Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (23)

Глава 22

Ден седми

Максимална температура за деня –28°С

Новината за арестуването на Оли и тайния му живот премина през Дийр Лейк като виещ североизточен вятър. С помощта на всички телевизионни и радиостанции и повечето вестници в щата едва ли бе останал човек в града, който да не поклати глава и да изкоментира случилото се по време на закуска. Миналото на Оли се преувеличаваше — „Делата на педофила“ — сензации за бягството му от Вашингтон и укриването му в Дийр Лейк. Беше наблегнато на способността му да крие истинската си същност и да живее съвсем незабележимо. Отбелязани бяха ужасът и шокът на гражданите от откритието, че сред тях не само живее чудовище, а че е бил в контакт с техните деца.

За да избегнат слуховете Мич и окръжният прокурор направиха пресконференция. Из целия град се разказваха истории за това как Оли Суейн е малтретирал момчета в огнярското помещение на хокейната пързалка, как се е показвал гол на децата в градския парк и е надничал през прозорците на хората през нощта. Носеха се слухове, че при огледа на къщата и пикапа му са били открити ужасни неща и че Джош Киркууд бил намерен жив, мъртъв, обезглавен, осакатен и полуизяден.

До вечерта повечето от хората в града вече бяха обезумели от гняв. Единственото нещо, което ги възпираше да не излязат по улиците и да отидат до градския затвор да искат смъртта на Леели Олин Сиуик, бе вроденото отвращение на хората от Минесота към зрелищата и минусовите температури.

Невероятният студ бе блокирал всичко в щата. Самият губернатор бе издал заповед училищата и държавните служби да се затворят. В Дийр Лейк, както в повечето градове наоколо, всички срещи, курсове и събрания бяха отменени.

Въпреки това група от почти стотина души отиде до доброволческия център, където Пейджи Прайс и екипът на ТВ7 Нюз предаваше на живо доклад за случая.

 

 

19:00 часа, –35°С

Тази вечер нямаше никого от полицията, нито от отдела на шерифа, защото Мич Холт бе забранил на хората си да разговарят с нея, а Стайгър бе решил да не се показва известно време.

— Тази вечер разговаряме с гражданите на Дийр Лейк, малък град, потресен от отвличането на осемгодишния Джош Киркууд и залавянето на чудовището, което е извършило похищението.

Тя мина покрай дългите маси с компютри и с натрупани жълти листовки. Хората, насядали наоколо, не откъсваха очи от нея. Тя беше подбрала за случая тесни тъмни панталони и лилав кашмирен пуловер, който да подхожда на сините й очи. Така изглеждаше като една от тях, но достатъчно елегантна, за да се покаже по телевизията. Русата й коса бе небрежно сресана, а гримът й беше лек.

— Тази вечер ще чуем хората от Дийр Лейк, доброволците, които са отделили от времето и парите си, опитвайки се да открият Джош Киркууд и да изправят престъпника пред съда. Ще разговаряме с психолога за удара, който това престъпление е нанесъл на обществото и за психиката на мъжете, които отвличат деца. Също ще говорим с бащата на Джош, Пол Киркууд, и ще научим какво мисли за арестуването на Леели Олин Сиуик.

 

 

19:04 часа, –36°С

— Не й ли беше достатъчно, че провали наблюдението ни — изрече Мегън с отвращение, когато шоуто бе прекъснато за реклама. — Когато Пейджи и екипът й завършат предаването, в щата няма да остане нито един безпристрастен съдебен заседател.

Те наблюдаваха предаването по малък цветен телевизор в кабинета на окръжния прокурор Хелън Норт. Мич седеше с гръб към екрана, отказвайки да погледне Пейджи в часа на нейната слава. Шоуто бе направено по молба на Хелън. Шефът й Руди Стович бе заявил пред репортерите, че обвинението ще преследва Оли по всички закони, но че по-голямата част от работата ще падне върху Хелън.

Стович бе по-скоро политик, отколкото прокурор. По мнението на Мич той се държеше като идиот в съдебната зала — нещо, с което би се примирил в селски окръг, където няма много престъпления и няма голям избор на прокурори. Добрите бяха привлечени в големите градове, където имаше повече събития и повече пари и най-важното повече съдилища. Хората от окръг Парк бяха щастливи, че техен прокурор бе Хелън Норт.

Тя седеше на бюрото си и ядеше сандвич. Русата й коса бе сресана назад и прибрана с шнола. Беше около тридесет и пет годишна и беше прехвърлена от окръг Хенипин — или както Хелън казваше понякога — от Великолепния лабиринт на правосъдието в Минеаполис — където имаше репутация на безкомпромисен обвинител. Преуморена от работа, от бюрокрацията, от игрите и нарастващото чувство на безсилие, докато размерите на престъпността в града нарастваха, тя потърси сравнителното спокойствие и здрав разум в Дийр Лейк.

— Обзалагам се, че Сиуик ще помоли за промяна на окръга, в който ще го съдят — каза тя, изтривайки пръсти в хартиена салфетка. — Обзалагам се също, че молбата му ще бъде удовлетворена — ако съберем достатъчно доказателства, за да го обвиним. Открихте ли нещо интересно при обиска? Някакви вещи на Джош? Нещо в пикапа — коси, влакна, кръв?

— Напръскаха вътрешността на пикапа с луминол и откриха някакви кървави петна на килимчето отзад — каза Мегън. — Но засега дори не знаем дали кръвта е човешка, да не говорим за тази на Джош. Няма да има каквито и да е доказателства още няколко дни. Не открихме нищо в къщата, което да свърже Оли с това престъпление.

— Оказа се, че намерените снимки са отпреди пет години. Правени са с фотоапарат за моментални снимки „Кодак“, които са били забранени през осемдесетте със съдебно решение. Което означава, че Оли вероятно ги е донесъл със себе си, когато се е преместил тук. Засега никой не е открил нищо в книгите му. Никой не е успял да отвори файловете в компютрите, направил е много капани в програмирането, за да предотврати влизането в тях.

— И не говори. — Хелън погледна към Мич. — Свидетелката ви може ли да потвърди, че е видяла точно този пикап?

Той поклати глава.

— Не е сигурна.

— Което никак не ни помага. — Тя отпи от кутийката с малинова напитка и поклати глава. — Трябва да се надяваме, че момчетата от лабораторията ще открият нещо. Хората може и да са готови да го осъдят, но ние нямаме нищо, с което да го подведем под отговорност. Освен ако Пейджи Прайс не стане съдия.

Мич се намръщи:

— Имаме ли законно право да я подведем под отговорност, че е провалила наблюдението ни снощи?

— Правено е един-два пъти, но ще е почти невъзможно да се докаже. Трябва да я обвиним, че в резултат на намесата си е причинила вреда на Джош. Хората от пресата почти винаги могат да се измъкнат. Ако си в състояние да докажеш, че информацията й е била предоставена от Стайгър, може би имаш някакъв шанс. Разбира се, това е почти невъзможно, освен ако някой от тях не е бил твърде глупав да запише разговора или да са го провели пред свидетел.

— Така че не можем да сторим нищо — каза Мич.

— А Пейджи Прайс има висок рейтинг тази седмица.

 

 

19:16 часа, –37°С

Пейджи седна до едра жена с кестенява коса.

— Госпожо Фавр, казахте ми, че сте изпитвали подозрения към мъжа, когото познавате като Оли Суейн. Какво почувствахте, когато се разкри миналото му?

— Бях много ядосана — изрече високо жената, грабна микрофона и го дръпна към себе си, сякаш искаше да го погълне. — Така си беше. Казах на полицията, че има нещо подозрително в този човек. Момчето ми няколко пъти след тренировките по хокей ми каза, че Оли е странен и се държи странно с момчетата. А полицията нищо не предприе. Разговарях с Мич Холт лично и той също не предприе нищо. Не ме изслуша, а сега вижте какво се случи.

Пейджи взе микрофона и се обърна с лице към камерата:

— Полицията в Дийр Лейк отрича да е имала информация за миналото на Оли Суейн като педофила Леели Олин Сиуик. Управата на „Горди Мемориал“ също отричат да са знаели за миналото на господин Суейн. Те не са проверили миналото на Оли за криминални прояви, преди да го наемат да работи по поддръжката на ледената пързалка, където децата от Дийр Лейк играят хокей и тренират фигурно пързаляне.

Тя се изправи и се отдалечи от масата, където пред компютър седеше студент от колежа „Харис“. Седна пред екран, на който се виждаше образът на Джош. Камерата се насочи към монитора, сетне се върна отново към Пейджи.

— Важно е на всички да стане ясно, че Леели Олин Сиуик официално не е обвинен в отвличането на Джош Киркууд. Той е задържан в градския затвор поради нарушение на заповедта за неотклонение от щата Вашингтон. Късно този следобед бе открито единственото засега доказателство — няколко порнографски снимки с малки момчета. Тези снимки явно са били донесени тук, след като е напуснал поправителния дом във Вашингтон.

— Властите в окръг Колумбия, Вашингтон, познават Леели Сиуик много добре. Като повечето педофили, той има дълго досие от времето, когато самият той е бил още момче. Тази вечер при нас е доктор Гарет Райт от Катедрата по психология на колежа „Харис“. С него ще разговаряме за поведението на подобни престъпници. — Тя седна на свободния стол до него. — Доктор Райт, какво можете да ни кажете за модела на поведение на мъже като Леели Сиуик.

Гарет Райт не изглеждаше убеден, че това е добра идея.

— Първо, госпожице Прайс, искам да изтъкна, че поведението на престъпниците не е обект на моите изследвания, обаче съм изучавал отклонения в поведението на хората, и ако мога да хвърля някаква светлина върху ситуацията или да помогна с нещо, аз с удоволствие бих го сторил.

— Вие сте жител на Дийр Лейк, нали, докторе?

— Да, всъщност Хана и Пол са мои съседи. Както повечето хора в града двамата със съпругата ми се опитваме да помогнем с каквото можем. Подкрепата на обществото е много важна за всички засегнати…

Пейджи беше нетърпелива да стигне до нещо по-провокиращо, нещо, което би задържало вниманието на зрителите. Райт можеше да е интересен и визуално — почти красив като нея и много образован — но да говори за подкрепата на обществото, не бе това, към което се стремеше тя. Представяше си как публиката се прозява. Дори още по-зле, представяше си как хората от телевизията се прозяват. Когато новината за миналото на Леели Сиуик бе разпространена, таблоидите и телевизионните станции бяха изпратили свои екипи в Дийр Лейк. Случаят на Джош Киркууд просто бе създаден, за да се показва по телевизията. И ако Пейджи се справеше, това й отваряше много врати.

— Очевидно — продължаваше Райт — това помага на жертвите да се справят, но то помага и на нас, кара ни да смятаме, че сме направили нещо срещу престъпността.

— Какво ще кажете за престъплението — намеси се Прайс. — Зад всеки човек, извършил подобно престъпление, се крие някаква история, нали докторе?

— Да, така изглежда. Първо, педофилите обикновено са били малтретирани в семейството си и имат силно потиснати чувства за несподелена топлота.

— Да не се опитвате да ни кажете, че трябва да съжаляваме някого като Леели Сиуик? — запита Пейджи обидено. Вътрешно тя се усмихна, когато хората зад нея възроптаха.

Гарет Райт вдигна ръка.

— Просто излагам фактите, госпожице Прайс. Това е обикновено детството на педофилите, а не извинение за нарушаването на законите. Нито се опитвам да кажа, че това е детството на Леели Сиуик. Не познавам този мъж. Ние също не можем да сме сигурни, че човекът, отвлякъл Джош Киркууд, е педофил. Може да си имаме работа със съвсем различен модел на поведение и ако трябва да съм откровен, той е далеч по-опасен от цитирания тук педофил.

— Като какъв например, доктор Райт?

Той я изгледа студено.

— Играете опасна игра, госпожице Прайс. Не съм дошъл тук да играя на „Назовете този луд“. Този вид предположение от моя страна би било неподходящо.

— Не исках да кажа подобно нещо — прекъсна го тя. — Вероятно ще можете да ни обясните нещо от поведението на педофила?

— Те често общуват с деца по-добре отколкото с възрастни и в повечето случаи по-скоро искат да контролират детето, отколкото да го наранят — продължи той. — Те искрено вярват, че обичат децата, и често си търсят работа близо до деца.

— Това ни връща отново към Дийр Лейк и случая на Леели Олин Сиуик — каза Пейджи и се отдалечи от Гарет Райт. — Отвличането на Джош Киркууд и откриването на престъпника на самата ледена пързалка, от която Джош е бил отвлечен, плашат и разгневяват гражданите на тази тиха общност. Определено никой в Дийр Лейк няма причина да изпитва повече гняв от Пол Киркууд, бащата на Джош.

Пол седеше на едното от двете директорски кресла в предната част на стаята. Кестенявата му коса бе идеално сресана, възелът на копринената му вратовръзка бе перфектен, носеше вълнен пуловер над ризата на райе. Камерата се спря на дълбоките му очи.

Пейджи седна на другото кресло до него.

— Пол — тихо изрече тя и докосна ръката му, — нашите сърца са с теб и съпругата ти, доктор Хана Гарисън. Доколкото разбрах, тя е твърде разстроена, за да дойде при нас тази вечер.

Пол се намръщи. Хана бе отказала да дойде. Намираше идеята за това предаване отблъскваща и користна и безполезна за откриването на Джош.

Неделните вестници бяха пълни с нейни цветни снимки как припада до будката на доброволческия център и как отец Маккой я отвежда. Обрисуваха я като героиня — храбра и безстрашна, опитваща се да бъде силна въпреки сполетялата я беда. Смелата, състрадателна доктор Гарисън, която е помогнала на толкова много хора. Не си бяха направили труда да отбележат, че всичко е по нейна вина, че кариерата й разруши брака й, разби семейството й, и че съпругът й си има любовница. Вместо това пишеха, че Джош е бил отвлечен, докато доктор Гарисън се е борела за живота на жертва на автомобилна катастрофа, изопачавайки фактите, за да предизвикат възхищението на читателите.

— Тя е у дома с дъщеря ни — отвърна той.

Пейджи погледна в камерата.

— Доктор Гарисън, нашите молитви са за вас.

 

 

19:30 часа, –36°С

Телевизорът в дневната работеше. Хана го чуваше — приглушени гласове, но не разбираше какво казват. Не желаеше да разбере. Мразеше ТВ7 Нюз заради интервюто, неприятна й беше мисълта, че съседите и приятелите й го гледат, че хора, които дори не познава, ще изкажат мнението си за ужасния акт на насилие. Ядосваше се, че Пол се бе съгласил да бъде част от всичко това, че така грубо бе отхвърлил чувствата й, което бе свидетелство за все по-нарастващата пропаст между тях.

Имаше време, когато щеше да възприеме интервюто като груба намеса в личния им живот. Тази вечер той се суетеше какво да облече и прекара час в банята, докато се подготвяше. Помисли си, че за нея той вече е съвсем непознат.

Беше застанала по средата в стаята на Джош, защото бе твърде напрегната, за да седне. Оли Суейн бе арестуван, но все още не бе обвинен. Все още не бе направил признание и нямаше новини за съдбата на Джош. Нищо. Беше на ръба на голяма пропаст. Очакването все повече я потискаше, докато накрая тя бе сигурна, че ще експлодира от напрежение. Но експлозия не последва, нямаше облекчение.

Закрачи из стаята, беше притиснала ръце към гърдите си. Въпреки дебелия пуловери беше студено. Продължаваше да слабее, и като лекар знаеше, че това не е хубаво. Професионалистът в нея й заповядваше да се храни, да спи, да се движи. Засега обаче я ръководеха чувствата.

Опита се да мисли каква беше по-рано — когато бе хладнокръвна, завеждаща на спешното отделение. Ръководител. Човекът, към когото гледат всички по време на криза. Опита се да си спомни следобеда преди отвличането на Джош. Пациентите, които бе лекувала. Хората, на които бе предложила утеха и обяснения. Точността, с която ръководеше екипа си, докато се опитваха да спасят живота на Ида Берген.

Беше изминала седмица. Струваше й се, че е било преди сто години.

Радостните писъци на дъщеря й долетяха от дневната, където Лили бе очаровала човека от Бюрото да си поиграе с нея. Хана затвори вратата на спалнята. Тук, в стаята на Джош, желаеше само тишина, за да може да чуе неговия глас. Вдиша миризмата на пастелите. На малкото бюро имаше албум със снимки, който тя бе донесла тук в първите дни след отвличането. Започна да ги разглежда — всяка от тях й навяваше спомени.

Тримата на брега на Каролина през лятото, докато бяха на гости на родителите й. В годината, преди да се роди Лили. Джош бе седнал върху раменете на баща си, бейзболната шапка на Пол бе на главата на момчето. Усмихнатият Джош, застанал до пясъчен замък. Кестеняво-русите му къдрици бяха разрошени от вятъра. Тримата, застанали на вълнолома. Хана носеше тънка лятна рокля в синьо и бяло. Дългата пола се бе заплела в краката й. Джош бе застанал на ръба на вълнолома. Пол здраво го държеше с едната ръка, а с другата бе прегърнал Хана през раменете. Семейство. Толкова близки и щастливи.

Последната снимка бе на нея и Джош — на лодка при залез-слънце. Той спеше, положил глава в скута й. Очите й бяха затворени. Косата й се развяваше. Държеше го до себе си, докато морето се вълнуваше, а вятърът издуваше платната. Синът й беше обичан и в безопасност.

Можеше да затвори очи и да усети тялото му в ръцете си. Неговото малко топло тяло. Извитите му мигли, невероятно дълги и гъсти. Усещаше как любовта й към него изпълва гърдите й. Нейното дете. Прекрасното малко същество, създадено и отгледано с любов. Беше изпълнена с толкова надежда за него, с толкова мечти. Прекрасни мечти.

Мечти, които й бяха отнети. Джош беше изчезнал. Ръцете й бяха празни. Бяха й останали само снимките и спомените.

Стресна я леко почукване на вратата. Тя се извърна, когато доброволката от центъра надникна в стаята. Още един непознат от град, за който не бе чувала.

— Донесох ви топло какао — тихо изрече жената, използвайки това извинение, за да влезе в стаята.

Хана прецени, че е около четиридесетгодишна, средна на ръст, без бюст и с широк ханш. Косата й бе кестенява и къдрава, и падаше над очилата й. Тери някоя си. Не помнеше имената им. Не правеше опити да ги помни. Идваха и й предлагаха подкрепа, симпатия и приятелство, но тя не искаше да има нищо общо с тях. Те бяха от клуб, който тя нямаше желание да посещава.

— Показват съпруга ви по телевизията — съобщи Тери някоя си и остави чашата с какао на нощното шкафче. — Помислих си, че ще искате да знаете.

Хана поклати глава. Тери замълча. Беше се облегнала на стената до вратата. Беше пъхнала ръце в джобовете на кадифените си джинси. Хана си каза отново, че не желае да се обърне към тази жена.

— Помолиха ме да взема участие — изрече, взирайки се в студената мрачна нощ. — Не искам да имам нищо общо с това. Няма да изложа на показ чувствата си.

Жената не я обвини. Не каза нищо, сякаш знаеше, че зад тези думи се крие много повече. Думите потекоха от устата на Хана като извинение.

— Хората очакват това от мен. Зная, че е така. Очакват да съм навсякъде: на сбирките, на бденията, по телевизията. Но аз не желая да показвам слабостта си пред тях, а зная, че не мога да съм силна. Не мога да бъда това, което очакват от мен. Не и сега.

И вината още повече я потискаше.

— Всичко е наред — каза Тери. — Не се притеснявай за онова, което всички искат от теб. Не е необходимо да се показваш по телевизията, ако не желаеш. Всички правим каквото можем, за да преживеем кошмара. Може би съпругът ти ще се почувства по-добре, ако се покаже по телевизията.

— Не зная.

Отново настъпи тишина.

— В наши дни хората не умеят да споделят.

— Трудно е. Стараеш се колкото можеш. Наблюдаваш разкъсаните части на връзката си и се страхуваш да ги подредиш отново. Това, което е най-важно сега, е да издържим.

Хана погледна албума на бюрото, към усмихнатия образ на сина си. Би сторила всичко, за да се върне той при нея. Помисли си за Оли Суейн в затворническата килия, помисли за тайните, които още не бе разкрил, и непоносимото чувство на очакване отново я изпълни. Какво знаеше той? Какво щеше да каже? И когато разкрие тайните си, дали всичко щеше да свърши?

— Откъде бих могла да науча? — прошепна тя. Притисна пръсти към очите си, за да не заплаче. — Господи, не мога да понасям повече неизвестността! Не мога!

Тя удари с юмрук по стената, отново и отново, без да усеща болка. И когато се умори, просто остана неподвижна, облегната на фототапета, изобразяващ бейзболен мач, и заплака. Не помръдна, когато усети нечия ръка на рамото си.

— Зная — прошепна Тери. — Синът ми бе отвлечен, когато беше на дванадесет. Тогава живеехме в Айдахо. Помислих си, че неизвестността ще ме убие. Имаше време, когато исках да стане точно така — призна тя.

Внимателно отдръпна Хана от стената и я поведе към леглото на два етажа. Хана избърса сълзите си с ръкава на пуловера и се опита да се съвземе, засрамена от изблика на чувствата си пред тази непозната. Но Тери се държеше така, сякаш това бе най-нормалното нещо на света, сякаш не бе забелязала нищо.

— Щеше да е на шестнадесет тази година — изрече тя. — Щеше да се учи да кара кола, да ходи по срещи и да играе в баскетболния училищен отбор. Но човекът, който го отвлече, го откъсна от нас завинаги. Откриха тялото му в яма, захвърлено като боклук. — Гласът й стана напрегнат и тя замълча, изчаквайки болката да премине. — След като го откриха… настъпи облекчение. Поне всичко бе свършило. Но докато не знаехме, имахме някаква надежда, че е жив и че може да си го върнем. — Тя се обърна към Хана, очите й бяха пълни със сълзи. — Дръж се за надеждата с две ръце, Хана. Това е за предпочитане пред нищо.

„Тя е преживяла всичко това — помисли си Хана. — Знае какво изпитвам, какво мисля, от какво се страхувам.“ Протягаше й ръка, нищо, че тя не желаеше да я поеме. Това не беше от значение, важното е, че съществуваше. Споделяха кошмара и тази жена й предлагаше мъдростта, която бе натрупала, преминавайки през изпитанието. Нямаше значение, че Хана не желаеше да се присъедини към този клуб, тя вече беше негов член.

Тя протегна ръка и силно стисна ръката на Тери.

 

 

19:42 часа, –34°С

— … много ме е яд, че това извратено животно не само е излязло от клетката си, ами му е било позволено да работи там, където тренира моят син и децата на останалите членове на нашето общество!

В залата на доброволческия център хората одобрително изръкопляскаха. Пол Киркууд направи пауза. Гледаше право в камерата с високо вдигната глава, с издадена напред брадичка, очите му фанатично блестяха. Погледът му пронизваше телевизионния екран, преминаваше през решетките на килията и стигаше до гърдите на Оли: „Отвращаваш ме! Ти си извратено чудовище! Дяволско изчадие! Ще си получиш заслуженото!“

И друг пронизващ глас се присъедини в съзвучие: „Казах ти, Леели! Не те бива за нищо! Не плачи или наистина ще направя нещо, което да те накара да заплачеш!“

Леели се сви в ъгъла на затворническия нар като уплашено животно. Беше в единична килия, голям лукс според правилата на затворите. Стените бяха бели, а сивият под бе излъскан. Само слабата миризма на урина се носеше над силното ухание на препаратите за почистване. Пушенето не беше разрешено.

В килията до него бе собственикът на портативния телевизор. Космат мъж с присвити очи на име Буг Нютън, който излежаваше три месеца за неколкократно шофиране в пияно състояние. Последния път се бе блъснал във витрината на магазина за подаръци и книжарницата. Като единствен постоянен клиент на градския затвор му беше позволено да използва някои удоволствия.

Буг седеше на койката си с подпрени на коленете лакти, бъркаше си в носа, погълнат от страстната проповед на Пол Киркууд за пропадането на системата и несправедливостта към съвестните граждани.

— … не желая да научавам от вечерните новини, че още едно дете е изнасилено, убито или отвлечено. Трябва да се направи нещо. Трябва да спрем тази лудост!

Речта му бе прекъсната заради рекламите. Буг стана и се извърна към стената от железни решетки, която разделяше килиите. Лицето му бе в белези от акне, устните му бяха изкривени подигравателно.

Оли се изправи и започна да крачи напред-назад със сведена глава, броейки стъпките си в опит да забрави за мъжа. Не обичаше мъжете. Никога не ги бе харесвал. Те винаги го нараняваха.

— Ей, знаеш ли какво щях да сторя, ако бях съдия? Щях да нахлузя торба върху грозното ти лице, щях да дам на бащата метален прът и щях да ви заключа заедно. Щях да го оставя да те пребие.

Оли крачеше с ръце в джобовете и дишаше все по-учестено.

— Хей, знаеш ли какво мисля, че трябва да направят с ненормалници като теб? Смятам, че трябва да им отрежат онази работа. Не. Трябва да те сложат в една килия с някой стокилограмов рокер без врат, който да те изнасилва всяка нощ до края на живота ти. Да видим как ще ти хареса.

Оли вече знаеше. Знаеше какво правят с изнасилвачите на деца в затвора. Спомняше си всеки мъчителен момент, всяка болка, отвратителния страх. Знаеше какво е да те измъчват. При мисълта какво ще се случи отново целият се изпоти. Независимо от това дали щяха да го задържат тук, или щяха да го изпратят обратно във Вашингтон, всичко щеше да започне отново.

— Хей, знаеш ли, че си болен? Да опипваш малките момчета и други такива. Какво си сторил с детето на Киркууд? Уби ли го? Те трябва да те убият…

— Не бях аз! — изкрещя Оли. Здравото му око бе изпъкнало и се въртеше диво наоколо. Той се замята в малкото пространство и започна да удря по решетките.

— Не бях аз! Не бях аз!

Буг се отдръпна назад.

— Ей, ти луд ли си! Скапан ненормалник.

От края на коридора се чу вик и пазачът дотича. Увиснал като марионетка с прерязани конци Оли изплака:

— Не бях аз!