Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (3)

Глава 2

„Записано в дневника

Ден първи

Планът беше перфектен.

Играчите бяха избрани.

Играта започва днес.“

 

Ден първи

18:42 часа, 4,5°С

Мегън О’Мали не бе предполагала, че може да види шефа на полицията по бельо. Но понякога се случват такива неща. Тя не разполагаше с достатъчно време, за да се настани в новото си жилище. По-точно не й бе предоставено поради множеството неприятности, с които се сблъска преди, по време и след преместването. Ядосваше се, че не го беше предвидила.

Разбира се, винаги се случваха непредвидени неща. Не можеше да предвиди, че ключът на товарната кола ще се счупи. Не можеше да предполага, че новият й хазяин ще е заминал за Вегас. Не можеше да си представи, че за да намери ключа от жилището си, трябва да преследва човек в най-мрачните дебри на фабриката за сирене „Бък Ланд“ или, че когато най-после влезе в апартамента, там нищо не работеше. Нямаше телефон. Нямаше електричество, нито газ.

В резултат усещаше остра болка в дясното слепоочие. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да започне новата си работа с мигрена. Това щеше да създаде впечатление, че е слаба. Дребна и слаба — представа, с която трябваше да се бори дори когато бе напълно здрава.

Сега тя бе агент към Бюрото за борба с престъпността в Минесота, една от най-добрите агенции в Средния Запад. Беше една от единадесетте агента в щата. Единствената жена. Единствената жена, която успя да преодолее мъжката бариера в редиците на агентите. Някой някъде вероятно се гордееше с нея поради този факт, но Мегън се съмняваше, че това чувство би се простряло до мъжките бастиони извън този щат. Феминистките биха могли да я нарекат пионер. Други биха използвали думи, които липсват в речниците заради благоприличието.

Мегън наричаше себе си ченге. Бе посещавала всички теоретични и практически тестове. Можеше да се справи със себе си и с всичко, с което можеше да се стреля. Бе патрулирала известно време и бе заслужила нашивките си като детектив. Бе прекарала часове в главната квартира и два пъти бе изпълнявала задачи. Накрая настъпи нейният час.

Лио Козловски, областният агент за Дийр Лейк, почина от инфаркт на петдесет и три години. Поничките и евтините цигари в продължение на тридесет години накрая си бяха свършили работата и горкият Лио завърши живота с лице в чиния с шведски кюфтета в „Скандия Хаус Кафе“ в деня след Коледа.

Когато новината за смъртта му се разпространи в кабинетите и главната квартира, Мегън спази минута мълчание в памет на Лио, сетне напечата резюме за помощник старши полицейски офицер, предоставяйки името си за обсъждане за освободеното място. Когато наближи денят за вземане на решението и тя още не бе чула нищо окуражаващо, взе личното си досие и отиде в кабинета на специалния агент, отговорен за регионалната служба на Сейнт Пол.

Брус де Палма отново й обясни, че имало причини, поради които всички агенти са мъже. Шефовете и шерифите, с които работят са мъже. Не, това не е дискриминация, а действителност.

— Е, искам да ти покажа една друга реалност, Брус — отвърна и сложи папката си върху безупречно подреденото му бюро. — Имам по-голям опит като следовател, повече теоретични часове и повече арести от всеки друг кандидат за това място. Изкарах курс в академията на ФБР и мога да застрелям плъх от двеста метра. Ако ме прескочите поради някаква причина, само защото имам гърди, ще надигна такъв вой, че ще ме чуе целият град и новината ще стигне до „Пайниър Прес“.

Де Палма се намръщи. Мегън можеше да си представи за какво си мисли той — как репортерите го обсаждат, докато фотоапаратите се фокусират в дълбоките му подвижни очи.

— Това е изнудване — накрая изрече той.

— И е полова дискриминация. Искам това място, защото съм добро ченге и защото го заслужавам. Ако се проваля, ще ме отзовеш, но ми дай шанс да опитам.

Де Палма се отпусна на стола си, а кокалестите му рамене се надигнаха в поза на лешояд, кацнал на клон. В кабинета настъпи тишина. Мегън държеше на решението си и не отклони поглед. Никак не й бе приятно, че прибягна до заплахи, но бе заслужила мястото. Знаеше, че в управлението се говори за сексуално насилие, защото няколко жени полицаи бяха подали оплаквания срещу сваления преди месеци старши полицейски офицер. Беше поела риск, но напомнянето може би щеше да е достатъчно, за да накара Де Палма Да вземе молбата й под внимание.

Той се намръщи, челюстта му се раздвижи, сякаш скърцаше със зъби.

— Как очакваш да се справиш там, след като всички ще мислят, че не си на мястото си. Хората са свикнали с предишния агент и мрежата, която е разработил, това е много важно за успешната ни работа.

— Ще ги накарам да разберат, че мястото ми е там.

— Ще срещаш каменна стена всеки път, когато се извърнеш.

— За какво са тогава пневматичните чукове.

Де Палма поклати глава.

— Работата изисква тънкост, а не чукове.

— Ще си нося белите ръкавици.

„Или по-скоро вълнените ръкавици“ — помисли си тя, докато правеше напразни опити да пусне парното в колата. Раздразнена и измръзнала до кости, тя удари по таблото и бе възнаградена с облак прах от вентилационната уредба. Шевролет „Лумина“ бе в движение, имаше четири гуми и радиостанция. Бяха й дали колата от гаража на Бюрото. Но това бе всичко, нямаше никакви екстри. Нямаше намерение да се оплаква, колата вървеше, а тя бе обикновен агент.

Агент от Щатското бюро за разследване. Щатското бюро е било създадено през 1927 като служба за разследване, лаборатории и архив за много юрисдикции и други изпълнителни служби в щата, по-малка версия на ФБР. Мегън сега бе представител на Бюрото на област от десет окръга. Сега тя служеше на законодателството между местните власти и центъра. Консултант, детектив, цар на борбата с наркотиците — трябваше да изпълнява много служби и като първата жена на този пост трябваше да се представи много добре.

Да закъснее за първата си среща с шефа на полицията в града, който щеше да е нейна основна база за операциите, не бе добро начало.

— Трябваше да договориш срещата за утре, О’Мали — промърмори тя, излизайки от колата, като се бореше с дългия си сив вълнен шал.

Шалът бе като питон, навил се на врата й, около ръката и около дръжката на чантата й. Тя го дърпаше и проклинаше, докато прекосяваше ледената площадка, която минаваше за паркинг зад кметството и центъра на правно изпълнителната власт на Дийр Лейк. Когато успя да хване края на шала, тя силно го прехвърли през рамо и загуби равновесие. Опита да се задържи на крака, но токчетата на ботушите действаха като остриетата на кънки за лед. Тя изтанцува още два метра до сградата и падна на леда. Болката я прониза.

За момент Мегън не помръдна, стиснала здраво очи, сетне студът започна да прониква през черните й вълнени панталони. Огледа паркинга. Нямаше свидетели. Бе започнало да се смрачава. Минаваше пет часът, повечето от служителите вече си бяха тръгнали. Началникът на полицията Холт сигурно също си бе тръгнал, но тя искаше да се яви на срещата. С три часа закъснение, но въпреки това държеше да се появи.

— Мразя зимата — промърмори, докато се изправяше. Накрая успя да се хване за дръжката на най-близката кола, за да се задържи права.

— Мразя зимата.

Предпочиташе да е някъде на юг. Макар че беше родена и израснала в Сейнт Пол, не преливаше от любов към арктическите температури. Не харесваше пухените якета и пуловерите, от които се изриваше.

Ако не беше баща й, отдавна би се преместила на по-топло място. Можеше да приеме назначението във ФБР, което й бе предложено, когато бе в академията в Куантико, Мемфис. Хората в Мемфис дори не знаеха какво е зима. Там снегът бе събитие. Термометрите им сигурно нямаха числа под нулата. Ако чуеха думите „Алберта Клипър“, вероятно щяха да си помислят, че е име на яхта, а не система за времето, която отчита факторите на вятъра и студа, който би замразил мозъка в костите на полярна мечка.

„Ще остана тук заради теб, татко.“

Сякаш го интересуваше.

Главоболието й се засили.

Сградата на кметството бе нова. Хубава двуетажна, тухлена сграда с V-образна форма, което доказваше, че постъплението на данъците се увеличава благодарение на хората, изместващи се от големите градове. Дийр Лейк не бе далеч от южния край на големия град. С нарастването на престъпността и увеличаването на населението в Минеаполис и Сейнт Пол онези, които можеха да си позволят, нямаха нищо против да се отправят на юг към старомодно очарователните места като Дийр Лейк, Елк Ривър, Нортфилд и Лейкфилд.

Градските канцеларии бяха настанени в южното крило на сградата, полицията и кабинетът на починалия Лио Козловски бяха в северното, а градският затвор бе на втория етаж.

 

 

Мегън влезе в сградата, зави наляво и тръгна по широк коридор, без да обръща внимание на красивото преддверие, палмите в саксии и картините от историята на Дийр Лейк. Щом забеляза отражението си в стъклена витрина, тя примигна. Изглеждаше така, сякаш е носила чувал на главата си. Тази сутрин — имаше чувството, че са изминали месеци оттогава — бе прибрала тъмната си гъста коса на опашка и си бе сложила тъмна панделка. Сега кичури падаха на челото й. Опита се да ги отметне.

Гишето пред полицейското крило бе пусто. Тя прекоси чакалнята и стигна до заключената врата, която пазеше Градския съвет от престъпници и ченгета. Натисна звънеца и зачака, загледана през бронираното стъкло. Стаята бе светла и чиста — с бели стени, сив килим, малък взвод от черни метални бюра в две редици. Повечето бюра не бяха подредени. По бюрата бяха натрупани папки и листове, имаше чаши за кафе и снимки в рамки. Само три от тях бяха заети. Едното — от огромен мъж в униформа, който говореше по телефона, другите от цивилни мъже, които ядяха сандвичи, докато се бореха с някакви документи.

Униформеният затвори телефона и се изправи, спря големите си уморени очи върху Мегън, докато се движеше тежко към вратата и развиваше дъвка. Изглеждаше на тридесет години и бе от Самоа. Косата му бе тъмна и буйна, тялото му бе едро като дънера на дъб и вероятно също толкова силно. На картата му пишеше „Нога“. Той лапна дъвката, натисна бутона на интеркома.

— Какво мога да направя за вас?

— Агент О’Мали от ББП. — Мегън показа картата си през стъклото. — Имам среща с началника на полицията.

Полицаят не прояви голям интерес към снимката.

— Влезте — махна й той. — Вратата е отворена.

Мегън стисна зъби и й се дощя да не се изчервява толкова лесно. Нога отвори вратата и тя влезе, пронизвайки го със стоманен поглед.

— Това място не трябва ли да е обезопасено? — попита рязко тя.

Нога явно никак не се обезпокои от тона. Сви рамене.

— Срещу какво?

Когато го изгледа свирепо, той се усмихна и дебелите му устни се извиха нагоре.

— Вие май не сте оттук?

Мегън гордо вдигна глава. Номер, който бе научила, за да изглежда властна пред човек, който е с половин метър по-висок от нея.

— А вие?

— Тук съм достатъчно дълго? Елате отзад. — Поведе я през редиците от бюра до коридор с кабинети.

— Натали все още трябва да е тук. Никой не влиза при шефа, преди да се срещне с нея. Тя ръководи това място. Ние я наричаме Коменданта. — По какъв въпрос сте дошли? Да замествате, докато назначат човек на мястото на Лио?

— Аз съм заместникът на Лио.

Нога вдигна вежди.

— Не се шегувате, нали?

— Не.

— Хъм.

— Защо не желаете да работите с жена? — Мегън се опитваше да говори с нормалния си глас, но бе уморена и всеки момент щеше да загуби самообладание. Той се престори на невинен и широко разтвори очи.

— Не и аз.

— Добре.

Той влезе в кабинета, почуквайки на отворената врата.

— Хей, Натали! Човекът от ББП… ъ… жената… — Нога хвърли поглед към Мегън.

— Агент О’Мали — бързо изрече тя.

— … е тук — довърши той.

— Е, време беше. — Острата забележка дойде от кабинета до този, пред който стояха. На матовото стъкло бе изписано: МИЧЕЛ ХОЛТ, ШЕФ НА ПОЛИЦИЯТА.

Натали не бе по-висока от Мегън, но определено доста по-закръглена от нея. Носеше костюм в ръждиво пурпурен цвят, който подсказваше добър вкус. Кожата й беше като полиран махагон, лицето й бе кръгло, а косата й стоеше като шапка от ситни къдрички. Тя огледа Мегън през големите си очила с червени рамки.

— Момиче, ти закъсня.

— Много добре зная, че съм закъсняла — отвърна хладно Мегън. — Господин Холт тук ли е?

Натали направи кисела гримаса.

— Не, не е. Да не мислиш, че ще стои тук да те чака?

— Обадих се, за да предупредя, че ще закъснея.

— Не си говорила с мен.

— Не знаех, че е нужно.

Натали изсумтя. Отдалечи се от вратата и бързо отиде до бюрото си, прибирайки някакви листове в папка, която постави в черен шкаф зад нея.

— Ти си нова. С кого разговаря? С Мелъди? Това момиче ще забрави за себе си, ако няма някой мъж наоколо да я държи за ръката и да й напомня.

Нога се отправи към вратата.

— Ноджи, не се опитвай да се измъкнеш — предупреди го Натали. — Завърши ли онзи доклад, за който те помоли Мич?

— Ще го завърша сутринта. Изпратих патрул.

— Търсиш си белята — измърмори жената. — Докладът да е на бюрото ми по обяд. Чуваш ли ме?

— Съвсем ясно.

— И не забравяй да минеш два пъти с колата покрай Дик Рейд. Те са заминали за Козумел.

Мегън въздъхна и пожела тя да беше заминала за Козумел. Десният й клепач трепна. Тя го потърка и за пръв път си спомни, че от сутринта не бе слагала нищо в уста. Трябваше да хапне нещо или главоболието й щеше да се усили.

— Ако шефът Холт си е отишъл за днес, бих могла да насроча срещата за друг път.

Натали стисна устни и я измери с поглед.

— Не съм казала, че си е отишъл — уточни тя. — Какво ченге си ти, след като не усещаш нюансите в гласа ми? — отбеляза и излезе от кабинета.

— Ела, агент О’Мали. След като си тук, по-добре ще е да се видиш с него.

Мегън мина покрай секретарката.

— Значи си тук да попълниш мястото на Лио.

— Не се надявам, че бих могла да запълня неговото място — отвърна тя. — Не ям достатъчно много пържени храни.

Устните на Натали потръпнаха в нещо подобно на усмивка.

— Казах му да внимава с холестерола и да спре пушенето. Не ме слушаше. Виж на „невъзприемчив“ в речника — трябва да сложат неговата снимка до тази дума. Все пак всички обичаха Лио — добави тя и погледът й отново се спря върху Мегън. — Беше добър човек. А ти каква си?

— Добро ченге.

— Ще видим — изсумтя жената.

Когато чу тихата музика, Мегън помисли, че си въобразява, тъй като никой не слуша коледни песни през януари. Звукът се усили, когато тръгнаха по коридора.

— Зимната страна на чудесата.

— Полицаите и пожарникарите ще имат представление за Сноудейс, приходите от което ще са за благотворителни цели — обясни Натали. — Репетицията е до седем часа.

Чу се мъжки смях. Натали отвори врата с надпис „Конферентна зала 3“ и направи знак на Мегън да влезе. Някои от мъжете седяха на пластмасови столове, подредени в два реда. Други стояха до стената с ламперия. Всички се смееха, пляскаха се по бедрата, превиваха се със сълзи на очи. В предната част на стаята отборите на Мат и Джеф се движеха тромаво в танц по зимно бельо, докато през тонколоните мъж със силен норвежки акцент пееше:

— Тук сърби, там се чеша. Разхождам се по бельо…

Мегън се загледа в спектакъла. Мъжът отдясно имаше телосложението на варена кнедла и носеше червена плетена шапка. Този отляво беше съвсем друга работа. Висок и строен, приличаше на Харисън Форд и имаше тяло на атлет. Бельото му бе съвсем по мярка, като втора кожа, подчертавайки пола му. Тя с усилие отклони погледа си към по-малко провокативни части от тялото му — изваяния му гръден кош, дългите мускулести крака като на жокей. Който и да е имал предвид да го направи смешен с този костюм, то той със сигурност нямаше хормони.

На главата му имаше плетена шапка на „Минесота Вайкингс“ с жълти филцови рога и дълги плитки от жълта прежда.

Когато репетицията завърши, изпълнителите се поклониха, смеейки се толкова силно, че не можеха да се изправят. Имаше чудесен смях този Харисън. Топъл, груб и мъжествен. Не че това я засягаше. Тя не си позволяваше да проявява интерес към някой мъж — особено ако той беше ченге.

Харисън се изправи и широка усмивка грейна на лицето му; интересно, живо лице, което бе малко грубовато, не точно красиво, но много привлекателно. На брадичката имаше малък белег. Носът му бе солиден, вероятно чупен един-два пъти. Очите му бяха тъмни и дълбоки. Сега в тях проблясваха искрици смях.

Мегън се поколеба и Натали я побутна напред, сетне застана до нея.

— Нямате ли гордост? — настоя тя пред шефа си, дърпайки го силно за жълтите плитки. Поклати глава, а черните й очи блестяха, докато се опитваше да прикрие усмивката си.

Мич Холт силно въздъхна.

— Ти просто ревнуваш, защото ме помолиха да стана модел във „Викториъс Сикрет“. — Той се усмихна към жената, която ръководеше професионалния му живот. Секретарка бе твърде обидно звание за Натали. Той я смяташе за административен помощник и бе успял да убеди Градския съвет да й плаща съответната заплата, но най-много му харесваше прякорът й. Наричаха я „комендант с токчета“.

Натали издаде звук като пръхтящ кон.

— По-вероятно е да те повикат от „Фармър Алманах“.

— Не жали егото ми — провлечено изрече той, поглеждайки я накриво.

— Никога не съм го правила. Имаш си компания. Агент О’Мали от ББП. — Посочи жената, която бе дошла с нея. — Агент О’Мали, запознайте се с шефа Холт.

Мич се наклони напред, за да й подаде ръка, и плитките му се разлюляха. Той свали шапката си и я хвърли на партньора си по танци, без да го погледне.

— Мич Холт. Съжалявам, че не съм с униформа.

— Аз се извинявам, че закъснях — каза Мегън, пристъпи напред и подаде ръка.

Неговата ръка стисна нейната, силна, голяма и топла, а тя неволно потрепна. Вдигна поглед към Мич Холт, очаквайки да открие самодоволство, но вместо това откри увереност и проницателност. Дръпна ръката си, опитвайки се да прекъсне контакта. Той задържа нейната може би секунда по-дълго просто за да й даде да разбере, че ще вършат нещата по неговия начин. Или поне той си мислеше така. Работа както винаги…

— Сблъсках се с някои непредвидени затруднения при преместването — решително изрече тя. — Обикновено съм много точна.

Мич кимна. „Обзалагам се, агент О’Мали.“ Той не отделяше очи от нея, търсейки реакция от физическия контакт. Погледът й бе сякаш от зелен лед. Почти можеше да усети щитове, които се издигат около нея.

— Не е проблем — отвърна той, несъзнателно приглаждайки назад гъстата си кестенява коса.

— Значи вие сте заместникът на Лио? — Вдигна вежди и се опита да си я представи без шубата. — Е, Бог ми е свидетел, че ще ми е по-лесно да гледам към вас.

— Не съм получила мястото, защото изглеждам добре по чорапогащник, шефе — сряза го тя.

— Нито пък Лио, слава Богу. Има някои неща, без които мога да преживея. Например Лио Козловски по дантелено бельо. Все пак той беше чудесен човек. Знаеше всяко място за риболов на сто и шестдесет километра наоколо.

Мегън не смяташе, че това е сред качествата, които трябва да притежава един истински агент, но запази мнението за себе си.

Репетицията завърши. Докато участниците излизаха от залата, Натали се оглеждаше наоколо като овчар. Неколцина от мъжете се сбогуваха с Мич. Той вдигна ръка и им махна, но вниманието му бе насочено към агент О’Мали. Чудеше се дали осъзнава, че решителността й е много по-интригуваща. Питаше се какво има зад издигнатите щитове. Беше в природата му да разгадава пъзели, качество, което му помагаше в професията. Той замълча, за да види как би реагирала тя.

Тя издържа на погледа му. Очакваше той да заговори, наклонила глава на една страна. Отметна измъкналите се кичури тъмна коса. Косата й беше почти черна с червен оттенък. Екзотична за тази земя на шведи и норвежци. Ако се изключеше упоритата брадичка, тя приличаше на избягала от манастир послушница. Изразът на лицето й беше характерен за послушничките. Кожата й бе като прясна сметана, а очите й бяха зелени като торф от Киларни. Беше красива. Млада. Мич внезапно се почувства на деветдесет и три.

— Е — започна Мегън. Това, от което се нуждаеше, бе да приключи този разговор, да се оттегли и да се върне утре, когато щеше да е по-силна и той щеше да е облечен в нещо по-нормално. — Късно е. Мога да се върна утре. Ще разполагаме с повече време, а вие ще сте с панталони…

— Притеснявате ли се, агент О’Мали? — подразни я той.

Тя се намръщи.

— Нямам навика да водя служебни разговори с мъже по бельо, шефе Холт.

— С удоволствие бих го съблякъл. — Той се почеса по ръката. — От него ме сърби. Елате в кабинета ми и аз ще смъкна тази кожа на кренвирш.

Той тръгна към вратата, протягайки ръка, сякаш щеше да я прегърне през рамото. Мегън отстъпи. Едва не загуби самообладание. Беше уморена и раздразнителна, не бе в настроение да се справи с още едно предизвикателство.

— Аз съм агент на Щатското бюро, шефе — направи опит да се пошегува. — Служих две години в полицията на Сейнт Пол, седем години в Минеаполис — пет от тях като детектив. Бях в отдела за наркотици, преминах курс за агенти в Куантико. Наистина не смятам, че данъкоплатците ще бъдат доволни, ако харча парите им, за да бъда секс играчка.

— Секс играчка? — вдигна вежди Мич. — Вероятно ще трябва да перифразирам предложението си. Можете да ме почакате в кабинета на Натали, докато се преоблека. Сетне с удоволствие бих ви придружил — чисто служебно — до един от най-добрите ресторанти в нашия град, където ще можем да вечеряме. — Вдигна ръце срещу евентуален протест. — Можете сама да си платите сметката. Нямам намерение да накърнявам феминистичните чувства. Можете да приемете или отхвърлите това предложение. Няма да правя никакъв опит да ви принуждавам, но ако извините моята откровеност, малко храна няма да ви навреди. Нямам проблеми с агент, който е жена. Аз съм просветен човек от деветдесетте. Така, че престанете да се сърдите, агент О’Мали. Повярвайте ми, ще има много други, които ще го направят, но аз не съм от тях.

Мегън се свиваше с всяка негова дума, искаше й се да се разтопи и да изчезне.

— По дяволите, О’Мали — измърмори на себе си тя. Слепоочието й пулсираше. Тя го потърка, пое дълбоко дъх и преглътна гордостта си.

— Съжалявам. Обикновено не взимам прибързани решения. Не зная какво да кажа, освен че това не е един от добрите ми дни.

Две години в Сейнт Пол и седем в Минеаполис, детектив и служител в Отдела за борба с наркотиците. Впечатляващо, особено за жена. Мич знаеше колко е трудно за една жена в тяхната професия, където имаш нужда от силно рамо. Равни възможности, госпожица О’Мали трябва да бъде упорита и добра. Изглежда, упорството й днес й струваше доста усилия.

Това също щеше да му коства усилия, раздразнено си помисли той. Той ръководеше отдела и живота, които бяха еднакво добре подредени и спокойни. Несъмнено не му трябваше жена, която да размахва сутиена си като знаме и да създава неприятности там, където няма такива.

— Ако ми трябваше секс играчка, щях да се консултирам с каталога за поръчки по пощата — мрачно отвърна той. — Не ми клати лодката, агент О’Мали. Не обичам досадниците — независимо от това дали изглеждат добре в чорапогащник или не.

Той си пое дъх и отстъпи, сбърчи нос, сякаш помириса нещо странно.

— Интересен парфюм употребявате. Напомня ми на сиренето „Чедър“.

Страните й порозовяха.

— Този следобед бях във фабриката за сирене, за да открия ключовете за апартамента си.

— Имали сте тежък ден. Предписвам ви кюфтета — заяви той. — Може би и чаша вино и определено кейк с моркови… Господи, умирам от глад — промърмори, потупвайки плоския си корем, и тръгна към вратата.

Мегън колебливо го последва, като се опитваше да реши дали вечерята с него ще й даде шанс да започне всичко отначало, или ще продължат схватката си. Не бе сигурна, че са й останали сили, но нямаше да позволи на Мич Холт да го забележи. Въпреки всичко той щеше да бъде неин колега и противник.