Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Мел Одом. Магическият ръкопис

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2009

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978–954–26–0659–8

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и шест

Връзката прекъсна — каза Лея.

Нейтън въздъхна с облекчение и се подпря на триизмерния проектор, който продължаваше да предава образ на пещерата, където се помещаваха всъдеходите. Лея беше заснела образа, преди да тръгнат няколко часа по-рано.

— Сигурна ли си, че Буут се хвана?

— Сигурна съм — отвърна тя. — Подправяла съм комуникации няколко пъти в кариерата си.

— Що за кариера е тази? — попита Даниел.

Лея пренебрегна подозрението в очите на тамплиерката. Знаеше, че никой от тях не я приема напълно, но в момента всички трябваше да й се доверят, че ще направи това, което бе казала.

— Ето копие на предаването — каза Даниел, сменяйки темата. Пусна записа.

Седнала на пружиниращата седалка във всъдехода, с който пътуваха обратно към Лондон, Лея прегледа завършеното произведение. Беше добро. Компютърната програма, която тя бе вкарала в комуникационната мрежа на крепостта, беше безупречна.

— Ами ако Буут накара да проверят видеото? — попита Нейтън. — Ще може ли да разбере, че е фалшиво?

— Този, който гледа предаването, ще трябва да е някакъв специалист, за да познае, че не е истинско — каза Лея. — Не мисля, че тамплиерите имат някой достатъчно добър, за да го разкрие, защото — откровено казано — вие не се интересувате от подобни програми. Може да сте майстори на персоналните защитни системи, но когато работата опре до програмиране и приложенията му, има много неща, с които не сте запознати.

— Освен това Буут не иска да вярва, че ръкописът „Гоетия“ е унищожен — допълни Даниел. — На него му се иска да е истински.

— Ако ръкописът действително води до някаква трайна защита от демоните — изръмжа Нейтън, — това ще го направи скапан герой.

— Нека просто се постараем да му попречим да стане убиец на Саймън — каза Лея. — За момента ще се задоволя с това.

* * *

— Събуди се.

Уорън се събуди с неохота и се втренчи в мрака на спалнята си. В другия й край зъбите, които беше взел от меча на Кнаарл, лежаха под топлата земя в един терариум и се готвеха да покълнат за първи път от хиляди години.

— Какво има? — попита Наоми до него.

— Мерихим — отвърна Уорън.

Наоми уплашено притисна чаршафа към гърдите си и се облегна на таблата на леглото.

— Идвай. Трябва да вървим. Фулагар и Токлорк се приближават към книгата, която Фулагар търси.

Уорън се измъкна от леглото. Макар че не му се искаше, погледът му се плъзна към книгата върху бюрото. Тя още беше там.

— Къде са? — попита той. Когато погледна към прозореца на балкона, видя порозовялото небе, което подсказваше, че до изгрева остават само минути.

— В лондонския „Тауър“[1].

Студен ужас сви стомаха на Уорън. Беше ходил там и преди. Разположен край река Темза, лондонският „Тауър“ винаги бе бил зловещо място. Там бяха затваряни кралски особи и извършвани публични екзекуции, а Бялата кула, която всъщност представляваше целия комплекс, беше предполагаемото място на много свръхестествени събития и обиталище на загадъчни сили.

Не беше подходящо място за събор на демони.

— Върви — обади се гласът в ума му. — Видях бъдещето. Всичко е така, както трябва да бъде.

Уорън искрено се надяваше това да е истина.

— Мислех, че трябва да убия Токлорк, преди да се изправиш срещу Фулагар — каза той на Мерихим.

Демонът стоеше отвън на балкона в избледняващата нощ. Изглеждаше свиреп и ужасен, стиснал в ръка тризъбеца си.

— Твърде късно е за това. Оказа се, че търсенето на книгата „Гоетия“ от Фулагар в края на краищата не е глупава постъпка. Ръкописът съществува и в момента се намира в ръцете на тамплиерите. Фулагар е отишъл там, за да им го отнеме. — Мерихим се обърна с лице към Уорън. — Ти и аз ще му видим сметката, за да мога да заема полагащото ми се място като Тъмен повелител.

След секунди Уорън се озова до демона.

Мерихим прокара тризъбеца по въздуха и проряза в него дупка. Уорън почувства енергията, изливаща се от нея. После демонът го бутна вътре и го последва.

* * *

Саймън се препъна и едва не падна, докато един от тамплиерите го влачеше нагоре по стълбите на метростанцията Тауър Хил. Челюстта го болеше ужасно и той подозираше, че е счупена, защото не можеше да я движи добре. Единственото, което можеше да направи, беше да я държи здраво затворена, за да не предизвиква повече агонизираща болка.

Беше облечен в бронята си, но захранването й бе изключено по заповед на Буут. За първи път тя му се струваше тежка и тромава. А и мъртва, защото ИИ-то на костюма беше изключено. Бяха оковали ръцете му зад гърба и бяха оставили шлема му отворен, защото искаха Нейтън да го разпознае.

Въпреки всичко, което се бе случило, Саймън още се надяваше, че на другаря му е дошъл акълът в главата и е решил да не плаща откупа. Иначе вероятно и двамата щяха да бъдат убити. Саймън бе сигурен, че Нейтън не разполага с истинския ръкопис, за да го покаже на Буут.

— Лорд Крос.

Внимателно, като гледаше да върви в крачка с тамплиерите, които държаха веригата около врата му, Саймън се озърна назад. Главата му беше толкова замаяна, че той едва не се спъна в собствените си крака.

Професор Арчибалд Ксавиер Макомбър се тътреше подир него. Тамплиерите на Буут крачеха в колона по един по кея на „Тауър“. Изгарянето беше унищожило някогашния прекрасен пейзаж с дървета.

Макомбър изглеждаше зле. Очевидно Буут и с него не се беше отнасял особено нежно. По лицето му имаше синини.

— Чух, че си тук — каза уморено старецът. — Трябва да призная, че се надявах още да си на свобода. — Той се усмихна леко. — Не вярвам много в спасението в последния момент като по филмите, но все пак се надявах.

— Съжалявам, че те разочаровах. — Думите на Саймън излизаха неясно и мудно през разбитата му, подута челюст.

— Божичко — каза Макомбър. — Лицето ти изглежда ужасно.

— Не може да изглежда толкова зле, колкото го чувствам — увери го Саймън.

Тамплиерът, който го теглеше, дръпна рязко веригата и болката едва не го събори на колене.

— Казаха ми, че Буут ще получи ръкописа „Гоетия“ — рече професорът.

— Той беше изгорял — каза Саймън. — Буут ще получи… фалшификат.

Макомбър изглеждаше разтревожен.

— Това вероятно ще бъде зле и за двама ни. Саймън не се опита да оспори тези думи на професора.

— Буут ми нареди да дойда, за да удостоверя автентичността на ръкописа — каза старият учен.

Саймън кимна, но продължи да следва тамплиера пред себе си. Озърташе се наоколо. В лондонския „Тауър“ се съдържаше голяма част от историята на града.

Бил построен през 1078 година, когато Вилхелм Завоевателя наредил да издигнат Бялата кула. Тя била последвана от други сгради, но също и от места за екзекуции и затвори.

През своето съществуване „Тауър“ беше подслонявал оръжейница, съкровищница за кралските скъпоценности, обсерватория, държавна канцеларска служба и менажерия. Най-известните животни, които смятаха „Тауър“ за свой дом, бяха гарваните на „Тауър“.

От стотици години в кулата бе имало поне по шест гарвана. Бе възникнало поверието, че ако някога гарваните напуснат „Тауър“, той ще рухне и нещастие ще сполети Англия.

След битката при катедралата „Свети Павел“ Саймън беше чул, че гарваните вече ги няма. Също така му бяха казали, че Кървави ангели са ги издебнали и убили всичките. Той не знаеше на кое да вярва. Крилете на гарваните се подрязваха, за да им се попречи да отлетят, и те се намираха под грижите и надзора на Гледача на гарваните, един от хората, избирани от Йоменската стража[2].

Докато вървяха покрай реката, Саймън надзърна надолу. Бяха останали само няколко сантиметра мръсна вода, а в калта и плитчините можеха да се видят вече познати бели форми.

— Това… това кости ли са? — попита Макомбър.

— Да — отвърна той. Имаше кости, коли, лодки и кораби, всички затънали в останките от някога могъщата Темза. Не след дълго — вероятно след броени години — Изгарянето щеше да я пресуши напълно и да остави само напукана и разровена земя.

— Чувал съм, че когато през 1830-а пресушили рова около „Тауър“, намерили човешки кости.

Саймън не знаеше дали е вярно или не. Съсредоточи се върху това да мести единия си крак пред другия и да не пада. Пред него крачеше Буут в пълно снаряжение, заобиколен от четирима тамплиерски стражи. Великият магистър се движеше много по-лесно в работещата си броня.

— Също така са ми казвали, че хоросанът, използван за камъните, бил смесен с кръвта на жертвени животни. Както се говори, че правели римляните.

— Не знам, професоре — изрече с усилие Саймън.

— Ако е вярно, може да излезе, че тези сгради са по-скоро от компетенцията на демоните, отколкото на хората.

* * *

Само няколко мига по-късно, за облекчение на Саймън, групата спря край входа на външната стена зад рова. Както бе споменал Макомбър, ровът беше пресушен преди години и сега беше съвсем сух. Ала го изпълваха обезобразени тела и отпадъци. Очевидно демоните бяха започнали да използват мястото за сметище, където да изхвърлят труповете на жертвите си.

— Изглежда, приятелите ти закъсняват — каза раздразнено Буут.

Саймън мълчаливо се помоли те изобщо да не дойдат. Не знаеше дали Буут ще го убие от разочарование, или не, но беше по-добре да умре, отколкото да стане причина за смъртта на другарите си.

Вонята от Изгарянето изпълваше въздуха. Както и тежкият, сладникав мирис на отдавнашна смърт. В далечината демони се виеха в небето. Засега никой от тях не беше проявил интерес към хората.

Но със сигурност нямаше да им е нужно много време.

* * *

Когато Уорън пристъпи през отвора, създаден от Мерихим, се озова на една кула. Отне му няколко мига да разбере къде се намира и да осъзнае, че е на Средната кула на лондонския „Тауър“, която надвисваше над входа на външната стена.

Група тамплиери стояха върху моста с перила от ковано желязо, който пресичаше рова. Изглежда чакаха нещо.

Мерихим беше до Уорън. Демонът вирна глава и подуши въздуха.

Уорън бръкна в окачената през рамото му торба, извади едно от очите на Кървавия ангел, които държеше под свой контрол, и го пусна да лети. Щом затвореше очи, можеше да вижда през омагьосаното око.

— Тук бъди внимателен — каза му гласът. — Тази сутрин стъпваш по много несигурна почва.

Уорън вече знаеше това. Но също така усещаше и силата, която се таеше в близките гробища. Всякакви бедни затворници бяха заровени в тези гробове, но тук-там имаше и кралски особи.

Това беше цяла армия, която лежеше и чакаше Уорън и уменията му. Той се съсредоточи върху мистичните сили и се приготви. Само една негова дума и след миг-два те щяха да възкръснат. Преди четири години, а може би дори и преди четири дена, подобно нещо щеше да му е много по-трудно.

Силата в него растеше. Той сви демонската си ръка, знаейки, че голяма част от тъмната магия, която използваше, е съсредоточена в нея.

— Но ти растеш и отвътре — каза му гласът. — Това също го усещаш.

Така си беше и Уорън наистина го усещаше.

— Ще разбера ли някога кой си ти? — попита той.

— Скоро — обеща му гласът. — Вече съвсем скоро.

Уорън беше изненадан, че Мерихим още не подозира за гласа в главата му. Струваше му се, че там вътре няма достатъчно място за двамата.

— Аз се пазех от него — каза гласът. — Също както пазех и твоите мисли от него.

Като се замисли върху това, Уорън осъзна, че съществото, на което принадлежи гласът, е много по-могъщо от Мерихим.

— Някога бях — каза гласът, — но още не съм си възвърнал силата. Скоро и това ще стане, надявам се. Трябва да се освободя. Ти ще получиш своето отмъщение срещу тамплиера, който ти отсече ръката, а аз ще отмъстя на онзи, който ме окова.

— Виж! — каза Мерихим. Посочи с единия си остър като бръснач нокът към друга група тамплиери, които се приближаваха от отсрещния край на моста.

— Къде е Фулагар? — попита Уорън. Мерихим подуши пак въздуха.

— Наблизо. Скоро ще го видим.

Уорън гледаше двете групи тамплиери. Един от тях — онзи с отворения шлем — му изглеждаше познат. Когато накара окото на Кървавия ангел да отиде по-наблизо и погледна надолу, видя, че е Саймън Крос. В него закипя гняв.

— Аз също го виждам — каза Мерихим. — И също ще си взема своя фунт плът[3] от него заради онова, което ми стори преди четири години.

По онова време Мерихим беше научил за влака, който тамплиерите използваха, за да измъкнат много от оцелелите лондонски жители извън града. Демонът възнамеряваше да принесе в жертва всички във влака за свои собствени цели. Саймън Крос го беше ранил тежко. Уорън бе изненадан, че Мерихим не издири и не уби тамплиера само заради това.

Но демонът не го беше сторил.

— Тамплиерът трябва да бъде държан под око — каза гласът. — Той скоро ще стане изключително силен.

„В момента Саймън Крос не изглежда особено силен“ — помисли си Уорън, докато се взираше в мъжа с оковани зад гърба ръце.

Бележки

[1] Кралски дворец-крепост в Лондон. През Средновековието е бил използван като затвор и място за екзекуции, което го е покрило с мрачна слава. Днес е известна забележителност. — Б.пр.

[2] Специална гвардейска част, традиционни пазители на лондонския „Тауър“. — Б.пр.

[3] Това е препратка към пиесата на Шекспир „Венецианският търговец“, в която лихварят Шайлок дава заем на търговеца Антонио с условието, че ако не го върне навреме, то лихварят ще отреже един фунт (453 грама) жива плът от тялото му. — Б.пр.