Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (40)

Глава 39

Ден единадесети

21:51 часа, –13°С

— Какво става? — Карън Райт беше застанала на вратата, която водеше от гаража към кухнята. Беше бледа и ужасена.

— Това е грешка — каза съпругът й.

Лежеше с лице към циментовия под, а на извитите му на гърба ръце бяха сложени белезници. Той вдигна глава към Мич, който все още стоеше над него с пистолет в ръка.

— Да — изръмжа полицаят. — Грешка е. И ти я направи.

Големите очи на Карън се изпълниха със сълзи. Нервно мачкаше края на големия си розов пуловер.

— Не разбирам! Гарет не е направил нищо! Той дори не кара с превишена скорост!

Мич я изгледа. Беше чел за много случаи, когато жената живее със съпруга си дълги години, без да знае нещо за тайния му живот като изнасилвач или убиец. Такъв несъмнено бе случаят с Карън Райт. Тя работеше като доброволка, изпращаше листовки, опитваше се да помогне да открият Джош, докато съпругът й е играел отвратителната си игра. Въпреки това трябваше да бъде разпитана, за да разберат какво знае, за да разберат дали ще потвърди или ще обори версията на съпруга си. Мич не вярваше, че ще издържи дълго. Не изглеждаше много жилава.

— Гарет, за какво е всичко това? — извика тя. — Нищо не разбирам!

— Съжалявам, госпожо — каза Холт. — Моля, почакайте вътре…

— Гарет! — изплака тя.

Голямата врата на гаража бе вдигната като огромен прозорец към улицата, пропускайки вътре вятъра и снега. Виждаха се пристигащите патрулни коли, които завиваха по алеята зад колата на Мич. Нямаше светлини и сирени. Така беше наредил Мич. Когато се обади на диспечера, не спомена кода на престъплението, само изричното изискване Ноги, Дайтц и Стивънс и още една патрулна кола да се явяват на Лейкшор Драйв 91.

Къщата на Райт. Мич предположи, че той е обмислил варианта да се качи на своя сааб и да избяга, но нямаше къде. Тази вечер правосъдието бе надделяло.

 

 

Мегън седеше в експлоръра и наблюдаваше как Ноги отвежда Гарет Райт в полицейската кола. Взираше се в лицето на мъжа, който я беше бил, измъчвал, беше измъчвал всички тях. На не повече от два метра от колата той се обърна и погледна право към нея. Лицето му беше безизразно. Той просто се взираше в нея. Сетне Ноги сложи голямата си ръка на рамото му и го набута в колата.

Мегън потрепери. Не можеше да спре да трепери и това не се дължеше на студа. Ноги я бе завил във вълнени одеяла и бе оставил двигателя включен, така че парното работеше с пълна сила. Беше отказала да повикат линейка. Нямаше намерение да я отведат в спешното отделение и да пропусне как Мич арестува Гарет Райт… Искаше да се увери, че престъпникът не е застрелял Мич.

Дайтц и Стивънс излязоха от гаража, придържайки Карън Райт, която плачеше. Мегън дочу шепота на Райън: „Ние… ние… ние…“ Никога „аз“, винаги използваше множествено число. Но не можеше да си представи Карън Райт като участник в неговия отбор. Имаше твърде много презрение към жените в този шепот. „Ти си само още една тъпа кучка!“

Тя потръпна при този спомен.

— По дяволите, Мегън, трябва да отидеш в болницата!

Мич бе отворил вратата на колата и я наблюдаваше смръщено. Но в очите му тя не забеляза гняв.

— Трябваше да разбера — прошепна тя. — Трябваше да видя, че си го заловил.

Нещо се сви в гърдите му, когато я погледна. Дясното й око беше закрито. Долната й устна бе разцепена и подута. Този кучи син я беше бил, въпреки това тя беше тук с вдигната брадичка, а в насълзените й очи светеше предизвикателство.

— Хванах го — прошепна той. Погали я по косата, наведе се и сложи главата й на рамото си.

— Ние го заловихме.

Потръпна при мисълта, че развръзката можеше да е различна. Можеше да я убият. Можеше да я загуби. Но тя беше тук и беше жива. Изпита огромно облекчение.

Когато се отдръпна, на устните му се появи усмивка.

— Ти си страшно ченге, Мегън О’Мали — прошепна. — Хайде да те заведем в болницата.

 

 

23:47 часа, –12°С

— Каза ли ти къде е Джош? — попита Хана.

Мич я бе помолил да седне, но тя не го послуша. Крачеше из стаята със скръстени ръце. Пулсът й се ускоряваше. Може би трябваше да легне, но изпитваше нужда да се движи, докато Мич не отговори на въпроса й. Тогава щеше да изскочи през вратата и да се втурне към Джош. Пол седеше на канапето, обхванал главата си с ръце. Изглеждаше неспособен да помръдне или говори.

Мич им беше телефонирал преди два часа. Беше казал на Хана, че Гарет Райт е арестуван и че ще дойде у тях да им обясни всичко. Беше го помолила да се обади на Пол в кабинета му, сетне зачака, зашеметена и вцепенена.

Холт се вгледа в ботушите си и въздъхна:

— Не. Засега не е проговорил.

Беше го помолил да прояви съчувствие и да им каже дали Джош е жив, но Гарет Райт не изпитваше подобни чувства. Той посрещна погледа на Мич. Очите му бяха безизразни и студени, нито едно мускулче не трепваше на лицето му.

— Гарет Райт — измърмори Хана. — Сигурен ли си…

— Няма никакво съмнение. През цялото време си е играл с нас, подхвърляйки ни доказателства. Искал е да използва Мегън — агент О’Мали — за да ни покаже превъзходството си, но този път се е приближил твърде много до огъня. Аз лично го преследвах, Хана. Все още не знаем дали Оли Суейн или някой друг е замесен.

Мич се въздържа да им каже, че Тод Чайлдс, студент от колежа „Харис“, е в стаята за разпити. Все още не бе казал нищо. Нито бе споменал, че е изготвил бюлетин. Професорът не се е завърнал от Сейнт Питър, ако наистина бе заминал. Полицаите проверяваха мотелите, за да разберат дали е сред хората, задържани от бурята.

— Мили Боже, Гарет Райт! — поклати глава Хана. Изглеждаше й невероятно. Беше техен съсед. Съпруг на Карън. Преподавател в „Харис“. Беше й се обадил миналата вечер и й бе дал името на семеен консултант. Защо?

— Не мога да отговоря на това, скъпа — измърмори Мич.

— Защото е луд! — извика Пол, скачайки от канапето.

Беше попаднал в капана на кошмар. Не беше възможно всичко това да се случва. Гарет Райт е арестуван. Не. Не може да е той. Не можеше да понесе тази мисъл.

— Всеки, който може да извърши подобно нещо, е ненормален! — настоя той. Извърна се с гръб към камината, където на полицата стоеше снимка на Джош. До телевизора бяха натрупани видеоигрите на Джош. Накъдето и да се обърнеше, всичко му напомняше за него. В главата му ехтеше неговият глас.

„Татко, можеш ли да ме прибереш след тренировките? Татко, можеш ли да ме прибереш…“

— Не мога да повярвам — прошепна той, загледан в килима. Не смееше да спре погледа си на нещо друго из стаята, тъй като всичко му напомняше за Джош. Не можеше да погледне към Мич Холт. И в никакъв случай не можеше да погледне към Хана. Не можеше да мисли за Гарет Райт. Вина, паника и самосъжаление свиваха гърлото му.

— Не мога да повярвам, че това се случва с мен.

Никой не го чу.

Вниманието на Хана бе насочено към Мич. Той изглеждаше така, сякаш се бе върнал от ада. Косата му беше разрошена, якето му беше разкопчано. Единият му ръкав бе разпран и имаше петна от кръв. Напрежението бе изострило чертите му, под очите му имаше дълбоки сенки.

— Смяташ, че Джош е мъртъв, нали? — тихо изрече тя.

Мич се отпусна на фотьойла. Всички се бяха молили този случай да свърши, но никой не искаше да свърши по този начин, без Джош.

— Нещата не изглеждат добре, скъпа — отвърна той. Хана приклекна пред него и се взря в лицето му. — На чаршафа има петна от кръв. Смятаме, че кръвта е на Джош. Ще трябва да си направите тестове.

— Той не е мъртъв — тихо изстена Хана. Изправи се бавно и докосна с пръсти вътрешната страна на лявата си сгъвка.

— Те са му взели кръв. Видях превръзка на ръката му.

— Хана…

Пол обикаляше наоколо:

— Мили Боже, Хана, откажи се! Той е мъртъв!

Тя посрещна думите му с желязна решителност. Учудваше я мисълта, че може да намери сили точно сега при тези лоши новини. Беше си представяла този момент в кошмарите си, беше си представяла, че ще се разпадне на милион парченца. Но не се пречупи. Нямаше да се откаже от Джош, не искаше да се предаде като Пол.

— Той не е мъртъв. Омръзна ми да повтаряте, че е мъртъв! — изрече тя, гледайки ядосано в мъжа, който някога бе неин съпруг и любовник, и приятел. — Ти си мъртъв — или поне онази част от теб, която обичах. Вече не те познавам, но ми е дотегнало от лъжите и обвиненията ти. Омръзна ми да ме обвиняваш, че Джош е изчезнал заради мен, след като всичко, което желаеш, е да го погребеш и да се надяваш, че камерите ще те снимат от добър ъгъл на погребението!

Пол се хвана за гърдите, сякаш бяха забили нож в сърцето му.

— Как можа да го изречеш!

— Така е!

— Не съм длъжен да слушам всичко това. — Той извърна поглед от презрението, което прочете в очите й.

— Не — заяви Хана и взе палтото му от канапето. Устните й трепереха от гняв и едва сдържаше сълзите си. — Не е необходимо да ме слушаш. А аз вече няма да се примирявам с настроенията ти, с нараненото ти мъжко самочувствие и с глупавата ти ревност.

Тя се опита да си поеме дъх. Не можеше да плаче пред него. Щеше да го направи, когато остане сама. Той стоеше, вперил поглед в палтото си. Човекът, за когото се беше омъжила, щеше да се бори за нея. Щеше да й каже, че я обича. Но този мъж за жалост, вече не съществуваше.

— Ти вече не живееш тук, Пол. Защо не си тръгнеш. Сигурна съм, че наоколо все още има репортери, нетърпеливи да научат нещо от опечаления баща.

Пол направи крачка назад, поразен от думите й. „Загубих всичко. Не мога да повярвам, че това се случва с мен.“

Гласът на Джош отекваше в главата му: „Татко, ще дойдеш ли да ме вземеш?“ Вината едва не го задуши. Положи усилие да я сдържи, да я скрие. Усещаше погледите на Хана и на Мич. Можеха ли да я видят? Можеха ли да я помиришат? Губеше всичко — сина си, брака си, всичко. И през останалия си живот трябваше да крие тази тайна — че докато е мамел съпругата си, мъжът на любовницата му бе отвлякъл Джош.

Догади му се.

— Трябва да изляза оттук — прошепна той.

Хана го наблюдаваше, чу как вратата се затвори и колата отвън потегли. Тя погледна към Мич, който седеше на фотьойла с извърнато лице, сякаш не беше тук.

— Съжалявам, че трябваше да присъстваш на тази сцена — изрече тя.

Той се изправи, объркан и уморен.

— Ударът бе тежък и за двама ви. Имаш нужда от време…

— Не — тихо, но твърдо му възрази. Прибра кичур коса зад ухото си. — Не се нуждаем от това.

Мич не се опита да спори.

— Какво ще стане сега? — попита тя.

— Провеждаме усилено издирване на мястото, където Райт е отвел Мегън. Изчислихме, че е на не повече от сто километра. Проверяваме дали притежава още имоти и дали има пикап. Веднага щом адвокатът му пристигне, ще го разпитаме. Междувременно правим всичко възможно да представим случая така, че да остане зад решетките до края на живота си.

Хана кимна.

— А Джош?

— Ще направим всичко възможно да го открием. — Него или тялото му. Той не го каза, но Хана го прочете в очите му.

— Обещай ми, че няма да се откажете от него, Мич — помоли го тя. — Знаеш какво е да загубиш дете. Обещай ми, че няма да се откажеш.

Мич я прегърна. Знаеше какво е да загубиш дете и не искаше Хана да изпита тази болка.

— Обещавам — пресипнало прошепна той. — Той е жив, докато някой не докаже обратното.

— Жив е — решително отвърна тя. — И аз няма да се откажа, докато не го открия.

 

 

Мич обеща да й се обажда и да я информира за всичко. Тя го изпрати до вратата и го наблюдаваше, докато той се качи в колата си и потегли на юг.

Хана влезе в къщата, разтърквайки замръзналите си ръце. Студът беше обхванал душата й. Докато стоеше в дневната, внезапно осъзна, че вече няма семейство. Къщата беше огромна и празна. Чувстваше се самотна. Потрепери при мисълта, че отсега нататък ще е сама. Само с Лили!

Детето лежеше в кошарата си, свито до старото плюшено мече на Джош, и смучеше палеца си. Хана се вгледа в дъщеря си. Луната леко осветяваше част от лицето й, толкова мило, толкова невинно, толкова красиво, обградено от руси къдрици. Дългите мигли хвърляха сянка върху пълните й бузки. Устата й беше като розова пъпка.

— Бебчето ми — прошепна Хана и нежно я погали.

Все още си спомняше как бе носила този скъпоценен живот в утробата си. Помнеше какво изпитваше, докато беше бременна с Джош. Всеки миг на радост, страх и чувство на благоговение пред чудото, когато чакаше да се роди първото й дете. Радостта им с Пол при новината, че ще стават родители. Нощите, през които лежаха и тихо разговаряха за своите планове, а ръката на Пол лежеше върху корема й.

Заболя я при мисълта, че повече няма да споделят едно легло. Вече никога нямаше да планира бъдещето, защото знаеше колко страшно може да се окаже то. Имаше чувството, че е ограбена. Бяха й отнели сина, брака, вярата й, че светът е чудесно място за живеене.

— Не ми остана нищо, освен теб, Лили — прошепна тя.

Момиченцето широко отвори очи. Седна и потърка очите си с малките си юмручета. Вдигна поглед към Хана, мръщейки се на сълзите й.

— Не плачи, мама — измърмори и вдигна ръце към нея.

Хана я взе и силно я притисна към себе си, ридаейки за всичко, което бе загубила, и за несигурността, която я очакваше. Болката и страхът я пронизаха и всичко, което можеше да стори, бе да притиска детето до себе си и да се надява. Стори й се, че това е много малко в сравнение със загубеното.

Уморено се отпусна на стария бял люлеещ се стол. Лили седеше в скута й и се опитваше да изтрие сълзите й.

— Не плачи, мама.

— Понякога мама има нужда да плаче, миличко. — Хана целуна пръстчетата на детето. — Понякога всички изпитваме нужда да плачем.

Лили се замисли. Тишина изпълни стаята, докато отвън вятърът злокобно виеше. Хана прегърна отново дъщеря си.

— Къде е Джош, мама? — измърмори Лили.

— Не зная, мила — тихо отвърна тя, погледът й беше вперен в празната кошара и парцаливото мече, което беше любима играчка на сина й. Беше го купила в деня, в който лекарят й бе съобщил, че е бременна. Джош беше спал с мечето всяка вечер. Всяка вечер, с изключение на последните единадесет.

— Надявам се да не му е студено — прошепна тя, поемайки дълбоко миризмата на бебешка пудра, която се носеше от Лили. Леко залюля дъщеря си. — Да се надяваме, че не е уплашен, че ще го доведат у дома веднага щом го открият. Нека знае, че го обичаме. Ще го намерим… защото така ще стане… обещавам.

Затвори очи, пое въздух и силно прегърна бебето си. Молеше се за надежда и за сила, за да може да изпълни обещанието си. Надяваше се, че по някакъв начин някъде молбите й ще бъдат чути.