Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (38)

Глава 37

Въздействието на лекарството преминаваше. Мъглата в мозъка й изтъняваше, позволявайки на болката да нахлуе като пустинно слънце, изгарящо я безмилостно. Мегън се опита да разсъждава. Беше казал, че се е доближила. До какво? Беше я хванал в къщата на Прийст. Съвпадение ли беше това? Дали просто не се беше появила на неподходящо място в неподходящо време и се беше натъкнала на скривалището на Албърт Флетчър.

„Не вярваме в съвпаденията, О’Мали.“ Тя също не вярваше, че този глас принадлежи на дякона. Нямаше цитати от Библията, нямаше проклятия. Гласът бе хладен, контролиран и плашещ. Глас без душа.

Дали не принадлежеше на професора? Беше заминал за Сейнт Питър. Не би трябвало да знае, че тя ще отиде в къщата му.

Освен ако някой не го беше предупредил.

Само двама души знаеха, че тя разпитва за него — Гарет Райт и Тод Чайлдс.

Тод Чайлдс, който учеше последна година психология и работеше в „Рат Пак“. Той познаваше Оли Суейн, беше посещавал часове по компютър заедно с него и Прийст. Беше помагал в доброволческия център — с Прийст. Разработваше някаква тема заедно с Прийст. Не се съмняваше, че той знае доста неща за химическите субстанции. Той знаеше какво да й даде.

— Време е за представлението. — Думите бяха прошепнати до устните й като неприлична целувка.

Мегън се отдръпна и някой тихо се изсмя. Беше безмълвен толкова дълго време, че тя бе решила, че си е тръгнал. Погледна надолу, накланяйки глава на една страна. Успя да види част от черни ботуши.

— Защо Джош? — прошепна тя, устата й беше пресъхнала, сякаш бе пълна с пясък. — Защо точно неговото семейство?

— Защо не? — отвърна той, карайки я да потрепери. — Такова идеално семейство — презрително изрече мъжът.

Мегън гледаше надолу към ботушите, докато той се поклащаше на токовете, действие, което я накара да си припомни нещо. Беше го виждала да прави това много пъти. Просто навик, подробност, дребна подробност, който се бе запечатала в съзнанието й. Думите също й бяха познати. „Толкова ми е мъчно за Хана и Пол. Такова идеално семейство…“

Гарет Райт.

Беше я видял да стои на пътя там, където Майк Чембърлейн бе загубил контрол над колата си. Услужливият доктор Райт, който предлагаше помощта си с великодушна усмивка, предоставяйки им цялата информация, която имаше за колегите си.

Съседът на Хана и Пол. Мъжът, който обработваше впечатлителните умове на студентите в колежа „Харис“. Уважаван. Извън всяко подозрение. Човекът, когото репортерите бяха избрали за свой главен свидетел. По изключение този път бяха познали. Само че никога нямаше да го научат.

20:41 часа, –18°С

Мич потегли с колата си. Беше ударил на камък със смъртта на Албърт Флетчър. Ако той бе отвлякъл Джош, сега никога нямаше да разберат къде го е отвел. Флетчър не би им казал къде е момчето, дали е живо или не.

Искаше му се да удари нещо. Или да бъде докоснат от нещо нежно. Първата нощ, когато беше отишъл при Мегън, тя беше премахнала болката му. Тя не мислеше, че се нуждае от някого. Дали й бе идвало наум, че някой може да има нужда от нея? Някой като него. Старо, загрубяло ченге като него.

Спря експлоръра пред голямата викторианска къща на Айвъри Стрийт и се заслуша в шума на чистачките. Снегът продължаваше да вали. След прогнозата, че снежната буря ще продължи и през нощта, градските власти не направиха опит за разчистване на улиците. Хората бяха паркирали колите си кой както може. Автомобилите бяха засипани със сняг. Колата на Мегън обаче не се виждаше наоколо.

Прозорците на третия етаж не светеха. Черната котка седеше на предния прозорец и явно чакаше господарката си. Мегън сигурно беше отишла до Сейнт Пол. Мич не бе сигурен дали изпитва облекчение или разочарование. Не знаеше какво всъщност прави тук. Защо беше дошъл — да й каже, че Флетчър се намира в погребалния дом на Оглиторп, и да я помоли да си легнат заедно, защото се чувства смазан и съвсем объркан? Как ли щеше да реагира тя?

Клетъчният му телефон, който беше пъхнал във вътрешния джоб на якето си, иззвъня. Мич го извади и тихо изруга.

— Какво има сега?

Тишината бе нарушена от леко, трептящо дишане. Космите на врата му настръхнаха.

— М-Мич?

Сърцето му се сви.

— Мегън, скъпа, какво става?

— Кучи си… — заглушен писък прекъсна думите й.

— Мегън! — изкрещя Мич. — Мегън!

Гласът, който чу, не беше на Мегън. Тихият шепот изопна нервите му до крайност.

— Имаме подарък за теб, шефе. Ела до югозападния изход на парка „Куари Хилс“ след тридесет минути. Ела сам. Нито една минута по-рано, или агент О’Мали ще умре. Разбра ли?

— Да — изрече. — Какво искате?

Задъханият тих смях го накара да потръпне. Той стисна телефона и се опита да преглътне. Гърлото му беше пресъхнало.

— Да спечелим играта — измърмори някой. Връзката прекъсна.

Мегън се опита да събере всичките си сили, когато чу, че той оставя телефона. Щеше да я накаже. Знаеше го. Той беше луд, а тя беше нарушила деликатното му равновесие. Ако извадеше късмет, мъжът щеше само да крещи и тогава щеше да успее да чуе ясно гласа му. Ако нямаше такъв късмет, той би могъл да я убие.

— Смятахме, че си умно момиче. — Макар че беше разгневен, той не повиши тон. — Мислехме, че си умно момиче, но ти си просто още една тъпа кучка!

Удари я странично по главата. Не с палка, а с опакото на дланта си. Ударът беше толкова силен, че столът се заклати. Зад клепачите й избухнаха различни цветове, а в устата си усети вкус на кръв. Преди експлозията да премине, той я удари с юмрук по наранената й ръка. Сълзи се появиха в очите й. Колкото и да мразеше да плаче, колкото и да й беше неприятно да плаче пред него, тя не можеше да стори нищо, за да спре сълзите си. Въпреки това прехапа устни и сдържа дъха си, за да не заплаче на глас.

Точно това искаше той: да я унижи, да й докаже собственото си превъзходство. Беше изчислил всяко движение, всяка възможност, но не бе сложил в сметките нейното непокорство. Можеше само да се надява да го принуди да направи грешка, която да даде възможността на Мич да го залови.

Тя също искаше да го победи в тази игра. Да й се даде възможността да го победи физически. Искаше да вземе палката му и да смаже главата му, да го бие, докато не й каже къде е Джош, а след това да продължи да го бие.

Използваше палката доста умело. Знаеше точно къде да я удари, за да й причини болка, без тя да загуби съзнание: дясното коляно, лявото рамо, левия прасец, дясната ръка. Удряше ръката й, докато накрая и най-лекото докосване я караше да крещи.

Когато гневът му премина, болката вече бе непоносима. Единственото нещо, което й даваше сили сега, бе изгарящата омраза в гърдите и съзнанието, че той е ключът към намирането на Джош.

Въжетата, които стягаха ръцете и краката й, неочаквано се разхлабиха и столът се наклони напред. Тя падна на студения под.

— Изправи се, кучко.

Мегън не направи опит да помръдне. Той започна да сипе удари по гърба, по бедрата й и тя напрегна всички сили, за да се раздвижи. Не усещаше краката си, не можеше да каже къде е горе и къде долу. Той я сграбчи за косата и я задърпа нагоре, блъскайки я в стената.

— Можем да те накараме да съжаляваш, малка кучко — прошепна.

Захапа я за така, че тя изкрещя.

— Само ако имахме повече време да си поиграем. Но трябва да се срещнем с твоя любим.