Мел Одом
Магическият ръкопис (18)

Петнадесет

Саймън забеляза демоните на ПД-то си само секунда преди ИИ-то на костюма да привлече вниманието му към тях.

— Предупреждение — обяви женският глас. — В района има неприятели, които се приближават към вашата позиция.

Саймън се приведе напред, заемайки ново положение върху седалката, и превключи на честотата, която използваха за връзка между всъдеходите. Комуникацията между костюмите беше силна, но данните, обменяни между двете коли, трябваше да бъдат моментално приети и проверени от бордовите ИИ-та на всъдеходите.

— Виждаш ли ги, Нейтън? — попита той.

— Да — отвърна другарят му.

— Автопилотът е изключен — съобщи ИИ-то на костюма. — Човешки водач има контрол над това превозно средство.

Промяната при прехвърлянето на управлението на Нейтън беше малка, но Саймън я усети. Ходът на колата стана по-малко плавен и по-направляван. Времето за реакция на ИИ-то беше по-кратко, но уменията му за оценяване на опасностите и възможностите отстъпваха леко на човешките. Освен това ръчното управление осигуряваше известна степен на непредсказуемост.

— Състояние на оръжията? — извика Саймън.

— Всички системи са в изправност — отвърна Даниел. В гласа й се долавяше известна нервност.

Саймън беше напрегнат. През последните четири години бе придобил известен опит във воденето на битки с всъдеход. Макар че колата бе добре въоръжена и бронирана, предпочиташе да се намира на открито и да стои на собствените си крака с меч и пистолет в ръце. Тамплиерите бяха обучавани главно за такъв начин на бой.

Симулациите на битки с бронирани коли оставаха на заден план. Но бяха тренирали и тях за случаи, когато бе нужно бързо дислоциране или снабдяване с храна. Саймън се беше упражнявал с всъдеходите — бяха го правили всички тамплиери, които имаха достъп до тях — и по онова време си мислеше, че е супер.

Но когато рискуваш да загубиш живота си в един от тях, е по-различно.

Саймън хвърли едно око към ъгъла на ПД-то, за да огледа зад себе си и да се увери, че другите тамплиери са наясно със ситуацията. Всички воини се размърдаха в пружиниращите седалки, докато проверяваха оръжията си и се приготвяха. Лея също се беше раздвижила.

— Били — каза той, — дай на Лея пушката й!

Един от тамплиерите посегна назад и извади зарядната пушка. Подаде я на Лея, която му кимна с благодарност.

Саймън насочи вниманието си обратно към ПД-то. Демоните вече се намираха на по-малко от километър и половина. Засичаха ги широкообхватните сензорни дронове^[1], свързани с комуникационната апаратура.

Въпросните сензорни дронове бяха нещо, до което британските военни не бяха получили достъп. Тамплиерите бяха предпочели да запазят тази изненада за себе си. Обикновено всеки всъдеход разполагаше с шест броя, които действаха в групи по три, за да осигурят добра триангулация. Свързваха се с GPS сателити в космоса, на ниска орбита около Земята, за установяване на местоположението.

Покрити с паладиева броня, дроновете бяха конструирани така, че да са трудни за унищожаване. Имаха клиновидна форма с широки криле и сплескан профил, който почти не се улавяше от радарите. Захранвани от наноизточник, те можеха да действат в продължение на четири часа. После трябваше само да се върнат във всъдехода за тридесетминутно презареждане, за да бъдат отново в пълна готовност. Когато един от тях се връщаше, друг излиташе, за да заеме неговото място — и така се редуваха.

Сензорите действаха в широк видео– и аудиоспектър. Тъй като имаха достъп до базите данни във всъдеходите, можеха бързо да определят възможните вражески цели.

Нямаше съмнение, че ги причакват демонски части.

Въпросът беше дали демонският патрул е случаен, или се намира там преднамерено? Саймън знаеше, че всичките му воини се питаха същото.

И нямаха отговор.

* * *

— Можем ли да ги избегнем? — попита Саймън. Погледна картите на местността, до които имаше достъп чрез ПД-то.

Районът беше обрасъл с дървета и храсти. Умишлено се бяха движили встрани от главните пътища, с надеждата да намалят вероятността за среща с демони. От стигналите до тях доклади Саймън знаеше, че изчадията все още патрулират по много от главните пътни артерии и крайбрежните райони.

През последните четири години броят на демоните неотклонно бе нараствал, докато хората в района намаляваха. Не му бе известно как е в останалите части на света, но бе почти сигурен, че навсякъде имаха същите проблеми.

— Можем да опитаме — рече Нейтън. — Но теренът там е покрит с доста препятствия. Камъни, паднали дървета и гъсти храсталаци. Ако се отклоним от начертания маршрут, ще се окажем в ничия земя.

Конвоят определяше пътя си въз основа на скорошна информация от тамплиерските групи, които неотдавна бяха осъществили пътувания до крайбрежието, с надеждата да намерят спасителни кораби за оцелелите, измъкнати от града. През последните четири години селските райони бяха подивели и станали по-несигурни.

В допълнение към демоните, през Адската порта бяха дошли и няколко вида странни зверове. Те се бяха размножили в пустошта и бяха изтребили голяма част от местните диви животни. Всички тези създания също като демоните бяха хищници и живееха, за да ловуват.

— Не можем ли да се върнем и да поемем по друг маршрут? — попита Саймън.

Индикаторът на ПД-то му показваше, че има по-малко от осемстотин метра до мястото на срещата. Червеното число, светещо на екрана, бързо намаляваше.

— Можем да пробваме — отговори Нейтън, — но нищо чудно да ни настигнат. Щом ние сме ги усетили, можеш да се басираш, че и те са усетили нас. Само ще отложим неизбежното.

— Лея — рече Саймън, — можеш ли да говориш с твоите хора оттук?

— Не — отвърна тя мигновено.

— Извън обсег ли са, или не можеш ти да им се обаждаш? — Ако хората, държащи Макомбър, вече бяха мъртви, имаше голяма вероятност самият той също да е мъртъв. Тогава щеше да е глупаво да продължават.

— Дори и да са там — каза Лея, демонстрирайки, че знае точно за какво си мисли Саймън, — няма да отговорят. Не се предполагаше аз да участвам в тази малка екскурзия.

„Не е точно малка екскурзия, след като се носим стремглаво право към демонска засада“ — помисли си Саймън. Пое си дълбоко дъх и го изпусна.

Оставащото разстояние беше по-малко от четиристотин метра. Бързо приближаваха точката, след която връщането щеше да бъде невъзможно.

— Е? — попита спокойно Нейтън, сякаш бяха излезли да се позабавляват, а нямаше всеки момент да влязат в кървава битка. — Какво решаваш, друже?

— Ще ги срещнем на избрания от тях терен и ще им сритаме скапаните задници — рече тихо Даниел.

Въпреки опасното положение, в което се намираха, Саймън неволно се усмихна. Това отношение беше толкова характерно за нея.

— Ще ги срещнем там — каза той.

— Ще поспрем ли, за да се представим, както му е редът? — попита Нейтън. — Или просто ще ги прегазим, без да си правим труда да искаме позволение?

— Дошли сме за Макомбър — рече Саймън. — Сега ще ликвидираме колкото можем и ще се надяваме останалите да се задържат тук, докато се върнем обратно.

* * *

Само приглушеното трополене на гумите по неравния терен нарушаваше напрегнатата тишина в командния център на всъдехода. Благодарение на нанофлуидното окачване вътрешността беше практически неподвижна. Де факто помещението за персонала беше отделено от двигателя и корпуса на колата. През нанофлуида преминаваха електрически връзки.

Саймън се беше привел напред в седалката си. Лактите му бяха опрени на коленете, докато той наблюдаваше ставащото върху своя ПД. Теренът извън всъдехода беше обрасъл с гъст храсталак и бе покрит с размекната почва и камъни. Големите гуми на всъдехода фучаха по тази повърхност.

С приближаването им мигащите петна на екрана, които изобразяваха демоните, се разделиха на десетки мишени. Пред очите на Саймън ИИ-то на костюма сортираше информацията, събрана от сензорните дронове, и я преобразуваше в истински данни, които той можеше да използва.

Изглежда, демоните бяха група гремлини, придружени от Мечоносци и Опустошители. Гремлините бяха тъпи, тантурести създания с плоски лица, множество очи и рога, увенчаващи главите им и стърчащи надолу от челюстите им. Синьо-белите люспи им осигуряваха дебела защита срещу традиционните оръжия. Гремлините бяха невероятно опасни и умееха да действат на групи.

Мечоносците бяха високи между два и десет и два и седемдесет. Бяха като танкове от плът и кръв — с масивни глави върху къси вратове и допълнителна плът около лицето, която образуваше защитна качулка. Те представляваха ужасяващи противници. Остриетата по предмишниците им позволяваха да разсичат повечето брони. Телата им бяха покрити със сиво-черна люспеста кожа.

Опустошителите тичаха на четири крака и притежаваха вродената интелигентност на живеещи в глутница животни. Все пак можеха да бъдат контролирани от дресьори и направлявани по психичен път. Приличаха на покрити с броня лъвове, дълги между метър и осемдесет и три метра, и имаха огромни, зеещи челюсти, пълни с остри зъби.

Докато Саймън гледаше, седем летящи демона се появиха зад конвоя от всъдеходи.

— Предупреждение — обади се ИИ-то на костюма. — Сензорните дронове засякоха седем „таласъма“.

— Виждам ги. Центрирай екрана върху тях и увеличи за разпознаване. — Саймън наблюдаваше как ИИ-то на костюма използва сензорните дронове, за да прихване неидентифицираните летящи обекти. Сияещ оранжев правоъгълник рамкира седемте фигури. После се раздели на седем отделни правоъгълника, всеки отбелязан със собствени GPS координати.

Единият от оранжевите правоъгълници сякаш внезапно избухна и изпълни екрана на ПД-то. Фигурата смътно и ужасяващо напомняше женски хуманоид, но наличието на две огромни прилепови крила в добавка моментално я определяше като демон. Плътта на демона беше белязана с руни, които сияеха в яркоалено сред мрака.

— Има седем Кървави ангела във възможната бойна зона — обяви ИИ-то на костюма.

— Нейтън — извика Саймън.

— Седем „таласъма“, които са Кървави ангели — каза Нейтън. — Видях ги, друже.

— Оръжеен център — каза тихо Саймън.

— Оръжейният център е готов и чака заповеди.

— Искам масивен залп със снаряди с гръцки огън от предните оръдия, когато дам команда.

Артилеристът се завъртя със седалката си и зареди избраните снаряди в двадесетцилиндровите дула. Когато свърши, вдигна палец.

Този жест беше излишен, разбира се. ПД-то на Саймън показваше информацията, че снарядите са на място и зареждането е приключило.

Разстоянието, делящо всъдеходите от демонската армия, намаля до няколко метра. Саймън не можеше да повярва, че още не са ги нападнали. После си спомни демонското лице, което се беше материализирало в Лондон.

За миг умът му се изпълни с възможностите, заобикалящи природата на демоните. Липсата на достатъчно знания и твърде голямото любопитство често създаваха проблеми.

Гласът на Нейтън върна Саймън в настоящето.

— Кървавите ангели атакуват — каза той.

Саймън смени зрителното поле на ПД-то на пълни 360 градуса. Седемте Кървави ангела пикираха от нощното небе право към тамплиерските всъдеходи. Саймън превключи от въздушна панорама на сцената към видеокартината, предавана от покрива на всъдехода.

При гласовата му команда образът се избистри и се съсредоточи върху водещия Кървав ангел. Демонът беше истинско чудовище. Голямата ъгловата глава изглеждаше аеродинамично пригодена за бързо летене. Докато демонът се приближаваше, биейки яростно въздуха с крилете си, червените цифри в долния десен ъгъл на екрана се въртяха към нулата.

— Сблъсъкът неизбежен — обяви ИИ-то на костюма.

— Пригответе се за сблъсък — предупреди Саймън. Вкопчи се здраво в предпазните колани на седалката. — Оръжеен център, имаш възможност за изстрел от упор. Огън!

Водещият Кървав ангел се стовари върху втория всъдеход. Присви се върху него като голям ловуващ звяр, надменен и могъщ. После снарядите с гръцки огън излетяха от дулата на оръдията и се забиха в него.