Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (26)

Глава 25

Ден осми

13:42 часа, –18°С

Оли Суейн нямаше роднини. Нямаше приятели. Беше, както обичаха да се изразяват по телевизията, самотник. Вършеше работата си и не общуваше с никого. Според синия печат върху вътрешната страна на кориците той купуваше книгите си от „Рат Пак“, антикварна книжарница близо до колежа „Харис“.

Книжарницата бе празна. Продавачът беше висок и слаб като върлина, с ръждиво руса коса, разделена на път и вързана на опашка, и рядка брада. Носеше тениска и широка карирана риза, а широките му панталони всеки момент можеха да паднат. Казваше се Тод Чайлдс и учеше психология в „Харис“. През свободното си време работеше и в доброволческия център.

Докато разговаряха, Мегън огледа книжарницата. Тя се намираше в старо здание. Помещението бе пълно с рафтове с книги, дрехи и „декоративни“ предмети — нещо средно между кич, излишни боклуци и други помпозни неща от колежа „Харис“.

Тод намести очилата си.

— Наблюдението е ключът към проницателността — бавно изрече той. Облегна се на гишето и се вгледа в очите на Мегън. Зениците му бяха разширени, а от дрехите му се носеше миризма на изгорял хашиш. — Например за вас мога да кажа, че сте много напрегната.

— Заради случая е — отвърна Мегън.

— Да… — Той кимна. — Да се търси правосъдие в един несправедлив свят е все едно да се опитваш да запушиш бент с дъвка. Повечето ченгета са малко луди. Това не е обида, а наблюдение.

— И какво е вашето наблюдение за Оли?

— Той беше странен. Не говореше с никого. Идваше, купуваше си книга и си тръгваше. — Тод се изправи и запали цигара „Марлборо“. — Няколко пъти посещавахме един и същи курс — изрече през облак дим. — Никога не разговаряше с останалите студенти. Никога.

— Какви курсове посещаваше в „Харис“?

— Беше само слушател. Не вярвам, че би се явил като частен ученик. Разбираше от компютри. Смятам, че се чувстваше по-добре сред машините, отколкото сред хората. Някои хора са такива. Сигурен съм, че не би могъл да се гаври с хората. Нали разбирате, става дума за онези бележки и за телефонното обаждане. — Той поклати глава и дръпна от цигарата. — Не ми се вярва, освен ако не е бил болен от раздвояване на личността, което е доста невероятно.

— Предполагам, че е имал таен живот — каза Мегън.

Тод я изгледа замечтано.

— Не го ли правим всички? Издигаме камуфлажни стени около истинското си „Аз“.

— Предполагам, че е така — съгласи се тя. — Но повечето от нас не са изнасилвачи на деца в душите си. — Тя остави визитната си картичка на гишето. — Ако се сетите за нещо, което би могло да ни помогне, моля, обадете ми се.

— Разбира се.

— Тод — започна тя, — не пуши хашиш, докато си на работа. Никога не знаеш кога може да дойде някое ченге.

От книжарницата се отправи към малко кафене наблизо. Пред верандата бяха струпани велосипеди. Седна на малка маса с бяла покривка и си поръча мляко и бисквити. Сервитьорката беше облечена като Мортиша Адамс. Неколцината клиенти седяха на дървения бар и тихо разговаряха. Радиото зад тезгяха изпълваше помещението с предизвикателната лирика на Шон Колвин.

Стените бяха тебеширенобели, а по тях бяха закачени черно-бели фотографии в скромни рамки. На прозорците нямаше пердета, което позволяваше на ярката слънчева светлина безпрепятствено да нахлува вътре. Мегън не свали слънчевите си очила. Разсеяно отпиваше от млякото си и отхапваше от бисквитите, докато се взираше в бележника си.

Безуспешно се опитваше да открие нещо, което да свърже случайните късчета информация в едно. Разполагаше само с теории. Оли беше действал сам. Оли е имал съучастник. Кой? Той нямаше приятели. Оли имаше компютри, в които никой не можеше да проникне, но принтерът му беше матричен, а бележката, открита в сака на Джош, беше отпечатана на лазерен принтер. Оли имаше снимки на голи момчета, но те бяха стари, от друг живот и от друго място. За някого, който знаеше толкова много, тя не можеше да каже почти нищо.

Невежеството не е невинност, а ГРЯХ.

Изпитвам лека тъга, родена от малък ГРЯХ.

Сляпо и голо невежество… сляпо и голо невежество…

Игра на ума. Мич беше казал, че Оли не е от този тип. Той лежеше в локва кръв, когато се обадиха в дома на Мич.

Сляпо и голо невежество…

Беше потърсила цитата в „Бартлет“. Беше написано от Тенисън в „Небрежността на краля“ — „Сляпо и голо невежество безсрамно произнася шумни съждения.“

По този начин някой се опитваше да им каже, че са заловили невинен човек? Или това беше партньорът на Оли, който нямаше представа, че в момента, когато се опитва да ги тормози, неговият съучастник е прерязал вените си със стъкленото си око?

В ума й се въртяха различни догадки. Главата я заболя от напрежение. Страхуваше се какво ще стане с кариерата й, ако някой реши да повдигне въпроса за връзката й с Мич. В най-добрия случай щеше да изгуби уважението на колегите си. В най-лошия можеше да загуби работата си като агент и щеше да се наложи да започне работа като охрана на някой супермаркет. Не, най-лошото беше да не успеят да разрешат този случай. Загледа се в снимката на Джош. Той й се усмихваше, изпълнен с живот и ентусиазъм, в очите му грееше невинност. Само за миг тя си позволи да се запита как е той, какво мисли, колко уплашен трябва да е… ако се приемеше, че е още жив. Трябваше да мисли така. Когато вярваш, е по-лесно да продължиш напред.

— Ще направим всичко възможно, Джош — прошепна тя. — Дръж се, скаут.

Прибра снимката в папката и отново се зае с бележките. „Оли — компютри. Оли — компютърни курсове — колежа «Харис». Инструктори?“

Кристофър Прийст бе ръководител на катедрата. Може би той имаше представа какво криеше Оли в компютрите си. Може би имаше представа как да влезе в тях.

Тя плати сметката си и излезе на студа, притиснала папката към гърдите си, сякаш тя можеше да я предпази от ледения вятър. Лумината запали неохотно, а парното издаваше странни звуци.

Единствената добра страна на студа беше, че възпираше репортерите да се мотаят около полицията. Поради забраната да стоят в коридорите на управлението, те се струпваха в главното фоайе на кметството или седяха в колите си. Мегън паркира на мястото, определено за агент Л. Козловски зад сградата и влезе през вратата, преди някой от лешоядите да е долетял.

Лампичката на телефонния секретар светеше, когато влезе в кабинета си, но обаждането беше от Дейв Ларкин, а не от Де Палма. Надяваше се мълчанието да означава, че мръсотията от пресконференцията още не е достигнала до него. Запита се дали не е по-благоразумно тя да му се обади и да му предаде своята версия за случилото се — че двамата с Мич са обсъждали случая и са заспали докато са седели. Събудило ги обаждането от градския затвор.

Обаждания. В множествено число. Сляпо и голо невежество. Гласът прозвуча в ума й, докато събличаше шубата си. Шепнеше, тихо, неземно. Отново си припомни бележката, написана с кръв върху бялата стена в килията на Оли — „Не бях аз“. Ами, ако наистина е бил невинен? Ако бяха преследвали мираж, докато истинският престъпник ги наблюдава и им се подиграва?

Трябваше внимателно да си припомни събитията. Те проследяваха уликите. Оли имаше досие, имаше и възможността. Пикапът му отговаряше на описанието на свидетеля. В пикапа му бяха открити следи от кръв.

— Ларкин — измърмори тя.

Вдигна слушалката, набра номера и започна да се моли той да е там. Той вдигна слушалката на шестото позвъняване.

— Ларкин.

— Дейв, Мегън е. Какво имаш за мен?

— Съболезнования за смъртта на заподозрения.

— Да, не може да се каже, че имаме късмет. Чул ли си още нещо?

— Какво например?

— Нищо. Няма значение. Получи ли докладите за кръвта?

— Да. Лично отидох да ги взема. Реших, че ще се свържа с теб по-бързо по телефона, отколкото хората от отдела.

— Благодаря, ти си истински приятел, Дейв. Какво са открили?

— Кръвта не е човешка.

Мегън въздъхна:

— Господи, всичко съвсем се обърка.

— Зная. Съжалявам. Бих искал да ти дам нещо, с което да продължите по-нататък, но тази кръв няма да ви помогне. Вероятно е от някоя сърничка и е от няколко години. Не открихте ли някакво оръжие в дома на вашия човек. Ще ти изпратя доклада по факса. Ако науча нещо, ще ти се обадя незабавно.

— Благодаря, Дейв. Оценявам жеста ти.

— Няма нищо. Горе главата, ирландке. Когато приключиш този случай, ще те заведа на вечеря.

Мегън не си направи труда да му отговори, че вечеря няма да има. Никакви ченгета. Никога повече.

Зачуди се какво ли щеше да стане с приятелството й с Дейв, след като историята на Пейджи Прайс излезе на бял свят. Беше го отхвърляла, спазвайки правилото си да няма връзки с ченгета. Той обичаше да се шегува с това, но винаги бе уважавал желанията й. Как ли щеше да се почувства, като разбере, че е спала с Мич? Щеше ли да се опита да я разбере, или егото му щеше да е наранено?

Наруга се за стотен път. Беше направила толкова компромиси — и за какво? Беше прекарала няколко часа близост с мъж, когото едва познава.

Каза си, че физическото привличане бе по-силно от нея. Той беше настоятелен, убедителен. С него беше изпитала копнеж за неща, които никога не беше притежавала — близост, приятелство… любов.

Затвори очи и поклати глава. Беше имала достатъчно сили, да потисне женското начало в себе си и да стане детектив в полицията на Минеаполис. Беше отстоявала правото си да стане агент в Бюрото за борба с престъпността. Беше се сблъсквала с лошата страна на живота както всяко ченге. И всичко това бе забравено в един миг заради малко нежност и шанса да се почувства истинска жена.

Факсът зад нея заработи. Мегън се извърна. Очакваше да види резултатите от лабораторните изследвания на кръвта. Вместо това видя емблемата на отдела по колите. Според доклада пикапът бе прехвърлен през септември 1991 на името на Лони О. Суейн. Предишното прехвърляне на собственика бе извършено през април 1989. Щастливият притежател беше Пол Киркууд.

Мегън настръхна. Пол продал пикапа си на Оли Суейн.

 

 

14:14 часа

— Членовете на съвета са разстроени, Мич. Не разбират как е могло да се случи подобно нещо. Искам да кажа, как се е добрал до нож? Нали не им давате ножове, докато се хранят?

Мич се вгледа в майор Дон Гилен. Опитваше се да изглежда спокоен въпреки стреса, на който беше подложен.

— Не е имал нож, Дон. Не е имал никакво оръжие. Счупил е изкуственото си око и е прерязал китките си с остро парче. Ако намериш поне един член на градския съвет, който би предвидил подобно нещо, с удоволствие ще му дам значката си и ще се оттегля.

— Господи — ужасено измърмори Гилен. Сините му очи запримигваха зад стъклата на очилата му. Независимо от факта, че беше майор, той също участваше в градския съвет и отговаряше за училищата. Наближаваше петдесетте, но все още се обличаше доста модно и елегантно. Носеше красиви вратовръзки, а тирантите бяха негова запазена марка.

— Господи, Мич, това е ужасно.

— Предпочитам да не казваш на никого, освен на членовете на съвета.

— Да, разбира се. — Гилен поклати глава и се изправи. — Значи смяташ, че почти сте приключили? — попита той с надежда. — Оли го е направил, а после се е самоубил, защото се е чувствал виновен и не е успял да понесе мисълта да се върне в затвора?

— Честно казано, не съм сигурен, Дон. — Мич се изправи. — Наистина не зная.

Гилен искаше да каже нещо, но се отказа, когато на вратата рязко се почука и Мегън надникна вътре.

— Извинявай, шефе — изрече тя, хвърляйки поглед към майора. — Съжалявам, че ви прекъснах, но получих нещо спешно. Трябва да говорим незабавно.

Носеше факс, лицето й беше пребледняло, но очите й блестяха. Мич се обнадежди. Тя имаше нещо конкретно.

— Да, влезте, агент о Мали — изрече той. — Срещали сте се с майор Дон Гилен, нали?

Мегън кимна, забеляза погледа, който той отправи към нея и Мич. Явно слухът за тях вече беше обиколил града, но това не я вълнуваше.

— Моля те, не забравяй да ме държиш в течение, Мич. Ще направя каквото е по силите ми пред съвета.

— Благодаря, Дон.

Гилен излезе и затвори вратата зад себе си. Мегън изчака десет секунди. Сърцето й биеше силно, дишаше тежко, сякаш бе тичала по коридора. Мич застана пред бюрото си и се вгледа в нея.

— Миналия петък поисках доклад от отдела по колите за пикапа на Пол Киркууд — онзи, за който беше забравил — започна тя. — Техните компютри не работеха и не ми се обадиха, помислих, че са загубили молбата ми. Междувременно поискахме проверка за пикапа на Оли Суейн — резултатите от която нося. Можеш ли да познаеш от кого го е купил?

— Не от Пол — каза Мич и стомахът му се сви.

Мегън му подаде факса, сякаш му връчваше диплома.

Мич разгъна листа и се зачете:

— Не мога да повярвам, да не си спомня, че е продал пикапа на Оли.

— Има няколко неща, които наистина ми е трудно да повярвам за Киркууд. Той е в доброволческия център. Обадих се и го помолих да дойде за малко. Реших, че ще искаш да присъстваш.

Пол бе продал пикапа на Оли и се бе опитал да прикрие този факт още преди подозрението да падне върху Оли. Изводите не бяха добри. Мич дори не искаше да си помисля какво означава това, но държеше доказателството в ръката си.

— Смятам, че ще е по-добре аз да поговоря с него — измърмори той.

— Така каза и миналата седмица — възрази Мегън. — Но не си спомням това да се е случило.

Той вдигна глава и се взря в нея, очите му бяха напрегнати и ярки като кехлибар.

— Случиха се други неща. Да не искаш да кажеш, че нарочно съм пропуснал да говоря с него?

— Не казвам нищо. Просто това не се случи. Сега му се обадих и твърдо съм решила да му зададем този въпрос.

Двамата стояха изправени един срещу друг и се измерваха с погледи. Мич имаше чувството, че е теглила черта между тях двамата по килима. Изпита смътно чувство на загуба.

Той пристъпи чертата. Знаеше, че Мегън никога не би го сторила. Нито би отстъпила. Беше вирнала брадичка и го наблюдаваше предизвикателно.

— Мегън — започна той и понечи да я погали.

Тя отвърна лице.

— Не усложнявай нещата, Мич — прошепна тя. — Моля те…

— Не бива да сме врагове.

— Не сме — отвърна Мегън. Направи крачка назад. Нежността му винаги я обезоръжаваше. Това трябваше да престане, ако искаше да се спаси от създалото се положение. — Виж — въздъхна тя. — Чувствам се притисната. Не те обвинявам за това, което се случи. Просто не съм в настроение.

— Ще говоря с Де Палма, ако искаш. Ще му кажа, че не се е случило нищо. Във всеки случай това не им влиза в работата.

Тя тъжно се усмихна.

— Благодаря, но това няма да промени нищо. Той не би се интересувал какво се е случило между нас, ако реши, че съм се превърнала в проблем с обществеността. Ще ме повикат в главната квартира и ще ме освободят от поста. Официално ще е защото не напредвам с разследването. Истинската причина обаче ще е, че съм проявила неблагоразумие.

— Но ти си много добро ченге — възкликна Мич и й върна факса. — С благоразумие няма да изпратиш престъпник в затвора.

Мегън сви рамене.

— Размяна — каза тя и му подаде втория лист.

— Какво е това?

— Анализът на кръвта от пикапа. Не е човешка.

— Слава Богу… предполагам.

— Да.

Натали съобщи по вътрешната линия, че Пол Киркууд е пристигнал.

Мегън вдигна вежди:

— Явно е разбрал погрешно молбата ми.

Мич отиде до бюрото си, натисна копчето и каза:

— Пусни го да влезе, Натали.

Пол връхлетя в кабинета, готов да хули „онази кучка от Бюрото“, но се закова на място, когато видя Мегън О’Мали. Тя стоеше до бюрото на Мич Холт със скръстени на гърдите ръце. В погледа й се четеше предизвикателство и твърдост, познати му добре от детството, когато живееше в не много изискан квартал на Сейнт Пол. Ако бяха деца, тя може би щеше да му каже, че ще го рита отзад до следващата пресечка.

Той се съвзе и погледна към Холт, който спокойно седеше зад бюрото си.

— Мислех, че си сам — каза Пол.

— Агент О’Мали може да чуе всичко що се отнася до случая. Съблечи си палтото и седни, Пол.

Киркууд обаче започна да крачи пред бюрото.

— Да, чух за вас двамата. — Вдигна два пръста. — Хубаво е да знаеш, че непрекъснато работите.

— Смятам, че има по-важни неща от клюките, господин Киркууд — рязко го прекъсна Мегън. — Вашата памет например.

— Моята какво?

— Седни, Пол — отново се обади Мич. — Трябва да изясним нещо за пикапа, който си продал.

— Отново ли? Не мога да повярвам. Убихте единствения заподозрян…

— Оли се самоуби — поправи го Мич.

— Иначе щяхме да му зададем тези въпроси — добави Мегън.

Пол рязко спря и се вгледа в нея. Беше отслабнал — носът му се беше изострил, очите му бяха хлътнали — но вместо да изглежда измъчен, той беше по-енергичен. Замисли се за Хана, която с всеки изминал ден все повече изглеждаше като осъдена на смърт.

— Какво означава това? — запита той.

— Пол, защо не ни каза, че си продал пикапа на Оли Суейн? — запита направо Мич.

Пол се обърна към него:

— Не съм! Казах, че не си спомням кой го купи, но не беше той. Господи, смяташ ли, че няма да помня, ако го бях продал на него!

— Странно — измърмори Мегън, — точно това му казах: „Смяташ ли, че ще си спомни, че го е продал на Оли…“

— Не съм!

Мич взе факса и го разтвори.

— Не това твърдят от отдела по колите, Пол.

— Не давам пет пари какво казват те! Не го продадох на Оли Суейн! — Той продължи да крачи. — И какво, ако съм го направил? Това е било преди четири-пет години…

— Септември 1991 — помогна му агентката.

— Разбира се, че няма значение — каза Мич. — Важното е, че ни излъга Пол. Това е от голямо значение.

Киркууд удари с юмруци по бюрото.

— Не съм те лъгал! Как смееш, да ме обвиняваш! Синът ми все още е в неизвестност…

— И ние разглеждаме всяка следа, всяка частица, от каквото и да е, за да открием доказателство, Пол — тихо изрече Мич. — Просто си вършим работата.

— И какво правехте онази нощ, когато единственият заподозрян си е прерязал вените? — подхвърли той с изкривено и зачервено от гняв лице.

Мич бавно се изправи, лицето му беше каменно. Заобиколи бюрото, хвана Пол за рамото и го поведе към стола за посетители.

— Седни, Пол. — Облегна се на бюрото. — Нека изясним някои неща. Първо, правим всичко възможно, за да върнем Джош. Никой не е извън подозрение. Разбираш ли какво ти казвам, Пол? Никой. Такъв е законът. Така се вършат разследванията. Нито един камък няма да остане непреобърнат. Ако това те обижда, съжалявам, но трябва да разбереш, че правим всичко заради Джош.

— Не казваме, че сте заподозрян, господин Киркууд — намеси се Мегън. — Просто проверихме пикапа на Оли Суейн. Не вярвах, че ще видя името ви като собственик.

— Ако можеш за миг да потиснеш чувствата си, ще разбереш как ни изглежда това. Ти твърдиш, че не си спомняш кой е купил пикапа, сетне се оказва, че същият човек е заподозрян в отвличането на сина ти. По-добре бъди доволен, че те познавам, Пол, защото ако бях друго ченге, щяхме да водим този разговор в друга стая и в присъствието, на адвокат.

Пол се размърда на стола си, изразът на лицето му беше като на немирен ученик в кабинета на директора.

— Не съм продавал пикапа на Оли — гласът му трепереше — Човекът, на когото го продадох, трябва да го е препродал, без да смени името на собственика.

Мич седна, въздъхна и взе факса.

— Спомняш ли си по кое време на годината го продаде?

— Не зная. Може би пролетта — април или май.

— Името е сменено през септември — каза Холт и подаде листа на Мегън.

— Попитайте Хана — войнствено изрече Пол. — Хана помни всичко.

— Нямаш ли някакъв писмен документ за продажбата в данъчните си архиви? — попита тя. — Ти си счетоводител и…

— Вероятно. Щях да проверя, но бях зает с издирването и честно казано, не можех… не зная какво общо има това.

— Потърси — предложи Мич. — Така нещата ще се избистрят.

— Добре.

Замислена върху думите му, Мегън заобиколи Пол и застана пред него.

— Господин Киркууд, въпреки това имам няколко въпроса за нощта, в която изчезна Джош.

— Работех — отегчено отвърна той, потривайки челото си.

— В залата за конференции — довърши Мегън — и не сте проверявали телефонния секретар, така ли?

— Не — прошепна той, чувайки гласа на Джош: „Татко, ще дойдеш ли да ме вземеш? Мама закъсня, а аз искам да се прибера у дома.“ Пол потръпна. — Чак след това…

— След какво?

„Татко, ще дойдеш ли да ме вземеш? Мама закъсня, а аз искам да се прибера у дома.“

Сведе глава, закривайки очите си с ръка.

— На следващия ден.

— Пазите ли още касетата?

„Татко, ще дойдеш ли да ме вземеш? Мама закъсня, а аз искам да се прибера у дома.“

— А… не — излъга той. — Не можех да я запазя. Не можех да слушам…

„Татко, ще дойдеш ли да ме вземеш? Мама закъсня, а аз искам да се прибера у дома.“

Той сви рамене.

— Искам той да се върне — прошепна през сълзи. Просто искам да се върне.

Мегън въздъхна, а Мич я изгледа предупредително.

— Съжалявам, че ви причинявам болка, господин Киркууд — тихо продължи тя. — На мен също не ми харесва.

Мич предложи кутия с хартиени кърпички на Пол и го потупа по рамото.

— Разбирам какво изпитваш, Пол. Не бихме те разпитвали, ако не се налагаше.

— Шефе? — чу се гласът на Натали по интеркома. — Ноджи е дошъл да разговаря с теб. Смятам, че ще искаш да чуеш онова, което има да ти казва.

Мич отново заобиколи бюрото, вдигна слушалката и натисна копчето.

— Ноджи, какво има?

— Намирам се в „Сейнт Елисиус“, шефе. Мисля, че ще е по-добре да дойдеш. Хванах по радиото съобщение за шерифа. Една жена от Райън Бей се е обадила, че кучето й е намерило детско яке. Смятат, че може да е на Джош Киркууд.