Мел Одом
Магическият ръкопис (20)

Седемнадесет

Час и седемнайсет минути по-късно стигнаха до мястото на срещата в Дувър. Саймън разположи всъдеходите в триъгълник, със своя собствен начело. Сензорните дронове обикаляха из околните планини и дори над Ламанша.

Намираха се недалеч от края на брега, където скалите се спускаха отвесно на петнайсет и повече метра надолу към морето. Това беше идеалното място за засада и Саймън и неговите тамплиери щяха да бъдат мишените.

Неспокойният сърбеж в тила му подсказваше, че е наблюдаван, въпреки че нито един от сензорите не показваше нечие присъствие.

— Лея — каза той.

— Да. — Гласът й беше тих.

— Те там ли са?

Тя се поколеба.

— Не знам.

Поседяха мълчаливо още секунда.

— Е, друже — рече Нейтън, — всъщност има само един начин да разберем със сигурност.

— Прикривайте ме. — Саймън посегна към люка на покрива и отключи ключалката, използвайки системата за разпознаване на ретината и гласа му. Когато вакуумният затвор изсъска и се освободи, избута капака нагоре. Той се отметна с дрънчене.

Саймън пъхна ръце в тесния отвор и се изтегли навън. Ако беше с по-едър гръден кош, нямаше да може да използва всъдехода.

Щом се озова навън, се изправи на задната платформа, за да я използва като прикритие, ако се наложи. Стисна дръжката на меча си и огледа околността.

— Аз съм Саймън Крос — каза той. Костюмът усили гласа му.

Първоначалният оглед на местността не разкри демони, но на него продължаваше да му се струва, че хората, които беше довел тук, са открити и уязвими. Нещо повече, не знаеше какво се случва в създадения от него лагер. Демоните систематично бяха унищожили голяма част от наземните сателитни предаватели, свързани с космическата мрежа. Достъпът до тези сателити беше в най-добрия случай труден и несигурен.

Загубата на сателитите беше едно от най-тежките неща, с които бе принуден да свикне. Цял живот беше расъл с технология, която му даваше достъп до света. Въпреки тамплиерското си обучение беше приемал този достъп за даденост. Сега всичко му изглеждаше твърде изолирано, твърде далечно за неговите представи.

Някаква сянка се раздвижи отдясно на Саймън. Дори и с усилените визуални способности на костюма той едва различи фигурата.

— Господин Крос — поздрави го отсечен мъжки глас. — Добре дошли. Казаха ни, че може да се присъедините към нас.

Саймън остана на платформата. Така щеше да му е по-лесно да се прибере вътре и можеше да използва за защита корпуса на бронираната кола, ако се наложеше.

— Може би ще слезете долу при мен — рече мъжът. Гласът му отекваше металически, от което Саймън разбра, че е усилен.

— Чувам много добре и оттук — отвърна Саймън.

— Мислех, че можем поне да проявим известна любезност.

— Криенето в сенките не е моята представа за любезност.

Фигурата се поколеба, после посегна към главата си. Плътно прилепналият шлем се раздели отзад и мъжът го смъкна от лицето си.

Изглеждаше тридесет и няколко годишен. Черната му коса беше подстригана късо, във военен стил, който се използваше от десетилетия. Лицето му беше слабо и изпито. Стари белези, които приличаха на следи от износване, бяха нашарили лявата му буза и слепоочието.

— Простете — каза той. — Не обичам да оставам незащитен в тези времена.

— Нито пък аз. — Саймън скочи от всъдехода и се приземи със същата лекота, с която човек би слязъл от най-долното стъпало на стълба. Нареди на шлема си да се отвори и моментално усети с наслада хладния морски въздух, носещ се откъм Дувърския пролив^[1]. Заради ефектите от Изгарянето отдавна не беше чувствал истински студ. — Никак не ми хареса демонската армия, на която налетяхме недалеч оттук.

Мъжът направи гримаса.

— Съжалявам за това, но имаме заповед да не нарушаваме прикритието си.

— Заповед от кого?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа това.

Потайността, изглежда, беше втора природа на Лея и нейните съратници. Саймън обаче разбираше това. Тамплиерите живееха в същата обстановка. Продължи да крачи към мъжа, но беше сигурен, че той не е сам. Това обаче не го тревожеше; Саймън също не беше сам.

— Водя с мен Лея Крийзи — заяви той.

Мъжът го изгледа безизразно.

— Не познавам никой с такова име.

Саймън не можеше да определи дали човекът лъже. Нито пък ИИ-то на костюма му, което беше програмирано да разпознава неискреността у повечето хора. Даже преди тази технология да бъде разработена, тамплиерите се обучаваха да разпознават лъжите по езика на тялото.

Сред хората, които вярваха в тях още преди кървавата битка в нощта на Вси светии, се носеше мълвата, че никой не може да излъже тамплиер. В миналото тамплиерите бяха окуражавали подобни вярвания, докато издирвали демонски артефакти из черните пазари на различни държави, замесени в Кръстоносните походи.

Ако мъжът пред него някога бе чувал за това, с нищо не показваше да е впечатлен.

— Чудесно — каза Саймън с известно отвращение. — Тогава да се залавяме за работа, а? Трябва да се погрижим за някои неща.

По устните на мъжа пробяга усмивка.

— Както кажете. — Той махна с ръка в тъмнината.

Моментално напред пристъпиха още двама мъже, облечени в същата броня като него. Те бутаха между себе си трети мъж. Двамата изобщо не продумаха.

Но третата фигура се заклатушка напред.

— Рицар! — Гласът беше дрезгав от неверие. Мъжът тръгна напред с вдигнати ръце.

Без да се замисля, Саймън измъкна шипомета и го насочи към него.

— Не се приближавай — нареди той.

— Не стреляй — предупреди го първият мъж. — Това е Макомбър. Човекът, заради когото измина целия този път, за да го видиш. — Той посегна напред и улови мъжа за рамото, за да го спре.

Саймън свали пистолета, но не го прибра. Даже и след четири години не се доверяваше напълно на Лея и загадъчната й група. Почти беззвучното бучене, което се разнесе зад него, му показа, че Нейтън или някой от другите тамплиери се е прицелил с арсенала на всъдехода.

— Това не е особено дружелюбно встъпление — отбеляза сухо мъжът.

— Самият свят вече не е особено дружелюбен — рече Саймън. Съсредоточи се върху мъжа по средата. — Значи ти си Макомбър?

— Доктор Арчибалд Ксавиер Макомбър, да. — Мъжът може и да беше кимнал, но с шлема беше трудно да се забележи. — А ти кой си?

— Саймън Крос.

— А, ти си синът на Томас Крос. Сега виждам приликата. Имаш същите очи. Но си по-едър от него.

Това твърдение изненада Саймън. Той винаги бе познавал баща си като предимно тих, затворен човек. Или поне толкова тих и затворен, колкото би могъл да е някой, който живее сред тамплиерите. А Саймън беше с десет сантиметра по-висок от него.

— Познавали сте баща ми? — попита той.

— Познавах го. За съжаление, само за кратко. Но той остави у мен силно впечатление. Томас е много впечатляващ човек.

— Беше — поправи го механично Саймън. Дори четири години по-късно все още му беше тежко да прави тази поправка.

Макомбър се поколеба.

— Съжалявам да го чуя. Не знаех.

— Благодаря.

— Предполагам, че трябва да поговорим.

* * *

Шумът от вълните, блъскащи в подножието на скалите, отекваше в гората около Саймън, докато той клечеше откъм подветрената страна на всъдехода. Безименният мъж, който беше излязъл напред, седеше с него. И двамата гледаха доктор Арчибалд Ксавиер Макомбър.

Професорът беше свалил шлема си, който лежеше отпуснат върху покритата му с броня гръд. Макомбър бе прехвърлил шейсетте и изглеждаше крехък. Явно затворничеството в санаториума сериозно бе разклатило здравето му.

Лицето му представляваше бял овал в мрака. Побеляла брада висеше на проскубани кичури от челюстта му и се сливаше с дългата, рошава коса, която се спускаше до раменете му.

— Защо сте искали да ни видите? — попита Саймън.

Макомбър изглеждаше изненадан от въпроса.

— Исках да видя баща ти.

— Каква работа имате с баща му? — попита безименният мъж.

Саймън още не беше решил как да се отнася към неговото присъствие. Макар че му се искаше да остане насаме с Макомбър, все още не бе готов да предизвика сдържания мъж за опекунство над професора.

Освен това, тъй като сензорите на всъдехода и бронята му не можеха да засекат хората, обкръжили мястото на срещата, не беше сигурен колко скъпо може да му излезе подобна маневра.

— Баща му знаеше за демоните, разбира се — отговори Макомбър. — Преди останалата част от света да разбере за тях.

— Откъде е знаел, че идват? — попита сдържаният мъж. Във въпроса имаше само лека нотка на подозрение, но Саймън беше сигурен, че недоверчивостта е пропила този мъж до мозъка на костите.

— От ръкописите естествено. — Гласът на професора звучеше старчески и уморено, но в същото време и малко по детски невинен.

Саймън се зачуди дали умът на Макомбър е напълно наред. Беше виждал какво могат да причинят на човешкия разум шоковите терапии, баните с ледена вода и силните медикаменти.

— Какви ръкописи? — настоя безименният мъж.

— Онези, които открих във Франция. — Макомбър премигна. — Имам нужда от почивка. Наистина. Последните няколко дни ми се отразиха зле.

— След малко, професоре — рече сдържаният мъж. — Кажете ни за ръкописите.

— Бяха предложени на една разпродажба на имущество край Париж — обясни Макомбър. — Аз понякога помагам за такива неща. По онова време живеех с жена си Жана. Някой знае ли какво е станало с нея?

— Ще се опитаме да разберем — каза безименният мъж. — Защо са били толкова важни тези ръкописи?

— Ръкописите не са изчезнали — рече професорът. — Още съществуват. И все още са важни. Може би те са единственото средство някой от нас някога да бъде отново в безопасност.

— И как ще ни осигурят тази безопасност?

Макомбър погледна към Саймън.

— Ти защо не задаваш никакви въпроси?

— Защото той задава същите въпроси, които бих задал и аз — рече Саймън. — Как могат да ни помогнат ръкописите?

— Защото те са магически книги, разбира се. — Макомбър изглеждаше раздразнен, сякаш всеки би трябвало да знае това. — По света има много книги, за които се твърди, че са магически, но както знаете, истинските всъщност не са толкова много.

Саймън си спомни за книгата, за чието откриване беше помагал преди четири години и която се беше отворила и изяла тамплиера, стоящ до него. А може би не познавате всички книги по света, професоре…