Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (19)

Глава 18

„Записано в дневника

Ден четвърти

Вземете едно сплотено семейство. Разделете го. Ние ще го съберем. Ние притежаваме силата.

Много просто. Сякаш светваш лампичка за кучетата на Павлов.

Полицията гони опашката си. Търсят доказателства, които не могат да намерят. Чакат знак отгоре. Те вилнеят и заплашват, но от това нищо няма да се получи. Ние наблюдаваме и се смеем. Доброволците се молят и се закичват с лентички, раздават постери с надеждата да променят нещо. Какви глупаци!

Само ние можем да направим нещо. Ние държим картите.

Играта става еднообразна. Време е да увеличим залога.“

 

Ден четвърти

5:42 часа, –1°C

Хана седеше до прозореца и се взираше в дърветата. Развиделяваше се. Беше изминала още една нощ. Започваше още един ден без Джош. Не можеше да си представи как ще го преживее.

Думите от бележката не излизаха от ума й. Прокрадваха се по кожата й като костеливи пръсти: „Невежеството не е невинност, а Грях. Изпитвам лека мъка, родена от малък Грях.“ Страхът я сграбчваше и тя трепереше от копнеж някой да я освободи от него.

Пол спеше, заровил лице във възглавницата, проснал се в средата на леглото с широко разперени ръце. Мислеше си дали следващият ден за него ще протече както обикновено.

Не разбираше какво се бе случило с тях двамата. Затвори очи и си представи, че всеки гребе в отделна лодка в морето, а вълните ги отдалечават един от друг. Мислено протегна ръце към него, но той бе с гръб към нея и не се обърна.

Самотата стегна гърдите й.

„Господи, не съм достатъчно силна да се справя сама…“

Тя притисна ръка към устата си, за да не извика. Измъчваше се, че нищо не може да сподели със съпруга си, с бащата на децата си.

Нещата бяха толкова различни, когато Джош беше бебе. Пол беше друг. Гордееше се с нея. Тя никога не се съмняваше в любовта му. На възможностите, които му се предоставяха, той гледаше с ентусиазъм, нетърпелив да даде на семейството си всичко, което не бе имал като дете в работническия квартал. Гледаше Джош и се стремеше да бъде любящ и достоен баща, какъвто сам не бе имал. Жена си смяташе за равноправен партньор, обичаше я и я уважаваше.

Сега Хана го наблюдаваше и виждаше егоистичен, мрачен мъж, който се дразнеше от успехите й. Мъж, който се стремеше да придобива материални неща и беше объркан, че те не му доставят очакваното щастие. Тя се чудеше какво бе станало с човека, за когото се бе омъжила, чудеше се дали не е загубен за нея като Джош.

„О, Боже, не исках да си го помисля! Не вярвам, че той е мъртъв. Няма да го повярвам.“

Отново изпита самота, страх и вина. Паниката стегна гърлото й. Стана и закрачи в квадрата бледа светлина, която проникваше през прозореца. Трепереше като пияница, изпаднал в делириум тременс. Бореше се с желанието да се свие на пода.

„Единият крак пред другия, единият пред другия. Стъпка, стъпка, обръщане. Стъпка, стъпка, обръщане…“

Крачеше по килима по вълнени чорапи и огромна тениска. Студът проникваше до костите й. Изглежда, се процеждаше през прозореца като лунната светлина.

„Толкова е студено? Дали на Джош му е студено? Студено и самотно. Ужасно студено…“

— Какво правиш?

Хана подскочи, щом чу гласа на Пол. Ръцете й бяха ледени.

— Не можех да спя.

Пол свали крака от леглото и седна завил скута си с юрган. Изглеждаше сив и слаб на бледата светлина в стаята, по-възрастен, около очите и устата му имаше бръчки на гняв и разочарование. Той въздъхна, светна нощната лампа и погледна будилника на нощното шкафче.

— Днес трябва да върша нещо съвсем неочаквано и за самата себе си — заяви Хана. Думите отекнаха в главата й. Беше свикнала да действа по време на криза. Това поне й даваше илюзията, че контролира нещата. — Трябва да изляза от тази къща. Ако остана тук още един ден, ще полудея.

— Не можеш да излезеш — отвърна Пол. Отхвърли завивките и стана. Грабна черния си халат и го облече. — Трябва да си тук в случай, че се обадят.

— Ти също можеш да вдигаш телефона.

— Но аз трябва да изляза с групата по издирването…

— Не, Пол, ще изляза.

Той се изсмя горчиво:

— Какво смяташ да направиш? Доктор Гарисън идва на помощ! Съпругът й не може да открие сина им, но тя ще го стори.

— Господи, Пол! — извика. — Защо всичко трябва да бъде свързано с теб? Гади ми се от твоята ревност. Съжалявам, ако се чувстваш неадекватен…

— Никога не съм казвал подобно нещо — кресна той с блеснали от гняв очи. — А ти не вярваш, че някой може да върши нещата толкова добре като теб.

— Това е абсурдно. — Тя се обърна. Извади дрехи от скрина и ги хвърли на купчина върху кутията за бижута. — Ти два дена търсиш Джош. Защо не разбираш, че аз също се нуждая от тази възможност? Защо не… По-рано споделяхме всичко — прошепна тя, очите й се взираха в отражението му в огледалото. — Бяхме партньори. В тази ужасна ситуация поне бихме могли да споделяме мъката. Господи, Пол, какво се случи с нас?

Тя чу въздишката му, но не се обърна и не срещна погледа му в огледалото. Страхуваше се, че онова, което би могла да види изписано на лицето му, е нетърпение, а не разкаяние.

— Съжалявам — измърмори той, пристъпвайки зад нея. — Имам чувството, че полудявам. Толкова съм безпомощен. Знаеш как ми се отразява това. Така ми се иска да мога да променя нещата!

— Аз също! — Тя се извърна. Погледна в очите му, опитвайки се да открие човека, за когото се бе омъжила, човека, когото обичаше. — Аз също се нуждая от това. Защо не можеш да го разбереш?

„Или не те е грижа?“ Въпросът остана неизречен. Тя се запита как ли щяха да се развият нещата между тях. Може би пукнатината в отношенията им щеше да изчезне и Пол, когото познаваше, щеше да се върне, може би кошмарът най-после щеше да свърши, а може би пукнатината между тях щеше да стане широка като каньон…

Той извърна поглед, когато Лили заплака в стаята си.

— Да… Направи го — тихо изрече. — Аз ще остана при Лили.

— Тя ще пита къде е Джош — прошепна Хана. — Три дни откакто… — Прокара ръка през разрошените си коси. Отново я обземаше страх. — Господи, нещата, които ми минават през ума… Дали пита за нас, студено ли му е, наранен ли е? — Най-страшният въпрос я парализираше. Страхуваше се да го изрече, но все пак трябваше. — Пол, какво ще стане, ако той…

— Недей! — Той грубо я прегърна, очите му все още бяха приковани във вратата, сякаш ако я погледнеше, страховете му щяха да се превърнат в реалност. — Не мисли за това — прошепна.

Трепереше. Тя положи ръка върху сърцето му и усети как то бие бързо. „Невежеството не е невинност, а Грях.“

— Вземи си душ — прошепна той. Аз ще отида при Лили.

 

 

11:20 часа, –8°С

— Купете шанс! Дайте долар! Помогнете да върнем Джош у дома! — гласът на Ал Джонсън гърмеше из парка срещу будката на Хокейната лига на мъжете. Повтаряше думите с ритмичността на метроном. Апелът му напомняше на виковете на човек от панаира, примамващ наивниците да играят на нагласената игра с топки.

Стомахът на Хана се сви. Тя погледна към парка, виждайки сюрреалистичната картина на годишния панаир на Сноудейс. Дървени будки, украсени с разноцветни фестони, изпълваха парка. Зад тях бръмчаха печки, от които се вдигаха облаци пара в студения въздух. Хората се бяха насъбрали, за да участват в различни игри и да наблюдават скулптурите от лед. Но за разлика от други години от всяка игра и на всяка будка се събираха пари, които да послужат за откриването на Джош.

„Благороден жест. Трогателен израз на подкрепа и любов.“ — Хана си повтори тези фрази няколко пъти. Ужасяваше се от факта, че избяга от един кошмар, за да попадне в друг. Като в театър на абсурда изведнъж се бе оказала кралицата на деня, център на вниманието, главната атракция.

Отведоха я в будката на доброволческия център и я оставиха там на показ като някое чудо на природата. „Вижте, как тъгуващата майка раздава постери! Вижте как виновницата забожда жълти лентички на реверите на добрите граждани!“

Усещаше погледите на репортерите. От мига, в който я забелязаха, те не престанаха да й задават въпроси — за чувствата й, за вината и подозренията й, молеха я за интервюта. Накрая тя направи изявление, но те не бяха доволни. Като глутница вълци, на които са подхвърлили няколко парчета месо, те се навъртаха наоколо и я наблюдаваха с надеждата да получат повече.

Лицата на някои от хората от телевизията й бяха познати. Тя рядко имаше време да гледа новините, но в шест и десет те винаги бяха като фон, независимо къде се намираше. Макар че нищо особено не се случваше в щата, хората в Минесота не пропускаха новините: това беше нещо като шега сред местните жители.

Хана знаеше имената на неколцина от репортерите от големите градове. Няколко от телевизионните станции също имаха будки, за да събират средства за каузата. В редицата от будки човекът, който съобщаваше метеорологичната прогноза по Канал 11, предлагаше лицето си като мишена за пайове със сметана. „Стар Трибюн“ си сътрудничеха с полицейската асоциация по отпечатъци на пръсти и снимаха деца за долар — предпазна мярка, за която родителите в Дийр Лейк не бяха помислили.

Благородни жестове. Смазващо великодушие. Трогателни жестове на подкрепа и любов.

Страховита драма и тя бе в центъра на всичко това.

„Грешката е твоя, Хана. Искаш да направиш нещо, да поемеш нещата в свои ръце, както винаги.“

Но не можеше да намери сили да се прояви като лидер. Чувстваше се изтощена, повехнала. Главата й се въртеше. Тя затвори очи и се облегна на гишето.

— Доктор Гарисън, добре ли сте?

— Май ще припадне!

— Да повикам ли лекар?

— Тя е лекар!

— Е, не може сама да се лекува.

— Това са адвокатите…

— Какво за тях?

Думите им достигаха до Хана сякаш от голямо разстояние в дълъг тунел. Земята се люлееше под краката й.

— Извинете, дами, смятам, че доктор Гарисън трябва малко да си почине. Нали така, Хана?

Усети силна ръка да я хваща за лакътя и се насили да отвори очи. Видя угриженото лице на отец Том.

— Трябва да си починеш — тихо изрече той.

— Да — с мъка произнесе тя.

Той я подхвана и я поведе към доброволческия център. Репортерите ги последваха, камерите и фотоапаратите препречваха пътя им.

— Моля ви — остро изрече отец Том, — спазвайте малко благоприличие! Не смятате ли, че е достатъчно за днес?

Очевидно не желаеха да привлекат божия гняв и отстъпиха назад, но Хана чуваше щракането на фотоапаратите и жуженето на камерите, докато стигнаха до тротоара.

— Как се справяш? — попита отец Том. — Ще можеш ли да пресечеш улицата?

Хана успя да кимне, въпреки че не беше сигурна дали няма да припадне. За по-голяма сигурност тя прегърна отец Том през кръста и се облегна на него, благодарна, че е толкова силен.

— Точно така — прошепна той. — Просто се дръж за мен, Хана. Няма да позволя да паднеш.

Заведе я в доброволческия център, където хората забравиха за телефоните и компютрите и се втренчиха в нея. Хана сведе глава, смутена, че я виждат така слаба и закриляна от градския свещеник. Тя направи безуспешен опит да се отдели от него. Той решително я поведе към стаята, която някога беше склад.

Помогна й да седне и отпъди любопитните зяпачи, с изключение на Кристофър Прийст, който й донесе кафе. Професорът постави картонена чиния със сладки на масата. Том взе чашата кафе и я подаде на Хана.

— Изпий го — заповяда й. — Приличаш на ледена скулптура. Джипът ми е паркиран отзад. Ще те откарам у вас.

Хана благодари, опитвайки се да се усмихне. Състраданието му я накара да се откаже. Той неволно я погали по бузата, сякаш правеше подобни неща всеки ден, но тя усети лек ток да преминава през нея. Облегна се на стола. Не разбираше реакцията си. Той беше отец Том, свещеник, изповедник, — овчарят на своето стадо от „Сейнт Елисиус“.

— Отново си забравил ръкавиците си — измърмори тя.

Той ги извади от джобовете си и ги размаха към нея, сетне се отправи към задната врата. Хана насочи вниманието си към чашата с кафе, която топлеше ръцете й. Отпиваше от топлата течност, изненадана, че бе приготвена по неин вкус.

— Помня, че го пиеш с мляко — каза професорът с искрица гордост в очите. — Ти седеше срещу мен на вечерята на Търговската камара миналата година.

— И ти си спомняш, че пия кафето с мляко? — леко се усмихна Хана.

— Помня дребните неща — отвърна той. — Нямах възможността да ти кажа колко съжалявам за Джош.

— Благодаря — тихо промълви тя, извръщайки поглед встрани. Изглеждаше безсмислено хората да се извиняват за нещо, което не са извършили.

Усещаше погледа на професора върху себе си, сериозен, изучаващ я, както изучаваше всичко, което диша и не може да бъде включено в електрически контакт — сякаш разбираше машините далеч по-добре.

— Предполагам, че не се справям много добре — призна тя.

— Как смяташ, че би трябвало да се справиш?

— Не зная. По-добре. Различно.

Той наклони глава и й напомни на андроида Дейта от „Стар Трек: Следващо поколение“. Един от любимите филми на Джош.

— Странно е как хората са стигнали дотам да смятат, че трябва да бъдат препрограмирани за всичко, което се случва в живота им. Спонтанните реакции се регулират от природата, хората вече не могат да контролират реакциите си. Въпреки това се опитват. Не трябва да се извиняваш, Хана. Просто дай воля на чувствата си.

Хана се усмихна печално и отпи от кафето.

— По-лесно е да се каже. Имам чувството, че играя в пиеса, но нямам текста.

Професорът издаде някакъв звук. Хана си представи как умът му работи като компютър, обработващ информацията.

— Трябва да ти благодаря, докато имам тази възможност — каза тя, надничайки през вратата в залата, където хора, които не познаваше, работеха на компютри и пъхаха листовки в пощенски пликове. — Наистина оценяваме времето и усилията, които ти и студентите ти отделяте. Всички се опитват да помогнат.

Бледите му страни порозовяха и той побърза да изрече:

— Това е най-малкото, което можем да сторим.

Задната врата се отвори и отец Том се появи в облак изгорели газове, очилата му бяха замъглени.

— Елате, докторе. Ако побързаме, може да изпреварим репортерите. Подаде й дълъг шал, изплетен от невероятно неподходящи цветове, и черна бейзболна шапка, на която с бели букви бе написано „Божият отряд“.

— Какво е това? — попита Хана.

От джоба на сакото си той извади очила и голям пластмасов нос с мустаци, прикрепени към тях. Сложи ги на лицето й и се усмихна.

— Сега си маскирана.

 

 

12:04 часа, –8°С

— Не съм голям готвач, мога само да подгрявам ядене в микровълновата фурна.

— Ухае много приятно — изрече любезно Хана, когато той постави чиния с телешко задушено пред нея. Изглеждаше като на снимките в „Уомънс Дей“ — големи парчета месо, картофи и моркови, зелен грах в гъст сос. Колко жалко, че нямаше никакъв апетит.

— Няма да ми откажеш — предупреди отец Том, сядайки на стола срещу нея. — Сама ли ще го ядеш, или да те нахраня. Трябва да се храниш, Хана. Преди малко едва не припадна.

Тя неохотно взе вилицата и бодна парченце морков. Ръката й трепереше, когато го поднесе към устата си. Том я наблюдаваше като орел, докато тя дъвчеше и преглъщаше. Отвори бутилка светло пиво и го плъзна по масата.

— Подобрява апетита — обясни той и й намигна. — Нали го казах като истински ирландец?

Хана тихо се усмихна. Набоде парченце месо и го преглътна с бирата. Седяха в кухнята на жилището му — голяма викторианска къща зад църквата. По-рано къщата беше дом и хотел, който приютяваше свещеници и духовници. През петдесетте се бе превърнал в приют на свещеници алкохолици. Сега тук живееше само отец Том. Той бе затворил втория етаж, за да не го отоплява.

Кухнята бе слънчева, със старинни шкафчета със стъклени витрини, тапетите на стените бяха жълти с чайници. Малката маса бе поставена в ниша. Двамата бяха сами в къщата.

— Благодаря, че ме спаси — каза Хана със сведени очи.

Том намаза масло върху филия домашен хляб и й я подаде. Тя се срамуваше, че някой трябваше да я спасява и че бе плакала пред него. Това не беше полезно за самата нея. Болеше го при мисълта, че тя се опитва да изживява трагедията си като Хана Гарисън, която всеки познава и обича в Дийр Лейк — хладнокръвна, сигурна и способна да разреши проблемите на всекиго. Хладнокръвието бе изчезнало, увереността — унищожена с един-единствен удар. Тя беше загубена, а той не виждаше желание от страна на Пол да й помогне.

Как бе възможно този мъж да е толкова сляп и да не забелязва какво съкровище има?

— Зная, че всички се опитват да помогнат — напрегнато изрече тя. — Всички са чудесни, просто… Всичко е толкова… несправедливо.

Вдигна глава и го погледна, в сините й очи се четеше болка и объркване. Косата й все още бе разрошена от шапката, която бе носила. На челото й падаха руси къдрици. Изглеждаше като ангел, паднал от високия си облак.

— Ужасно е — прошепна тя. — Сякаш сме на дерайлирал влак и никой не може да го спре. Искам да го накарам да спре.

— Не смятам, че ще можем — призна тъжно той. — Можем само да продължим да се возим.

Той протегна ръка през масата по причини, които не би признал и пред самия себе си, причини, които тя никога нямаше да разбере и вероятно никога нямаше да заподозре. Тогава на кого вредеше? Този въпрос щеше да отприщи шлюзовете на още безброй, на които той нямаше да намери отговор. В този момент нищо нямаше значение, искаше само да утеши Хана, да й внуши, че не е сама.

Сълза се спусна по страната й. Бавно протегна ръка през масата и докосна неговата. Дланите им се сляха. При топлината на този допир и чувствата, които той предизвика, очите на Хана леко се разшириха от изненада.

— Бих променил всичко заради теб, Хана — прошепна той. — Ако можех да върша чудеса, бих го направил моментално.

Тя си помисли, че би трябвало да му благодари, но не бе в състояние да говори. Изглежда, не можеше да направи нищо друго, освен да се държи за него и да приеме силата, която той й предлагаше. Каква ирония. Мъжът, който бе готов да й даде сила и да й помогне, мъжът, готов да сподели бремето й, не бе съпругът й, а свещеникът й.

Усети натрапника секунда преди Албърт Флетчър да се изкашля. Тя трепна, погледна към вратата, водеща към сутерена и отдръпна ръката си. Колко дълго бе седял Флетчър на вратата? Нямаше право да ги следи или да им се мръщи, сякаш ги е заловил да вършат нещо грешно. А тя не биваше да изпитва вина… но я изпитваше.

— Господи, Албърт — възкликна Том и притисна ръка към гърдите си. — Стресна ме. Какво, по дяволите, правиш в сутерена?

Дяконът го изгледа мрачно. Беше облечен в обикновените си тъмни дрехи — панталони, поло и старо яке. Държеше кашон в ръцете си.

— Подреждам склада.

— Връщай се в подземието. — Том потрепери от отвращение. — Тези боклуци са там от времето на възкресението. Какво искаш да направиш с тези неща?

— Това е история. Заслужава да се съхрани. — Дяконът хвърли мрачен поглед и към Хана. — Съжалявам, ако съм прекъснал нещо.

Том се изправи. Едва се сдържаше да не избухне. Само Бог можеше да му е съдия, защото въпреки набожността си, Флетчър нямаше право да се прави на Господ.

— Доктор Гарисън се нуждае от убежище. Доколкото ми е известно, ние предлагаме утеха и подслон.

Флетчър гледаше през него.

— Разбира се, отче — измърмори. — Бихте ли ме извинили…

Той кимна на Хана и се измъкна през вратата, оставяйки след себе си тягостно напрежение. Взе якето си от облегалката на стола.

— Трябва да се прибирам — каза. — Пол ще се чуди къде съм.

Том въздъхна и побутна очилата си с пръст.

— Не си довърши обяда.

— Ще се нахраня у дома, обещавам. Имам богат избор. — Тя дръпна ципа на шубата си, после се насили да преодолее чувството си за вина и смущението и вдигна очи към него. — Все пак ти благодаря. За храната… за подкрепата… за всичко.

Той отвърна, че няма нищо, но не беше така. Беше нещо по-сложно, отколкото се нуждаеха и нещо толкова обикновено, което не се нуждаеше от обяснение или извинение. Облече якето си и потърси ключовете на колата в джоба си.

— Хайде, докторе. Ще те откарам у вас.

Бяха оставили колата й в центъра, за да избегнат пресата. Хана не го покани да влезе. Не желаеше да слуша как Пол го критикува. Но силното чувство на самота я притисна, докато изкачи стъпалата до стаичката до гаража. Човекът от Бюрото за борба с престъпността седеше в кухнята и четеше „Оръжия и амуниции“. Той й кимна. В дневната по телевизора излъчваха състезание по фигурно пързаляне, което никой не гледаше. Чу приглушени гласове от горния етаж в стаята на Лили.

— Пол? Прибрах се…

Хана отвори вратата и спря. Карън Райт стоеше до детското креватче и държеше Лили на ръце. Карън се усмихваше на бебето, гъделичкаше го под брадичката и го притискаше силно към себе си. Пол стоеше до нея. Той срещна погледа на Хана и отстъпи назад. Беше смутен.

Лили се усмихна и протегна ръце към Хана.

— Здравей, мама!

— Здравей, скъпа — отвърна тя. — Карън, не очаквах, че днес отново ще дойдеш. Липсват нови попълнения в съседската бригада, така ли?

Карън се изчерви.

— О, аз… не го бях планирала, сетне Гарет ми каза, че ще ходи някъде, така че бях сама и просто си помислих…

— Господи, Хана — възкликна Пол. — Хората се опитват да помогнат. Трябва ли да се държиш по този начин?

— По какъв?

— Трябваше ли да спасяваш света, докато беше навън?

Сарказмът му я ужили. Зад нея в коридора телефонът иззвъня.

— Отивам да се преоблека.

Когато излезе в коридора, агентът от. Бюрото й извика:

— Доктор Гарисън? Моля ви обадете се от дневната.

— Телефонно обаждане?

Телефонът отново иззвъня и тя забърза към дневната. Вероятно отново я търсеше някой репортер. Пейджи Прайс я преследваше да даде интервю. Безсърдечен вампир. Не осъзнаваха ли тези хора какво е да си наранен, да си уплашен? Не разбираха ли, че болезненото им любопитство само влошава положението?

Тя вдигна слушалката.

— Хана Гарисън.

Линията беше лоша. Сетне дочу глас, тъничък и тих, така че трябваше да се напрегне, за да го чуе:

— Мамо? Искам да се прибера у дома.