Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Hellgate: London (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Мел Одом. Магическият ръкопис

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2009

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN 978–954–26–0659–8

История

  1. — Добавяне

Едно

Ти ги намери, васале. Сега ги искам мъртви. От аварийната стълба на третия етаж Уорън Шимър се взря надолу към жертвите си и се опита да не мисли за тях като за хора. Не че това щеше да има чак толкова голямо значение. Когато бе заложен неговият живот срещу техния, винаги би предпочел да спаси своя. Така правеше през последните четири години. — Не се колебай или ще загубиш собствения си живот. Дълбокият, стържещ глас в главата на Уорън принадлежеше на Мерихим — демон, който го бе избрал за една от своите пионки в демонските войни, разиграващи се в Англия. Да не се подчини на заповедите му, би означавало да умре по най-ужасен начин.

Уорън се страхуваше от смъртта. Като малък едва не бе застрелян от своя пастрок. Майка му обаче бе убита. Звукът от изстрелите все още го преследваше нощем.

Но тези сънища не бяха толкова страшни, колкото онези на демона.

Петимата души долу вървяха предпазливо. Четирима от тях — трима мъже и една жена — бяха стражи. Уорън го разбра от начина, по който се движеха, и оръжията, които носеха. Освен това имаха твърди кевларови жилетки и кевларови шлемове.

Петият човек беше мъж на средна възраст. Другите бяха навлекли и него в броня, но той вървеше тромаво с нея, като притискаше здраво към гърдите си един пакет.

Мерихим искаше пакета.

Уорън не знаеше какво има вътре. Рядко знаеше за какво го изпраща Мерихим. През последните четири години основната заповед на демона беше да наблюдава и да развива силите си. Уорън знаеше, че Мерихим често гледа през неговите очи. Плътта на демона ги свързваше.

Понякога, когато защитите на Мерихим бяха свалени, или пък защото силите на Уорън наистина растяха, той зърваше нещичко от онова, което виждаше демонът. Когато Мерихим го хванеше да шпионира, както ставаше в повечето случаи, Уорън получаваше силно главоболие, от което се чувстваше зле в продължение на дни.

Най-лошото беше, че тези моменти го оставяха беззащитен. Трябваше да разчита на други да го пазят. Никога не му беше харесвало да е зависим. А напоследък мразеше това още повече.

Контролът винаги бе бил важна част от живота на Уорън. Сега малкото контрол, който му оставаше, беше просто илюзия. Мерихим го контролираше. Но също така го защитаваше.

Това беше приемлива размяна. Повечето хора, които Уорън бе срещнал през последните четири години, бяха умрели от жестока смърт. Да живее, пък макар и като слуга на демон, беше по-добре от смъртта.

Дори ако това означаваше да убива други.

* * *

Петимата навлязоха в уличката и минаха под мястото, където се намираше Уорън. Малък обект, не по-голям от топка за тенис, ги следваше на дискретно разстояние.

Уорън махна с ръка. Обектът незабавно промени курса си и се приближи към него. Той го улови с дясната си ръка — демонската ръка, дадена му от Мерихим, след като бе загубил своята в битка срещу един тамплиер на име Саймън Крос. Именно тя свързваше толкова здраво Уорън с демона.

Покрита със сребристозелени люспи, ръката беше с размерите на неговата собствена. През първите няколко месеца, след като я получи, тя се беше изменила. Като се изключат цветът, люспите и черните нокти, повечето хора не биха я погледнали втори път. Освен ако не бяха чували истории за него.

Обектът се загърчи в дланта на Уорън.

— Спри — каза той тихо, твърде тихо, за да могат хората долу да чуят.

Нещото прекрати опитите си да се измъкне.

Уорън отвори ръката си и го огледа. Обектът беше очна ябълка, която той бе изтръгнал от един умиращ Кървав ангел. Докато демонът издъхваше, Уорън направи обвързващата магия, на която го бе научил Мерихим.

Когато свърши, окото беше негово и той можеше да вижда през него, също както Мерихим можеше да вижда през очите на Уорън. През годините беше направил още такива. Беше създавал и други неща. Те понякога шаваха и се мятаха в торбата от демонска кожа, която носеше на рамо.

Никой от останалите кабалисти, които познаваше, не можеше да прави такива неща. Но, разбира се, никой от тях не беше свързан с демон.

Той пъхна окото на Кървавия ангел в торбата и парира опитите на останалите неща в нея да излязат на свобода. Никое от тях не можеше да се измъкне от торбата. Неговата мощ ги държеше там.

Не ме проваляй.

Уорън призова силата в себе си. Почувства се могъщ. Беше открил, че в случаите, когато се подчиняваше незабавно на заповедите на демона, запасите му от сила бяха много по-големи. Днес се чувстваше особено силен.

Протегна напред с демонската ръка с разперени пръсти. Силата затрептя в дланта му. Той я усети и я видя като къдреща се вълна от дим. Тя се стрелна рязко от ръката му и улучи един от двамата задни стражи.

Мъжът падна без звук. Свлече се в безжизнена купчина.

Другият заден страж изкрещя предупреждение, после приклекна, вдигнал оръжието си с две ръце. Беше някакъв вид картечен пистолет. Уорън го позна от многобройните онлайн екшън и ролеви игри, които беше играл.

Единият от останалите двама стражи стисна мъжа за рамото и го повлече бързо нататък. Затруднен от тежестта на бронята си, мъжът се спъна и едва не падна. Стражът успя да го задържи прав и в движение.

Вторият страж също се приведе и огледа уличката. Очите му се плъзнаха нагоре и се спряха на Уорън. Той твърде късно забеляза, че мъжът бе спуснал някакви лещи от кевларовия си шлем. Те явно осигуряваха способност за инфрачервено или нощно виждане, защото стражът го забеляза без проблеми.

В мига, когато почувства погледа на мъжа върху себе си, Уорън скочи от площадката на аварийната стълба на третия етаж. Никой човек не би могъл да преживее този скок без сериозни наранявания. Уорън се приземи и едва-едва присви крака, за да поеме удара.

Серия куршуми, примесени с червени трасиращи патрони, се забиха в аварийната стълба, където се беше намирал допреди миг. Металът закънтя и запищя под изстрелите.

„Това ще привлече демоните — помисли си кисело Уорън. — А може би и полицията“.

Невероятно, но разпокъсани останки от лондонската полиция продължаваха да живеят в града. В началото се бяха опитали да поддържат ред по улиците, мислейки, че военните за кратко време ще оправят нещата. Когато това не се случи, повечето бяха започнали да гледат собствения си интерес като всички други хора, които се мъчеха да оцелеят в града.

Обаче все още проверяваха всеки случай на безредици. Това си им беше в природата. Освен това бяха взели оръжия от военните арсенали. По-рано обикновено не ходеха въоръжени, но времената се меняха. Екипирани с нови оръжия, полицаите бяха станали по-опасни.

Уорън протегна юмрука си и рязко го разтвори. Пламъци се стрелнаха от дланта му и обвиха бързия стрелец. Стражът подскочи, изпусна оръжието си и започна да тупа по пламналите си дрехи, докато тичаше, като че ли можеше да избяга от огъня.

— Джеймс! — извика онзи, който държеше цивилния. — Не тичай, човече! Това само подхранва огъня!

Дори да беше чул приятеля си, горящият човек с нищо не го показа. Залитна към стената и се строполи върху една купчина отпадъци, които също се подпалиха.

В този момент Уорън загуби мъжа от поглед, докато се съсредоточаваше върху другия, който вече се обръщаше към него с картечния си пистолет. Уорън вдигна ръка пред себе си и вля повече енергия в подготвената магия.

Охранителят стреля. Дузина куршуми излетяха от картечния пистолет като рояк метални пчели. Проблясъците от дулото озариха уличката като миниатюрни светкавици.

Въпреки увереността в своите способности, Уорън усети как в него се просмуква страх. Сетивата му се изостриха дотолкова, че можеше да види ясно куршумите, които се носеха към него. Повечето от тях щяха да попаднат в целта.

— Страх ли те е? — подразни го Мерихим.

Уорън пренебрегна подигравателния глас. Разпери ръка пред сърцето си. Блещукане премина по цялото му тяло на няколко сантиметра от кожата.

Куршумите се блъснаха в преградата, която бе призовал, и застинаха насред въздуха само на сантиметри от него. Те бяха частично разтопени от горещината в дулото и от удара в щита. Оловните късчета останаха да висят пред очите му.

После Уорън си даде сметка, че лявото му рамо сякаш пламти. Като погледна, видя, че един от куршумите явно го бе улучил и бе проникнал в плътта му. Усещането за кръв, стичаща се по гърба му, подсказваше, че куршумът го е пронизал и е излязъл отзад.

Как?

— Това е, за да ти напомня — рече Мерихим. — Не искам да ставаш прекалено самодоволен и да приемаш за даденост онова, с което съм те дарил.

Уорън мълчаливо се зачуди дали демонът умишлено бе оставил да го ранят, или пък силите му не бяха толкова големи, колкото твърдеше. Фактът, че може да се пита за такова нещо, без Мерихим да разбере, също доказваше, че демонът няма толкова пълна власт над него, колкото претендираше.

Разбира се, възможно бе Мерихим да знаеше и само да създаваше у него фалшива увереност. Уорън прогони тази мисъл почти веднага, след като тя се зароди. Съсредоточи се върху оцеляването си.

Пренебрегна болката в рамото и насочи вниманието си към стража, който бе стрелял по него. „Който ме простреля“ — поправи се той.

Мъжът отново вдигна оръжието. Куршумите, замръзнали пред Уорън, предизвикваха сребристозелени вълни от енергия, които се блъскаха една в друга като камъчета в надигащ се прилив.

Уорън замахна с ръка към стража. Куршумите незабавно се устремиха обратно към него. Сплескани и деформирани от изстрелването, те разкъсаха жестоко тялото на мъжа. Движени от сили, по-мощни от обикновения барут, куршумите пробиха бронята и отхвърлиха стража няколко метра назад. Той се блъсна в стената зад себе си и се свлече на земята. От лицето му бяха останали само кръв, кости, разкъсана плът и натрошен кевлар. Уорън закрачи към двамата оцелели.

— Стреляй по мен и ще умреш — каза той на стража.

Мъжът се поколеба, после отпусна оръжието край тялото си.

— Избий ги всички! — заповяда Мерихим.

„Не се налага“ — отвърна му мислено Уорън.

— Казах ти да ги убиеш. Или те ще умрат… или ти.

— Добре — каза цивилният мъж. — Какво искаш?

Уорън спря пред него и протегна ръка. Болеше го да я движи, но държеше дясната си длан стисната и готова да освободи нова магия.

— Книгата — отвърна той.

— Не — рече умолително мъжът с тънък гласец. — Ти работиш за демоните. Ти си един от демонопоклонниците.

Уорън не си направи труда да го поправя. Кабалистите не бяха демонопоклонници. Никой жив човек на планетата не беше толкова глупав, че да мисли, че демоните хранят някакви добри намерения към човечеството. Кабалистите бяха глупаци, които смятаха, че биха могли да ги контролират.

Мъжът прегърна с две ръце торбата, която носеше.

— Моля те. Как можеш да правиш това? Как можеш да се обръщаш срещу собствения си вид?

— Собственият ми вид ли? — Тонът на Уорън прозвуча горчиво и старият му гняв се събуди. — Собственият ми вид не го беше грижа за мен. Майка ми ме роди, но се интересуваше повече от изучаването на вещерство, отколкото от отглеждането на дете. Никога не съм познавал баща си. Пастрокът ми се опита да ме убие, когато бях на осем години. След като беше убил майка ми.

Изстрелите отекнаха отново в ума на Уорън. Той трябваше да умре онази нощ. Но не умря. Вместо това нареди на пастрока си да се гръмне в главата. Тогава за първи път използва силата си по такъв начин.

— Съдът ме изпрати в сиропиталище — продължи Уорън. — Няма да ви отегчавам с разкази за тормоза, на който бях подложен там… сред собствения си вид. — Той си пое дълбоко дъх и поклати глава. — На този свят сме само аз и вие. И нещастен е за вас денят, когато аз имам власт над вас.

Сълзи се стичаха по бузите на мъжа.

— Моля те. Ти не разбираш. Това е важно. Това е нещо, което ние трябва да знаем, а демоните — не.

Думите му веднага събудиха интереса на Уорън. Знанието беше сила. Особено когато ставаше въпрос за тайни. Беше научил това още от ранна възраст.

— Демоните знаят всичко, драги — каза той. — Глупак си, ако мислиш, че не знаят. — Сграбчи книгата с лявата си ръка, за да остави дясната свободна. Болка прониза рамото му, но той я преодоля. С дръпване, което едва не го повали на колене, изтръгна книгата от мъжа.

Стражът вдигна оръжието си и опита да се прицели.

Уорън изръмжа едно проклятие, протегна ръката си към мъжа и свирепо я стисна в юмрук. Сила изригна в тялото му и той разбра, че Мерихим усилва способностите му.

Охранителят изпищя в агония, изпусна оръжието си и притисна главата си с ръце. Докато падаше назад, главата му и кевларовият шлем се пръснаха и парчетата се разлетяха на всички страни, полепвайки по стената отзад.

Уорън си пое дъх на пресекулки. Дори след ужаса на последните четири години и всичко, което беше сторил в името на Мерихим, не беше подготвен за кошмарната смърт на стража.

Другият мъж рухна и се сви като ембрион, покрил главата си с ръце.

— Моля те — захленчи той трескаво. — Моля те. Не ме убивай. Умолявам те.

Уорън изпита съжаление към него. Въпреки твърдата си решимост да се грижи първо за своите нужди, знаеше с болезнена яснота какво е да си сам и уязвим. Мъжът в уличката беше и двете.

Също така беше и твърде слаб, за да премине обратно през града, без да свърши в гърлото на някой демон, преди да е съмнало. Убийството му беше милосърдие.

Уорън коленичи и постави ръка върху гърдите на мъжа.

— Моля те — прошепна онзи.

— Спи — каза Уорън, макар че искаше да каже „умри“. Ушите на мъжа чуха едно нещо, но сърцето му чу друго. То замря в гърдите му и престана да тупти.

— Трябваше да го оставиш да се помоли още малко — каза Мерихим. — Молбите са музика за моите уши.

Тих и сдържан, Уорън се изправи.

— Книгата ти е у мен. Къде искаш да я занеса?

— Ще те уведомя, когато трябва. Засега я дръж на безопасно място.

Отсъствието на демона остави празнота в главата на Уорън. Освен това го остави опасно изтощен. Той се насили да се раздвижи и да не обръща внимание на болката в рамото. Искаше да се върне в своето убежище, където неговите пазачи можеха да бдят над него.

А и след като разполагаше с тази възможност, искаше му се да узнае какво има в книгата, заради която бе убил петима души.