Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Мел Одом. Магическият ръкопис

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2009

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978–954–26–0659–8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и едно

Саймън, старецът се събуди. — Думите се разнесоха по радиоканала на бронята, така че знаеше, че техният гост няма да се обиди.

— Той се казва Арчибалд Ксавиер Макомбър — отбеляза Саймън. — Когато се обръщате към него, наричайте го професор Макомбър.

Макар че виждаше ясно стареца на ПД-то си, младият тамплиер се обърна с лице към него и вдигна наличника си.

Макомбър изглеждаше дезориентиран и уплашен. Търкаше едното си ухо като дете.

— Професор Макомбър? — каза Саймън.

Старецът вдигна глава към него.

— Томас? — После се усети и поклати глава. — Не, ти не си Томас. Прощавай. Понякога ми е трудно да се събудя.

— В някои дни и на мен ми е трудно да се събудя. Искате ли нещо за ядене или пиене?

Макомбър се поколеба.

— Нещо за пиене, може би. Стомахът ми не се справя много добре напоследък. Може би, когато се установим някъде и нещата не са толкова несигурни.

Един от тамплиерите измъкна пластмасово шише с вода от запасите на всъдехода и го подаде на Макомбър. Старецът зачовърка капачката, но не можа да я отвърти.

Лея отвори шлема си.

— Позволете да ви помогна, професоре.

Макомбър се втренчи в нея за миг, после й подаде шишето.

— Благодаря, миличка.

Лея отвори шишето и го върна на професора. Той кимна с благодарност и отпи. Част от напрежението се отцеди от лицето му.

— Къде сме? — попита Макомбър.

— На четиридесет километра източно от Лондон — отвърна Саймън. — Съвсем скоро ще бъдем в безопасност.

— Не мисля, че съществува напълно безопасно място — отбеляза професорът. Прокара длан по рошавата си бяла коса. — Говорихме за „Гоетия“, нали? Не съм го сънувал?

— Не — отговори Саймън. — Говорихме за тази книга. Ала не достатъчно. — Изпитваше съжаление към стария човек за всичко, което е преживял, но ако той разполагаше с информация за демоните, от която се нуждаеха, трябваше да се сдобие с нея. — Знаете ли къде се намира?

Макомбър се размърда нервно.

— Никога не съм виждал книгата, но знам, че съществува. Чел съм откъси от нея. Но в никой от тях нямаше имена на демони. — Той замълча. — Тази книга е важна. Може да помогне във войната срещу демоните.

— Знам — каза Саймън. — Ако е такава, каквато разправят.

Макомбър отпи пак от водата, но младият тамплиер усети, че го прави по-скоро за да печели време, отколкото поради желание или нужда. Старецът очевидно се колебаеше дали да му се довери.

— Вие сте познавали баща ми. Той пожертва живота си в борбата срещу тези демони — каза Саймън. — А аз прекарах четири години от моя живот в битка с тях и в опити да спася хората, останали затворени в Лондон. Виждал съм телата на онези, които не съм могъл да спася — мъже, жени и деца, — и съм държал умиращи приятели в ръцете си. — Изненадан колко глух бе станал гласът му, той си пое дъх и прогони тези болезнени чувства. — Никога няма да предам доверието, което ми окажете. Кълна ви се в името на баща си.

— Знам — кимна професорът. — Знам, че ще го направиш. Баща ти също ми даде клетва.

— Клетвите на тамплиерите не се дават лекомислено — рече Саймън. Беше изненадан от нотката на гняв в гласа си, но не му харесваше, че трябва да защитава своята чест или тази на Ордена. Честта беше нещо свято, привилегия и дълг. И трябваше да се уважава.

— Знам това. Но също така искам да разбереш, че клетвата, която аз съм положил, също не е дадена лекомислено. Човекът, от когото получих информацията за „Гоетия“, ми внуши колко важен е този ръкопис. — Макомбър погледна към Саймън. — Запознат ли си с историята на книгата?

— Била е написана от цар Соломон и е известна също като „Малкият ключ на Соломон“. Някои твърдят, че е използвал силата на ръкописа, за да затвори седемдесет и два демона в едно гърне.

— Не е било гърне — рече професорът. — Соломон е затворил седемдесет и два демона извън този свят. Тамплиерите са търсели тази книга дълго време. За първи път узнали за нея, когато се заселили в подножието на Соломоновия храм след Първия кръстоносен поход.

— Знаех, че тогава тамплиерите са били там — каза Саймън. — Но не знаех, че са търсили книга.

— Не всички вярвали, че „Гоетия“ съществува. Дори и сред тамплиерите. По онова време съществуването на ръкописа предизвикало голям страх в Ордена.

— Но той се е занимавал с демоните.

Макомбър кимна.

— Предвестниците — демоните, които винаги излизат първи от Адската порта — били пристигнали в този свят. Соломон разполагал с имената на повечето от изчадията, които се опитвали да си пробият път насам. Той използвал тези имена, за да им попречи да дойдат и да затвори Адската порта.

— Демоните само през Адските порти ли могат да идват? — попита Лея.

— Не. — Старецът поклати глава. — Отначало проникват Предвестниците и някои от по-низшите демони, за да прикрепят Адската порта към света, в който демоните нахлуват. Те са нещо като вестители. Мрачни и смъртоносни твари.

— Тогава защо изобщо им трябва да използват Адската порта? — попита Лея.

— Защото само малко демони могат да преминат без нея. Повечето, особено ако пристигат на тълпи, трябва да използват Адската порта. Ето как сме разбрали за демоните. Неколцина от тях винаги са се спотайвали в този свят. От време на време някои биват открити, но много малко. Част от тяхната магия, поне на тези, които се крият тук, е, че никой не иска да вярва в тях.

Саймън разбираше това. Филип Хубави бе използвал въпросното неверие срещу тамплиерите, за да отнеме богатствата и честта им.

— Само тамплиерите и малък брой други хора в хода на историята са вярвали в демони — рече Макомбър. — Повечето от тях са били осъдени за ерес. Това през доста от историческите епохи е означавало, че са били изгаряни на клада, удавяни или затваряни в лудница. В случая с тамплиерите, те са били лишени от богатствата и достойнството си. Така че сам разбираш, че дори тези, които са вярвали в демони, не са били склонни да го признават.

— Все още има хора, които вярват, че демоните, намиращи се тук сега, са извънземни от друга планета — вметна Лея.

Професорът поклати глава.

— Такава е силата, притежавана от демоните. Страхувам се за всички нас.

— Как Соломон е научил за тях? — попита Саймън.

— Не е научил. Други, които са знаели, са му казали. Цар Соломон започнал да вярва под влияние на тяхната вяра. Не той е написал „Гоетия“, но е накарал да я напишат. Приписал си е заслугите за авторството на ръкописа, за да не може никой да оспори неговата истинност. — Макомбър отпи от водата. — Разбира се, виждате какво се е получило. Сега никой не вярва, че ръкописът изобщо съществува.

— Има хора, които твърдят, че книгата не е била написана по времето на Соломон — рече Саймън. — Смятат, че е представлявала слабо замаскирана политическа нападка срещу благородническото съсловие, което не е съществувало в дните на цар Соломон.

— Това са били други версии, написани по-късно — каза професорът. — Те не са били нищо повече от димна завеса, вероятно създадена от хората, намиращи се в съюз с демоните, или от онези, които са използвали името на Соломон за свои собствени цели. Истинският ръкопис се е превърнал в нещо легендарно, митично и приказно. Това е, което демоните умеят най-добре — да те накарат да се съмняваш в себе си.

— Вие казахте, че сте виждали откъси от книгата — рече Лея.

Макомбър кимна.

— Виждал съм. Дори копията, които видях, притежаваха нечистата сила, която е присъща на демоните. Не знам как някой би могъл да чете тези ръкописи, а да не говорим да ги напише или препише. Докато ги четях — а те станаха повече, след като говорих с баща ти, Саймън, — преживях първия си… особен момент.

Макар че изгаряше от нетърпение да разбере останалата част от историята, Саймън си наложи да изчака колкото може по-търпеливо. Не му беше лесно, но виждаше смута и объркването върху лицето на стареца.

— Бях чел други откъси от книгата — продължи Макомбър. — И по-рано бях имал неприятни реакции — гадене, кошмари и периоди, за които не си спомнях нищо, — но този път беше съвсем различно. Загубих цели дни от живота си в състояние на лудост. Дори не си спомням много от това. Но си спомням, че на страниците имаше демон. Не знам как се е озовал там. Трудно ми е да си спомня. Но помня, че ми обещаваше разни неща. Богатство. Дълъг живот. Могъщество. Всички онези неща, които демоните предлагат с такава лекота. А когато устоях, той заплаши да убие жена ми и децата ми.

Само бученето на електромагнитните нанодин двигатели изпълваше вътрешността на всъдехода. Саймън неволно си припомни своя собствен опит с демонските книги.

— Тогава се прекърших — рече професорът. — Изгорих ръкописа. За нещастие, както се оказа, изгорих и апартамента, където живеех, и подпалих цялата сграда. Казаха ми, че пожарната едва успяла да потуши навреме огъня. — Той млъкна и отпи от водата. — Жена ми, господ да я поживи, не разбра през какво съм преминал… Накара да ме освидетелстват. Не я обвинявах нито тогава, нито сега. — Сълзи се появиха в очите на стареца. — Телевизионните репортажи я представиха като някакво чудовище. Но тя не беше чудовище. Виждал съм чудовища.

— Сигурно ви е било много трудно — каза нежно Лея.

Макомбър извърна главата си към нея. Усмихна се.

— Много си хубава.

Тя му се усмихна в отговор.

— Благодаря.

— Знаете ли къде да намерим книгата? — попита Саймън. — Не искам да ви изглеждам безчувствен, но…

— Не си безчувствен — рече професорът. — Видях болката в очите ти, когато ми каза за смъртта на баща си. Просто сега времената са трудни. Трябва да приемем това и да продължим нататък. — Той въздъхна. — Както казах, никога не съм виждал истинския ръкопис, но знам къде може да бъде намерен.

* * *

Саймън се взираше в картата на Лондон върху широкоекранния монитор пред себе си. Ако Макомбър знаеше как да използва ИИ-системата на бронята и ако Лея бе запозната с всички тамплиерски системи, вместо само с комуникационната, щяха да могат да работят по ПД-тата.

Но всъдеходите имаха допълнителни системи. Мониторът беше една от тях и бе предназначен за използване в случаите, когато екипажът не се състоеше от тамплиери.

— Когато си в лудница — рече професорът съвсем сериозно, — се срещаш с какви ли не хора. Там има някои пациенти със сериозни проблеми. Честно мога да ви кажа, че в много случаи медикаментите, терапевтичните програми и липсата на състрадание от страна на персонала допринасят за тези проблеми. — Той се наведе по-близо до екрана. — Някъде около източноиндийските докове има санаториум. Струва ми се, че се нарича Дом за душевноболни престъпници „Ейкхърст“.

Саймън пусна търсене на екрана. Резултатите се появиха след секунди. Нямаше Дом за душевноболни престъпници „Ейкхърст“, но имаше Рехабилитационна клиника „Ейкхърст — за по-светли дни“.

— Предполагам, че новото име може би изглежда по-обнадеждаващо за пациентите — каза Лея. — Или поне за семействата им. Обаче най-вероятно така застрахователните компании се чувстват по-спокойни, когато пускат месечните чекове за медицинско обслужване и рехабилитация.

С гласова команда Саймън изиска историята на заведението и негови изображения. Данните показваха, че до 1953 година Рехабилитационната клиника „Ейкхърст“ е работила под името Дом за душевноболни престъпници „Ейкхърст“. Според данъчните документи едно семейство притежаваше както собствеността, така и бизнеса.

На изображенията се виждаше сива правоъгълна сграда, приклекнала като старо куче насред зелени площи, с висока ограда от ковано желязо около тях. Три по-малки пристройки заобикаляха главната сграда.

Картата показваше, че рехабилитационната клиника се намира само на няколко пресечки от Темза. При такава близост до реката Саймън знаеше, че демонските патрули ще са сериозен проблем.

— Защо ръкописът е там? — попита той.

— Трябва да разберете, че това не е оригиналният ръкопис — каза Макомбър. — Само копие.

— Копие ще свърши ли работа? — попита Лея.

— Онова, което аз четох и ме подлуди за известно време, също беше просто копие. — Професорът ги изгледа и двамата. — Трябва да разберете с каква сила си имате работа. Създаването на копия не притъпява тази сила, нито я отслабва по някакъв начин. — Той направи пауза. — Разберете също така, че ако решите да търсите този ръкопис…

— Нямаме избор — каза Саймън.

— … животът ви ще бъде в най-голямата опасност, която можете да си представите.

— Той вече е — каза Лея.

Докато Саймън опитваше да събере мислите си и да състави някакъв план, ИИ-то на костюма се намеси:

— Предупреждение. Девет неидентифицирани превозни средства приближават пътя на този конвой — изрече женският глас. — Опитите за комуникация с тях не дадоха резултат. Веднага трябва да се вземат всички необходими предпазни мерки.

Саймън затвори наличника си и повика радарния екран на ПД-то. Сензорните дронове вече бяха стигнали до неидентифицираните коли.

Схема на една от тях изскочи на екрана. Саймън моментално позна дизайна.

— Това е всъдеход — каза Нейтън.

— Военен или тамплиерски? — попита Даниел.

Саймън огледа всъдеходите. Радарният екран показваше, че се намират на три километра и бързо се приближават.

— Повикай ги — каза Саймън. — Да видим дали ще отговорят.

Веднага след изпращане на повикването получиха отговор. В дясната част на дисплея се оформи образът на Терънс Буут.

Буут беше Велик магистър на дома Рорк — наследственият ръководен пост в този дом. Последните четири години явно се бяха оказали много по-тежки за него, отколкото Саймън би могъл да предположи. Макар че Буут беше само с четири години по-възрастен от него и сега бе в началото на тридесетте, в тъмната му коса и козята му брадичка се виждаха сиви нишки. Лицето му бе станало по-закръглено и тъмните му очи сякаш се бяха сближили, което му придаваше кисело изражение.

Счупеният нос никак не се беше променил. Саймън изпита гордост от това. Именно той бе счупил носа на Буут. И двата пъти. Веднъж на младини и втори път преди четири години, когато за последно бе видял Великия магистър.

Когато бяха юноши, между двамата не цареше особена обич, а сега — още по-малко. Преди четири години Саймън беше нарушил пряката заповед на Буут и напусна тамплиерското Подземие. Няколко от тамплиерите тръгнаха с него.

Саймън не можеше да си представи какво е изкарало Буут от Подземието. Но още по-озадачаващо беше как той го бе открил тук сега.

Присъствието му можеше да означава само едно нещо — сред хората на Саймън имаше предател.