Мел Одом
Магическият ръкопис (27)

Двадесет и четири

Саймън се взираше в чертежите на клиниката „Ейкхърст“. Беше свалил от компютърната база данни всичко, което имаше отношение към сградата. Очите му пареха от постоянното напрежение през последните няколко часа.

— Трябва да поспиш малко.

Той префокусира погледа си и забеляза отражението на Лея върху големия широкоекранен монитор пред себе си. Тя носеше болнична престилка, което бе един от най-широко приетите начини на обличане в подземната крепост.

Саймън носеше сив клин, маратонки и моряшка фланелка от уважение към цивилното население. Напоследък в комплекса имаше много деца. Той все още се изумяваше как са успели да оцелеят през последните четири години.

Натъртванията от снощната среща с демоните бяха придобили хубав синкаво виолетов оттенък. След няколко дни щяха да си сменят цвета и да изчезнат.

— И аз мога да кажа същото за теб — рече той.

Лея опря хълбок на бюрото и скръсти ръце. Втренчи се надолу към него.

— Аз спах шест часа. А Нейтън ми каза, че ти още не си спал.

— Нейтън говори прекалено много.

— Ако не си починеш, ще загубиш форма. Ако загубиш форма, ще умреш.

— Благодаря за поучението. — Саймън изпита гняв към нея, но знаеше, че тя не го е заслужила. Лея казваше истината. Той въздъхна. — Съвсем скоро ще легна да поспя. — Поклати глава. — Ако се опитам да заспя сега, когато тъкмо съм се потопил в работата, така или иначе само ще си загубя времето.

Лея насочи вниманието си към монитора.

— Върху какво работиш?

Саймън я изгледа.

— Мислех, че трябва да си някъде другаде.

Тя повдигна вежда със съмнение.

— Ще ме пуснеш ли да си тръгна оттук? И нима мислиш, че бих си тръгнала, без да знам дали ръкописът, който уж трябва да е в онзи санаториум, наистина е там?

Саймън задържа погледа й само за миг.

— Не.

— Предполагам, това означава, че и двамата сме се потопили в работата. — Лея огледа чертежите. — Как си получил достъп до всички тези чертежи?

— Тамплиерите са участвали в архитектурното изграждане на Лондон още от самото начало. Всички документи за всяка сграда, всяка къща и всеки тунел ги има в архивите ни.

— А откъде взе архивите? Сега не сме в тамплиерското Подземие.

— Една от доброволките от Подземието донесе със себе си копие на данните, когато се присъедини към нас. Да разполагаме с тази информация се оказа полезно.

Лея продължи да разглежда чертежите.

— Архитектите и строителите са променяли плана на сградата.

— Няколко пъти. — Саймън използва тъчскрийна^[1], за да увеличи различни части от чертежа. — Изглежда, че под сградата има подземен лабиринт, който по-късните строители са пропуснали да споменат.

— Защо?

— Вероятно не са искали да привеждат в съответствие с изискванията всички подземни участъци. Би излязло скъпо.

— И какво са направили с тези подземни участъци?

— Повечето са ги зазидали. — Саймън посочи на три различни места. — Тук е имало входове към подземията. В по-късните чертежи… — Той докосна екрана и чертежите се смениха. — … те не са показани.

— Не може ли да са ги запълнили? Помня, че когато някои от по-старите сгради започваха да се наводняват, беше по-лесно просто да запълнят мазетата с бетон и да забравят, че някога са съществували.

Саймън се върна на първоначалните чертежи, които изучаваше.

— Под главната сграда е имало четири етажа. Подобно начинание би било твърде мащабно. Хората щяха да забележат.

— Защо етажите са били толкова много?

— Лондон никога не си е падал по своите откачалки. През Викторианската епоха е било пълно с хора, които са се възмущавали от ширещото се сексуално потисничество и са го отхвърляли. Според документите, които прегледах, ако си имал роднина хомосексуалист, нимфоман или просто, който е гледал на света по друг начин, смятан за опасен или смущаващ, си можел да го затвориш в „Ейкхърст“ и да разчиташ, че никога повече няма да го видиш.

— Чудесни исторически детайли си намерил тук. Направо тръпки ме побиват.

— Най-потискащата част е броят на хората, които са били затваряни на това място. Те са изчезвали. А след като най-после умирали, били погребвани в небелязан гроб в някое бедняшко гробище.

— Надявам се, че да знаеш това не влиза в хобитата ти.

— Не. Не знаех колко мащабен е бил този проблем, преди да прегледам документите.

— Австралия нямаше да съществува, ако не бяха лондонските бедняци, крадци, проститутки, алкохолици и клошари. Но предполагам, че онези, които не са успявали да се доберат до Австралия, са отивали в „Ейкхърст“.

— И на други, също толкова лоши места. — Саймън изкара друга част от чертежа. — Четирите подземни етажа са съвсем примитивни. Не са стаи, а просто пещери, издълбани във варовиковата основа на града. Преградени са с железни решетки. — Кисел стомашен сок опари гърлото му, докато си мислеше за условията, в които са се мъчили обитателите на „Ейкхърст“.

— Това ли е мястото, където Макомбър каза, че се намира ръкописът?

— Да.

— И трябва да отидем там?

— Аз трябва да отида там — поправи я Саймън.

Лея извъртя очи.

— Какво? И да ме оставиш тук?

— Всъщност мислех, че след като взема ръкописа, можем да те освободим.

— Ужасно щедро от твоя страна.

— Така е. Особено след като не знам кой е подшушнал на Буут за Макомбър.

Тя се намръщи.

— Би било глупаво да смяташ, че съм аз.

— Само за протокола, не мисля, че си била ти. Със същия успех би могъл да е всеки от онези мъже, които срещнахме снощи.

— За какво им е да го правят?

— За да държат тамплиерите разединени.

— Като че ли сами не се справяте достатъчно добре.

Саймън премълча гневния си отговор.

— Виж какво, съжалявам. Не исках да говоря толкова прибързано. — Лея изглеждаше действително разкаяна. — Просто съм уморена и не искам да видя как погубваш живота си заради някаква измишльотина.

— Не съм бил обучаван да погубвам живота си. Обучаван съм да се бия и да го продам скъпо, ако се стигне до това.

— Знаеш ли какъв всъщност ти е проблемът, Саймън? — попита тя с мек глас.

Усещайки, че стъпва по несигурна почва, той предпочете да не отговори.

— Ти все още вярваш, че можеш да спечелиш тази война.

— А по какъв друг начин може да се мисли?

Лея извърна погледа си от него. След малко отговори:

— Караш противника си да загуби толкова, колкото и ти. Така излизате наравно. Никой не печели.

Саймън не знаеше какво да каже. Даже след всичко, което се бе случило при катедралата „Свети Павел“, не можеше да се откаже от идеята за победа над демоните.

— Знаеш ли кое е наистина глупаво? — попита той. — Да се биеш, без да смяташ, че можеш да спечелиш. Демоните са най-трудните противници, срещу които някога съм се изправял, но няма нищо и никой на този свят, който да не може да бъде победен. Имаме нужда само от подходящо предимство.

Тя остана втренчена в него задълго, без да каже нито дума. Най-накрая рече:

— Гледай да поспиш. Скоро. — После се обърна и се отдалечи.

Саймън я изпрати с поглед. Лея беше красива. Беше го забелязал още щом я видя за първи път в самолета от Южна Африка.

А също така и загадъчна.

Това беше опасно.

* * *

След като измете и последните останки от Кели, Уорън завърза издутата торба за боклук и се помъчи да вдишва колкото се може по-малко от вонята. Отнесе торбата до прозореца и я изхвърли навън. Тя падна далеч долу при няколко други торби.

Също като тях се пръсна при удара и разпиля парчетата от Кели по цялата уличка. За кратко време остана загледан надолу, за да се увери, че някои части от нея няма да опитат да се надигнат и да се върнат обратно.

После продължи чистенето с парцал и препарат с боров аромат. Когато свърши, кръвта беше изчезнала, но все още се усещаха следи от вонята, примесени с мириса на бор.

— Не мога да повярвам, че направи това — рече Наоми.

Уорън взе метлата и лопатата, погледна ги и осъзна, че никога повече няма да ги използва. Изхвърли и тях през прозореца.

— Аз пък не мога да повярвам, че не ми помогна. Все пак тя не нападна мен.

Наоми дълго го гледа мълчаливо. На него му стана неловко от съсредоточеното й внимание.

— Променил си се — каза тя.

— Загубих ръката си и бях ужасно обезобразен. Чак сега ли го забеляза? — Уорън поклати глава. — Преди четири години, когато се случи това, бях още наивен. Доколкото си спомням, точно когато ми беше най-тежко, ти предпочете да стоиш настрана. Изглежда, чак когато Първия гадател — който вече е мъртъв, след като се опита да ме убие — те изпрати да се свържеш с мен, ти си спомни кой съм. Аз продължих напред и се превърнах в друг човек, защото ми се налагаше.

— Не е честно — възрази Наоми. — Не беше така. Всички трябваше да се учим. Всички трябваше да се променим.

— Ти имаше компания. А единствената приятелка, която имах аз, току-що я сметох в лопатата и я изхвърлих през прозореца. Сега, като се замисля, може би трябваше да я оставя тя да те изхвърли през прозореца. — Емоцията от онова, което бе извършил, витаеше в подсъзнанието на Уорън. Той не й позволяваше да изплува на повърхността и да го засегне по някакъв начин, който би го направил слаб. Това щеше да се случи, когато останеше сам.

— Всички кабалисти се страхуваха от теб… и все още се страхуват. Никой от тях не говори с демони.

— Ако говореха, изобщо нямаше да го желаят толкова силно, колкото им се струва.

— Никой от тях няма представа каквото знаеш ти — каза Наоми. — Това, което знаеш, е невероятно.

— Знам, че ако не се подчинявам на Мерихим, ще ме убие.

— Но да убиеш демон? Наистина ли смяташ, че можеш да го направиш?

— Нямам избор. — Уорън погледна към нея. — Ти обаче имаш.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Не мога да го извърша без чужда помощ — обясни той. — Трябва ми някой, който да ми бъде опора, докато използвам мистичната енергия, която ще ми е нужна, за да се добера до тях.

— Ако ти помогна…

— Тогава ще те науча на повече неща, отколкото знаеш сега.

— Ще ме научиш ли на всичко, което знаеш?

Уорън я погледна. Беше лесно да я излъже. Тя искаше да бъде излъгана. Затова той го направи.

— Да. На всичко.

* * *

— Фулагар има трима телохранители — обясни Уорън. — Всички те са стари демони с имена. Не са Тъмни повелители като Фулагар, но са Велики демони, които са заслужили имената си.

Беше седнал на една от масите в изоставения ресторант на втория етаж. Всички маси и столове бяха изработени от метал и стъкло. Ламперията и останалите дървени мебели, в това число и барът, бяха изкъртени още преди години от грабители, търсещи дърва за огън, с който да изкарат дългата зима. Напоследък зимите не бяха толкова дълги и студени като преди поради ефекта от Изгарянето.

Освен това огньовете привличаха демоните.

— За да стигна до Фулагар, трябва да убия телохранителите му. — Уорън не можеше да повярва колко спокойно звучеше гласът му, докато говореше за елиминирането на демони.

— Можеш ли да го направиш?

— Ще го направя. С твоя помощ.

Наоми се поколеба, явно съзнавайки, че подобно действие от нейна страна не може да мине без риск.

— Добре.

Едно малко възелче в стомаха на Уорън се отпусна. Ако тя не се беше съгласила да му помогне, той не можеше да я принуди. Щеше да е невъзможно да контролира волята й и все пак да й остави достатъчно самостоятелност, за да му окаже помощ, ако се наложи.

— Тогава да започваме. — Уорън стана от масата и отиде на едно разчистено място от пода. Бръкна в торбата, която носеше през рамо, и извади кесийка със син прах. Книгата му беше дала указания как да направи праха. Съставките бяха прости, но мистичната сила, която ги свързваше, беше невероятно мощна.

— Какво е това? — попита Наоми.

— Защитна магия. Сядай. — Той посочи към пода.

Наоми седна, но не изглеждаше доволна. Уорън не каза нищо, докато изсипваше праха от кесийката около тях. Когато свърши, двамата стояха близо един до друг в кръга от прах.

— Ако това действа нормално — рече той, — би трябвало ние да можем да виждаме демоните, но те да не ни виждат. — Когато остана доволен от дебелината на кръга, прибра кесийката обратно в торбата си и я остави настрана. Седна с кръстосани крака срещу Наоми и протегна ръце.

След миг тя ги пое. Той я усети как трепери. Тази уязвимост докосна една нежна струна в него, която дори четирите години на трудности и ужаси не бяха успели да заличат.

Макар и да не искаше, Уорън проговори:

— Ще отнеме цяла нощ.

Наоми кимна, но като че ли не му повярва.

Той си пое дълбоко дъх и потърси силата в себе си. Щом я докосна и улови здраво, я насочи към кръга от прах. Прахът веднага засия и запулсира, а после образува трептящ полукупол от нажежена сапфирена светлина. Уорън почувства силата на защитната енергия, която обкръжаваше него и бетонния под отдолу.

— Какво ще стане сега? — прошепна Наоми.

— Ще намеря първия от телохранителите на Фулагар. — Той затвори очи.

— Как ще го намериш?

— Мерихим го е белязал за мен. Намирането му ще е лесно. Убиването вече е съвсем друга работа. — В ума си Уорън видя как едно негово прозрачно копие излезе от тялото му. Изпита странното усещане, че се намира на две места едновременно. Погледна надолу към ръцете си — ръцете на неговото изправено „аз“, стоящо до седналото му „аз“ — и ги почувства хем празни, хем докосващи кожата на Наоми.

Съсредоточи се върху прозрачното си „аз“ и потърси портала, който знаеше, че трябва да се намира там. Една трептяща алена елипса, голяма не повече от пет сантиметра, се появи във въздуха пред него. В нея се оформиха устни, подадоха се навън и се разтвориха.

— Ще тръгнеш ли? — попита същият глас, който използваше книгата.

За миг Уорън потръпна от страх. После се овладя и отвърна:

— Да. Отведи ме там.

— Не се страхувай — каза гласът. — Аз ще бъда с теб.

Уорън пренебрегна тези думи. Страхът беше неговото най-голямо оръжие. Той поддържаше сетивата му изострени и увеличаваше силата му.

И досега го беше възпирал от поемането на прекалено много рискове.

Устните се разтвориха и се разшириха дотолкова, че Уорън да може да мине между тях. Той влезе вътре и усети как мистичната енергия го понася.