Тами Хоуг
Всеки страх, всеки грях (24)

Глава 23

Ден седми

20:37 часа, –37°С

— Баба каза, че онзи човек е в затвора, и сега ще дишаме по-леко — каза Джеси, докато връзваше червена панделка на врата на Скоч.

Старото куче понасяше кротко тази обида, само ръмжеше и въртеше очи към Мич, който седеше на канапето и разглеждаше фотокопие на тетрадката на Джош, търсейки нещо повече за Оли, освен коментара, че децата го дразнят. Подът на дневната бе осеян с кукли Барби и принадлежностите им. Телевизорът бе включен за вечерните новини и Джейн Поули четеше, показваха снимки от последното земетресение в Лос Анжелис.

— Защо баба каза така? — Джеси вдигна поглед към него.

Първите няколко отговора, за които се сети, не бяха много ласкави. Мич преброи до десет.

— Иска да каже, че сега се чувства в безопасност — отвърна той, докато внимателно обръщаше страницата и разглеждаше нарисуваните космически кораби.

Това означаваше, че Джой отново е намерила начин да го ядоса.

„Не мога да повярвам, че някой като него се разхожда свободен из Дийр Лейк.“

„Той не носеше надпис, Джой. Нямаше голямо «П» за педофил на челото. Откъде можех да зная?“

„Е, Алис Маршън казва, че полицията има мрежа, с която проследяват подобни типове. Тя чете много и казва…“

„Това е реалният живот, Джой, а не нещо, излязло от книгите на Агата Кристи.“

„Не е необходимо да си толкова надменен. Просто ти предавам какво ми каза Алис.“

Тя просто повтаряше онова, което някои хора в града разправяха — обвиняваха го за изчезването на Джош Киркууд. Разбираше, че имаха нужда да обвинят някого. Да сочиш с пръст към реален човек, не беше чак толкова страшно, както да вярваш, че си беззащитен срещу това, което се случва. Но от тази мисъл не му ставаше по-леко. Натали цял ден приемаше телефонните обаждания на сърдити граждани; те звъняха и на домашния му телефон.

Той включи телефонния секретар. Искаше да прекара времето си с Джеси — дори ако трябваше да разделя вниманието си между дъщеря си и работата, която си бе донесъл. Джой не бе съгласна той да взима детето в такава студена вечер, тъй като щяло да настине. Мич трябваше да й напомни, че само ще пресекат алеята и че е твърде студено и за вирусите.

Джеси започна да реши гърба на Скоч. Лабрадорът доволно изръмжа.

— Баба казва, че само Господ знае какви лоши неща е извършил мъжът с детето — изрече Джеси. — Но след като само Господ знае, тогава баба откъде е научила?

— Не знае нищо, само предполага. Никой не е доказал, че мъжът е сторил нещо — Мич бе удивен и донякъде засрамен от себе си, че защитава Оли Суейн.

Той обърна друга страница. На нея Джош разкриваше мислите и чувствата си за това, че е избран за помощник-капитан на отбора по хокей. „Наистина е чудесно. Гордея се, но мама казва да не се хваля. Просто да си върша добре работата. Никой не обича самохвалковците.“ На следващата страница той изказваше неудоволствието си, че трябва да ходи на часовете по религия.

— Тогава защо този човек е в затвора?

— Джеси… — започна нетърпеливо той, но се овладя. Наведе се и погали дъщеря си по главата. — Скъпа, татко наистина е уморен от този случай. Може ли да си говорим за нещо друго?

Веднага изпита чувство на вина. Той винаги се бе старал да е откровен с Джеси, но тази вечер нямаше сили да отговаря. Сега, когато Оли бе зад решетките, дългите работни часове и стресът си казваха думата. А притесненията му за Джош се бяха засилили след откриването на кървавите петна в пикапа. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат резултатите от лабораторията.

За съжаление рисунките на Джош привлякоха вниманието на Джеси и тя изостави Скоч, който скочи на коленете й.

— Кой ти нарисува тези картини?

— Това са рисунки на Джош. — Той прокара пръст по кривите линии на забравената игра на тик-так-тоу.

— Мога ли да ги оцветя?

— Не, скъпа, това са доказателства. Защо не оцветиш нещо в книжката си с картинки?

Тя взе една от страниците, които Мич вече бе разгледал.

— Намерихте ли Джош?

Баща й въздъхна и прокара пръсти по косата си:

— Още не, скъпа.

— Той сигурно е тъжен — тихо изрече тя и внимателно остави страницата. На нея бе нарисувано момче с лунички и голямо рунтаво куче. „Аз и Гизмо.“

— Ела, миличка — прошепна Мич и протегна ръце към дъщеря си. Джеси заобиколи масата и седна в скута му. Той я прегърна и я притисна към себе си. — Още ли се тревожиш, че някой може да те открадне?

— Малко — измърмори тя.

Искаше да й каже да не се притеснява, че няма да позволи да й се случи нещо лошо. Но не можеше да даде подобно обещание и безсилието го ядосваше. Искаше му се светът да е място, където момиченцата да не се притесняват за нищо, а да си играят с кукли и да връзват на кучетата си червени панделки, но това бяха напразни мечти. Дори за Дийр Лейк.

— Знаеш ли, не бива да се притесняваш, Джес. Това е моя грижа.

Тя вдигна поглед към него.

— Ами баба? Тя се тревожи за всичко.

— Да, така е. Баба ти е нещо друго. Когато стане дума за нас двамата, аз ще се притеснявам за всичко, нали?

— Добре — Тя се опита да се засмее.

Мич протегна ръка с дланта нагоре.

— Ето. Смачкай тревогата си като лист хартия и ми я дай.

Джеси се засмя и започна да се преструва, че мачка тревогите си на топка. Постави невидимия си товар в ръката на Мич. Той я сви в юмрук и го пъхна в джоба на ризата си. Скоч ги наблюдаваше.

На вратата се позвъни и кучето се изправи на крака. Започна да лае и да върти опашка.

— Това трябва да е Мегън — каза Мич.

Дъщеря му издаде долната си устна напред.

— Защо идва? Каза, че можем да останем до късно, защото утре не съм на училище, и ще се забавляваме.

— Не се ли забавлявахме? Но не можеш да стоиш до толкова късно като мен. Като заспиш, кой ще ми прави компания?

— Скоч.

Мич изръмжа и я погъделичка, подхвърляйки я високо във въздуха. Той отвори вратата с усмивка и отстъпи назад към дневната.

— Заповядай в нашата лудница!

Мегън влезе и затвори вратата след себе си и моментално се почувства излишна. Мич с Джеси на раменете си препускаше из дневната, докато голямо жълто куче ги следваше, захапало кукла Барби. Изглежда, никой не я забелязваше, докато седеше неподвижно с кутия шоколадов сладолед в ръка. Зачуди се дали ще забележат, ако тихо се измъкне навън и се прибере у дома.

Обаче, преди да направи и крачка, Мич спря пред нея и я изгледа разбиращо.

Дръпна шала от главата й.

— Съблечи се и остани за малко, О’Мали — тихо я покани той.

Тя му се усмихна кисело. После вдигна поглед към дъщеря му.

— Здравей, Джеси. Как си?

— Утре не съм на детска градина, защото е твърде студено за нахални маймунчета. Така каза дядо.

— Наистина е доста студено — съгласи се Мегън.

— Така че няма да си лягам рано и ще се забавлявам — заяви с предизвикателен израз Джеси.

Мич завъртя очи.

— Да, ще останеш будна достатъчно дълго, за да хапнеш от сладоледа, който донесе Мегън. Нали е много мило от нейна страна?

— Предпочитам бисквитите.

— Джеси… — Той я изгледа строго и я остави на пода.

В дневната телефонът започна да звъни и телефонният секретар се включи.

— Мич? Чуваш ли ме? — Гласът бе почти истеричен. — Обажда се Джой. Виждам, че у вас свети. — Тя изрече на съпруга си: — Юрген, той не отговаря! Може би трябва да отидеш дотам. Може да получат карбомон оксидно отравяне!

Мич пресилено се усмихна и въздъхна:

— По-добре ще е да се обадя. — Погледна към дъщеря си. — Джеси, моля те отведи Мегън в кухнята и й помогни да извадите купички за сладоледа.

Детето се отправи примирено към кухнята. Мегън я последва. Кучето се втурна след тях. Куклата в устата му се усмихваше с вдигната ръка, сякаш махаше на някого.

— Това е моето куче, Скоч — каза Джеси. — Аз му сложих тази панделка. Мога да си връзвам обувките, панделки и други неща. Кимбърли Джонсън не може да връзва нищо. Тя трябва да носи обувки с лепенки и си бърка в носа.

— Пфу!

— И после си слага пръста в устата — продължаваше момиченцето, вадейки лопатката за сладолед. — И е подла. Веднъж ухапа приятеля ми Ашли и после я наказаха да стои в ъгъла и не я почерпиха за рождения ден на Кевин Нилсен, но тя каза, че не й пука, защото не бил черпил с истински „Тутси Рол“. — Тя изгледа Мегън. — Това не беше истина.

— Напомня ми на трудна клиентка.

Джеси само сви рамене. Задърпа един стол, качи се на него, за да вземе купичките от шкафа. Мегън започна да отваря кутията.

— Мога да изям две лъжици — каза Джеси. — Татко може да изяде към десет. На Скоч не му се полага, защото е дебел.

Мегън огледа кухнята: навсякъде по стените и хладилника имаше налепени детски рисунки. Те я трогнаха с наивността си. Можеше да си го представи, коравото ченге, как се бори с лепенките, за да постави на стената последното произведение на изкуството. Не можеше да не сравни тази кухня с онази на Бутлър Стрийт в Сейнт Пол, която миришеше на мазнина, цигари и горчиви спомени. Картонената кутия под леглото й беше съкровищницата за нещата, които харесваше.

— Много хубаво рисуваш — каза тя на Джеси. — Твои ли са всичките тези картини?

Джеси отиде до една от тях, която бе залепена на нивото на очите й.

— Това е татко, това съм аз, а това е Скоч — обясни тя. Мич бе нарисуван като абстрактно понятие от геометрични форми. Значката му бе огромна, Скоч бе с големината на шотландско пони и зъби като на мечка, дълъг розов език висеше от устата му.

— По-рано имах мама — изрече детето, когато се върна до масата. — Но тя отиде на небето.

Мегън се отпусна на стол и се облегна на масата, без да откъсва очи от тъмнооката красива дъщеря на Мич.

— Зная — тихо изрече тя. — Трудно е. Аз също загубих майка си, когато бях малка.

Очите на Джеси се разшириха:

— Тя на небето ли отиде?

— Не — прошепна жената. — Тя просто замина.

— Защото си била непослушна ли? — плахо попита детето.

— Така мислех — призна Мегън. — Но разбрах, че тя просто не е обичала татко и не е искала да бъде мама. Затова ни напусна.

Настъпи продължително мълчание. Хладилникът тихо бучеше. Дъщерята на Мич я наблюдаваше с тъжните си кафяви очи.

— Това е като развод — каза Джеси. — Майката и таткото на приятелката ми Джанет се разведоха, но той все още иска да й бъде татко в събота. Трудно е да си малък.

— Понякога — каза Мегън, учудена от себе си. Никога не говореше за миналото си. А и вече нямаше значение. Въпреки това тя споделяше с петгодишно момиченце и се чувстваше добре. Уплаши се. Какво правеше? Какво си мислеше?

„Работиш твърде много, О’Мали.“

Мич стоеше като вцепенен в трапезарията. Нямаше намерение да подслушва, искаше само да надникне през вратата и да види как се справят Мегън и Джеси. Дъщеря му беше ревнива. Той искаше да види дали се държи добре. Нямаше намерение да чуе признанието на Мегън.

Спомни си какво му бе казала за баща си. Предизвикателно. С негодувание. Жената, която се доверяваше на дъщеря му, беше съвсем различна. Представи си я като малко момиче, уплашено, че е накарало майка му да ги напусне. Истината уцели уязвимо място в него.

По дяволите! Смяташе, че може да се справи със страстта, която бе пламнала между тях. Можеше да я разбере, да я контролира. Но не беше мислил за нищо повече. Не желаеше да се задълбочава.

„Гледай спокойно на нещата, Холт. Това е само секс, не брак. Тя е омъжена за значката си. Още по-добре за теб.“

Той се облегна на рамката на вратата и се усмихна.

— Джой искаше да е сигурна, че гледаме четвърти канал, който показва специално предаване за нашите „неприятности“ по новините в десет часа. Ще ни дадат няколко полезни съвета. Явно си мисли, че би трябвало да науча нещо повече по въпроса.

Мегън прехапа устни, за да не се засмее.

— Да — възкликна той и взе купичка със сладолед. — Този Шелби сигурно знае нещо повече за закона, нещо, което съм пропуснал през петнадесетгодишната си практика.

— Тя се опитва да помогне — подхвърли младата жена.

Той преглътна.

— Ех, да беше така!

 

 

Изядоха сладоледа и играха на „Кенди Ленд“. Реши да обсъдят отново изявленията си, след като Джеси си легне. Тя храбро се опитваше да остане будна, докато стане време за новините, и започна да протестира, когато Мич заяви, че е време да си легне. Уморена и без настроение, тя поплака малко, докато той я носеше към стаята й, но заспа веднага.

Когато Мич се върна в дневната, Мегън неспокойно крачеше напред-назад. Скоч лежеше по гръб сред стаята. Очакваше да го почеше и размахваше опашка всеки път, когато тя минеше покрай него.

— Имаш хубава къща — каза тя.

— Благодаря.

Той се огледа наоколо като странник. Стените бяха бели и отиваха на берберския килим в бежово. Приятно и безжизнено, с изключение на тухлената камина и библиотеката със стъклени врати. Сам бе избирал мебелите. Не бе запазил нищо от това, което бяха имали с Алисън. Тези неща само щяха да събуждат спомените. Бе заменил всичко с безлични мебели в неутрални цветове, които не събуждаха никакви чувства в него. Единственото му разточителство бе коженият стол с цвят на карамел.

— Предполагам, че би трябвало да окача картини — измърмори той сконфузено. — Не ме бива в тези неща.

Мегън се въздържа да му предложи помощта си. Щеше да бъде твърде нахално от нейна страна. Те щяха да изживеят страстта си и после всичко щеше да приключи. Те бяха първо колеги, а после любовници.

— Заспа ли Джеси?

— Да. Горкото дете, беше уморено!

Мич отиде до камината и хвърли дърва в огъня. Разрови го и застана подпрян на полицата, взирайки се в пламъците.

— Баба бе царица на паниката и има собствено мнение за отвличането на Джош. А и откакто започна разследването, не съм отделял много време на Джеси.

— Беше доста зает.

— Така е.

— Е, сега разполагаме с Оли…

— Но не сме открили Джош.

— Може би от лабораторните изследвания ще получим нещо, което да можем да използваме.

Мич не искаше да мисли за петната от кръв, открити в пикапа. Не желаеше да каже на Хана и Пол, че синът им е мъртъв. Не искаше те да изпитат мъка, а и ако трябваше да е откровен, не смееше да събужда собствените си спомени. Не трябваше да се проваля пред Хана и Пол, както се бе провалил с Алисън и Кайл.

— Говори ли с Хана за взимането на кръвни проби от нея и Пол?

Мич се отдалечи от камината. Скоч бе легнал на фотьойла и гледаше „Пощальона“.

— Ще го направя утре.

— Необходими са на лабораторията, за да направят сравнение.

— Казах, че ще го направя.

— Ако не искаш…

— Казах, че ще го направя. — Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре. — Мегън погледна към купчината вестници, разхвърляни по масичката. Изявления на хора, които посещаваха ледената пързалка, изявления на съседи, живеещи около нея, съседи на Оли. Имаше навити на рула факсове с информация от властите във Вашингтон. Между стандартните формуляри с техните стандартни въпроси бяха разпилени страници от тетрадката на Джош.

— Откри ли още справки за Оли? — попита тя. Знаеше отговора, тъй като също бе получила копие от тетрадката и я бе разгледала няколко пъти. Имаше доста рисунки на същества от други планети и само една на Оли, а до нея бе бележката му. Сърцето й се свиваше, щом помислеше за Оли Суейн, който бе измамил момчето. „Децата дразнят Оли, това е долно. Той не е виновен, че изглежда така.“

— Не.

— Четох изявленията толкова пъти, че накрая щях да полудея, и все още не мога да открия нещо, което да дам на прокурора. Нищо, освен подозрения и предположения. Нищо, освен грозни гадости. Някои от съседите на Оли явно не са чували за милосърдие.

— Имам лошо предчувствие — каза Мич, докато крачеше из дневната. — Ако престъпникът е взел тетрадката на Джош преди два месеца и е планирал всичко… това просто не съвпада с характеристиката на Оли. Той е объркан, но не и коварен.

— Може би съучастникът му е такъв — предположи Мегън.

— Това е другото нещо, което не съвпада. Оли е самотник. Винаги е бил такъв. Как така си е намерил съучастник? — Той поклати глава.

— Той е педофил и има същия пикап с петна от кръв по килимчето — възрази тя. — Ако имаш по-подходящ заподозрян, бих искала да науча за него.

— Нямам — призна Мич. — Не казвам, че е невинен, просто нещата не пасват.

— Коя част от случая ти се струва нормална? Цялата тази работа смърди като кланица през лятото. Домът му бе пълен с компютърна техника…

— Но нямаше принтер…

— Накарах няколко от моите хора да проверят магазините за принтери. Оказа се, че просто трябва да отидеш там и да си занесеш дискетата, за да ти извършат услугата.

— Господи, смяташ, че той просто е влязъл в „Инсти Принт“ и е разпечатал няколко налудничави бележки?

Мегън сви рамене:

— Това е само предположение. Длъжна съм да проверя всички възможности.

Мич нищо не каза. Спря пред камината и се вгледа в пламъците.

Мегън го наблюдаваше. Неговите съмнения я ядосваха:

— Оли бил ли е обект на твоето подозрение, или аз го направих такъв?

Той я изгледа косо през рамо:

— Не се дръж така. Вече те поздравих, агент О’Мали. Просто ще се почувствам по-добре, ако можем да открием някакви сериозни доказателства — или още по-добре, ако той наистина реши да ни върне Джош.

— Добре — дълбоко въздъхна тя, — ставаме двама.

Телефонът иззвъня и секретарят се включи. Мич го изгледа свирепо.

— Май ставаме петнадесет хиляди — четиринадесет хиляди и деветстотин и деветдесет и осем, като всички са решили да ми се обадят тази вечер.

Уморено тръгна към канапето. Спря се, когато стигна до Мегън, която го наблюдаваше с поглед, с който вероятно отблъскваше по-агресивните мъже. Мич не се впечатли. Това бе част от играта, а той не се плашеше от подобни игри.

— Какво ще правим тази вечер? — запита я. — Не знам как си ти, но аз не съм в състояние да разсъждавам. Може ли да се държим като нормални хора поне за малко?

Мегън отклони погледа си и въздъхна. Бръкна в джобовете на джинсите си.

— Да, добре. — „Сега е времето да покажеш невероятните си умения как се държиш в обществото, О’Мали. Ти си самото съвършенство.“

Мич наблюдаваше как раменете й се отпуснаха, а погледът й се спря на вълнените й чорапи. Беше уверена като ченге, но толкова несигурна в себе си като жена. Всичко мъжко в него искаше да потвърди женствеността й.

— Ела тук. — Той я поведе покрай масичката към канапето. Отпусна се на възглавниците и я дръпна до себе си.

— Трябва да направим нещо, което няма връзка с мозъка.

Мегън се опита да се изправи, но не успя да се измъкне от прегръдката му.

— Сънят е безпаметен. По-добре да си вървя и да поспя малко.

Мич не обърна внимание на логиката й, отметна плитката й и целуна тила й.

— Хайде да си поиграем. Като в гимназията. Нали знаеш, както когато се прибираш у дома с момче след баскетболен мач и родителите ти са заспали. Седите на канапето и се надявате никой да не ви хване.

Мегън се вцепени.

— Не съм излизала с много момчета в гимназията.

По-вероятно бе изобщо да не бе ходила по срещи. Беше болезнено срамежлива с момчетата, имаше ясна представа за себе си, нямаше гърди и много добре съзнаваше каква кръв тече във вените й. Не желаеше да прилича на майка си, не искаше да дава повод на баща си да не я харесва. Имаше едно момче с очила, сериозно и отдадено на учението като нея. Беше привлекателно. Бяха се целували няколко пъти. Сетне той си сложи контактни лещи и неочаквано започна да преследва красивите момичета, а Мегън бе забравена.

Мич отново я целуна по врата, по ухото.

— Добре тогава, нека те науча. Аз съм голям майстор.

Облегна се назад, без да я изпуска от прегръдката си, и изгаси лампата. Стаята се осветяваше само от пламъците на камината. Извърна лицето й към себе си и леко я целуна по устните.

— Видя ли — прошепна той между целувките, — сега ти ще се преструваш, че няма да ми позволиш нищо повече, въпреки че това, което и двамата желаем, е да сме голи и да се любим до полуда.

Мегън тихо се изсмя, отдръпвайки се, когато той се опита да погали гърдите й.

— Е, някога имал ли си късмет?

— Няма да ти кажа. Може би ще имам късмет тази вечер.

— Не мисля така. — Тя го изгледа закачливо изпод миглите си, докато се опитваше да се добере до другия край на дивана. — Това ще унищожи репутацията ми.

Не искаше да се замисля върху думите й. И двамата се нуждаеха от времето, в което са заедно, далеч от служебните си задължения. Време, през което можеха да са обикновени хора, а не полицаи. Време, през което да изпитат нещо хубаво, нещо, което потвърждава факта, че са живи.

Мич я последва. На устните му се появи игрива усмивка.

— О, хайде, Мегън — прошепна той, прокарвайки пръст по носа и устните й. — Само една целувка. Обещавам.

Тя се усмихна, изненадана от начина, по който тялото й реагираше на играта. Сърцето й се разтуптя. Физически между тях вече нямаше никакви тайни. Въпреки това беше развълнувана.

Устните им се срещнаха за миг, сякаш всичко това бе съвсем ново за тях. Нямаше причина да бързат. Устните им нежно се докосваха. Той плъзна ръце по раменете й и я притегли към себе си. Целувката му стана малко по-настойчива. Тя разтвори устни и тихо изстена.

Мегън хвана ръката му, но не я отмести, когато той започна да гали гърдата й. Мич тихо изстена и тя стисна ръката му силно. Погали зърното й през дрехата.

— Господи, колко си красива — прошепна той, вглеждайки се в нея, докосвайки я с благоговение.

Мегън се отпусна и потъна в морето на чувствата… докато не усети ръката му на джинсите си. Отново започна играта на протестиране и убеждаване.

Той успя да дръпне ципа на джинсите й. Тя повдигна бедра. Очакваше да види дантелените й бикини. Онова, което откри, бе черно копринено бельо, което според него нямаше край. Мич сви вежди объркано и вдигна поглед към нея.

— Дълги гащи — засрамено прошепна Мегън. — Навън е минус тридесет градуса.

Той се засмя и започна да смъква черното копринено бельо.

— Да, по дяволите, тук е много по-топло. Особено тук долу — каза той, плъзгайки пръсти по черните къдрички. — Особено тук вътре — промърмори, плъзгайки два пръста между бедрата й.

— О, Мич. — Мегън протегна ръце към него, за да го притегли към себе си.

Искаше да е близо до него, да го накара да загуби контрол, а не да я наблюдава, когато е най-уязвима.

— Довери ми се — прошепна той.

„Довери ми се.“ Това не беше лесно за нея. Имаше си причини да не се доверява на никого. Но не желаеше сега да е разумна. Когато я докосваше, се чувстваше като жена, а не като ченге. Мисълта да се отпусне я плашеше, но Мич шепнеше в ухото й, примамваше я… Довери ми се… докосваше същината на нуждата й… галеше най-женствените й части… целуваше я… обичаше я… Довери ми се…

Мегън затвори очи. Дъхът й секна. Отпусна се назад и здравият й разум я напусна, победен от усещанията, страстта и желанието. Бедрата й се движеха в ритъм с ръката му. Задъхваше се. Възбудата се надигаше в нея — горещо, замайващо и опияняващо.

— Обичам да гледам лицето ти — промърмори Мич.

Мегън усети как се изчервява и се опита да отклони вниманието му, като се претърколи върху него.

— Твой ред е, шефе.

Усмивката й бе закачлива. Тя бавно разкопча дънковата му риза. Мич я наблюдаваше напрегнато, обзет от удоволствие и силно желание. Той едва си пое дъх, когато тя се наведе и захапа зърното на гърдата му. Усети устните й, езика й, зъбите й.

— Мегън…

Тя притисна пръст до устните му.

— Шшт… остави ме да направя нещо за теб, Мич.

Тя плъзна устни към корема му. Целуваше го дълго и горещо чак до колана на дънките му.

— Мегън…

— Шшт, довери ми се.

Изстена, когато тя го пое в устните си. Мислите и контролът го напуснаха, остана само напрегнатото чувство, от което не можеше да диша. Чувството — от нейния галещ език, целувките, докосването на ръката й, лекия допир на зъбите й. Чувството като пламъци, които се разгарят и заплашват да избухнат всеки миг.

Той я издърпа нагоре, притисна я под себе си и проникна в нея с едно мощно движение. Бедрата й се стегнаха. Пръстите й се впиха в гърба му. Той се движеше все по-бързо и по-бързо. Тя шепнеше името му, докато и двамата едновременно стигнаха до кулминацията си.

Внезапно изпита чувства, каквито той не познаваше, не си бе позволявал от две години насам.

Не искаше да мисли или да говори за това. Обаче съмненията съществуваха, неизбежни като призраци. Той разбъркваше извиненията си като тесте карти. Това беше само секс. Не беше готов за повече. Тя също не искаше повече. Харесваше живота си такъв, какъвто беше — обикновен, подреден и под контрол. Не искаше да се обвързва и да поема отговорност за друг човек.

Не че Мегън се нуждаеше някой да се грижи за нея. Нямаше да го позволи. Господи, тя беше най-независимата жена, която познаваше. От друга страна… дълбоко в себе си тя бе все още изоставеното малко момиче, неуверена в себе си, предпазлива.

Той погали нежно косата й и докосна челото й с устни.

Мегън се отмести и сложи ръка на гърдите му. Искаше й се да може да проникне в онова, което се криеше там. Безсмислено желание — факт, който бе подсилен от лекия блясък на златната му халка.

Болката бе остра, неочаквана и глупава. Той не беше готов да обърне гръб на миналото. Това не беше нейна работа. Не го бе молила за бъдеще. Не би го сторила. Не беше го молила за тази връзка, просто така се бе случило. Тя го привличаше, не беше омагьосан от нея. Тя не очароваше никого. И какво от това. Голяма работа. Имаше по-интересни неща.

— Трябва да си тръгвам — прошепна. — Късно е.

— Още пет минути — промърмори Мич. — Просто искам да те прегръщам. Още пет минути.

Бе готова да му откаже. Обаче трябваше да помисли за това от самото начало.

Още пет минути…

 

 

Ден осми

3:00 часа, –28°С

Телефонът иззвъня и Мегън се събуди. В първия момент не можа да осъзнае къде се намира. Мич. Къщата на Мич. Кучето на Мич лежеше на килима.

Мич седна замаян и прокара ръка по лицето си. Телефонът отново иззвъня и секретарят се включи. След известно мълчание се чуха тихи думи:

— Сляпо и голо невежество. Сляпо…

Мич грабна слушалката:

— Кой, по дяволите, се обажда?

Мълчание. После линията прекъсна.

— Проклет маниак — промърмори той с гръб към Мегън.

Пръстите й трепереха, докато се опитваше да закопчае блузата си:

— Да, наистина. Само един маниак.

— Той всъщност не каза нищо.

— А Оли Суейн е в затвора.

— Точно така.

Тогава защо и двамата бяха уплашени? Мич се чувстваше като в кошмар. Космите му настръхнаха.

Когато телефонът отново иззвъня, той подскочи, сякаш го удари ток. Мегън го хвана за рамото.

— Нека секретарят да запише съобщението.

— Да, наистина.

Чу се задъхан, уплашен глас:

— Шефе, говори Денис Хардинг — сержант Хардинг. Ела веднага в затвора. Нещо се случи — Господи, ужасно е…

Мич грабна слушалката.

— Хардинг, аз съм. Какво става?

— Оли Суейн… Мили Боже, той е мъртъв!