стигайки до полицая.

Нога го изгледа мрачно, на лицето му бе изписан страх.

— По-добре ела да видиш.

— Мили Боже! — прошепна Мич отчаяно. — Джош ли?

— Не. Ела.

Мегън хукна след тях. Щом излязоха навън, веднага почувства студа. Дръпна ципа нагоре, извади ръкавиците от джобовете си и ги сложи. Шалът й висеше на рамото й, развявайки се като знаме зад нея, и накрая падна, докато тя тичаше през паркинга.

В далечния край на паркинга още трима офицери се бяха скупчили до живия плет.

— Какво? — извика Мич. — Какво открихте?

Никой от тях не проговори. Всеки гледаше в останалите, безмълвен и зашеметен.

— По дяволите! — изкрещя той. — Няма ли да кажете нещо!

Лони Дайтц отстъпи встрани и лъч от фенерче освети спортния сак. Някой бе написал от едната страна с печатни букви: Джош Киркууд.

Мич се отпусна на колене в снега, сакът стоеше пред него като заредена бомба. Бе наполовина отворен и къс хартия стърчеше през отвора, развявайки се от вятъра. Той внимателно хвана листа и бавно го измъкна.

— Какво е това? — задъхано попита Мегън, отпускайки се до него в снега. — Писмо за откуп?

Мич разгъна листа и прочете няколко пъти текста. Кръвта му изстина.

„Дете е изчезнало,

невежеството не е невинност, а Грях.“