Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (39)

Глава 38

Мич се скри зад дърветата и зачака. От наблюдателния си пост виждаше добре югозападния вход. Беше дошъл от запад, от страната на Лейксайд, на не повече от шест пресечки от дома на Киркууд. Ноджи го бе оставил и бе продължил нататък с експлоръра, за да изчака определеното време, а Мич тръгна през гъстата гора, която граничеше с парка, нагазвайки в снега почти до коляно.

Прескочи голям и дебел дънер. Пътят, който извиваше като подкова между източния и западния вход на парка, беше на не повече от тридесет крачки от него, а паркингът беше на петдесет метра на юг. Той беше осветен.

Провери часовника си. Имаше още дванадесет минути. Дванадесет минути да чака, да се поти и да се чуди какво е сторил кучият син с Мегън. Дванадесет минути да се притеснява дали инструкциите му са били достатъчно ясни за Дайтц и Стивънс, да внимават, защото някой може да провали нещата и Мегън да бъде убита. Нямаше време да измисли подробен план и осъзнаваше добре, че офицерите не са подготвени да се справят със ситуации, в които са взети заложници. Не смееха да използват радиовръзка от страх, че могат да бъдат подслушвани — от престъпника, от някой гражданин или от репортер. Дванадесет минути, за да се чуди кой е кучият син. Дали не беше Прийст? Дали предположението на Мегън не беше правилно? Как е могла да тръгне без подкрепление. Но нямаше кой да отиде с нея. Тя не беше на служба. И когато му изложи последната си теория, той не я одобри и се скара с нея.

Не можеше да повярва, че е Прийст. Познаваше този човек от две години.

„Мислеше си, че Оли е безобиден, че нищо няма да се случи посред бял ден с жена ти и сина ти.“

Затвори очи. О, Боже, не отново, не с Мегън, не пред очите му! Не можеше да понесе мисълта още един човек да умре заради него. Особено Мегън, която му бе вадила душата и го беше ядосвала от самото начало, за да му отвори очите и да го накара да види нещо повече от света, който бе създал за себе си. Не и Мегън, която бе изоставена, пренебрегвана и обвинявана постоянно. Тя заслужаваше нещо много повече.

На алеята се появи последен модел GMC с двойна предавка. Беше девет и пет, десет минути по-рано от разписанието. Камионетката бе с дебели гуми, а отстрани имаше надпис „Ройс Той“. Тя премина покрай паркинга и бавно спря в снега. Приклекнал ниско зад дърветата, Мич се измести на север. Бързаше да се приближи до камионетката, преди шофьорът да е излязъл. Надяваше се това да е техният човек, а не някои младежи, които си търсеха място да се целуват.

Продължи напред, вдишвайки и издишвайки през зъби, очите му не се откъсваха от камионетката, която ту се появяваше, ту изчезваше през дърветата. Стоповете угаснаха и той се прилепи към един орех. Пъхна ръка в якето си и измъкна пистолета, без да откъсва очи от камионетката.

Вратата на шофьора се отвори. Облечен в черно човек се измъкна зад волана. Скиорска маска закриваше лицето му. Тъмният мъж. Той се огледа внимателно. Мич плътно се прилепи към дървото и стана невидим, сдържайки дъха си, докато мъжът гледаше в неговата посока. Въздъхна, когато мъжът отиде до другата врата и пусна пътника да излезе.

Той я накара да извърви няколко стъпки по посока на паркинга. Мич се опитваше да различи фигурата, но това беше невъзможно. Можеше да бъде всеки, с приблизително нейната височина и тъмна коса. Можеше да е примамка. Някакъв номер. Мегън можеше да е в мазето на някоя къща и съдбата й да зависеше от това какво ще направи той.

Бореше се с паниката. „Мисли като ченге. Гледай като ченге. Какво виждаш?“

Тя се беше облегнала на тъмния мъж, сякаш беше неспособна да върви сама. Леко се накланяше напред, куцаше. Изпитваше болка. Разбра, че това е Мегън и е ранена. Господи, какво й беше сторило това животно?

 

 

Мегън накуцваше, принудена да се обляга на своя похитител. Ръцете й бяха завързани на гърба, превръзката все още беше на очите й. Тя беше само по тънкото си копринено бельо и чаршафа, който бе увит около нея. Студът засилваше болката. Дясното й коляно беше подуто и всяка стъпка й причиняваше силна болка. Тя пресилваше куцането си, препъваше се в Райт и затрудняваше стъпките му. За отмъщение той стисна ръката й, изтръгвайки писък от нея.

— Играй си ролята, кучко — опря дулото на пистолета в бузата й, — или ще ти пръсна мозъка!

Нейната роля в играта му не беше на унижението. Беше ги надхитрил. Беше отвлякъл Джош, подхвърляше им малките си следи и ги беше заблудил. Тя щеше да е неговият величествен жест, крайното оскърбление. Беше я отвлякъл и бил и я бе загърнал в чаршафа — доказателство, което смяташе, че няма да им помогне, защото вярваше, че е непобедим.

Това беше грешка, помисли си Мегън. Един Господ знаеше с какво се бе измъквал през годините, но този път нямаше да успее. Не и докато тя беше жива.

Той я обърна с лице в посоката, от която бяха дошли, и намести чаршафа на раменете й като голям шал, краищата му се развяваха на вятъра. Беше я завил с него още преди да излязат от камионетката. Бял чаршаф с червени петна. Знаеше какво е това: петна от кръв. Доказателство, беше й казал той. Щеше да им предаде това доказателство, увито около ченге, и въпреки това никой нямаше да го залови.

„Помисли отново, кучи сине!“

Усещаше го близо до себе си, дъхът му бе топъл и миришеше на мента.

— Беше прекрасно — прошепна той и притисна устни към нейните.

Мегън го заплю и той я удари през лицето с пистолета. Тя залитна, а в устата й потече кръв. Тя я изплю, концентрирайки се върху мисълта, че Мич ще дойде. Това означаваше, че това чудовище ще бъде заловено. Но също можеше да означава, че ще умре. Дали би поел подобен риск?

„Хайде, Мич. Бъди тук.“

Преброи стъпките, когато Райт се отдалечи от нея. Две, три. Дали беше прибрал пистолета? Тя леко се завъртя, погледна към земята, търсеше следи в снега, които да й подскажат дали е с лице към камионетката. Накланяйки глава към рамото си, тя успя да види краката му.

Ако го нападнеше — ако успееше — това дали би го забавило достатъчно, за да пристигне Мич? Или тя щеше да умре? Не искаше да умре така позорно и да остави толкова неща недовършени и недоизказани.

Мич стоеше неподвижен. Искаше да прикове кучия син и да го бие, докато не загуби съзнание, защото бе отвлякъл Мегън. Но трябваше да почака. Трябваше да го остави да се качи на камионетката и да си тръгне. Разчиташе на Дайтц и Стивънсън да го спрат на източния вход. Двамата полицаи лесно се справяха с пияници и дребни търговци на наркотици, но това животно бе ключът към Джош. Ако го изпуснеха… Той беше на половината път до камионетката. Веднъж тръгнеше ли с нея, можеше да изчезне.

В този миг Мегън се хвърли срещу мъжа. Той се извърна и я удари по главата. Двамата паднаха в снега. Мич се спусна по хълма и изкрещя: — Стой! Полиция!

Мегън се задушаваше. Опитваше се да се освободи от Райт, бореше се да се изправи на крака. Превръзката падна от очите й, но хватката на Райт не отслабна. Той успя да се изправи, повличайки я със себе си, и силно я удари с пистолета по слепоочието. Започна да я влачи към камионетката, като ръмжеше в ухото й:

— Кажи му, че ще те убия! Кажи му, че ще те убия!

— Кажи си го сам, мръснико — озъби се тя. — Ако ме убиеш, си мъртъв!

— Кучка!

Той я дръпна и започна да я души.

— Хвърли оръжието! — заповяда Мич.

Спря на десет стъпки от тях с насочен пистолет. Пръстът му бе на спусъка, изпитваше силно желание да пръсне главата на похитителя. Но не искаше да рискува, Мегън беше твърде близко и той можеше да я използва за щит. Дулото на деветмилиметровия пистолет бе притиснато към слепоочието й. Мич знаеше, че ако направи погрешна стъпка, тя щеше да е мъртва. Потта се стичаше в очите му и той примигна. Образите на мъртвата Алисън и мъртвата Мегън се редуваха в ума му, Алисън на сивия линолеум в локва кръв, Мегън свита в снега, а кръвта й се стича като черешов сок.

— Хвърли го! — изрева той. — Арестуван си!

Райт дръпна младата жена към камионетката.

— Никога няма да успееш да се измъкнеш с тази камионетка — извика Мич. — Имам коли и на двата изхода.

— Кажи му, че не играе по правилата — прошепна Райт.

Мегън му хвърли свиреп поглед.

— Майната ти!

Неочаквано краката й се подкосиха и тя повлече Райт със себе си, нарушавайки равновесието му, с което даде възможност на Мич да атакува. Райт блъсна Мегън към Мич и те паднаха в снега. Стреляйки слепешката в тяхната посока, той скочи в кабината.

Мич се претърколи, прикривайки Мегън с тялото си. Куршумите се забиваха на сантиметри от тях.

— Това е Гарет Райт! — извика тя.

Мич се изправи на ръце и колене над нея.

— Улучи ли те?

— Не! Върви да хванеш кучия син!

Той скочи на крака, когато камионетката потегли. Задницата поднесе към него и той се хвана за страничната преграда. Ръцете му се плъзгаха, а пистолетът му се удряше в платформата. Сетне камионетката се плъзна в обратна посока, повличайки го със себе си.

Когато отново потегли, Мич се надигна и прескочи страничната преграда, падна на платформата и изсумтя от болка. Изправи се на колене и се наклони към кабината, сетне се хвана за напречника.

— Спри, Райт! — изкрещя той, удряйки по задното стъкло с пистолета си. — Арестуван си!

Райт реагира, като завъртя волана. Мич беше отхвърлен настрани. Камионетката поднесе, заклати се силно, колелата от дясната страна се отделиха от земята. Мич бе отхвърлен в обратната посока. Той се хвана отново за напречника, вдигна пистолета и стреля през задното стъкло. Куршумът разби предното стъкло.

— Спри! — Удари по стъклото с дръжката на пистолета.

Райт се извърна и стреля през рамо, куршумът прелетя покрай Мич. Все още здраво стискайки напречника с лявата си ръка, той пъхна дясната си ръка през дупката в стъклото и опря пистолета зад ухото на Райт.

— Спри проклетата камионетка! Арестуван си!

Райт завъртя рязко волана наляво и натисна педала на газта. Камионетката изръмжа по алеята, но се блъсна в насип. Проклинайки, Мич падна на колене. Прибра пистолета в якето си и се хвана за напречника с две ръце.

Камионетката спря, плъзгайки се настрани и се удари в някакво дърво. Мич излетя от платформата. Снежното небе подскочи и пред очите му избухнаха цветове, когато падна в снега.

Веднага скочи и измъкна пистолета си. Затича се към камионетката, опитвайки се да открие Гарет Райт. Три изстрела го принудиха да залегне зад едно дърво.

Стоя приведен зад него известно време, опитвайки се да зърне Райт между клоните, но беше твърде тъмно. Той се промъкна напред и се скри зад друго дърво, придвижвайки се незабелязано към камионетката. Тя бе спряла сред дърветата. На юг и на изток имаше само поле. На запад, на петдесетина метра от него започваше гора. Ако Райт бе в състояние да тича, това щеше да е единственият му шанс да се измъкне.

Мич хукна към друго дърво, очите му не се откъсваха от камионетката.

— Откажи се, Райт!

Тишина. Чуваше се единствено воят на вятъра.

Мич побягна ниско приведен към камионетката. Не последваха изстрели. Само пробитият радиатор на камионетката съскаше. Мич бавно се изправи. Кабината беше празна. През прозорците видя как Гарет Райт тича към гората.

— По дяволите, Холт, вече си стар за подобни неща — измърмори Мич. Сетне изскочи от прикритието си и се затича. Очакваше Райт да се обърне и да стреля срещу него, но изстрели не последваха. Той побягна по насипа, проправяйки си път през храстите и клоните на дърветата.

Някакво движение сред дърветата от северната страна накара Мич да се втурне в тази посока. Един куршум се заби в дървото до него. Той залегна на земята и започна да пълзи в снега. Ръката му хвана нещо меко и топло. Моментално отстъпи назад, смятайки, че е нещо живо. Обаче беше само черна плетена скиорска шапка.

— Райт! — извика той. — Не можеш да избягаш!

Игра. Проклета игра. Това ли наричаше той игра, да отнема човешки живот. Този път нямаше да му позволи да спечели.

Чу се още един изстрел. Мич отскочи надясно и също стреля. Отново забеляза Райт, тъмна сянка в мрака, сетне той отново изчезна. Мич започна да ругае. Леденият въздух пронизваше дробовете му. Спъна се в нещо и падна. Когато се изправи, куршум премина през левия ръкав на шубата му и одраска ръката му.

— По дяволите! — Той се скри зад дърветата. Раната го щипеше ужасно, но дясната му ръка беше здрава и можеше да стреля с нея.

Внимателно надникна зад дървото. Райт не се виждаше никъде. Над хълма блесна светлина. Отвъд гората беше районът на Лейксайд. Къщата на Хана и Пол. Къщата на Райт, който преподаваше психология и работеше с „Фантастичните каубои“ и караше сааб. Кой би си помислил, че под приличната му външност се крие луд?

В този момент Мич забеляза Райт, който пресичаше пътеката, утъпкана в снега от скиорите, и продължи да тича към подножието на хълма. Холт беше на утъпканата пътека само секунда след него.

— Райт! Спри! Арестуван си!

Той сви наляво и изчезна сред дърветата, натежали от сняг. Молейки се да не налети на куршум, Мич се втурна след него. От другата страна на горичката се виждаха къщите на Лейксайд, прозорците светеха с мека жълта светлина. Той присви очи, оглеждайки дворовете. Една сянка се промъкна до следващата къща на север. Просто сянка покрай задната стена на гаража. Влезе през отворената задна врата.

— Спри, по дяволите! — изкрещя Мич, тичайки през преспите, без да откъсва очи от вратата, когато тя се затвори две секунди преди да стигне до нея.

Той наведе рамо и я удари. Тя се отвори с трясък, дървената рамка се бе превърнала на трески. Мич налетя право на Райт. Паднаха едновременно на циментовия под. Райт изруга и се задъха.

— Арестуван си, кучи сине! — изръмжа задъхан Холт. Държеше пистолета си на сантиметър от бледото лице на Райт.

— Играта свърши, Гарет. Ти загуби.