Мел Одом
Магическият ръкопис (9)

Шест

Пламнала, изгаряща, Лея не изпусна мишената. Стреля два пъти и прикладът на зарядната пушка я изрита здраво в рамото. И двата залпа улучиха летящия демон в гърба и го свалиха от небето.

Докато той падаше, без вече да представлява опасност за живота й, тя насочи вниманието си към обхваналите я пламъци. Бронята, която носеше, не можеше да се сравнява с тази на тамплиерите. През всичките години, в които бяха проучвали тайния рицарски орден, както и кабалистите, нейните хора така и не бяха усвоили технологията, криеща се в броните.

Това, което тя носеше, беше най-добрата съществуваща военна екипировка, свръхсекретна, обаче не можеше да върши същото като тамплиерските брони. Пламъците смъкваха защитите й. Първо изчезваше кислородът. Нейният костюм не притежаваше способност за филтрация и запасен резервоар, каквито беше разбрала, че имат тамплиерите.

А и това, което демонът беше изплюл върху нея — смола на магическа основа или някакво естествено масло, — не изгасваше. Тя пусна пушката и заудря по пламъците с облечените си в ръкавици длани. Единственото, което успя да направи, бе, че разпространи пламъците.

* * *

Дробовете й горяха за въздух, но всеки път, щом се опиташе да вдиша, нямаше какво. Жегата пареше лицето й, а пламъците се приближаваха към устата и носа й.

„Без паника“ — каза си тя. Но едно беше да си го каже, когато шофира по заледени пътища или дълбоко във вражеската територия с гонещи я по петите пазачи. А съвсем друго бе да запази спокойствие, докато се задушава.

— Лея!

Съсредоточи се върху гласа на Саймън. Той несъмнено знаеше, че тя е в опасност. Но пък от друга страна, в разгара на битката можеше така и да не е забелязал. Сетивата й се замъглиха и от опит разбра, че всеки момент ще изгуби съзнание.

Опита се да изрече задавено името му, но не успя. Заклатушка се към ръба на покрива. Надяваше се да няма повече демони.

Движение от дясната й страна я накара да се обърне. Опита да изтегли висящия на кръста й пистолет, но ръцете не я слушаха. В следващия миг Саймън се озова до нея. Обгърна я с ръце и пое обратно надолу по аварийната стълба, по която се беше качил.

Тя смътно си даде сметка как той разбива прозореца на близкия апартамент и сграбчва пердето. Лея се изненада, че то още е там. Пердетата, особено дебело избродираните като това тук, можеха да помогнат на хората да се стоплят в суровата зима, прекарвана без ток и въглища.

Саймън я извика по име, но тя не можа да отговори. Той я уви в пердето и Лея разбра, че се мъчи да потуши пламъците. Не разбра дали е успял, преди да изгуби съзнание.

* * *

— Лея. — Саймън внимателно махна пердето от младата жена. Мислеше, че е угасил всички пламъци, но беше възможно притокът на свеж въздух да предизвика ново запалване.

Тя не отговори, но мазната субстанция, полепнала по бронята й, също не се разгоря отново. Той огледа набързо леката броня, която тя носеше и която прилепваше плътно към тялото й като гащеризон, с подсилени защитни области на лактите, коленете, гърдите и слабините, но не изглеждаше огънят да я е прогорил. Това беше добре. Но все пак бе възможно плътта от другата страна на забавящата пламъците преграда да е обгорена.

— Саймън — извика Даниел.

— Да.

— Трябва да се махаме оттук.

— Знам.

— Веднага.

Саймън не обвиняваше Даниел, че иска да се махне, но Лея беше рискувала живота си заради тях. Нямаше намерение да я изостави. Само че не искаше да се опитва да я мести, ако това щеше да й причини допълнителни наранявания.

— Вървете. Ще ви настигна.

— Не така го бяхме…

— Не. — Саймън извърна глава и погледна надолу към нея. Знаеше, че тя с лекота ще го забележи на площадката на аварийната стълба през ПД-то си. ИИ-то на костюма й щеше да го маркира, за да я улесни още повече. — Навън невинаги всичко върви по план. Много добре знаеш това. Отведи отряда у дома. Отведи ги в безопасност. Аз ще ви последвам веднага.

Даниел се поколеба само за миг, а после прояви способността си за добра преценка, заради която той я бе издигнал за своя заместничка.

— Ако не го направиш — предупреди го тя — и се наложи да те издирвам, ще ти наритам задника.

Саймън се усмихна слабо на това. Даниел му беше честа спаринг партньорка и се разстройваше, че не е толкова добра като него.

— Успех — извика му тя.

— И на теб също. — Саймън се втренчи в Лея, търсейки някакъв признак на живот. Изпусна една въздишка на облекчение, щом видя как гърдите й се издигат и спадат — лекичко, но в постоянен ритъм.

* * *

Саймън потърси върху черната маска и тънкия шлем, покриващи лицето й, някакъв свързващ шев или заключващ механизъм, който би му позволил да ги свали. Не забеляза такъв. Щом видя наушниците и окуляра, вградени в шлема, започна да подозира, че в костюма има електроника, подобна на тази в неговата броня.

Той сложи ръка отстрани на главата й и каза:

— Достъп.

— Осъществявам достъп — отвърна ИИ-то на костюма му.

Данните внезапно потекоха по ПД-то на Саймън и изображението се запревърта.

— Предупреждение — обади се ИИ-то на костюма. — Приложено е шоково прекъсване. Достъпът е спрян.

Саймън се почувства обезсърчен и раздразнен. Не знаеше дали Лея е тежко ранена, или само е изгубила съзнание от шока. Нямаше как да разбере дали димът не е заседнал в дробовете й и ги унищожава, докато тя се бори за въздух.

И определено нямаше представа откъде някой би могъл да знае, че може да устрои капан на отряда му чрез нея. Или пък кой би искал да го направи.

Той нежно я взе в ръце. Не знаеше какво означава тя за него тук и сега. Беше хубава жена, независима. Ако се бяха срещнали по друго време и на друго място, вероятно щеше да му е интересно да види как биха се развили нещата.

* * *

Той се качи обратно на покрива на сградата, колкото да прибере пушката й, а после, притиснал Лея към гърдите си, я понесе бързо надолу по аварийната стълба. С увеличената му от бронята сила тя му се струваше почти безтегловна.

В подножието на стълбите 360-градусовото зрение му позволи да види зомбито, което излезе с клатушкане от прикритието си. Дясната му ръка липсваше под лакътя. Лицето му беше обезобразено. То замахна с дългия нож, който стискаше в здравата си ръка.

Саймън с лекота се извъртя и нанесе ритник, който с хрущене смаза гръдния кош на зомбито и го запрати на земята. Той пристъпи до него и вдигна крак, с намерението да му смачка главата, слагайки край на извратената мистична сила, която му даваше подобие на живот.

Главата на създанието изведнъж потрепери и се разтече. Почти незабавно се оформи в нови черти, надигнали се от кървавата каша болнава мъртва плът.

Новото лице изглеждаше ъгловато и грубо скалъпено. Челюстта му беше дълга и по края й имаше редица костни люспи. Устата изглеждаше като прорез от нож. Черните очи под челото с вити рога блестяха със студено безразличие.

— Това не е краят, тамплиере — каза зомбито.

Гласът напомни на Саймън за демона долу в подземието. Беше сигурен, че онзи, който бе обладал мъжа в сградата и бе съживил зомбито, в момента населяваше това тяло.

— Пак ще те намеря — заплаши демонът.

— Кажи ми къде ще бъдеш — отвърна Саймън. — С радост ще те пресрещна по средата на пътя. Докато не събереш куража да се изправиш срещу мен, не отправяй празни заплахи. — Той стовари крака си и премаза главата на зомбито. Когато се обърна да си върви, не погледи назад.

В град, пълен с демони, още един, който се опитваше да го убие, нямаше кой знае какво значение.

* * *

Лея продължи да диша по целия път до метростанцията на Бонд Стрийт. Саймън я чуваше, но знаеше, че нещата не са съвсем както трябва.

Бонд Стрийт някога беше богаташка част на район Мейфеър. Беше си спечелила известност по време на пазарните дни на Майския панаир, когато за известно вре ме ежегодното търговско изложение се бе преместил там; по-късно се беше развила като едно от най-проспериращите места в цял Лондон.

На Саймън му се беше случвало да посещава няколко пъти този район с баща си. Тамплиерите инвестираха парите си и извършваха борсови операции. Томас Крос също бе участвал в някои от тези инвестиции.

Като момче Саймън харесваше сводестите галерии на старата Бонд Стрийт, а по-късно и гледката на хубавите млади жени, пазаруващи по „Севил Роу“. Сега му се искаше да е отделял повече време да слуша баща си. Дори и след четири години, болката от загубата на баща му нощта на Вси светии, докато той си пропиляваше бунтовната младост в Южна Африка, оставаше остра.

Той пропъди тези мисли от съзнанието си, докато се спускаше по стълбите на метрото. Пазеше Лея да не се удря в тялото му.

Метрото вече не работеше. Той беше почти сигурен, че след като измъкна натоварения с бежанци влак от града преди четири години, други влакове не са се движили.

Някои от линиите на метрото водеха до комплексите на Подземието. Много от тамплиерските свърталища оставаха скрити, но демоните все така бяха нащрек за тях. Ако тамплиерите не бяха проявявали постоянен интерес към архитектурата на града както над земята, така и под нея, тези скривалища и подземни крепости нямаше да съществуват.

Като цяло комплексите си бяха останали скрити, макар че демоните бяха издирили някои от тях. Саможертвата на тамплиерите при „Свети Павел“ в нощта на Вси светии беше направена, за да се спасят тези ресурси. Надяваха се, че умирайки в такива големи количества, ще подлъжат демоните да повярват, че заплахата от тамплиерите вече я няма.

Общо взето така си и беше. Само че тази заплаха не беше унищожена, както биха искали демоните. Тамплиерите просто се бяха окопали по-дълбоко под земята, за да подновят войната в бъдеще.

Когато видя как се осъществява подготвеният план, Саймън разбра, че не може да го следва. Твърде много безпомощни хора бяха останали в Лондон и просто чакаха да умрат. Накрая той напусна тамплиерското Подземие, за да започне по-активни действия, помагайки на оцелелите да стигнат до корабите, обикалящи край брега по онова време.

Но онези времена отдавна бяха отминали. Още Адски порти се бяха отворили на други места по света. Борбата вече не беше за оцеляването на Лондон, а за оцеляването — на планетата.

Даниел и другите го чакаха в тунела. Стояха в готовност до два камиона-всъдеходи, чиито бензинови двигатели бяха сменени с електромагнитни. Всъдеходите бяха създадени на основата на „Пантер МЛВ“, но бяха усъвършенствани с няколко подобрения. В резултат на това те бяха по-мощни, движеха се безшумно и носеха противовъздушни оръдия. Само една много малка крачка ги делеше от танковете.

— Жива ли е още? — попита Даниел, като посегна да вземе Лея.

— Да. — Саймън й я подаде. — Бъди внимателна. — Метна се в товарния отсек след нея. — Трябва ми малко кислород от аптечката.

Един от другите тамплиери отвори аптечката и извади кислородна бутилка и маска.

— Отвори шлема — нареди Саймън. Наличникът му се разпадна пред него, прибирайки се в резервоара на шлема. Изведнъж той вече не виждаше толкова добре в тъмното и звуците в тунела му се струваха различни. Въздухът вонеше и той го усещаше горещ и спарен върху лицето си.

Дишането на Лея му звучеше по-накъсано и мъчително, но той го чуваше със собствения си слух, а не с усиления звук, предаван през сензорите. Изглеждаше, че са й нужни големи усилия за това, но сега Саймън можеше да прецени по-добре състоянието й.

Той повдигна нежно главата й и нагласи маската върху устата и носа й. От предишен опит на бойното поле знаеше, че костюмът й не е самостоятелна система като неговата броня. Маската й филтрираше голяма част от отровните вещества. Той просто се надяваше, че през материала, покриващ долната част на лицето й, ще премине достатъчно кислород, за да прочисти дробовете й от погълнатия дим. Ако успееше да ги прочисти достатъчно, тя щеше да възобнови нормалното си дишане. Саймън кимна на тамплиера, който боравеше с кислородната бутилка, и се заслуша в съскането на газа, изпълващ маската. Лея задиша по-спокойно, щом кислородът насити кръвта й.

Всъдеходът потегли с леко ускорение. Издържащото на силни натоварвания окачване, което също беше подобрение на стария проект, правеше движението бързо и почти гладко въпреки отломките в тунела.

Тамплиери стояха при картечниците от двете страни на возилото и над кабината.

Докато държеше маската върху закритото лице на Лея, Саймън облегна глава на стената на камиона и опита да се отпусне. Техният комплекс, за чието построяване той бе помогнал със собствените си ръце преди три години и половина, се намираше на километри извън Лондон. Въпреки че влаковете вече не се движеха, железопътните линии си оставаха.

Докато седеше така, се помъчи да се сети за имената на някои врагове, които можеше да си е създал и които биха си направили труда да пратят демон по следите му. Или които бяха в състояние да го направят.

Досега никой от демоните не беше превърнал войната между тях в нещо лично. Но му хрумваше за един човек, макар да не разполагаше с пълното му име.

Първия път, когато го бе срещнал, Саймън му отсече ръката. Когато го видя отново, мъжът носеше демонска ръка на нейно място.

Саймън не беше сигурен къде да търси човек като този, а и не беше убеден, че търсенето ще даде кой знае какъв резултат. Който и да беше този мъж, той бе могъщ и смъртоносен.